№ 14898
гр. София, 20.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:А. СТ. Я.
при участието на секретаря А. М.
като разгледа докладваното от А. СТ. Я. Гражданско дело № 20221110137725
по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са осъдителни искове с правна квалификация чл. 411,
изр. 2 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „****“ АД твърди, че на 06.12.2021 г., в гр. София, в срока на
застрахователното покритие по договор за имуществена застраховка „Каско”
е настъпило събитие – ПТП, в причинна връзка с което са причинени вреди на
застрахования при него лек автомобил марка Волво, рег. № ***. Поддържа,
че вредите са на стойност 3383,71 лева, в който размер е изплатил
застрахователно обезщетение, както и че са сторени разноски за определянето
на обезщетението в размер на 15 лева. Твърди, че ответникът е застраховател
по валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на
делинквента, поради което в полза на ищеца възниква регресно вземане
срещу него за платеното обезщетение и разноските по определянето му.
Твърди, че след покана ответникът не е погасил задължението в общ размер
на 3398,71 лева, поради което претендира същото, заедно със законната лихва
от 12.7.2022 г. до погасяване, както и сумата 96,30 лева, представляваща
мораторна лихва за периода 01.4.2022 г. – 11.7.2022. Претендира разноски.
Ответникът „****“ АД оспорва събитието да е настъпило по описания в
исковата молба механизъм и по вина на застрахования при него водач, като
счита че е настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача
на застрахования при ищеца автомобил. Евентуално поддържа, че е налице
съпричиняване. Оспорва причинната връзка между събитието и описаните в
исковата молба вреди, като счита и че платеното обезщетение надхвърля
размера на действителните вреди.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът прави възражение за съдебно
прихващане с насрещни активни вземания с правна квалификация чл. 411,
1
изр. 2 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, кето е прието за съвместно
разглеждане с определение от 19.9.2022 г. Твърди, че на 21.5.2019 г., в гр.
София, в срока на застрахователното покритие по договор за имуществена
застраховка „Каско” е настъпило събитие – ПТП, в причинна връзка с което
са причинени вреди на застрахования при него лек автомобил марка Ауди,
рег. № ***. Поддържа, че вредите са на стойност 20877,68 лева, че са сторени
и разноски за репатриране в размер на 52 лева, както и че са сторени
разноски за определянето на обезщетението в размер на 15 лева. Твърди, че
ищецът е застраховател по валидна задължителна застраховка „Гражданска
отговорност” на делинквента, поради което в полза на ответника възниква
регресно вземане срещу него за платеното обезщетение и разноските по
определянето му в общ размер на 20892,68. Твърди, че след покана ищецът е
заплатил част от дължимата сума в размер на 16634,02, поради което
претендира остатъка в размер на 3238,76 лева, заедно със законната лихва от
подаване на отговора на исковата молба до погасяване, както и сумата 116,96
лева, представляваща мораторна лихва за периода 01.4.2022 г. – 08.8.2022 г.
Моли съда да отхвърли исковете. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, достигна до следните фактически
и правни изводи:
По иска по чл. 411, изр. 2 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 411 КЗ с плащането на застрахователното
обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу
причинителя на вредата или срещу лицето, застраховало неговата гражданска
отговорност, до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски,
направени за неговото определяне. За възникване на регресното вземане е
необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за
имуществено застраховане между ищеца и водача на увредения автомобил, в
срока на застрахователното покритие на който и вследствие виновно и
противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е
застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което ответникът
носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът да е
изплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер на
действителните вреди. В случая посочените предпоставки са налице.
С определението от 19.9.2022 г. за безспорни са обявени следите
обстоятелства: че на 06.12.2021 г., в гр. София, на кръстовището на бул. „***
и бул. „***“, между лек автомобил марка Волво, рег. № ***, застрахован при
ищеца по застраховка „Каско”, и лек автомобил марка БМВ, рег. №
СВ2749ВР, застрахован при ответника по застраховка „Гражданска
отговорност”, е реализирано ПТП; че ПТП е покрит риск по застраховките; че
в изпълнение на договорното си задължение ищецът е заплатил
застрахователно обезщетение в размер на 3383,71 лева, че е сторил разходи за
определяне на обезщетението в размер на 15 лева. Ето защо и на основание
чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването им за доказано.
От показанията на свидетелите - водачи на застрахованите при
страните автомобили, както и от двустранния протокол за ПТП се установява,
че събитието е настъпило при следните обстоятелства: на 06.12.2021 г., около
2
16,30 часа лек автомобил марка Волво, рег. № ***, управляван от свидетеля
Т. Г., се движи по бул. „***, с посока от бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“
към сградата на „Интерпред“; на кръстовището с бул. „***“, регулирано с
кръгово движение, автомобилът навлиза в кръговото движение, като се
движи в посоката си, в дясната пътна лента; в същото време от лявата страна
на автомобил марка Волво – в лявата пътна лента, се движи управляваният от
свидетеля С. Т. лек автомобил марка БМВ, рег. № СВ2749ВР; водачът Т. иска
да извърши маневра завой надясно – да излезе от кръстовището по бул. „***“;
на изхода, от лявата пътна лента свидетелят Т. предприема маневрата, като
подава светлинен сигнал; водачът на лек автомобил марка БМВ не пропуска
движещия се в лявата пътна лента ;ек автомобил марка Волво, поради което
реализира пътнотранспортно произшествие с него; съприкосновението
настъпва между предната лява част на лек автомобил марка Волво и дясната
задна част на лек автомобил марка БМВ. Свидетелят Т. сочи, че е видял
движещия се в дясната лента лек автомобил марка Волво, но не го е
пропуснал, защото е считал, че този лек автомобил следва да пропусне
управлявания от него.
От мащабната схема, изготвена от вещото лице по САТЕ, неоспорено от
страните в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, както и от показанията на свидетеля Г.
се установява, че на процесното кръстовище е била налична следната пътна
маркировка: надлъжна М1 „Единична непрекъсната линия", разделяща лявата
от дясната ленти за движение, и стрелка, сочеща направо в лявата пътна
лента. При това положение съдът намира, че събитието е настъпило поради
виновното, доколкото не се твърди и установява обратното, и противоправно
поведение на водача на лекия автомобил марка БМВ. Последният е нарушил
разпоредбата на чл. 35, ал. 1 ЗДвП, според които завиването надясно се
извършва от най-дясната пътна лента по посока на движението, а когато
лентите са обозначени за движение в съответна посока - от лента,
предназначена за завиване надясно. Ал 2 на тази разпоредба допуска, когато
радиусът на завиване на пътното превозно средство е по-голям от радиуса на
завоя, завиването да започне и от друга част на платното за движение, но
водачът на завиващото превозно средство е длъжен да пропусне пътните
превозни средства, преминаващи от дясната му страна. Водачът на лекия
автомобил марка БМВ не се е съобразил и с пътната маркировка. Съгласно чл.
65, т. 1 ППЗДвП водачите са длъжни да се движат в посоката, указана от
стрелката., а съгласно чл. 36, т. 1 ППЗДвП при единична непрекъсната линия
на пътните превозни средства е забранено да я застъпват и пресичат. Следва
да се посочи, че дори и от тази пътна лента десният завой да беше позволен,
то при тази маневра важи правилото на чл. 35 ЗДвП и водачът на лек
автомобил марка БМВ е бил длъжен да пропусне движещия се в дясната
пътна лента лек автомобил марка Волво.
Неоснователно е възражението на ответника за съпричиняване.
Съобразно чл. 51, ал. 2 ЗЗД основание за намаляване на размера на
отговорността на делинквента е, ако и пострадалият е допринесъл за
настъпването на вредите. Такова съпричиняване е налице, когато освен с
поведението на делинквента увреждането се намира в пряка причинно-
следствена връзка и с поведението на самия увреден. Съпричиняването има
обективен характер, като от значение е единствено наличието на такава
обективна причинно-следствена връзка, а е ирелевантно субективното
отношение на пострадалия /т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г./. Принос по
смисъла на чл. 51, ал. ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си
3
пострадалият е създал предпоставки за възникване на вредите или е улеснил
механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест
ответникът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване, че
застрахованият при ищеца водач с действие или бездействие е допринесъл за
настъпване на вредите /чл. 154 ГПК/. От събраните по делото доказателства
не се установяват възраженията на ответника, че застрахованият при ищеца
водач е отнел предимството на другия участник в ПТП. Напротив, от всички
доказателства по делото /вкл. показанията на Т./ се установи, че
застрахованият при ищеца водач е имал правомерно поведение, като
разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДВп го задължава да спре пред всяка
предвидимо препятствие. Такова предвидимо препятствие не е
противоправното поведение на другия водач, който е бил длъжен да го
пропусне. Доколкото ПТП е настъпило в самото кръстовище, в кръговото
движение, а не при навлизане на лекия автомобил Волво в него, то
несъмнение знакът, указващ липса на предимство, не важи в дадената
ситуация. Този знак регулира движението на навлизащите в кръговото
движение автомобили, а не движещите се в него. На второ място, следва да ес
посочи, че свидетелят Г. не е имал и възможност да реагира, доколкото от
показанията му се установява, че другият водач е предприел маневрата
внезапно.
При така установения механизъм на ПТП е изготвено заключението на
съдебно автотехническата експертиза, според което щетите по процесния
автомобил, обезщетени от ищеца, са в причинна връзка с така описания в
протокола механизъм на произшествието. Този извод се подкрепя и от
показанията на свидетеля и протокола за ПТП. Следва да добави, че от
представения протокол за оглед на МПС към процесната имуществена
застраховка се установява, че към 26/8/2021 г. лек автомобил марка Волво не
е имал уврежданията, констатирани в протокола от май 2021 г.
Предвид изложеното и при съвкупната преценка на писмените
доказателства, гласните доказателствени средства и заключението на САТЕ
съдът приема, че ПТП е настъпило поради виновното и противоправно
поведение единствено на водача на застрахованото при ответника МПС, от
което са причинени описаните в исковата молба вреди на застрахования при
ищеца лек автомобил.
Налице е следователно основание за възникване на регресно вземане. За
отговор на въпроса в какъв размер е възникнало съдът съобразява съдебната
практика, постановена по реда на касационния контрол - решение № 52 от
08.07.2010г. по гр.д. № 652/2009г. на ВКС, І ТО, съгласно която при съдебно
предявена претенция съдът следва да определи застрахователното
обезщетение по единствено по действителната стойност на вредата /без
овехтяване/ към момента на настъпване на застрахователното събитие, стига
то да не е под минималните размери, установени в Методиката. Именно
стойността на вредите без овехтяване следва да се вземе предвид при
съобразяване на горепосочената съдебна практика. Действително деликтната
отговорност е насочена към обезщетяване на негативния интерес /увреденото
лице да бъде поставено в състоянието преди деликта/, но за постигане на тази
цел на увреденото лице не следва да се вменява в тежест възстановяването на
вредите с овехтени части /в някои случаи това би било и невъзможно предвид
спецификата на увредената част/. Ето защо обезщетението следва да е в
4
размер, необходим за възстановяване на вещта, като
делинквентът/застрахователят на гражданската му отговорност понесе и
отговорността за влагането на нови части при отстраняване на щетите. В този
смисъл съдът споделя мотивите към т. 6, б. „б” от Постановление № 7/1978г.
на Пленума на ВС /съгласно които при обезщетяване по реда на деликтната
отговорност за вложените нови части не се взема предвид изхабяването на
вещта/.
Съгласно заключението на САТЕ пазарната стойност на ремонта на
щетите без овехтяване възлиза на 3175,28 лева. Регресното вземане възниква
в размера на по-малката от двете суми – на действителните вреди и на
извършеното плащане, а в случая - на вредите. Съдът приема, че сумата 15
лева, претендирана като разноски, съставлява обичаен разход за приключване
на застрахователната щета по смисъла на чл. 411 КЗ, поради което същата
следва да се включи в общия размер на дължимата от ответника сума.
Общият размер на дълга възлиза на 3190,28 лева, до който искът е
основателен. За разликата до пълния предявен размер от 3398,71 лева искът е
неоснователен.
С оглед формираните правни изводи за частична основателност на иска
за заплащане на регресно вземане се е сбъднало вътрешно процесуалното
условие за произнасяне по възражението за съдебно прихващане.
С протоколно определение от 27.10.2022 г. за безспорни са обявени
всички факти, включени във фактическия състав на активното регресно
вземане и некасаещи неговия размер. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК
съдът приема осъществяването им за доказано.
Съгласно заключението на САТЕ пазарната стойност на ремонта на
щетите без овехтяване възлиза на 19916,05 лева. Регресното вземане възниква
в размера на по-малката от двете суми – на действителните вреди и на
извършеното плащане, а в случая - в размера на вредите. От заключението по
САТЕ се установява, че извършените за репатриране разходи в размер на 52
лева са в рамките на средните пазарни цени, поради което тази сума също
следва да бъде включена в регресноия дълг, както и сумата 15 лева –
ликвидационни разноски. Общият размер на дълга възлиза на 19983,05 лева.
С посоченото протоколно определение за безспорно е обявено и
обстоятелството, че ищецът е погасил част от този дълг в размер на 16634,02
лева. Непогасен остава остатъкът от 3349,03 лева.
И двете регресни вземания възникват с плащането на обезщетенията по
имуществените застраховки /арг, от чл. 411 КЗ/, от който момент стават
изпълняеми и изискуеми. От изложеното дотук следва, че е налице активно
вземане за сумата 3349,03 лева, изискуемо към 13.9.2019 г. /с плащането на
обезщетението по имуществената застраховка/, и пасивно вземане в размер на
3190,28 лева, изискуемо от 21.2.2022 г. /датата на плащане на обезщетение,
която дата е видна от извлечение на л. 34 от делото./
Според задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 на
Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. по тълк. д. № 2 / 2020 г. на
Върховен касационен съд, ОСГТК, при уважено възражение за прихващане
признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от
първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т.е.
когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното - поне изпълняемо, а
кога е настъпила ликвидността е без значение. С оглед така даденото
5
задължително тълкуване, следва, че двете вземания са се погасили чрез
прихващане до размера на по-малкото /на пасивното/ на 21.2.2022 г. – с
възникване на пасивното вземане, предмет на предявения иск.
Ето защо предявеният иск за сумата до 3190,28 лева следва да бъде
отхвърлен като погасен чрез съдебно прихващане, а за разликата до пълния
предявен размер – отхвърлен като неоснователен..
Доколкото погасителният ефект настъпва към момента на възникване на
предявеното вземане, то върху сумата не се следва законна лихва от
предявяване на иска.
По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Вземането за лихва има акцесорен характер и за дължимостта му следва
да се установи както възникването на главния дълг, така и забава в
погасяването на същия за процесния период. Съдът формира правни изводи
за наличие на главен дълг в посочения размер. Не е налице обаче втората
предпоставка – забава на длъжника. Съобразно дадените в ТР разяснения
погасителният ефект е настъпил с обратна сила в момента на възникване на
вземането, който предхожда изтичането на предвидения в чл. 412, ал. 3, т. 1
КЗ срок от 30 дни от получаване на покана, заедно с преписката. Ето защо и
ответникът не дължи мораторно обезщетение. Искът следва да бъде изцяло
отхвърлен.
Предвид обстоятелството, че активното регресно вземане е в размер,
достатъчен да погаси основателната регресна претенция, ненужно е съдът да
разглежда активното вземане за мораторна лихва, поради което и няма да
излага мотиви по неговата основателност.
По разноските:
Ищецът е сторил разноски по предявените искове както следва: 185,95
лева - за държавна такса, депозит за САТЕ – 250 лева, депозит за свидетел –
80 лева и възнаграждение за адвокат – 480 лева – общо 995,95 лева. По
възражението за прихващане е сторил разноски от 652,00 лева – за депозит за
САЪТЕ и адвокатско възнаграждение /допълнително уговорено/.
Ответникът претендира единствено разноски по исковете, както следва:
за депозит за САТЕ – 250 лева, за депозит за свидетел – 80 лева, такса за
издаване на СУ – 5 лева, възнаграждение за юрисконсулт, което съдът
определя на 100 лева.
При съобразяване с дадените в ТР задължителни указания, съдът
приема, че ефектът на прихващането настъпва в момент, предхождащ
предявяването на исковете.. Този ефект обаче не може да настъпи без
направеното от ответника в хода на процеса изявление. Ето защо в случая не
следва да се прилагат разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Процесната
хипотеза е по-близка до тази на отхвърляне на иска поради плащане в хода на
процеса. В съдебната практика единодушно се приема, че в този случай не се
присъждат разноски на ответника, освен ако не дал повод за завеждане на
иска /по аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК/.
Според съда в случая следва да се отговори на въпроса дали ответникът
6
е дал повод за завеждане на иска. На този въпрос следва да се даде
положителен отговор. Макар фактът на погасяването да настъпва към
момент, прехождащ завеждането на делото, ответникът не е направил
изявлението в този по-ранен момент, като към завеждане на делото е бил и в
забава – срокът за плащане е изтекъл /който факт не е спорен/. Ето защо няма
съмнение, че е дал повод за завеждане на иска. Следва да понесе разноските
съобразно онази част от исковете, които биха били уважени, ако не беше
релевирано възражението за прихващане.
Искът за главница би бил уважен за сумата до 3190,28 лева, а този за
мораторна лихва – за 90,39 лева. На ищеца се следват своевременно
поисканите разноски, намалени съобразно посоченото, които възлизат на
934,82 лева. Доколкото възражението за прихващане няма част, която да е
неоснователна, то ищецът няма право на разноските, сторени във връзка със
защитата по него.
Реципрочно ответникът има право на разноските по исковете, които
биха били неоснователни, дори и да не беше релевиирано възражението за
прихващане, които възлизат на 26,68 лева. Според настоящия състав на съда
разноските, сторени от ответника за доказване основателността на
предявеното възражение за съдебно прихващане, следва да се понесат от
ищеца съобразно уважената част от активните вземания. Доколкото обаче
ответникът не претендира тези разноски /вкл. в списъка по чл. 80 ГПК /, а
съдът е обвързан от това /предвид разпоредбата а на чл. 6 ГПК/ не следва да
му присъжда такива.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „***“ АД, ЕИК **** срещу „****“ АД,
ЕИК *** иск по чл. 411, изр. 2 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД за сумата 3190,28 лева,
представляваща регресно вземане за изплатено по застраховка „Каско”
обезщетение за вреди на лек автомобил марка Волво, рег. № ***, причинени
от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 06.12.2021 г., в гр. София,
на кръстовището на бул. „*** и бул. „***“, КАТО ПОГАСЕН ЧРЕЗ
СЪДЕБНО ПРИХВАЩАНЕ с насрещно вземане на „****“ АД, ЕИК ***
за сумата 3349,03 лева, представляваща регресно вземане за изплатено по
застраховка „Каско” обезщетение за вреди на лек автомобил марка Ауди, рег.
№ ***, причинени от пътнотранспортно произшествие, настъпило на
21.5.2019 г., в гр. София, на кръстовището на ул. „Самоковско шосе“ и бул.
„Околовръстен път“, А КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ ОТХВЪРЛЯ
предявения иск по чл. 411, изр. 2 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД за сумата над 3190,28
лева до пълния предявен размер от 3398,71 лева, както и иска по чл. 86, ал.
1 ЗЗД за сумата 96,30 лева, представляваща мораторна лихва за периода
01.4.2022 г. – 11.7.2022 г.
ОСЪЖДА „****“ АД, ЕИК *** да заплати на „***“ АД, ЕИК ****
сумата 934,82 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК **** да заплати на „****“ АД, ЕИК ***
сумата 26,68 лева, представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от същото на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8