Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 197,09.05.2017 год., гр.Пазарджик
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданска колегия,
на единадесети април през двехиляди и седемнадесета година, в публично
заседание, в следния състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ:
секретар Нели Въгларова,
като разгледа докладваното от съдия ВЪЛЧЕВА гр. дело №187
по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание
чл.49 от ЗЗД, във връзка с чл.5 §1 от КЗПЧОС.
В подадената искова молба от П.Д.Т.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адвокат С.С., с адрес: *** против Районен
съд-Пловдив и Окръжен съд-Пловдив, ищцата, чрез
пълномощника си, е претендирала обезщетение за неимуществени вреди в размер на
80 000 лева на основание ЗОДОВ.
Твърди, че е изтърпяла ефективно наказание „лишаване от свобода”, наложено й с Присъда от 29.05.2006г.,
постановена по НОХД №2351/2005г. по
описа на Пловдивския районен съд. С тази присъда била
призната за виновна в извършването на престъпление по чл.209 ал.1
от НК и била осъдена на три години лишаване от свобода, които да изтърпи реално при
първоначален общ режим. Твърди, че Присъдата е била потвърдена с Решение от
16.10.2006г. по ВОХД №1923/2006г. по описа на Пловдивския
окръжен съд.
Сочи,
че след
постановяване на решението на Пловдивския окръжен съд, на 06.11.2006г. подала
молба за отмяната му до ВКС, в която посочила, че мотивите на
долните инстанции са изградени на етническа основа, което било
недопустимо. С Решение №232 от
05.06.2007г. ВКС оставил без уважение
молбата й.
Ищцата твърди, че е излежала реално
1 година и 11 месеца от присъдата си и че през август 2009г. е освободена
предсрочно от Затвора в гр.Сливен.
Сочи,
че е обжалвала
присъдата на Пловдивския районен съд и решението на Пловдивския окръжен съд за
потвърждаването й пред Европейския съд в Страсбург. С Решение от
25.03.2010г., Европейският съд приел, че ищцата П.Т. е лишена от
право на справедлив съдебен процес, в нарушение на чл.14, във връзка с
чл.6§1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните
свободи. Посочва, че вследствие решението на Европейския съд в Страсбург, наказателното
производство било възобновено по искане на Главния прокурор до ВКС.
С Решение №502 от
15.04.2011г. ВКС възобновил НОХ дело №1923/2006г. на Пловдивския
окръжен съд и изменил постановеното по него Решение №951/16.10.2006г., като на
основание чл.66 ал.1 от НК отложил
изпълнението на наложеното наказание три години лишаване от свобода за
престъпление по чл.209 ал.1 от НК за срок от три години.
Ищцата
заявява, че търси обезщетение от ответниците за претърпените от нея неимуществени
вреди, които са пряка последица от реалното изтърпяване на наложното й
наказание.
Твърди,
че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от двамата ответници, тъй
като Районният съд е постановил реално изтърпяване на наложеното наказание, а Окръжният
съд е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Поради това предявява
претенции за солидарно осъждане на ответниците.
Претендира
обезщетение за неимуществени вреди, причинени от реално изтърпяване на наложеното наказание
лишаване от свобода, в размер на 1 година и 11 месеца. Сочи, че неимуществените
вреди се изразяват в силен психоемоционален стрес от реалното
изтърпяване на наказанието, притеснение и загуба на самочувствие.
Искането с
исковата молба е да се осъдят двамата ответници солидарно да й заплатят обезщетение за
претърпените от нея неимуществени вреди в размер на 80 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 15.04.2011г. до
окончателното изплащане на сумите, както и направените по делото разноски,
включително адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, при
условията на чл.38 от Закона за адвокатурата.
Към
исковата молба са приложени писмени доказателства, подробно описани.
Преписи от
исковата молба с приложенията са връчени на двамата ответници.
В срока по
чл.131 от ГПК са постъпили писмени отговори от ответниците Районен съд-Пловдив и от
Окръжен съд-Пловдив.
Окръжен съд-Пловдив е оспорил
предявения иск по основание. Поддържа, че изложените в исковата молба
обстоятелства не попадат в хипотезата на чл.2 ал.1, т.6 от ЗОДОВ, тъй
като не
са налице елементите от фактическия състав на посочената
разпоредба. Твърди, че исковете са недоказани, тъй
като към исковата молба не са приложени доказателства в
подкрепа на това, че претендираните вреди са реално претърпени, а дори и такива
да е имало, то те не са пряка и
непосредствена последица от действията на ответника Окръжен съд-Пловдив. Моли
предявените претенции да бъдат отхвърлени. Не сочи доказателства.
Районен съд-Пловдив оспорва
предявения иск по основание и по размер. Поддържа, че за да бъде ангажирана
отговорността му по ЗОДОВ е необходимо противоправно действие от
страна на съда, каквото в случая не е налице. Сочи,
че реалното
изтърпяване на наказанието от страна на ищцата е въз основа на
влязлата в сила присъда на съда преди постановяване на второто решение на ВКС, по искането на Главния
прокурор, за възобновяване на наказателното производство. Поддържа,
че Районният
съд не следва да носи отговорност, тъй
като е действал в съответствие с изискванията на нормативните актове, а надзорът за спазване на
законността при изпълнение на наказания се упражнява от друг орган, съгласно ЗИНЗС.
Посочва, че
претендираният размер на обезщетението е прекомерно висок, както
и не
е съобразен с обстоятелството, че ищцата не е оправдана по повдигнатото й
обвинение, а само е приложен чл.66 ал.1 от НК по отношение на
наложеното й наказание, както и че е била предсрочно освободена. Твърди,
че
претендираният размер на обезщетението не е съобразен със
съдебната практика, с обема и интензитета на претърпените вреди, както и с
личността на ищцата.
При условията на
евентуалност поддържа, че е налице хипотезата на чл.5 ал.1 от ЗОДОВ –
изключителна вина на ищцата, изразяваща се в това, че не е оправдана по
повдигнатото й обвинение и не е намален размера на наложеното й наказание, а
само е приложен чл.66 ал.1 от НК, поради което не й се дължи
обезщетение. Направено е и искане за евентуално приложение на ал.2 на чл.5 –
значително намаляване на обезщетението поради допринасяне за увреждането от
пострадалия. Не сочи доказателства.
Страните са
направили доказателствени искания в подкрепа на твърденията си.
При
първоначалното разглеждане на делото са събрани допуснатите от съда
доказателства и са постановени решения от първоинстанционния съд и от
въззивната инстанция.
С Определение №913 от 15.07.2013г.,
постановено по гр. дело №1814/2013г., ВКС е допуснал касационно обжалване на
решението на Пловдивския апелативен съд, 2-ри гр. състав, №1436/07.12.2012г. по
гр.дело №1101/2012г. в осъдителната му част по касационните жалби на Районен
съд Пловдив и Окръжен съд Пловдив. Не е допуснал касационно обжалване на
решението на Пловдивския апелативен съд, 2-ри гр. състав, №1436/07.12.2012г. по
гр.дело №1101/2012г. в отхвърлителната му част по касационната жалба на П.Д.Т..
С
Решение №299 от 28.01.2016г., постановено по гр. дело №1814/2013г. и
Определение №78 от 09.03.2016г. по гр. дело №1814/2013г. - за допусната в
решението поправка на очевидна фактическа грешка, ВКС е обезсилил в
осъдителните им части за сумата 5000 лв. решението на Пловдивския апелативен
съд, втори граждански състав, №1436/07.12.2012г. по гр.д. №1101/2012г. и
потвърденото с него решение на Пазарджишкия окръжен съд №340/11.07.2012г. по
гр. д. №285/2012г. и е върнал делото на Пазарджишкия окръжен съд за разглеждане на
предявените искове от друг негов състав.
В
мотивите на решението си, ВКС е приел, че заявената претенция е с правно
основание чл.49 от ЗЗД, във връзка с чл.5 §1 от КЗПЧОС, която подлежи на
разглеждане по общия, а не по специалния
ред по ЗОДОВ.
Предвид
горното съдът е дал
на ищцата указания и срок да изложи всички обстоятелства, на които основава
исковата си претенция, с посочено от ВКС правно основание чл.49 от ЗЗД, във връзка с чл.5§1 от
КЗПЧОС, в това число да уточни в какво се изразяват неимуществените й вреди и
кога същите са настъпили, както и да изложи и обстоятелства,
във връзка с претенцията си за законна лихва и да уточни началния момент на
претендиране на същата.
В
депозираната по делото уточняваща молба, ищцата твърди, че е налице нарушение
на чл.5 §1, б.“а“ от Европейската конвенция за защита правата на човека и
основните свободи, във връзка с чл.49 от ЗЗД. Сочи, че претендираните вреди са
с неимуществен характер и се изразяват в силен психоемоционален стрес от
реалното изтърпяване на наказанието, притеснение и загуба на самочувствие.
Сочи, че в резултат на силния психоемоционален стрес се е стигнало до влошаване
на здравословното й състояние и до приемането й в болница.
Посочва,
че съгласно нормата на чл.52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се
определя от решаващия съд по справедливост. Позовава се на задължителната
съдебна практика по тълкуването и прилагането на чл.52 от ЗЗД.
Уточнява,
че обезщетението претендира заедно със законната лихва, начислявана от
15.04.2011г. до окончателното изплащане на присъдената сума, тъй като с решение
№502 от 15.04.2011г., ВКС е възобновил НОХД №1923/2006г. на Пловдивския окръжен
съд и изменил постановеното от него Решение №951/16.10.2006г. Сочи, че решението
на ВКС е окончателно и с него, въз основа на констатациите на Европейския съд, е
призната незаконосъобразността на решенията на Пловдивския районен съд и на
Пловдивския окръжен съд, с които спрямо ищцата е постановено реално изтърпяване
на наложеното наказание, поради етническата й принадлежност. Уточнява, че
периодът, за който претендира вредите е от 18.09.2007г. до 20.08.2009г. – една
година, единадесет месеца и два дни.
По делото
са постъпили отговори на така направените уточнения на исковата молба от стана
и на двамата ответници.
Ответникът Окръжен съд-Пловдив изразява
становище, че в случая не са налице предпоставките на чл.49 от ЗЗД за
ангажиране отговорносттта им, тъй като не са налице елементите от фактическия
състав на въпросната разпоредба. Поддържа, че не е налице извършване на
противоправно деяние по смисъла на чл.49 от ЗЗД, тъй като ищцата е изтърпяла
част от ефективно наложеното й наказание лишаване от свобода на основание
постановена и влязла в сила присъда на съда. Сочи, че в нормата на чл.5, т.1,
б.“б“ от ЕКЗПЧОС, е предвидено, че лишаването от свобода е оправдано, когато е
постановено по реда, предвиден в закона, по силата на постановена от
компетентен съд присъда. Твърди, че не са представени доказателства в подкрепа
на това, че твърдените вреди, за които се търси обезщетение са реално
претърпени. Поддържа, че Европейският съд за правата на човека е приел, че
най-подходящият начин на поправка на констатираното нарушение на Конвенцията би
бил да се възобнови наказателното производство, а не да се изплати
претендираното от жалбоподателката обезщетение. Сочи, че в случая указанията на
Европейския съд за правата на човека в решението са изпълнени, като Главният
прокурор е инициирал производство по възобновяване на делото на ищцата. В
резултат на постановеното от ВКС решение и отлагане изпълнението на наложеното
наказание, нарушението на ЕКЗПЧОС е отстранено и претенциите за допълнителна
обезвреда, изразяваща се в парично обезщетение за неимуществени вреди, е изцяло
неоснователна.
Счита, че не са налице основания
за ангажиране на отговорността на Окръжен съд-Пловдив по предявения иск, поради
което моли съда да го отхвърли изцяло.
Ако съдът не отхвърли иска, то
моли да приеме, че предявената претенция за обезщетяване на неимуществени вреди
е прекомерно завишена по размер с оглед прилагане принципа на чл.52 от ЗЗД, не
е съобразена с конкретния казус, с твърдените вреди, нито със съдебната
практика по аналогични дела, поради което обезщетението следва да се определи в
минимален размер.
Ответникът Районен съд-Пловдив оспорва
предявения иск като неоснователен и недоказан. Поддържа, че в конкретния случай
липсват две от изискуемите предпоставки – противоправност и вина, което
обуславя и неоснователността на претенцията. Твърди, че не може да се ангажира отговорност
на Районен съд-Пловдив, защото липсва каквото и да е противоправно действие на
съда, което да е причинило настъпване на вреди. Ищцата е изтърпяла ефективно
наложеното й наказание след постановена влязла в сила осъдителна присъда, по
която то е било наложено. Следва да се приеме, че съдът е действал в
съответствие с изискванията на нормативните актове при определяне на вида и
режима на наложеното наказание. При възобновяване на производството
осъдителната присъда не е била отменена, а само изменена, като е допуснато
приложение на института на условното осъждане, но това не прави незаконно
лишаването от свобода, наложено с присъдата. Ищцата не е била противозаконно
лишена от свобода, а напротив – тя е изтърпяла реално наложеното й наказание
въз основа на влязла в сила присъда. Към момента, в който присъдата е била
приведена в действие, съдебният акт вече е имал стабилитет и е подлежал на
изпълнение, като точно заради това действията на съда не могат да бъдат
квалифицирани, като противоправни, защото са били в изпълнение на предписанията
на съответните нормативни актове. Сочи, че дори нормата на чл.5 параграф 1 от
КЗПЧОС изрично предвижда, че лишаването от свобода е допустимо, когато лицето е
законосъобразно лишено по силата на постановена от компетентен съд присъда.
Поддържа, че няма каквато и да я проява на противоправно поведение от страна на
районния съд, приложил закона според доказателствата по делото и вътрешното си
убеждение.
Посочва, че правната квалификация
на спора - по чл.49 от ЗЗД изисква за ангажиране на отговорността на едно
юридическо лице, каквото е съдът като ответник, да се установи, че негов
служител /в конкретния случай съдията, постановил присъдата/ със свое лично
виновно и противоправно действие да е причинил вреди, явяващи се в пряка и непосредствена
връзка със съответното деяние. Сочи, че в исковата молба и уточняваща я такава,
за виновно или незаконосъобразно поведение на съдията няма. Според чл.132 от Конституцията,
съдията не носи отговорност за постановените си актове, освен ако извършеното
от него не представлява умишлено престъпление от общ характер, каквато хипотеза
в случая липсва.
Твърди, че отговорността по чл.49
от ЗЗД е за чужди противоправни действия и би могла да възникне единствено, ако
лицето, на което е възложена работата, е действало виновно. Липсата на елемента
вина изключва отговорността както на възложителя, така и на изпълнителя, поради
което и на това самостоятелно основание претенцията се явява неоснователна и
следва да се отхвърли, като недоказана.
В случай на евентуалност - ако
претенцията на ищцата за вреди е основателна - моли съда да намали размера й
спрямо ответника Районен съд-Пловдив. Излага подробни съображения. Поддържа, че
на ищцата вече й е било присъдено парично обезщетение от 5000 евро с решение на
ЕСПЧ за претърпени морални щети от третиране по по-различен начин, основаващ се
на етническата й принадлежност, с постановяване на ефективно изтърпяване на
наложеното й наказание. Твърди, че ищцата вече е получила репарация за
причинените й вреди от неравноправно третиране, обусловило налагането на
присъдата без прилагане на института на условното осъждане. В този смисъл ще
противоречи на принципите на справедливостта ищцата да получи повторно
обезщетение, но този път от национален съд, което да се основава отново на
това, че тя зарази своята етническа принадлежност реално е била принудена да
изтърпи ефективно наложеното й наказание.
При условията на евентуалност,
прави възражение по смисъла на чл.51 ал.2 от ЗЗД - за съпричиняване от страна
на ищцата. Твърди, че с извършването на деяние, признато за престъпление, за
което ищцата е била осъдена и й е наложено наказание, само и единствено тя е
допринесла за настъпване на претендираните вреди.
В този смисъл моли съда да намали
размера на вредите, като отчете основния принос за настъпването им от страна на
ищцата или пък при условията на алтернативност – изцяло да изключи
отговорността им като ответник, защото увреждането е причинено поради
изключителната вина на ищцата, която сама го е предизвикала.
Предвид Решение №299 от 28.01.2016г. и Определение №78 от 09.03.2016г. и двете постановени по гр. дело №1814/2013г. по описа на ВКС, при повторното
разглеждане на делото, съдът
изрично е посочил и указал на страните, че искът, предмет на разглеждане в
настоящето производство, е с правно основание чл.49 от ЗЗД, във връзка с чл.5 §1
от КЗПЧОС - за обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата от реалното изтърпяване на наложено
наказание лишаване от свобода, в размер на 5000лв.
Съдът, като се запозна с твърденията,
изложени в исковата молба и с възраженията в писмените отговори, като обсъди и
анализира събраните по делото писмени и гласни доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема следното:
Предявеният иск с правно
основание чл.49 от ЗЗД, във връзка с чл.5 §1 от КЗПЧОС е допустим, тъй като
всеки може да предяви иск, за
да защити правата си, които счита, че
са нарушени.
Предявен е иск за репариране на
вреди - неимуществени вреди,
причинени на ищцата от реалното изтърпяване на наложено
наказание лишаване от свобода, в размер на 5000лв., от ответниците, в качеството им
на гражданско-правен субект – възложител на работа.
В настоящия казус подлежащи на доказване са
елементите от фактическия състав на чл.49 от ЗЗД, във връзка с чл.45 от ЗЗД.
За да се уважи искът по чл.49 от ЗЗД, във връзка
с чл.45 от ЗЗД, следва да са налице кумулативно елементите от сложния
фактически състав на непозволеното увреждане, дефиниран в цитираните две
разпоредби, а именно: следва да е причинена вреда; тази вреда да е резултат от
виновно противоправното поведение на ответника, респективно, за да се ангажира
отговорността по чл.49 от ЗЗД е необходимо вредата да е резултат на виновно
противоправно действие или бездействие на лицата, ангажиращи отговорността на
възложителя на работа по чл.49 от ЗЗД; следва да е налице и причинна връзка
между противоправното поведение и
настъпилата вреда. Във връзка със специалния състав на института на
непозволеното увреждане от възложител на работа по чл.49 от ЗЗД и за да се
ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работа, е
необходимо да се установи отговорността по чл.45 от ЗЗД на физическото лице
/или лица/, на което/които е възложена работата, при и по повод изпълнението,
на която е станало увреждането.
В
конкретния случай, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
С Присъда №252 от 29.05.2006г,,
постановена по НОХД №2351/2005г. по
описа на Районен съд-Пловдив ищцата П.Д.Т. е призната за виновна за
престъпление по чл.209 ал.1 от НК и е осъдена на три години лишаване от
свобода, които да изтърпи при първоначален общ режим.
Така
постановената присъда е потвърдена с Решение №951 от 16.10.2006г. по ВНОХД №1923/2006г. на
Пловдивския окръжен съд.
Ищцата е подала искане до ВКС за
възобновяване на наказателното производство по ВНОХД №1923/2006г. по описа на
Пловдивския окръжен съд и отмяна на постановеното от него решение и за връщане на
делото за ново разглеждане.
С решение
№232 от 05.06.2007г. по дело
№1016/2006г. на ІІІ н.о. на ВКС искането на ищцата е
оставено без уважение.
По жалба на
ищцата №37193/2007г., Европейския съд за правата на
човека е постановил решение от 25.03.2010г., с което е приел, че е допуснато
нарушение на чл.14, във връзка с чл.6 §1 на Конвенцията, поради това,
че в конкретния случай, спорният подход на съдилищата е довел до неоправдана
разлика в третирането що се отнася до ползването на гаранции за справедлив
процес, разлика, основаваща се на етническата принадлежност на
жалбоподателката. Присъдил е на ищцата сумата от 5000 евро – обезщетение за
понесената от нея морална щета. Европейският съд за правата на човека е приел,
че с оглед същността на констатираното в конкретния случай нарушение и с оглед
на особените обстоятелства на случая, най-подходящият начин за поправка би бил
да се възобнови наказателното производство.
След решението
на Европейския съд за правата на човека, Главният
прокурор на Република България е подал искане до ВКС за възобновяване на
наказателното дело срещу ищцата на основание чл.422 ал.1, т.5 от НПК.
С Решение №502 от
15.04.2011г., постановено по касационно дело
№491/2010г. ВКС, ІІ н.о. е постановил възобновяване на ВНОХ дело №1923/2006г. на Пловдивския
окръжен съд и изменяване на постановеното от него Решение №951/16.10.2006г., като на
основание чл.66 ал.1 от НК е отложил изпълнението на наложеното на ищцата
наказание от три години лишаване от свобода за престъплението по чл.209 ал.1 от НК за срок от три години.
От събраните по делото
писмени доказателства се установява, към датата на постановяване на Решение №502 от
15.04.2011г. по касационно дело №491/2010г. на ВКС, ищцата вече е била изтърпяла ефективно част от наложеното й
наказание лишаване от свобода. От изпратеното и прието по делото писмо
от Затвора – Сливен е видно, че ищцата е изтърпяла
наказанието по присъда №252/29.05.2006 година по НОХД №2351/2005г. на Пловдивския
районен съд за извършено престъпление по чл.209 ал.1 от НК в периода от 18.09.2007г. до 20.08.2009г. или общо една
година, единадесет месеца и два дни. Ищцата е освободена от затвора
на
20.08.2009г. условно-предсрочно с определение по ЧНД №425/2009г. на Сливенския
окръжен съд с остатък 9 месеца 4 дни и с помощта на 118 дни от
работа в нейна полза.
Установява
се от
представеното по делото свидетелство за съдимост на ищцата, че преди налагането
на наказанието лишаване от свобода по НОХД №2351/2005г. по
описа на Районен съд-Пловдив, ищцата има пет предходни
осъждания за престъпления против собствеността през периода от 1972г. до 1984г. с наложено наказание
„лишаване от свобода”, като само с първата присъда – тази
от
10.02.1972г. по НОХД №62/1972г. на СРС
изтърпяването на наказанието е отложено за изпитателен срок от три години, на основание чл.66 ал.1 от НК.
С Присъдата от 28.03.1973г. по НОХД №14/1973г. на Районен съд
– Севлиево е приведена в изпълнение и присъдата от 10.02.1972г. на СРС по НОХД №62/1972г.
От показанията
на свидетелите А.Д.Х.– брат на ищцата и А.Ж.В., с
която ищцата е била в една стая в Затвора в гр.Сливен, се установява, че ищцата е
изтърпяла наказанието „лишаване от свобода” в Затвора в гр.Сливен, при
режим, позволяващ й, с изключение на първите няколко месеца, веднъж месечно, от петък след
обяд до неделя след обяд, да се прибира в дома си. Имала и право на посещения от
близките си. Ищцата се възползвала от тези си права и редовно се прибирала вкъщи – в
дома си в с.Труд и се виждала с близките си - с децата и
внуците си. Според свидетелите, при престоя си
в затвора ищцата имала здравословни проблеми - високо кръвно, нервни и
сърдечни кризи. Поради това непрекъснато приемала
лекарства, а на няколко пъти била настанявана и на лечение в
болница. Медицинска помощ на ищцата оказвали и лекарите от медицинската
служба в затвора, но те не разполагали с всички
необходими лекарства. Относно здравословното състояние на ищцата преди
образуването на процесното наказателно дело срещу нея, свидетелят А.Х.дава
показания, че ищцата е прекарала инсулт и е претърпяла операция на
гърлото. Свидетелката А.В.има впечатления за
здравословното състояние на ищцата едва след първата година от
престоя на ищцата в затвора - от момента когато двете са
настанени в една стая. И двамата свидетели установяват, че в затвора, както
физическото, така и психическото състояние на ищцата, било много лошо.
Ищцата непрекъснато плачела, притеснявала се, липсвали и внучетата. В затвора
ищцата не се чувствала добре, тъй като смятала че е невинна, не била извършила
престъплението, не била врачувала. Казвала, че съвестта й е чиста. Ищцата споделила на свидетелката А.В., че е невинна, не е взела тези пари, че делото
не е гледано както трябва, самото разпознаване в полицията не било
направено правилно, че не е осъдена условно само заради етническата си принадлежност. Според
показанията на свидетелката, условията в затвора не били добри - банята била
обща за много жени, имало ограничения за ползването на душовете и на топлата вода. Храната, която им
давали не била съобразена със заболяванията на хората.
При така установената и приета по делото фактическа обстановка, съдът
счита, че предявеният иск по чл.49 от ЗЗД, във връзка с чл.5 §1 от КЗПЧОС е доказан и основателен.
Приема, че е налице фактическият състав на разпоредбата на
чл.49 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите,
причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Текстът на
чл.45 от ЗЗД предвижда, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е
причинил другиму.
За да възникне отговорността по
чл.49 от ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: вреди, причинени
на пострадалия – в случая на ищата; вредите да са причинени от лице, респ.
лица, на които отговорният по чл.49 от ЗЗД – ответниците са възложили работа;
вредите да са причинени при или по повод изпълнението на работата, възложена от
ответниците; работникът да има вина за причинените вреди. В случая, вината се
търси не у този, който е възложил работата, а у този, който я изпълнява.
Отговорността по чл.49 от ЗЗД е за чужди виновни действия. Тя е предвидена от
закона, за да обезпечи по-сигурното лесно и бързо обезщетяване на пострадалия. Субектът
на отговорността по чл.49 от ЗЗД не може да прави
възражение, че няма вина за подбора на изпълнителя на работата. /Нещо повече предприятията
отговарят по чл.49 и когато не може да се установи кой конкретно от работниците
е причинил вредата, като в този смисъл е Постановление №7/1958 год. на Пленума
на ВС/.
Доказа се по делото,
че в резултат на наложеното й ефективно наказание лишаване от свобода, с
постановената от първия ответник и потвърдена от втория ответник присъда,
ищцата реално е изтърпяла наказание лишаване от свобода в размер на 1 година,
11 месеца и 2 дни. Установи се, че впоследствие – след реалното изтърпяване на
наказанието, присъдата на Районен съд-Пловдив и потвърждаващото
я решение
на Окръжен съд-Пловдив, са изменени от ВКС, като е приложена разпоредбата
на чл.66
ал.1 от НК и изпълнението на наложеното на ищцата наказание лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от три
години. Т.е. ищцата въобще не е следвало да търпи реално наказание лишаване от
свобода. Въпреки това тя е била в затвора и е изтърпяла реално една година и единадесет месеца от това наказание. По
делото не са наведени доводи и твърдения, а и не са ангажирани доказателства да е било
налице основание за изтърпяване на отложеното наказание. Ищцата
е прекарала в затвора една година, единадесет месеца и два
дни, през който период сериозно са били ограничени правата й. В затвора освен
че е била ограничена/лишена от свободата си, ищцата е била принудена да
живее при недобри хигиенни и битови условия, с недобра храна и
с не най-доброто лечение за заболяванията й. Ищцата е била далече от
дома и семейството си.
Преживените
от ищцата негативни емоции, физически и психически страдания, във връзка с престоя
й в затвора, безспорно представляват неимуществени вреди по смисъла на закона.
В конкретния случай, те са в рамките на нормалните такива за човек, намиращ се
в място за лишаване от свобода.
Определящо значение за
разглеждания правен спор е налице ли е
твърдяното противоправното
деяние на
ответниците, както и
установяването му в причинно-следствена връзка с настъпилата вреда.
Относно наличието на
противоправно деяние, настоящият съдебен състав приема, че такова в случая е
налице и е доказано по делото. След като ВКС е приел, че първоинстанционния съд
и въззивната инстанция неправилно са постановили ефективно изтърпяване на
наложеното наказание лишаване от свобода на ищцата и съответно не са приложили
института на условното осъждане, то е налице такова противоправно деяние. Да се
освободи ли подсъдимият от изтърпяване на наказанието и какъв да бъде
изпитателният срок при условно осъждане е един от задължителните елементи на
присъдата, съгласно разпоредбата на чл.301 ал.1, т.5 от НПК. Отговорът на този
въпрос предхожда въпроса, на който трябва да даде отговор съдът, постановяващ
присъдата по т.6 на чл.301 ал.1 от НПК, а именно какъв първоначален режим и тип
затворническо заведение за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода да се
определи. Допуснатото закононарушение – неприлагането по отношение на ищцата на
института на условното осъждане по чл.66 ал.1 от НК и постановявяването на
незаконосъобразен съдебен акт в тази му част говори именно за такова
противоправно деяние.
Предвид горното съдът
намира за неоснователни възраженията на ответниците за липсата на противоправно
деяние в конкретния случай и посочването на обстоятелството, че в крайна сметка
присъдата не е била изцяло отменена, а само изменена. Присъдата е изменена
именно поради незаконосъобразността й в посочената част.
За неоснователни съдът счита и възраженията на
ответниците, че липсва вина от страна на съдиите, разглеждали наказателните дела и
позоваването им на функционалния имунитет на съдиите, визиран в разпоредбата на
чл.132 от Конституцията на Република България.
Съгласно разпоредбата на чл.45 ал.2 от ЗЗД, вината /в двете й форми – умисъл и непредпазливост/ се предполага до доказване на противното. В
доказателствена тежест на ответниците бе да оборят тази
законова презумпция. Такова доказване в случая ответниците не проведоха. Това, че съдията не носи
отговорност за постановените от него актове, в каквато насока са доводите на
ответниците, е нещо друго и различно от вината и виновното поведение.
Налице е и изискуемата се от
закона причинна връзка между причинените на ищцата неимуществени вреди и
противоправното деяние на ответниците. Ищцата е била лишена от свобода и е
прекарала 1 година, 11 месеца и 2 дни от живота си именно въз основа на
незаконосъобразните съдебни актове на ответниците.
По изложените
съображения, съдът намира, че ответниците следва да отговорят за причинените на ищцата неимуществени вреди. В
този смисъл искът по чл.49 от ЗЗД, във връзка с чл.5 §1 от КЗПЧОС - за поправянето на такива, чрез заплащане на парично
обезщетение, е основателен и доказан и следва да се уважи.
Безспорно е, че в резултат на лишаването й от
свобода, ищцата е търпяла негативни изживявания, които
съставляват неимуществени вреди и подлежат на репариране от страна на ответниците.
Изтърпяването на лишаването
от свобода от ищцата се дължи на незаконосъобразните актове на
Районен съд-Пловдив и на Окръжен съд-Пловдив, съответно присъдата и
решението, с което тя е потвърдена, поради което те следва да бъдат осъдени да
заплатят на ищцата солидарно дължимото обезщетение.
Що се касае до
размера на обезщетението за неимуществени вреди, то съдът намира, с оглед на
събраните по делото доказателства, че за причинените на ищцата вреди,
обезщетение в размер на 5000 лева, би било справедливо, с оглед принципа,
визиран в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Тук съдът отчита и периодът от време, в
който ищцата е била в затвора – почти две години.
В конкретния случай,
с оглед данните по делото, подробно изложени по-горе, съдът приема, че не следва
да прилага разпоредбата на чл.51 ал.2 от ЗЗД и да намалява определеното
обезщетение. Не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
ищцата.
Претърпените от
ищцата вреди – реалното изтърпяване на наказание лишаване от
свобода - са поради действията на ответниците, които не са приложили условното
осъждане. Доказването на обвинението и това, че ищцата е извършител на престъплението, за което й е
наложено наказание лишаване от свобода не сочи към нейна вина по
отношение реалното изтърпяване на наказанието. Определянето на
наказанието за извършено престъпление, съответно неговият вид, размер и режим
са задължения на съда.
За
неоснователно съдът намира и възражението на ответната страна, че ищцата е била
обезщетена за вредите си с присъденото й от Европейския съд обезщетение в
размер на 5000 евро. Това обезщетение й е присъдено за вреди от нарушението на
чл.14 /визиращ забрана на дискриминацията/, във връзка с чл.6 §1 от Конвенцията
за защита на правата на човека и основните свободи /уреждащ правото на
справедлив съдебен процес/, а не за реалното изтърпяване на наказание лишаване
от свобода. Налага се извода, че не е налице препокриване на вредите, които са
обезщетени с решението на Европейския съд и тези, предмет на разглеждане в
настоящето производство.
Предвид
гореизложеното, съдът счита, че на ищцата следва да бъде присъдено обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 5 000 лева, ведно със законната
лихва, считано от датата на решението на ВКС – 15.04.2011 година, с което е изменено
като незаконосъобразно решението на Окръжен съд-Пловдив, потвърждаващо
присъдата на Районен съд-Пловдив.
Предвид
изхода на делото, ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата направените от нея
разноски по
делото в размер на 59 лева за платени държавни такси и
банкови преводи, съгласно представения Списък на разноските по чл.80 от ГПК и
приложените разходни документи.
Налице са предпоставките на разпоредбата на чл.38 ал.2 от ЗА, във
връзка с чл.38 ал.1, т.2 от ЗА за присъждане в полза на пълномощника на ищцата - адв.С.С. на адвокатско
възнаграждение по смисъла на горепосочената разпоредба. Възнаграждение следва
да се присъди в полза на пълномощника на ищцата, а не в полза на ищцата. Като съобрази това и
като взе предвид уважения размер на исковата
претенция, настоящият
съдебен състав изчислява, че в полза на адв.С.С. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 580 лева, определено на
основание чл.36 ал.2 от ЗА, във връзка с чл.7 ал.2, т.3 от Наредба №1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Заплащането
на същото следва да се възложи в тежест на ответниците по делото.
Ответниците
ще следва да внесат по сметка на Пазарджишкия окръжен съд дължимата се по
делото държавна такса в размер на 200 лева.
По изложените съображения, ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА Районен съд - Пловдив 4000,
бул.„Шести септември” №167 и Окръжен съд - Пловдив 4000, бул.„Шести септември” №167 да заплатят
солидарно на П.Д.Т., с ЕГН **********, с адрес: ***, обезщетение по чл.49 от ЗЗД, във връзка с чл.5
§1 от КЗПЧОС - за реално изтърпяване на наказание лишаване от свобода през периода от
18.09.2007г. до 20.08.2009г. в размер
на 5 000 лева, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 15.04.2011г. до окончателното
й изплащане, както и сумата в размер на 59 лева направени по делото
разноски.
ОСЪЖДА Районен съд - Пловдив 4000,
бул.„Шести септември” №167 и Окръжен съд - Пловдив 4000, бул.„Шести септември” №167 да заплатят на на пълномощника на ищцата - адв.С.Х.С., с адрес: *** адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от
ЗА, във връзка с чл.38 ал.1, т.2 от ЗА, чл.36 ал.2 от ЗА и чл.7 ал.2, т.3 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения в размер на 580
лева.
ОСЪЖДА Районен съд - Пловдив 4000,
бул.„Шести септември” №167 и Окръжен съд - Пловдив 4000, бул.„Шести септември” №167 да заплатят по сметка на Пазарджишкия окръжен съд дължимата се по делото държавна
такса в размер на 200 лева.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Апелативен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: