РЕШЕНИЕ
№ 893
гр. Варна, 14.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Любомир Нинов
при участието на секретаря Анелия Ц. Николова
като разгледа докладваното от Любомир Нинов Гражданско дело №
20243110110209 по описа за 2024 година
Решението се постановява при условията на признание на иска по чл.237
от ГПК.
Ищецът А. А. А. сочи, че на 07.12.2022г. е сключил с ответника „М.“ АД
Договор за потребителски кредит №189771. По силата на договора му е
предоставен заем в размер на 300лв., като съгласно чл.13 е уговорено, че
заемателят дължи неустойка за непредоставяне на обезпечение по заема,
която видно от приложения Погасителен план към исковата молба е в размер
на 49,95лв. Счита уговорката за неустойка за нищожна на следните
основания:
В настоящия случай неустойката няма присъщата си обезщетителна
функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и
сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора
биха настъпили единствено при неплатежоспособност на длъжника и при
невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани. Заемодателят не е
търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като
обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за
погасяване на главницата и договорната лихва, а за неизпълнено условие за
обезпечаване на договора. Предвидено е неустойката да се кумулира с
погасителната вноска по кредита, като по този начин води до скрито
оскъпяване на заема и създава единствено предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което е в противоречие
с принципа за спазване на добрите нрави. Неустойката е договорена в
нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън
присъщата обезпечителна функция. Явно кредиторът не е търсил
1
обезпечение, като е поставил ограничения и е дал неизпълнимо кратък срок за
осигуряване на поръчител. Всички тези обстоятелства водят до извода, че
неустойката е нищожна като противоречаща на добрите нрави, на основание
чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. При условията на евентуалност навежда твърдения
за нищожност на неустойката по договора, като уговорена в противоречие с
Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От чл.8, пар.1 на Директивата става
ясно, 1 че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребител. Същото задължение
произтича от чл.16 на ЗПК. В тази връзка неустойката е в противоречие с
целта на Директивата и чл.16 от ЗПК. Тази клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция върху
потребителя, което е недопустимо. Смята клаузата за неравноправна по
смисъла на ЗЗП, на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, поради противоречие с
императивни норми на закона. Договарянето, че кредитополучател ще заплати
горепосочената неустойка противоречи на закона и добрите нрави, внася
неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл.143, ал.2, т.19
от ЗЗП. Възлагането на потребител да заплаща задължения, които следва да
изпълнява кредитор са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда
на потребителя като по-слаба икономически страна. Поради горепосоченото е
изпълнен общия състав на чл.143 от ЗЗП и в светлината на неизчерпателното
изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка тази
клауза следва да бъде квалифицирана като неравноправна, съответно
непораждаща правни последици за потребителя. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, договорът следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договор за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.
В случая кредиторът се задоволява с посочване на размер на ГПР без да
пояснява как е определен този размер и какви допускания съдържа. В случая
неустойката представлява разход, който следва да бъде включен при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, което не е
сторено. При положение че неустойката бе включена от кредитора в ГПР, то
нормативно установения в чл.19, ал.4 от ЗПК максимален размер на ГПР ще
бъде надвишен. Общата дължима сума от заемателя за погасяване на заема е
изцяло заплатена на 11.01.2023г. В общата дължима сума е включена и
неустойката, която счита за нищожна. С оглед на нищожността на
горепосочената клауза, кредиторът се е обогатил неоснователно, събирайки
неустойката, съответно дължи нейното връщане на кредитополучателя на
основание чл.55, ал.1 от ЗЗД.
Моли съда, да постанови решение, с което да установи, че клаузата на
чл.13 от Договор за потребителски кредит №189771/07.12.2022г. е нищожна
на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД и да осъди ответника да заплати на
ищеца сумата в размер на 49,95лв., с която ответникът се е обогатил
неоснователно, изпълнявайки хипотезата на чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, ведно
със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда до окончателното заплащане на дължимата сума.
По реда на чл.131 от ГПК и в дадения със същия срок ответното
дружество е подало отговор, в който се сочи, че признава исковете за
основателни. Считам, че не е дал повод за завеждане на настоящия иск,
2
поради което моли, при постановяване на крайния съдебен акт, на основание
чл.78 ал.2 ГПК, да се възложат разноските изцяло в тежест на ищеца.
Моли да се постанови решение, с което да се уважат основателни
исковете.
Съдът приема, че предявените искове намират правното си основание в
чл.124 от ГПК вр. чл.26, ал.1, т.3 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Наличието на признание на исковете се установява от постъпилият
отговор по реда на чл.131 от ГПК, в който изрично се заявява от ответника
признанието им.
Процесуалния представител на ищеца е направил искане за
постановяване на решение при условията на признание на иска.
Ищецът е направил искане за присъждане на разноски в размер на
565лв., като тази молба следва да се уважи. Съставът намира, че искането за
присъждане на разноски в посочения размер е законосъобразно и
справедливо, като следва да се вземе предвид, че въпреки заявеното
признание на претенциите ответника не е представил доказателства, че е
заплатил на ищеца процесната сума от 49.95лв.
Ето защо, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА за установено в отношенията между ищеца А. А. А.
ЕГН********** от гр.Варна, *** и ответника „М.“ АД, ЕИК** със седалище и
адрес на управление гр.София, ***, че клаузата на чл.13 от Договор за
потребителски кредит №189771/07.12.2022г. е нищожна на основание чл.26,
ал.1, предл.3 от ЗЗД и ОСЪЖДА „М.“ АД, ЕИК*** със седалище и адрес на
управление гр.София, *** да заплати на А. А. А. ЕГН********** от гр.Варна,
*** сумата от 49.95лв. заплатена от ищеца по силата на чл.13 от договора,
заедно със законната лихва от датата на сезиране на съда – 13.08.2024г., на
осн. чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „М.“ АД, ЕИК*** със седалище и адрес на управление
гр.София, *** oа заплати на А. А. А. ЕГН********** от гр.Варна, *** сумата
от 565лв. разноски по делото, на осн.чл.78 от ГПК.
Решението полежи на обжалване пред ОС Варна в двуседмичен срок.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
3