О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер 479 Година 30.01.2020 Град Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД ХII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На тридесети
януари Година 2020
в закрито
съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И.Р.
Секретар:
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 2674 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Делото е образувано по искова
молба на З., с която са предявени искове по чл. 372 ТЗ за осъждането на ответника
С. да му заплати сумата от 2157 лева за главница от неплатено навло по транспортна заявка – договор RE1314398
и фактура № 17660/26.02.2019 г., сумата от 3600 лева за главница от неплатено навло по транспортна заявка – договор RE1314756 и фактура №
52372/15.04.2019 г., и законна лихва върху тези главници от подаване на
исковата молба в съда на 23.05.2019 г. до изплащането им, както и сторените по
делото разноски.
Изпратеното
на 27.05.2019 г. до ответника съобщение за отговор на иска по чл. 372 ТЗ, с
цена от 2157 лева, е върнато по делото в цялост – невръчено (л.
19 и 33-35),
а на 31.07.2019 г., в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът е подал по пощата
постъпил в съда на 02.08.2019 г. писмен отговор на този иск, с който е направил
по същество възражения, както за наличието на арбитражна клауза в т. 1.19 от
общите му условия, при които е сключена от страните транспортната заявка –
договор RE1314398,
към които препраща т. 9 от същата, така и имплицитно, чрез посочване на нормата
на чл. 117 ГПК, възражение за местна неподсъдност на делото (л.
37).
Вярно е, че ответникът не е представил в дадения му с разпореждането от
22.08.2019 г. срок, изтекъл на 03.09.2019 г., препис от този си отговор и
посочените в него общи (л. 41 и 43).
Но също така е вярно, че според задължителната практика на ВКС, това не
представлява нередовност на същия отговор и поради това същият не може да се счете
за неподаден съгласно чл. 101, ал. 3 ГПК (в
този смисъл Опр. 489-2009-I т.о.).
На 30.12.2019 г., в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът е подал по делото и
отговор на иска по чл. 372 ТЗ, с цена 3600 лева, с който също е направил
възражения, както за наличието на посочената арбитражна клауза, така и евентуално
възражение за местна неподсъдност на делото на основание чл. 105 ГПК (л.
49-61).
След като се запозна
с тези възражения, съдът намери, че
същите са допустими. Направени са от легитимирана съответно
от чл. 8, ал. 1, изр. 1 ЗМТА
и чл. 119, ал. 4 ГПК страна и в срока за отговор.
Разгледани по същество, съдът намери за установено следното:
Възражението
за арбитражна клауза е неоснователно и като такова следва да се отхвърли. Вярно
е, че според нормата на чл. 19, ал. 1 ГПК, страните по имуществен спор могат да
уговорят той да бъде решен от арбитражен съд, освен ако спорът има за предмет
вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или права по трудово
правоотношение, или е спор, по който една от страните е потребител по смисъла
на §13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а според нормата на чл. 8, ал. 1 ЗМТА, приложим и в
случая съгласно §3, ал. 1 от ПЗР на ЗМТА, съдът, пред който е предявен иск по
спор, предмет на арбитражно споразумение, е длъжен да прекрати делото, ако
страната се позове на него в срока за отговор на исковата молба и арбитражното
споразумение не е нищожно, изгубило сила и невъзможно за изпълнение. Вярно е,
че в случая, в т. 9 и на двете сключени от страните транспортни заявки –
договори № RE1314398 и № RE1314756, на които ищецът е основал предявените искове
по чл. 372 ТЗ, е предвидено, че общите условията на ответника са неразделна
част от тези договори и ищецът/превозвач е декларирал, че е запознат и ги
приема (л. 4 и 8). Вярно е, че при това положение, тези общи условия са
задължителни и за ищеца (чл. 298, ал. 1, т. 2 ТЗ). Вярно е най-сетне и обстоятелството,
че в чл. 1.19, изр. 2 от същите е предвидено, че всички спорове, породени от
този договор или отнасящи се до него, включително спорове, породени или
отнасящи се до неговото тълкуване, недействителност, изпълнение или
прекратяване, както и споровете за попълване на празноти в договора и
приспособяването му към нововъзникнали обстоятелства,
ще бъдат разрешавани от Арбитражния съд при -, съобразно
неговия Правилник за дела,
основани на арбитражни споразумения (л. 55).
Но също така е
вярно, че към всеки от тези сключени от страните със заявките договори за
международен автомобилен превоз на стоки, се прилага Конвенцията за договора за международен автомобилен
превоз на стоки (CMR), което впрочем
и страните са уговорили в т. 4 от тези договори (л.
4 и 8). А според чл. 33 от същата Конвенция, превозният договор може
да съдържа клауза, даваща компетентност на арбитражен съд, само при условие,
че клаузата предвижда приложението на същата Конвенция от арбитражния
съд, а случаят не е такъв. При него арбитражната
клауза в чл.
1.19, изр. 2 от общите условия, при които са сключени
тези договори, не предвижда посоченият в нея Арбитражен съд да прилага Конвенцията, а неговият Правилник за дела,
основани на арбитражни споразумения (л. 55). При това положение тази арбитражна клауза е нищожна, което е пречка да породи правно действие и се квалифицира като споразумение между страните по тези договори за отнасяне на спора им по делото във връзка с тяхното
изпълнение за разрешаване от арбитражен съд (чл. 41, ал. 1, изр. 1, във вр.
с чл. 33 Конвенцията). Ето защо
съдът намери, че между страните няма валидно сключено
арбитражно споразумение/клауза за разрешаване
от арбитраж на имущественият им спор по делото, а възражението
за противното на ответника е неоснователно и като такова следва да се отхвърли (така и Р 174-2017-II
т.о.).
Основателно е
обаче евентуалното му възражение за местна неподсъдност на делото. Според нормите
на чл. 105 и чл. 108, ал. 1 ГПК, в относимата им за
случая част, исковете срещу юридически лица се предявяват пред съда, в чийто
район се намира тяхното седалище. В случая седалището на ответника е в - (л.
62). Това признава и ищецът в исковата си молба (л. 2). По делото няма данни за
приложението на особената местна подсъдност по чл. 108, ал. 1, изр. 2 ГПК, защото
предявеният за разрешаване по делото спор, не е възникнал от преки отношения на
ищеца с клонове на ответника, каквито по делото няма и данни същият да има. Няма
данни по делото за приложението и на особената местна подсъдност по чл. 117,
ал. 2 ГПК, защото в процесните заявки – договори и
общите условия на ответника, при които са сключени, Старозагорският районен съд
не е посочен като местно компетентен да разреши спора на страните по делото по
същите договори (л. 4, 8 и 52-60). При това положение, местно компетентен да се
произнесе по предявените въз основа на тези заявки-договори искове по чл. 372 ТЗ е само С.ят районен съд, защото в неговия съдебен район е седалището на
ответника по тях (чл. 105 и чл. 108, ал. 1, изр. 1 ГПК). Евентуалното му възражение
по същество за това е основателно и следва да се уважи, като настоящото дело се
прекрати пред Старозагорския районен съд, и изпрати на надлежния по правилата
на подсъдността, местно компетентен С. районен съд (чл. 118, ал. 2 ГПК).
Воден от горните мотиви,
Старозагорският районен съд
О П
Р Е Д
Е Л И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователно възражението на ответника С. за
неподведомственост на делото, поради наличие на арбитражно
споразумение/клауза.
ПРЕКРАТЯВА пред себе си производството
по настоящото гражданско дело номер 2674 по
описа за 2019 г. на Старозагорския районен съд и го
ИЗПРАЩА на надлежния по правилата на
подсъдността, местно компетентен С. районен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да бъде обжалвано
с частна жалба пред Старозагорския окръжен съд в едноседмичен
срок от връчването
му на страните
по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: