Р Е Ш Е Н И Е

№......................../ 20.01.2021 г., гр. София

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи октомври през 2020 година, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА

мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело номер 14577 по описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК и чл.248, ал.3 от ГПК, вр. чл.80 от ПАС.

С решение № 541575 от 21.11.2018 г., постановено по гр.д. № 5257/2017 г. на СРС, 143 състав, е признато за установено предявените от ищците К.А.Т. и П.А.Т. срещу М.В.М., М.Д. Д.-М. и Л.А.Л. искове с основание чл. 124 от ГПК, че всеки един от двамата ищци е собственик на по 1/2 идеална част от недвижим имот с идентификатор 68134.1943.2763, стар № УПИ XVIII-685 в кв. 18-Б по плана на гр. София, местност Вилна зона Бояна, с площ 845 кв.м. Разпоредено е препис от решението и от нотариален акт 75, том I, дело 69 от 2002 г. на нотариус 444 при НК да се изпрати на СРП, съгласно чл. 194, ал. 3 от ГПК. Относно разноските първоинстанционният съд с решението е осъдил на основание чл.78, ал. 1 от ГПК, всеки от ответниците М.В.М., М.Д. Д.-М., и Л.А.Л., да заплати на всеки от ищците К.А.Т. и П.А.Т. по 1/3 част от разноските които е направил всеки ищец в производството, а именно по 1477,34 лв.

С последващо определение по реда на чл.248, ал.2 от ГПК № 206142 от 30.08.2019 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ответниците М.В.М. и М.Д. Д.-М. за изменение на решението в частта за разноските.

Решението по чл.235 от ГПК е обжалвано поотделно в срок от ответните страни по иска, ответниците М.В.М. и М.Д. Д.-М. с обща въззивна жалба чрез пълномощник адв.К.М., и с отделна въззивна жалба от ответника Л.А.Л..

Определението по чл.248 от ГПК е обжалвано в срок с обща частна жалба от ответниците М.В.М. и М.Д. Д.-М. чрез пълномощник адв.К.М..

С въззивната жалба на ответниците М.В.М. и М.Д. Д.-М. срещу решението по чл.235 от ГПК, са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излагат се оплаквания за нарушение на съдопроизводствените правила по събиране на доказателствата, същото и изграждане на решаващия извод за неподписване на н.акт 75/2002 г. от продавача А.Т. само въз основа на заключението на съдебно-почерковата експертиза, което не било категорично относно липсата на автоподлог и неизследвало целия възможен сравнителен материал, необсъждане на същото в съвкупност с другите събрани по делото доказателства-показанията на нотариус К., изявленията на самия А.Т. в предходно водено дело за представянето му като мним продавач и поведението на самия продавач А.Т. приживе, сочещо, че дори и подписът да не е положен от него на нотариалния акт, то това е станало с негово съгласие и знание и бездействието на същия след прекратяване на предходното дело с предмет правото му на собственост върху имота срещу същите ответници почти 10 години сочело на потвърждаване на сключения евентуално без негово съгласие договор за продажба на имота. Втората група нарушения се сочат по повод направеното от ответниците М.възражение за придобиване на имота по давност също с оплаквания за необсъждане на доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност и липсата на мотиви за извода че не било доказано ответниците трайно и необезпокоявано владение на имота. Излагат се в тази насока доводи, че в хода на цялото производство по предходно дело за собственост на същия имот ищецът по него и наследодател на настоящите ищци А.Т. е поддържал, че ответникът Л.Л. владее имота-с уточнителна молба от предходното дело от 13.11.2003 година, при което към 15.11.2007 година имотът е бил придобит по давност от Л.Л., като той е присъединил към давността си давността, текла в полза на неговите праводатели-ответниците М., тъй като с прекратяване на предходното дело между същите страни се заличавало действието на исковата молба от 10.09.2003 година и давността не се счита за прекъсната по силата на изричната разпоредба на чл. 116 буква „Б“ от ЗДД във връзка с чл 84 от ЗС, а добросъвестността се преценява към момента на установяване на владението, което е станало преди подаване на предходната искова молба от А.Т., евентуално че е изтекла и дългата 10 годишна придобивна давност през 2013 г. преди подаване на настоящата искова молба. Излагат се и оплаквания за неправилно възприемане или превратно интерпретиране показанията на ангажираните от ищците свидетели за установяване на сочената от тях фактическа власт върху имота, които се опровергавали от показанията на ангажираните от ответниците свидетели относно твърдението на ищците за облагородяване от ищците на имота, необсъждане евентуалната заинтересованост на свидетеля-едноутробен брат на ищците и противоречието в показанията на другите свидетели на ищците относно редица обстоятелства - кога е изграждана оградата, от какъв материал е била същата, какви са били насажденията в имота и към кой период, как е извършвано напояването на твърдялните за съществуващи насаждения в имота и др., при което считат, че ищците не са доказали, че са били във владение на имота, и обратно-от показанията на ангажираните от ответниците свидетели се установявало придобиването по давност на имота при присъединяване владените на М.към това на Л.. Молят да се отмени обжалваното решение, и исковете да се отхвърлят, претендират разноски по делото.

Въззиваемите страни- ищците К.А.Т. и П.А.Т. чрез пълномощници съответно адв.И.Й. и адв.А.Г., оспорват жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци. Излагат доводи, че в мотивите на обжалваното решение са изложени съображения защо се възприема заключението на съдебно-почерковата експретиза и защо показанията на нотариус К. не я оборват, че вещото лице е дало категорично заключение, че подписът за продавач по нотар. акт не е положен от А.Т., че по предходното дело А.Т. не е твърдял, че Л.Л. владее имота, подобно изявление е направил тогавашния му пълномощник адв. В.но за което същата не е имала представителна власт, че А.Т. не е твърдял да е присъствал на сделката - довод за това се правел за пръв път с въззивната жалба на ответниците М.и бил преклудиран, а и напротив, че А.Т. е твърдял, че сделката от 2002 г. е сключена без негово знание и съгласие, и като правен извод оспорват възможността нищожните сделки да подлежат на потвърждаване. Считат също доводите на въззивниците М.за бездействието на А.Т. след 2007г. за правно и житейски неиздържани. По възражението за придобиване по давност на имота от ответника Л. считат, първо, подобно възражение от други лице-от ответниците М., за недопустимо, а по същество и за неоснователно, тъй като от 13.11.2003 г. /когато с уточнителна молба по предходно дело адв.В.е посочила, че Л. владее имота/, до 15.05.2006г. - когато приключват устните прения пред въззивния съд по предходното дело като меродавна дата /а не датата на решението на ВКС по предходното дело/, не са изминали 5 години за придобиване по давност с добросъвесно владение, дори и да се присъедини владение на праводателите М.от 15.11.2002 г. Оспорват ответника Л.Л. с отговора на исковата молба да е направил защитно възражение за придобиване на имота от него по давност, а само че е направил иязвление, оспорващо довода на ищците че те-ищците, владеят имота. Евентуално, дори и са е направено в срока по чл.131 от ГПК възражение от Л.Л. за придобиване имота по давност, оспорват това да е доказано по делото: първо, защото не можело да присъедини владението на праводателите си, които не са станали собственици по силата на нищожна сделка, второ - че не е доказано от събраните по делото доказателства да е било установено от нито един от ответниците трайно владение, така че презумпцията по чл.83 от ЗС била неприложима, трето- че владението на ответниците, ако такова е било установено, е било многократно прекъсвано от действия на ищците по установяване от тях самите на владение за повече от 6 месеца, четвърто- че ответниците не доказали своене на вещта по никакъв начин от ответника Л.. Наред с това възразяват, се преценката на събраните гласни доказателства, ангажирани от ищците, установяват упражняваната от техните наследодатели и от тях самите-лично или чрез трети лица, върху имота в продължителен период от време, а оплакванията по въззивната жалба на ответниците М.относно тези свидетелски показания били необосновани. Молят да се потвърди обжалваното решение, претендират разноски.

С въззивната жалба на ответника Л.А.Л. срещу решението по чл.235 от ГПК, са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излагат се оплаквания за необсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства в съвкупност и взаимовръзка, особено на правната стойност на действията на страните по предходното дело за същия имот между наследодателя на ищците А.Т. и същите ответници, несъобразяване с материалния закон и установеното, че от първата сделка с ответниците М.от 2002 г. до решението на ВКС по предходното дело са изминали повече от 5 години, също и оплакване за необсъждане на доводите на ответника Л. /неконкретизирано в жалбата/ и нарушения при обсъждане и кредитиране показанията на двете групи свидетели- на ищците и на ответниците. Моли да се отмени решението и исковете да се отхвърлят. Подаването на тази въззивна жалба се счита потвърдено от изявлението на пълномощника на Л. пред въззивния съд-адв.Емануил Йорданов, че поддържа същата, при което е без значение кое лице е подписало тази въззивна жалба/ каквото възражение правят ищците с отговора по тази жалба/.

С частната си жалба срещу определението по чл.248 от ГПК на ответниците М.се излагат доводи, че те двамата не дължат на ищците по 1/ 3 от разноските / общо 2/3 / , а общо 1/2 от разноските, тъй като били предявени 2 обективно съединени иска срещу 2-ма ответници-М.общо като съпрузи, и Л.. Относно размера, считат определените в полза на ищците разноски за адвокат за завишени, предвид цената на иска на всеки от ищците- цена от по 13 762,68 лв. се следвали по 942,97 лв. адвокатско възнаграждение съгласно тарифата, а присъденото го надвишавало повече от 4 пъти. Молят да се намали размера на адв.възнаграждение в полза на ищците.

Само П.А.Т. като ответната страна по частната жалба, чрез пълномощника си адв.А.Г., е подала писмен отговор, като счита определението на СРС за правилно и съобразено с доказателствата за направени разноски, цената на иска за всеки от ищците от по 27 531,35лв./ при данъчна оценка на имота от 55 062,70лв./ и предвид факта, че са предявени от всеки от ищците по три субективно съединени иска по чл.124 от ГПК, вр. чл.108 от ЗС и три евентуално субективно съединени иска по чл.124 от ГПК, вр. чл.79 от ЗС, при което минималният размер на адв. възнаграждение само по единия иск е 1355,94 лв., и уговореното и платено по 4000лв. от всеки ищец не бил прекомерен размер предвид фактическата и правна сложност на спора и множеството процесуални действия по защита, и липсата на злоупотреба с права, тъй като всеки от ищицте има право на самостоятелна защита от адвокат, независимо от еднаквите юридически факти. Моли определението да се потвърди.

И двете насрещни страни правят искания поотделно за разноски за въззивната инстанция, както и взаимни възражения за прекомерност на претендирани в списъците по чл.80 от ГПК адвокатско възнаграждение за защита на противната страна.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство :

Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните своевременно с въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Ищците К.А.Т. и П.А.Т. са предявили срещу М.В.М., М.Д. Д. - М. и Л.А.Л., искове с правна квалификация по чл. 124 от ЗС и евентуален с правна квалификация по чл. 124 от ЗС, вр. чл. 79 от ЗС.

Ищците твърдят да са придобили описания имот по наследство от баща си - А.Б.Т., починал на 7.5.2015 г. , като последният е придобил собствеността върху описания имот по силата на нотариален акт 145, том I, per. № 3579, нот.дело № 147/19.12.2000 г., въз основа на земеделска реституция по решение на Поземлена комисия - София, община Витоша № 4147/4.6.1993 г., нотариален акт 90, том XVII, нот.д. 3349/1993 г. на СРС, договор за доброволна делба от 6.7.1995 г., вписана в книгите на Софийската нотариална служба в т. 6, стр. 223, вх. рег. 15699/1995 г. и договор за доброволна делба от 13.12.2000 г., вписана в книгите на Софийската нотариална служба в т. 18, № 219, вх. Per. 31941, им.партиди 113369 и 113370. Твърдят, че на 15.11.2002 г. с нотариален акт № 75, том I, per. № 5326, н.д. № 69/2002 г. на нотариус 444, имотът бил продаден на ответника М.М. от лице, представило се за А.Т. и подписало нотариалния акт от негово име, но актът бил неистински в частта на подписа на продавач, тъй като А.Т. не е подписвал същия. Впоследствие твърдят, че на 30.6.2003 г., с н.а. № 87, том I, per. № 4316, н. дело 74/2003 г. на нотариус 400, имотът бил продаден от М. и съпругата му /също ответник в настоящия процес/ на втория ответник - Л.А.Л.. Твърдят, че първата сделка е нищожна, поради липса на съгласие на продавача, а договорът за покупко- продажба от 30.6.2003 г. нямал транслативен ефект, тъй като М. и М.М. не са станали собственици по силата на същия и не могат да прехвърлят валидно собствеността върху имота на ответника Л.. Сочат, че приживе наследодателят им А.Т. е завел дело срещу Л., в което участвали и съпрузите М., за връщане на собствеността, което било прекратено от ВКС. Ето защо молят съда да признае по отношение на ответниците, че всеки един от ищците е собственик на 1/2 ид. част от имота, а при условията на евентуалност - да бъдат признати за собственици на имота, при описаните квоти, по давност, тъй като са го владели имота постоянно.

В срока по чл. 131 от ГПК ответниците М.оспорват исковете, като възразяват, че наследодателят на ищците е изразил съгласие за сключване на договора, потвърдил е същия и е получил продажната цена, както и че е умишлено наследодателят А.Т. се е опитал да имитира подписа си на нотар. акт / т.нар. автоподлог/, че от 15.11.2002 г. ответниците М.са владели имота добросъвестно, като след продажбата му на ответника Л. владението е продължено от Л.Л. добросъвестно и непрекъснато и до началото на настоящето дело, поради което имотът е придобит по давност от същия. Излагат подробни доводи защо предходно дело в периода 2003-2007 г. не прекъсва придобивната давност, нито променя характера на установеното от товтениците добросъвестно владение, евентуално и че към подаване на настоящата искова молба е изтекла и 10 годишната придобивна давност при недобросъвестно владение. Оспорват ищците да са упражнявали владение върху спорния имот

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Л.Л. оспрова исковете срещу него като недопустими и неоснователни, тъй като нямало доказателства наследството да е прието от ищците или имотът да е деклариран по реда на ЗМДТ, че той владее имота, а не ищците, предприемал е действия по неговото застрояване и продажба.

За да уважи предявените от всеки от ищците искове, първоинстанционният съд е приел, че ищците се легитимират като законни наследници, наследници на А.Т., при равни права в наследството, че наследодателят им А.Т. е бил собственик приживе на спорния имот, предмет на иска, и не се е разпоредил валидно със собствеността върху него с н.а.№ 76/15.11.2002 г., тъй като подписът за продавач от негово име не бил положен от А.Т., установено от приетата съдебно-почеркова експертиза/СПЕ/ и необорено от показанията на нотариус К., поради което ответниците М.не са могли да придобият собствеността въз основа на нищожна сделка по н.а. № 76815.11.2002 г. и не е могло ответника Л. да придобие собствеността от тях по силата на договора по н.а. № 87830.06.2003 г. , че ответниците не доказали да са станали собственици и на соченото от тях основание - придобивна давност, като са обсъдени и събраните по делото писмени /вкл. и тези по приложеното предходно дело/ и гласни доказателства. Така е направен извод, че ищците са доказали да са придобили имота по наследство от А.Т. , и притежават по 1/ 2 ид.ч. от него, и е уважил така предявените от тях главни искове, без да се произнесе по предявените при условията на евентуалност, искове за признаване на собствеността на ищците по давностно владение.

Събраните по делото писмени и гласни доказателства, вкл. и новото доказателство, събрано от възивния съд по реда на чл.266, ал.3 от ГПК -нова СПЕ, преценени от въззивния съд в тяхната съпкупност, сочат на същите изводи относно установените факти, като тези в първоинстанционното решение, и същите правни изводи относно правото на ищците като съсобственици на спорния имот по наследство от А.Т. и при равни дялове, съответни на твърденията на ищците с исковата молба, и на тези относно възраженията на ответниците, които фактически констатации и правни изводи се споделят от въззивният съд и на основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно да ги повтаря.

Предвид оплакванията с въззивните жалби на ответниците, и възраженията по тях от страна на ищците, въззивният съд намира следното по предмета на въззивната проверка за правилност, очертана върху спорните въпроси, а именно относно допустимостта на възражение за придобивна давност от ответниците М.спрямо ответника Л., за преклузия по възражение на ответника Л. за придобивна давност, за подписа за продавач от А.Т. по н.а. № 76/2002 г. и нищожността на сделката по този н. акт по чл.26 от ЗЗД поради липса на съгласие на продавача, за упражняването на владение върху спорния имот след 15.11.2002 г., за правното значение на поведението и изявленията на А.Т. по предходното дело между него и същите ответници в периода 2003-2007 г.

По твърдението за нищожност на сделката по н.а. № 75/15.11.2002 г.

Възивният съд, предвид и новото доказателство, събрано по реда на чл.266, ал.3 от ГПК- заключение на СПЕ от друго вещо лице, което се кредитира като обективно и компетентно при преценката му по чл.203 от ГПК, приема за доказано твърдението на ищците, че техният наследодател А.Т. не е положил подпис за продавач по н.а. № 75/15.11.2002 г. Вещото лице по СПЕ, приета от въззивния съд, и неоспорена от страните, дава категорично заключение, въз основа на изследван по-голям сравнителен материал, че подписът за продавач не е положен от А.Т., както и че при полагане на подписа за продавач друго лице е имитирало / наподобило/ подписа на А.Т., което изключвало възможността самия А.Т. да е положил подпис за продавач по този н.акт при условията на автоподлог/ умишлено изопачаване на собствения подпис/. Този извод по приетата от въззивния съд експертиза кореспондира с извода на приетата такава от първоинстанционния съд, а показанията на нотариус К. не могат да го променят. Макар нотариус К., която е изповядала сделката, да установява, че извършва лично проверка на самоличността на явилите се страни по сделките, не се изключва възможността за продавач да се е легитимирало друго лице, а не самия А.Т., и то с неистинска лична карта, предвид факта, сочен и от самия свидетел нотариус К., че едва след 2009 г., т.е. след процесната сделка от м.11.2002 г., нотариусите имат достъп до полицейските база данни и могат да проверяват документите за самоличност на явилите се лица. В тази връзка съдът съобрази и факта, че през 2003 г. самият А.Т. е подал жалба до полицията, че друго лице се е представило за него и е продало спорния имот на М., като е образувано и досъдебно производство срещу Златко Т. Пенев, което е спряно то прокурор с постановление от 13.04.2004 г.. Ответниците М.не са ангажирали доказателства за възражението си, че А.Т. е получил продажната цена по сделката по н.а. № х№ 5/2002 г. Ето защо въззивният съд приема, както правилно е приел и първоинстанционния съд, че е сделката по н.а. № 75/2002 г. е нищожна поради липсата на съгласие на продавача по нея и собственик А.Т., тъй като се доказа убедително в процеса, че А.Т. не е подписал нотар. акт като продавач, нито е изопачил умишлено подписа си / т. нар. автоподлог/. Нищожната правна сделка не подлежи на последващо саниране чрез потвърждаване на действия за продавач, извършени от друго лице, което не се сочи да е участвало в сделката като пълномощник на продавача. Не се доказа в процеса А.Т. да е знаел за сделката, да е упълномощавал друго лице да го представлява като продавач, нито да е получил продажната цена. Такъв извод не следва от преценката на събраните по делото доказателства, вкл. и книжата по приложеното гр.д.№ 20527/2003 г. на СРС, 38 състав. Напротив, от същото е видно, че А.Т. с редица молби по делото е твърдял, че не е присъствал на сделката, не е подписвал нот. акт № 75/2002 г. Липсата на извършвани от А.Т. приживе действия след прекратяване на това предходно дело/без решение по същество/ с решение на ВКС от 19.11.2007 г. не сочи на признание от същия, нито на потвърждаване на извършената продажба на имота му с н.а. № 75/15.11.2002 г. Горното сочи на извод, че по силата на тази сделка по н.а. № 75/2002 г. – нищожна, купувачът по нея М.М. и съпругата му М. Д.-М./ няма спор че сделката е по време на брака на М./, не са придобили правото на собственост върху продавания с нея имот, и не са могли да прехвърлят след това собствеността върху същия имот на ответника Л.Л. със сделката по н.а. № 86/30.06.2003 г., при което нито един от ответниците-съпрузите М.и Л., не могат да се легитимират като собственици на имота по силата на правна сделка със собственик.

По възражението на ответниците М.за придобиване на имота по давност :

Това възражение може да се разглежда само за времето от сделката по н..а№ 75/15.11.2002 г. до тази по н.а. № 86/30.06.2003 г., но не и след това, доколкото ответниците М.не могат да упражняват чужди права, вкл. и на правят възражение от името на друго лице -тези на ответника Л., съгласно забраната по чл.26, ал.2 от ГПК, тъй като за тях законът не е предвидил такава възможност. За времето от 15.11.2002 г. до 30.06.2003 г. не може да изтече предвидената в чл.79 от ЗС 5- годишна придобивна давност в полза на М., при което е без значение дали по делото е доказано те да са владели имота и съдът не обсъжда събраните доказателства в тази насока-за владение от М.до 30.06.2003 г., а по отношение на владение от Л. след 30.06.2003 г. не се обсъждат събраните писмени и гласни доказателства, ангажирани от ответниците М., по вече изложените по-горе съображения за недопустимо направено от същите възражение от името на друго лице.

По възражението на ответника Л. за придобиване на имота по давност :

С отговора на исковата молба ответникът Л. не е направил изрично защитно възражение за придобиване на имота по давност от него, такова е направено от пълномощника му адв.Е.Й.в първото открито съдебно заседание пред СРС на 14.06.2018 г. с твърдението, че тя тече от датата на придобивната за него сделка - т.е. от 30.06.2003 г. и продължава и към 14.06.2018 г. Тълкувайки волята на този ответник в отговора му по чл.131 от ГПК, въззивният съд намира, че с този отговор ответникът Л. не е направил възражение за придобиване имота по давност от 30.06.2002 г. Такова възражение от същия не е правено и в предходното дело –гр.д.№ 20527/2003 г. на СРС, 38 състав-по което от същия и няма отговор на исковата молба. С отговора по чл.131 от ГПК по настоящето дело ответникът Л. оспорва твърдението на ищците, че те-ищците, владеят имота.

Дори и да се приеме, че с отговора по чл.131 от ГПК ответникът Л. е направил правозащитно възражение, изключващо правата на ищците, за придобиване от него по давност на спорния имот по силата на владение от него на имота по време на предходното дело 2003-2007 г. и нататък, макар и неясно формулирано, но възможно да се извлече от твърденията му по оспорване владението на ищците и исканията му за доказателства, то същото въззивният съд намира за недоказано и неоснователно, по следните мотиви:

Първо, от ответника Л. е поискан и доведен само едни свидетел- Н.К., изслушан пред СРС в открито съдебно заседание на 11.10.2018 г., от чиито показания се установява, че свидетелят е брокер на недв. имоти, и е посетил за първи път имот, предлагат от ответника Л. в кв.Бояна, до гробищата, преди 3 години, т.е. в най-добрия случай свидетелят сочи на действия от ответника Л. спрямо имота от началото на 2015 г. Настоящата искова молба, с която се прекъсва придобивната давност, е подадена на 27.01.2017 г. и вписана на 19.05.2017 г., т.е. не е могъл обективно да изтече предвидената дори кратка придобивна давност от 5 години, считана от 01.01.2015 г. По делото са изслушани пред СРС още 2-ма свидетели, поискани и допуснати обаче, на ответниците М., по повод направено от тях самите- от М., възражение за придобивна давност, при което показанията им не могат да се обсъждат при преценка основателността на възражението на ответника Л. за придобивна давност, както по вече изложените от въззивния съд по-горе съображения за невъзможност М.да упражняват чужди права в процеса, така и предвид факта, че от страна на ответника Л. не са поискани други гласни доказателства, освен 1 свидетел-Н.К., нито същият е правил изявление, че иска да се считат като негови доказателствени искания разпита на доведените от ответниците М.3-ма свидетели. Ето защо въззивният съд не обсъжда показанията на свидетелите К.П.и Л.П., допуснати на ответниците М., в тази връзка. Извод за доказване на упражнявано владение от ответника Л. за времето на висящност на предходното гр.д.№ 20527/2003 г. на СРС, 38 състав, също не може да се направи, дори и да се приеме, че с молбата от 13.11.2003 г. на адв. В.по него-като пълномощник на ищеца по него А.Т., е направено признание на факта на упражнявано към същата дата 13.11.2003 г. владение на спорния имот /еднакъв по двете дела/ от Л.Л.. Не може да се счита, че изявлението на адв.В.по молбата от 13.11.2003 г. е без представителна власт, тъй като пълномощното за същата от ищеца А.Т./ от 10.11.2003 г., на адвокатска бланка, вкл. и изрично вписаното след печатния текст да се изготви, подпише и подаде от адвоката от името на упълномощителя молба за уточняване на обстоятелства и петитума по гр.д.№ 20527/2003 г. на 38 състав на СРС. По силата на решението на ВКС 19.11.2007г. , с което предходното дело е прекратено, се заличава с обратна сила прекъсването на давността, при което съдът отчита правното значение на признанието на факт от 13.11.2003 г. и от тази дата следва да прецени дали е изтекла в полза на ответника Л. твърдяната от него придобивна давност, и дали тя не е била спирана или прекъсвана на друго основание. Както вече бе посочено по-горе в настоящето решение, от показанията на ангажирания то ответника Л. свидетел Н.К., се установява, че в началото на 2015 г. са налице действия от страна на Л. да управлява имота и да се разпорежда с него, но не може да се счита, че това са действия по упражняване на фактическа власт върху вещта, предвид факта, че свидетелят К. сочи имота да е запустял, необработван, и достъпът до него да е свободен поради липсата на врата и наличие на фиксиран отвор за влизане с нещо като портиерска будка до него, без в имота свидетелят да е виждал някого при месечните си посещения за оглед в посочените от него 3 години назад. Обратно, от показанията на допуснатите на ищците 4-ма свидетели се установява, че в периода 2005-2008 г. спорното място е било оградено с ограда, поставяна от ищеца К., наследодателя А.Т., едноутробния брат на ищците-свид.Д.Ц., свидетеля С.П., свид.Х.А.и др. лица, в която насока са непротиворечивите показания на сдидетелите П., А.и Д.Ц.. Няма причина показанията на свид. Д.Ц.да се счетат за заинтересовани и да се пренебрегнат, тъй като същите се подкрепят и от показанията на другите свидетели на ищците. Показанията на свидетелите на ответниците М.не ги оборват, тъй като те са за много кратък период от време- за 2002-2003 г., в който същите установяват, че ответниците М.са поддържали имота. Това сочи, че към 2005 г. наследодателят на ищците А.Т. е установи отново фактическа власт върху имота си-лично и чрез трети лица за него, при което владението от ответника Л. се счита прекъснато от 2005 г. и до тогава не е изтекла 5- годишната придобивна давност в негова полза, броена от 13.11.2003 г. Не се ангажираха от ответника Л. доказателства след 2005 г. да е установявал отново трайна фактическа власт върху спорния имот. Такъв извод не следва от писмените доказателства за искане от същия до Софийска вода АД за водоснабдяване на имота от 2003 г., като предхождащо прекъсването на владението от 2005 г., нито от двата договора за посредничество от 08.03.2014 г. и от 09.02.2016 г., които са сключени от трето лице- А.Л.Л., като възложител по тях , без данни и доказателства това трето лице да е действало като пълномощник на ответника Л.Л., а дори и да се приеме обратното, от 2014 г. до подаване на настоящата искова молба също не е изтекла 5- годишната кратка придобивна давност. Едва с въззивната жалба ответникът Л. прави за първи път възражение за присъединяване на владението на неговите праводатели - ответниците М., което се явява преклудирано и не следва да се обсъжда. Ето защо, дори и са се счете, че в срока по чл.131 от ГПК ответникът Л. е направил възражение за придобиване от него на имота по давност от 30.06.2003 г., то същото не се доказа по делото, поради прекъсването му преди да изтече 5-годишната давност .

Ето защо предявените от ищците главни искове са основателни и подлежат на уважаване, при което съдът няма задължение да разглежда евентуално предявените от същите искове за придобиване на имота от ищците по давност. Поради съвпадане изводите на двете инстанции относно основателността на предявените главни искове обжалваното решението следва да се потвърди изцяло, вкл. и относно последицата по чл.194, ал.3 от ГПК обусловена от приетия за недействителен нот. акт № 75/15.11.2002 г.

По частната жалба на ответниците М.срещу определението по чл.248 от ГПК за разноските :

Само тези ответници са поискали по реда на чл.248 от ГПК първоинстанционният съд да измени решението в частта за разноските, като упражняването натова право се ограничава само до разноските, които М.са осъдени да заплатят на ищците, но не и върху тези, за които е осъден ответника Л..

Първоинстанционният съд е приел с решението, потвърдено и с определението по чл.248 от ГПК, че на всеки от ищците се полага възстановяване в пълен размер на платеното от всеки едни от тях адв. възнаграждение от 4000лв. , което не се явявало прекомерно. В обжалваното определение по чл.248 от ГПК са изложени и подробни мотиви за това, които въззивния съд споделя и препраща към тях. Следва да се има предвид, че цената на иска се определя в случая от данъчната оценка на имота, която е 55 062,70лв., при което цената на иска за всеки от ищците е по 27 531,35лв. така минималният размер на адв. възнаграждение за всеки от ищците за предявения от всеки главен иск, определен съгласно чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, е 1355,94 лв. в случая всеки от ищците е предявил при условие на евентуалност и втори иск, при което минималният размер за два иска, е 2711,88 лв. Делото се отличава с фактическа и правна сложност, при което не може да се счита, е уговорено от всеки от ищците с упълномощения от всеки един адвокат възнаграждение от 4000лв., е прекомерно, тъй като надвишава с 1/3 минималния размер на адв. възнаграждение за двата иска в случая. Всеки от ищците е упълномощил за процесуално представителство и защита по делото пред СРС свой адвокат и са сключени съответно и два отделни договора за правна защита и съдействие с избраните адвокати, които са различни за всеки ищец. Действително, защитата на ищците се основава и общи факти, но същите са обикновени другари, а не задължителни, и съгласно чл. 216, ал. 1 ГПК всеки от другарите действа самостоятелно и неговите процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите, т. е. всеки другар води сам своя процес в рамките на общото производство /така напр. прието с определение № 264 от 15.04.2013 г. по ч. т. д. № 1649/2013 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС/. Ето защо са налице законовите основания на всеки от ищците ответниците М.да заплати разноски за защита от адвокат, поотделно. Тези възражения на ответниците съдът намира за неоснователни. Основателно е обаче оплакването на ответниците М.относно полагащия им се на тях дял от тези разноски. Същият неправилно е определен на по 1/ 3 за всеки от тях двамата, съобразно общия брой на ответниците, без да се съобрази факта, че срещу ответниците М.не са предявени два отделни иска от всеки ищец –два главни и два евентуални, а един общ иск-един главен и един евентуален иск, като при условието на субективно и обективно съединяване на искове такъв главен и евентуален иск е предявен срещу втори ответник Л.Л.. Това е така, защото М.участват в процеса като съпрузи- страни по правна сделка за придобиване на имот по време на брака им, и са необходими другари в процеса. Ето защо дължимите от тях двамата на всеки от ищците разноски следва да се определят на 1/2 общо, а не на 2/3 общо, или всеки дължи на ищците по 1/ 4 от разноските в полза на всеки ищец, както са посочени общо в първоинстанционното решение, а не по 1/ 3. Така дължимите разноски от всеки от ответниците М.на всеки от ищците, се определят на по 1/ 4 от 4432,02 лв., или на по 1108 лв., и разликата над тази сума до 1477,34 лв. е недължима и в този смисъл решението в частта за разноските подлежи на изменение, като се намали сумата от 1477,34 лв. на 1108 лв.

По разноските за въззивно обжалване на решението по същество :

Предвид изхода на спора, въззивниците-ответници нямат право на възстановяване на разноски, за които са направили искания със списъците по чл.80 от ГПК.

На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответниците дължат на всеки от ищците разноски за адв.възнаграждение за 1 адвокат в размер на уговорените и платени в брой по 2500лв. на всеки един ищец, така: ответниците М.общо 1/ 2 от разноските или всеки по 1/ 4 - или по 625 лв., и ответника Л. също 1/ 2 – или по 1250 лв. . Неоснователно е възражението на ответниците за прекомерност, по вече изложените от съда по повод частната жалба съображения, водещи до извод, че уговорените размери от по 2500лв. не надвишава минималния такъв за адв. възнаграждение , предвид цената на иска и броя на исковете, а и събирането от въззивния съд на ново доказателство.

По частната жалба на М.срещу определението по чл.248 от ГПК, никоя от страните не е направила искане за разноски, такива не са включени и в списъците по чл.80 от ГПК , и съдът не дължи произнасяне по разноски, независимото частичното уважаване на частната жалба

Воден от горните мотиви, СГС

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 541575 от 21.11.2018 г., постановено по гр.д. № 5257/2017 г. на СРС, 143 състав, С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА ЧАСТИТЕ за разноските по чл.78, ал.1 от ГПК, дължими само от ответниците М.В.М. и М.Д. Д.-М. .

ОТМЕНЯ определение по реда на чл.248, ал.2 от ГПК с № 206142 от 30.08.2019 г. постановено по гр.д. № 5257/2017 г. на СРС, 143 състав, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА : ИЗМЕНЯ решение № 541575 от 21.11.2018 г., постановено по гр.д. № 5257/2017 г. на СРС, 143 състав, САМО В ЧАСТТА за разноските по чл.78, ал.1 от ГПК, дължими само от ответниците М.В.М. и М.Д. Д.-М., КАТО ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК, всеки от ответниците М.В.М., ЕГН **********, адрес: ***, И М.Д. Д.-М., ЕГН **********, адрес: ***, да заплатят на всеки от ищците К.А.Т., ЕГН **********, адрес: ***, и П.А.Т., ЕГН **********, адрес: ***, по 1/4 част от разноските, които всеки ищец е направил в производството, а именно по 1108 лв., вместо посочените в решението по 1477,34 лв.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК, всеки от ответниците М.В.М., ЕГН **********, адрес: ***, И М.Д. Д.-М., ЕГН **********, адрес: ***, да заплатят на всеки от ищците К.А.Т., ЕГН **********, адрес: ***, и П.А.Т., ЕГН **********, адрес: ***, по 1/4 част от разноските, които всеки ищец е направил във въззивното производство, а именно по 625 лв.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК, ответника Л.А.Л., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на всеки от ищците К.А.Т., ЕГН **********, адрес: ***, и П.А.Т., ЕГН **********, адрес: ***, по 1/2 част от разноските, които всеки ищец е направил във въззивното производствот, а именно по 1250 лв.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

Номер на акта:	260419
Дата:	20 януари 2021 г. (в сила от 16 август 2021 г.)
Съдия:	Соня Николова Найденова

Дело:	20191100514577
Тип на делото:	Въззивно гражданско дело
Дата на образуване:	7 ноември 2019 г.

Решение по дело №14577/2019 на Софийски градски съд

Съдържание на акта

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА