РЕШЕНИЕ №
Гр.Плевен , 16.01.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р О
Д А
Плевенски окръжен съд ,първи граждански състав , в публично съдебно
заседание на десети януари , през
две хиляди и деветнадесета
година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СТЕФАН ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА БЕТОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
При секретаря И.Ц. и в
присъствието на
Прокурора................., като разгледа докладваното от
Съдията Данчев в.гр.д.№847 / 2018г.
по описа на ПлОС и за да се произнесе взе предвид:
Въззивно
обжалване.
С решение № 1523/ 11.10.2018 г., постановено по гр.д.№
2862/2018г. Районен съд Плевен е ОТХВЪРЛИЛ предявеният от „***“ ЕООД ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление на дейността с.***против ***, ИСК с правно
основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД за сумата от 2375,69лв.,
представляваща заплатена от ищеца без основание цена за автогарово обслужване през периода от 03.05.2017г. до
05.02.2018г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪДИЛ на основание чл.78, ал.3
от ГПК, „***“ ЕООД ЕИК ***, със седалище и адрес на управление на дейността с.***,
общ.Никопол, ул.“***“, №74 ДА ЗАПЛАТИ в полза на ***, представлявана от Кмета Г.С.,
административен адрес:гр.Плевен, пл.“***“, №2, сумата от 400лв., представляваща
деловодни разноски за адвокатско възнаграждение.
Препис от това
решение е бил връчен на „***“ ЕООД ЕИК ***
,чрез пълномощника му адв.Е.М. на
15.10.2018г.
Постъпила е на 29.10.2018г. въззивна жалба от „***“ ЕООД ЕИК *** ,чрез пълномощника му адв.Е.М. ***.
Жалбата е подадена в законоустановения срок за въззивно
обжалване по чл. 259 от ГПК.Внесена е дължимата държавна такса. Жалбата съдържа
твърдения в какво според жалбоподателя
се състои порочността на обжалваното решение и какво е искането.Подписана
е от представителя на жалбоподателя. Представен е бил препис от жалбата за
връчване на другата страна по делото, който е бил връчен.
Не е постъпил
писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна- *** .
С въззивната жалба е
било направено искане за събиране на доказателства:да се
изиска от ИА“ АВТОМОБИЛНА АДМИНИСТРАЦИЯ „информация относно статута на автогара
Плевен за периода м. май 2017г.- месец юни 2018г. .Има ли определена комисия за
разглеждане заявлението на *** за категоризиране на автогара Плевен и
постановен ли е отказ за определяне на категория и защо процедурата по
произнасяне по заявлението на *** е извън регламентирания срок. Плевенски окръжен съд е приел ,че по
отношение на заявеното с въззивната жалба доказателствено искане е настъпило
преклузивното действие на чл. 266, ал.1 от ГПК,тъй като то касае обстоятелства,
настъпили преди приключване на съдебното дирене пред РС-Плевен и за които не е имало пречка да се събират
доказателства пред първоинстанционния съд,а заедно с това жалбоподателят не
сочи някаква пречка за събиране на тези доказателства пред РС-Плевен , в т.ч.
не се позовава и на хипотезата на чл. 266, ал.3 от ГПК,която предполага тези
доказателства да не са били събрани от РС-Плевен, поради допуснати от него процесуални
нарушения. Освен всичко това, следва да се отбележи ,че в с.з. от 13.09.2018 г.
съдът е приел за безспорно между страните по делото ,че през процесния период
от време на извършените плащания Автогара Плевен не е била категоризирана и в
т.см. това обстоятелство не се нуждае от друго изследване.Поради това е оставил
искането за събиране на други
доказателства пред въззивната инстнация без уважение.
При това положение,
въззивната инстанция ще постанови своето решение при обсъждане на същия кръг доказателства,които
са били приети в производството пред РС-Плевен .
Плевенски окръжен съд ,като разгледа въззивната жалба при
условията на чл. 268 от ГПК и като извърши проверка на обжалваното
първоинстанционно решение в рамките на правомощията си по чл. 269 от ГПК и
според наведените в жалбата оплаквания ,намира ,че РС-Плевен е постановил едно
валидно и допустимо ,а по съществото на спора и правилно решение ,което не
страда от посочените във въззивната жалба пороци,поради което същото следва да бъде потвърдено,като
според въззивната инстанция са налице условията на чл. 272 от ГПК за мотивиране
на въззивното решение чрез препращане към мотивите на РС-Плевен.
Заедно с това
въззивната инстанция намира,че следва да се изложат и следните допълнителни съображения
,които обосновават същия извод,какъвто е направил и РС-Плевен:
Ищецът счита ,че
договорът за автогарово обслужване от 23.07.2012г.,сключен между ОП „Център за
градска мобилност „ като изпълнител и „***
„ ЕООД като възложител е прекратен по
силата на закона,като се позовава на изменението на нормата на чл. 52а от
Наредба № 33 / 03.11.1999г. за обществен превоз на пътници и товари на
територията на Република България ,извършено с ДВ бр. 86 от 01.11.2016г. според
което изменение не се позволява общините ,респ. общинските предприятия да бъдат
собственици на автогари ,както и на това
,че за процесния период след 01.05.2017г. ,когато е изтекъл срокът за
категоризиране на автогара Плевен и до
01.03.2018г. , същата не е получила такава категория „автогара „ а е била със
статут на автоспирка ,т.е. същата не
отговаря на нормативните изисквания, посочени в Наредба № 33 , а оттам се прави
извод ,че не следва да се заплащат от превозвача такси за автогарово обслужване
.
Процесния договор
за автогарово обслужване е своего рода
договор за услуга ,който не е сред изрично уредените в ЗЗД видове
договори , но по своята същност той се доближава най-много до договора за
изработка /уреден в чл. 258 – чл. 269 от ЗЗД / с тази разлика ,че при него не
се дължи престирането на определен резултат , а се дължи престирането на
определено действие –в случая по обслужване на дейността на провозвача.
Като се има предвид
това и като се съобразят твърденията в
исковата молба ,за съда става ясно
,че с исковата молба на „*** „ ЕООД фактически се релевират две различни основания за
прекратяване на договора .Първото е прекратяване по силата на закон. , а
второто всъщност е твърдение , че се е
осъществила хипотезата по чл. 267 от ЗЗД,който текст предполага изпълнението на възложената работа да е станало
невъзможно вследствие на причина за която никоя от страните не отговаря и в
такъв случай изпълнителят няма право на възнаграждение. По този начин ищецът е смесил две различни
основания за недължимост на платеното от него възнаграждение в общ размер на
2375,69 лв. ,първото от които е твърдяното прекратяване на договора по силата
на закон , а второто/пак предвидено в закон / е обективна невъзможност за
изпълнение на възложената работа поради това ,че с изменението на Наредба №
33 не
се позволява Общината да бъде
собственик на автогара, а освен
това трето лице / извън страните по
договора / от което зависи категоризирането на обекта като автогара, не е дало
такава категоризация в предвидения за това срок.
В
т.вр. е необходимо да се изследва дали в случая
е осъществена хипотезата на чл. 267 от ЗЗД ,която би могла
да намери приложение по аналогия към случая ,т.е.дали изпълнението на
възложената работа е станало невъзможно вследствие на причина ,за която никоя
от страните не отговаря.От събраните по делото доказателства , обаче ,които не
се оспорени от страните , се налага извод, че за процесния период ,макар обекта да не е бил категоризиран като
„автогара „ изпълнителят е продължил да
осъществява дължимата услуга по договора за автогарово обслужване без да са
настъпили промени в това отношение . В действителност между страните няма спор
,че през процесния период превозвачът е
продължил да спира и потегля от автогара Плевен и е ползвал услугите във връзка
с това ,което обстоятелство е удостоверено и с удостоверение изх.№
К-1836/07.06.2018г. издадено от ОП „Център за градска мобилност „ .
В т.вр. следва да
се посочи ,че както за действителността на договора за автогарово обслужване,така и за неговото надлежно изпълнение , не е
необходимо изпълнителят по този договора да е непременно и собственик на обекта
, където ще се извършва това обслужване. По тази причина и въпросът за това
дали е нестъпила някаква промяна в правната регламентация на въпроса кой може
да бъде собственик на автогара и дали конкретния изпълнител по договора има
това качество или го е загубил, е без значение за решаване на спора .
Отделно от това ,няма основание да се приеме
,че е осъществена хипотезата на т. 23.6 от договора за автогарово обслужване
,която предвижда прекратяването му „ при други предвидени в законодателството
основания „ ,тъй като това означава да има конкретна правна норма /независимо
дали на закон или на подзаконов нормативен
акт /,която изрично и автоматично да обвързва
настъпването на определени условия с
прекратяване на договора . В
конкретния случай ,нормата на чл. 52а от
Наредба № 33 / 03.11.1999г. за обществен превоз на пътници и товари на
територията на Република България , във вида и
изменен с ДВ бр. 86 от
01.11.2016г. не разпорежда изрично
прекратяването на договорите за автогарово обслужване по отношение на обекти
,които не отговарят на изискванията да бъдат категоризирани като „автогара „ и
нямат този статут,нито пък има законова презумпция,че ако обекта престане да
отговаря на административно правните изисквания да бъде категоризиран като
автогара или такава категоризация не му е била дадена за определен период от
време , то всякакви договори за обслужване на превозвачите ,които ползват този
обект автоматично се прекратяват.
Поради тези
съображения , Плевенски окръжен съд намира ,че договорът за автогарово
обслужване не е бил прекратен по силата на закон,а е действал и през процесния
период,а оттам и че платената от ищеца
сума не е недължимо платена, т.е. ,че обжалваното решение е правилно и следва
да бъде потвърдено.
С оглед този изход
на делото следва въззивникът да бъде осъдено да заплати на въззиваемата страна
направените от нея деловодни разноски ,които според списъка по чл. 80 от ГПК и
доказателствата за тяхното извършване са в размер на 200лв.
Водим от горното ,
Плевенски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА обжалваното решение № 1523/ 11.10.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 2862/2018г. на Районен съд Плевен .
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК, „***“ ЕООД
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление на дейността с.***, общ.Никопол,
ул.“***“, №74 ДА ЗАПЛАТИ в полза на ***,
представлявана от Кмета Г.С., административен адрес:гр.Плевен, пл.“***“, №2,
сумата от 200лв., представляваща деловодни разноски за адвокатско
възнаграждение,направени за въззивната инстанция.
Решението не подлежи
на касационно обжалване на осн. чл.280,ал. 3 т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :