№ 29
гр. Враца, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Пенка П. Петрова
при участието на секретаря Христина Т. Цекова
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20221400500518 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 34/13.04.2022 г. постановено по гр. дело № 652/2021 г. на
Районен съд гр. Оряхово е уважен предявеният от С. В. С., ЕГН **********
от с.*** отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от
ГПК, като е признато за установено по отношение на ответника "Вивус.БГ"
ЕООД /с предходна фирма „4 финанс“ ЕООД/, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр. ***, представлявано от З. С. Р. и А. М., чрез
пълномощник юрк. И. Д. и настоящ въззивник, че ищцата не му дължи сумата
268.20 лв., представляваща начислена "такса за бързо разглеждане“ по
сключен Договор за кредит № ***/01.07.2021 г., поради нищожност на
клаузата, и ответникът е осъден да заплати на ищцата направените по делото
разноски в общ размер 350.00 лв.
С Определение № 266/30.09.2022 г., постановено по реда на чл. 248
ГПК, Районен съд гр. Оряхово е изменил решението си в частта относно
разноските, като е осъдил "Вивус.БГ" ЕООД да заплати на С. В. С.
направените разноски по делото в общ размер 50,00 лв. - заплатена държавна
1
такса; допълнил е също решението си в частта относно разноските, като е
осъдил "Вивус.БГ" ЕООД да заплати на адв. М. В. М. от АК-Пловдив сумата
300,00 лева адвокатски хонорар за процесуално представителство на ищцата,
на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Определението не е обжалвано от
страните по делото.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба вх. №
7158 от 05.12.2022г. от "Вивус.БГ" ЕООД /с предходна фирма „4 финанс“
ЕООД/, ЕИК ***, гр. София, с доводи за неговата неоснователност и
недоказаност. На първо място жалбоподателят посочва, че не е налице
твърдяното в решението нарушение на чл. 10а от ЗПК, тъй като таксата за
експресно разглеждане не се отнася до действия, касаещи усвояване и
управление на кредита, доколкото същата се дължи за услуга, която се
изпълнява преди сключването на договора за кредит и не касае условията по
предоставянето и връщането на същия. Поддържа, че таксата за експресно
разглеждане представлява възнаграждение, дължимо за самостоятелна услуга,
която е предоставил на ищцата преди сключването на договора и която услуга
няма връзка с условията и параметрите на договора за кредит, отнасящи се до
определянето на размера и заплащането на възнаграждението за ползване на
предоставения паричен ресурс. Изтъква, че таксата за експресно разглеждане
няма задължителен характер, за разлика от общите разходи по кредита в това
число възнаградителната лихва, визирани в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от
ЗПК, както са дефинирани и в § 1, т.1 от ДР на ЗПК, че заплащането й е в
резултат на свободната воля и индивидуално желание на ищцата и не е
задължително условие за отпускане на кредит, поради които обстоятелства
законодателят е извадил разходите за подобни допълнителни услуги от
общите разходи по кредита. На следващо място твърди, че не е налице
твърдяното в решението нарушение на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, тъй като
единствения обективен и задължителен показател за максималния размер на
ГПР, е действащото правило на чл.19, ал.4 от ЗПК, според което ГПР може да
се уговаря свободно до размер от 50 % от главницата по кредита, а в
процесния случай уговорения в договора за потребителски кредит годишен
лихвен процент е 49.7% . На трето място поддържа, че неоснователно се
твърди, че договора за потребителски кредит е нищожен относно чл. 11, ал. 1,
т.11 вр. чл. 22 от ЗПК поради непоказване на условията за издължаване на
кредита от потребителя, тъй като „Вивус.БГ“ ЕООД в специалните условия
на Договор за кредит № *** изрично е упоменал размера на кредита, който С.
С. е трябвало да погаси на падежната дата, както и информация за срока за
издължаване на кредита. На последно място посочва, че районния съд е
допуснал и нарушение по отношение на присъждането на разноски под
формата на адвокатски хонорар, тъй като в случая не са налице основанията
на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА). Счита, че ако наистина
има такива предпоставки, то ищцата или нейният пълномощник е трябвало
изрично да уведомят съда за това, че материално затрудненото положение на
2
ищцата не е подкрепено с никакви доказателства, както и че не е представено
доказателство и за сключен договор за правна помощ и заплатен адвокатски
хонорар. Моли съда да отмени обжалваното решение на Районен съд Оряхово
като неоснователно и недоказано, включително и в частта, в която е осъден да
плати адвокатско възнаграждение в размер 300.00 лева като недоказана
разноска по делото, както и да му присъди пълния размер на сторените
разноски пред първоинстанционния съд, както и разноските пред настоящата
инстанция.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна С. В. С., ЕГН:
**********, с адрес: с. ***, чрез упълномощения й адвокат адв. М. В. М., АК-
Пловдив, е постъпил писмен отговор, с който оспорва като неоснователна
въззивната жалба. Счита, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно. На първо място счита, че PC - Оряхово правилно е
преценил, че уговорената "такса бързо разглеждане на документи“ от договор
за кредит № ***/21.07.2021г. противоречи на разпоредбата на чл.19, ал.4, вр. с
ал.5 от ЗПК. Твърди, че събирането на такива разходи е част от дейността по
управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на
разходите. Счита, че е заобиколена разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с
уговорките за заплащане на допълнителни разходи за таксата бързо
разглеждане се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС № 426/2014г. На следващо място счита, че така
претендираната такса противоречи на добрите нрави, тъй като клаузата в
договора, с която е уговорена е неравноправна, съгласно чл.18, ал.5 от
ЗПФУР вр. с чл.143 - 148 от ЗЗП, и поради това е нищожна, съгласно чл. 21,
ал. 1 ЗПК. Твърди, че предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на
чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като е необосновано висока и заобикаля чл. 33, ал. 1 от
ЗПК. Поддържа, че с процесната такса в полза на кредитора се уговаря още
едно допълнително възнаграждение в размер 1/4 от размера на отпуснатия
кредит, че основната цел на така уговорената клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя,
до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още
проценти от предоставената главница. На последно място изтъква, че
клаузата за бързо разглеждане на документи е нищожна на основание чл.10а
от ЗПК, тъй като е допълнителна услуга по процесния договор за кредит. По
отношение на разноските въззиваемата твърди, че претендирания адвокатски
хонорар е на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, за оказване на помощ на
материално затруднено лице, като в посочената разпоредба не е уредено
изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания
при сключване на договора за правна помощ. Поддържа, че в настоящия
случай са налице предпоставките за присъждане на адвокатско
възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, които са
посочени в разпоредбата на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв. На следващо място
изтъква, че е материално затруднено лице и в подкрепа на това изнася
3
обстоятелства относно имущественото си състояние, трудовата си заетост и
получавано трудово възнаграждение, както и за семейното си положение.
Моли съда да потвърди обжалваното решение на Районен съд Оряхово, като
правилно и законосъобразно и претендира направените в настоящето и в
първоинстанционното производство разноски.
С въззивната жалба и с отговора страните не сочат доказателства и не
правят доказателствени искания.
В писмено становище от 12.01.2023г., в изпълнение на дадените й с
определението по чл.267 ГПК указания, въззиваемата обосновава правния си
интерес от предявяване на установителния иск и твърди, че не е превеждала
на въззивника сума с основание „такса за бързо разглеждане” по процесния
договор за кредит.
Съдът, след самостоятелна преценка на събраните по делото
доказателства, направените в жалбата оплаквания и доводите на страните,
приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок, от
надлежна страна в производството и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Разгледана по същество, окръжен съд намира жалбата за неоснователна
при следните съображения:
Предмет на делото пред Районен съд гр. Оряхово е предявеният от С. В.
С. против „4 финанс“ ЕООД /понастоящем с фирма "Вивус.БГ" ЕООД/
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с
чл.26, ал.1 ЗЗД, за признаване за установено по отношение на ответното
дружество, че ищцата не му дължи сумата 268.20 лв., незаконосъобразно
търсена от нея като "такса за бързо разглеждане“ по сключен Договор за
кредит № ***/01.07.2021 г., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД и неспазване на
чл.22 вр. чл.10а, чл.11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК.
Ищцата твърди в исковата молба, че на 21.07.2021 г. е сключила с
ответното дружество „4 финанс“ ЕООД Договор за кредит № ***/21.07.2021
г., по силата на който е получила в заем сумата 1300 лв., със срок на
погасяване 30 дни - до 20.08.2021 г., при годишен процент на разходите /ГПР/
49.70%, годишен лихвен процент 40.99% и договорна лихва за периода на
договора 43.80 лв. Поддържа, че съгласно Договора за кредит трябва да
заплати и такса за бързо разглеждане в размер 268.20 лв. Счита, че не дължи
на ответника тази сума незаконосъобразно търсена от нея. На първо място
твърди, че сумата е недължима на основание чл.10а ЗПК, като допълнителна
услуга. На второ място поддържа, че клаузата, с която е уговорена таксата за
бързо разглеждане е в явно противоречие с добрите нрави, съгл. чл.26, ал.1,
предл. 3 от ЗЗД, тъй като чрез нея се стига до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договора – сумата от 268.20 лв. представлява ¼ от
сумата на отпуснатия кредит. На трето място посочва, че клаузата, с която е
4
уговорена таксата за бързо разглеждане е неравноправна по смисъла на
чл.143, т.5 ЗЗП, тъй като сумата от 268.20 лв. е необосновано висока, че е в
пряко противоречие с преследваната цел на Директива № 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на съвета от 23.04.2008г. Изтъква, че с търсената
такса в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение, че е добавък към
възнаградителната лихва и би представлявала сигурна печалба за
заемодателя, която би увеличила стойността на договора, както и че води до
неоснователно обогатяване на кредотодателя за сметка на кредитополучателя.
На следващо място твърди, че клаузата, с която е уговорена таксата за бързо
разглеждане е нищожна на основание чл.21, ал.1 ЗПК поради заобикаляне на
закона, тъй като с нея се заобикаля изискването на разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС №
426/2014г.
В срока по чл.131 ГПК, от ответника „4 финанс“ ЕООД /понастоящем с
фирма "Вивус.БГ" ЕООД/ не е постъпил писмен отговор. В молба от
10.03.2022г. ответното дружество е оспорило иска, като необоснован и
недоказан и е поискало да бъде отхвърлен.
По делото не е спорно и от приложените по първоинстанционното дело
доказателства се установява, че страните са в облигационни отношения,
възникнали от сключен помежду им Договор за кредит № ***/21.07.2021 г.,
по силата на който на ищцата, като кредитополучател, е отпуснат кредит от
ответното дружество, като кредитодател, в размер 1300 лв. със срок на
погасяване 30 дни - до 20.08.2021 г., при годишен лихвен процент на
разходите 49.70%, годишен лихвен процент 40.99% и договорна лихва за
срока на кредита в размер 43.80 лв. В договора е предвидена клауза за
заплащане от кредитополучателя на такса за бързо разглеждане в размер
268.20 лв.
Тази фактическа обстановка е приета от страните и по същата няма
спор.
При така установеното от фактическа страна, районният съд е приел, че
уговорената допълнителна такса за бързо разглеждане, която следва да върне
ищцата, води до нееквивалентност на насрещните престации при
установената стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или
риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават
договарянето на такава такса за бързо разглеждане, поради което уговорката
противоречи на добрите нрави и е нищожна. Приел е също, че макар и да е
обективирана в договора за кредит, уговорката за такса възниква за услуга,
която не е обусловена от самия договор за кредит, че липсата на връзка между
основанието, въз основа на което възниква вземането на кредитната
институция за такса бързо разглеждане и самия договор за кредит, с който е
уговорена, сочи за наличие на противоречие с чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, че
бързото разглеждане на документите на потребителя няма пряко отношение
5
към съществените престации при договора за кредит и от тази гледна точка
може да бъде определено като допълнителна услуга, която в конкретния
случай не е свързана с договора за потребителски кредит. Съдът е обосновал
извод, че атакуваната клауза противоречи на цитираните норми на ЗПК,
поради което е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и не поражда
задължение за ищцата да я заплати на ответника, което от своя страна
обуславя основателност на предявения иск с правно основание чл. 124 ГПК и
го е уважил.
При изложените фактически обстоятелства, окръжен съд направи
следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно - постановено е от законен състав в пределите на
правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма;
подписано е и е разбираемо.
Решението е допустимо – произнесено е при наличие на правен интерес
от търсената защита и при определен съобразно с принципа на диспозитивно
начало предмет на спора.
Обжалваното решение е правилно. Този извод се налага по следните
съображения:
Заявените в исковата молба обстоятелства и направеното искане, дават
основание на окръжния съд да приеме, че предявеният отрицателен
установителен иск е с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. с чл.26, ал.1
ЗЗД – за установяване недължимост на вземане за такса за бързо разглеждане
по договор за потребителски кредит, поради нищожност на клаузата в
договора, която въвежда това вземане.
Разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК предвижда, че установителен иск
може да се предяви само тогава, когато ищецът има интерес да установи
съществуването или несъществуването на едно правоотношение спрямо
конкретно лице.
В настоящия случай правният интерес на ищцата от предявения иск
следва от безспорно установеното обстоятелство, че в договора за кредит е
предвидена клауза за заплащане на такса за бързо разглеждане. При
наличието на такова вземане у кредитора, за длъжника е налице правен
6
интерес от установяване на неговата недължимост. Следва да се има предвид
и обстоятелството, че дори и да не е имало твърдения за дължимост на такса
за бързо разглеждане от страна на ответника по един отрицателен
установителен иск преди започването на съдебния процес, интересът на
ищцата да предяви такъв иск може да се установи и в хода на самия процес.
Това е така, тъй като интерес от завеждане на отрицателен установителен иск
съществува винаги, когато едно лице твърди, че ищецът му дължи пари.
Оспорването на иска с молбата от 10.03.2022г. и с въззивната жалба
представлява именно въвеждане на такова твърдение от страна на ответника и
при това положение, дори и да липсват всякакви други доказателства,
процесът би станал допустим, защото страните ще потвърдят наличието на
спор помежду си с изявленията си пред съда. В настоящия случай с молбата
от 10.03.2022г. и с въззивната жалба ответникът е оспорил предявеният иск,
посочвайки включително и правни доводи за отхвърлянето му – че вземането
му съществува и клаузата, която го установява не е нищожна.
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав приема, че е налице
правен интерес от водене на отрицателен установителен иск, поради което
предявеният иск е процесуално допустим.
По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър
на БНБ по чл. 3а ЗКИ се установява, че ответното дружество е регистрирано
като финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може
да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Така
констатираното обстоятелство определя дружеството и като кредитор по
смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
От друга страна, отпуснатият на ищцата като физическо лице заем
представлява предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от
ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и ищцата има качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП.
При тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на
договора, настоящият съдебен състав приема, че договорът е за
потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в ЗПК, а по силата
на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в ЗЗП. Съгласно разпоредбата
на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
7
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни
изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в
разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 21 ЗПК предвижда,
че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, а според чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20
и ал. 2 ЗПК, целият договор за потребителски кредит е недействителен.
Посочено е също, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл.
143-148 ЗЗП.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне, дори ако нарушението на тези норми не е
въведено като възражение.
В настоящия случай съдът намира, че клаузата в договора за
потребителски кредит за заплащане на такса за бързо разглеждане на
искането за отпускане на кредит, е нищожна поради противоречието й с
добрите нрави, неравноправност и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Според настоящия състав на съда посочената уговорка е във вреда
на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и
потребителя.
На първо място, в случая липсва яснота въз основа на какви критерии се
прави разграничение между "обикновено" и "бързо" разглеждане на
документи и дали въобще има друга процедура освен тази, която е наречена
от кредитора "бързо” разглеждане на документи; ако такава се съдържа в
Общите условия по кредита, то същите не са представени по делото от
ответника.
Отделно от това, тъй като таксата за бързо разглеждане на документите
представлява разход за потребителя по договора за потребителски кредит по
смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, то същата следва да се включи в годишния
процент на разходите, като основен критерий за длъжника при определяне на
финансовата тежест на кредита. С това допълнително плащане се покриват
8
разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер
би надхвърлил законовото ограничение. Така, с тази сума, реално се
увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение. В случая
уговореният размер на тази такса е почти една четвърт част от размера на
кредита, като не е ясно въз основа на какви критерии е формиран този
необосновано висок размер, което е допълнително основание да се приеме, че
по същество тази уговорена "такса" оскъпява по скрит начин кредита и води
до неоснователно обогатяване на кредитора, което безспорно е в нарушение и
на добрите нрави. По този начин с клаузата за такса за бързо разглеждане на
документите реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което я
прави нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Наред с изложеното, съдът счита, че посредством начисляването на
таксата се цели преодоляване на ограниченията, които императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК поставя пред кредиторите, а именно, че при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забавата, и въвеждане на допълнителни плащания,
чиято дължимост е изцяло свързана с усвояване на кредита. Подобни клаузи
противоречат на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследват забранена от закона цел
да се присъди още едно допълнително плащане, чиято сума не е включена в
размера на ГПР.
Предвид горното се налага извода, че договорната клауза, предвиждаща
дължимост на процесната такса за бързо разглеждане на документите е
нищожна поради противоречието й със закона и добрите нрави и поради
неравноправност. Нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение за заплащане на такса за бързо разглеждане на документите за
отпускане на заема. Следователно, ищцата не дължи на ответника сумата 268,
20 лева, представляваща задължение за заплащане на такса за бързо
разглеждане на документи по Договора за кредит от 21.07.2021 г.
В заключение, предявеният отрицателен установителен иск е
основателен, както по същество е приел и първоинстанционният съд, чиито
правни изводи настоящият съдебен състав споделя, при което въззивната
жалба е неоснователна, а атакуваното решение, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде изцяло потвърдено.
Предвид горното, Врачанският окръжен съд намира подадената
9
въззивна жалба за неоснователна.
Решението е правилно и в частта за разноските, които съдът е присъдил
на адвокат М. М. - пълномощник на ищцата, осъществил нейното
процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА (конкретно с
определение № 266/30.09.2022г. по реда на чл.248 ГПК). Определеният
размер на адвокатското възнаграждение е минимален, съобразен е с цената на
предявения иск и с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. По делото на лист 6-гръб е представен
сключен между ищцата С. С. и адвокат М. М. от АК-Пловдив договор за
правна защита и съдействие от 16.11.2021 г., в който е отразено, че правната
защита и представителство са безплатни на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
В задължителната практика на ВКС се приема, че на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗАдв на адвоката се дължи заплащане на адвокатско
възнаграждение, съобразно изхода на спора, когато е предоставил безплатна
правна помощ. Приема се, че е предоставена безплатна правна помощ, когато
упълномощеният адвокат и страната са сключили представен по делото
писмен договор, в който уговорките им са записани и конкретно е посочено,
че предоставянето на правна защита и съдействие е безвъзмездно.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че съдът не може да
присъжда възнаграждение по чл. 38 ЗА, ако няма доказателства за наличие на
предпоставките на чл. 38, ал. 1 ЗА. Практиката на ВКС е в обратен смисъл -
определение № 1199 от 25.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4224/2013 г., IV г. о.,
определение № 656 от 16.12.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 2523/2016 г., II т. о.,
решение № 353 от 6.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 892/2015 г., IV г. о. и др.
Съгласно тази практика на ВКС, получилата безплатна адвокатска помощ
страна не е длъжна да доказва пред съда наличието на обстоятелствата по чл.
38, ал. 1, т. т. 1-3 от ЗАдв - достатъчно е правната помощ да е предоставена
безплатно на някое от тези основания и това да е отразено в договора между
страната и нейния адвокат или в пълномощното на последния. Осъдената за
разноски насрещна страна не може да оспорва правото на адвоката да получи
възнаграждение съгласно чл. 78 ГПК за нейна сметка по съображения, че в
действителност материалното състояние на безплатно представлявания не е
затруднено.
За осъществената правна помощ пред въззивната инстанция
пълномощникът на ищцата - адвокат М. М. от АК-Пловдив е поискал да му
10
бъдат присъдени разноски за правна защита и съдействие при условията на
чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА в размер на 400 лева. С оглед изхода на делото и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивното дружество следва да бъде осъдено да
му заплати тази сума.
Воден от гореизложените мотиви и на основание чл. 272 ГПК, Врачанският
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 34/13.04.2022 г. постановено по гр. дело
№ 652/2021 г. на Районен съд гр. Оряхово.
ОСЪЖДА "Вивус. БГ" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. ***, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М. В. М. от АК-Пловдив, с ЕГН
********** и адрес на кантората гр.***, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА,
сумата 400 лв. - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на С. В. С., ЕГН **********, в производството пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11