РЕШЕНИЕ
№ 265
гр. Перник, 16.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-
АЛЕКСОВА
КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА
при участието на секретаря КАТЯ ХР. СТАНОЕВА
като разгледа докладваното от АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-АЛЕКСОВА
Въззивно гражданско дело № 20221700500086 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава двадесета „ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ”, чл.
258 и сл. от ГПК и е образувано е по въззивна жалба подадена
ОТ: И.Д. И., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***
ЧРЕЗ: процесуалния й представител адв. Я.С. – АК ***
със съдебен адрес: ***
ПРОТИВ: РЕШЕНИЕ № 261205 от 10.12.2021 г., постановено по гр.дело № 1798 /
2021 г. по описа на Районен съд - Перник, с което съдът е признал за установено по
предявените от „Топлофикация - Перник“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Перник, ж. к. Мошино, срещу И.Д. И., ЕГН: **********, и адрес: ***,
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И.Д. И.
дължи на „Топлофикация - Перник“ АД сумата в размер на 1663,79 лева, представляваща
стойността на доставена, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ
се в ***, за периода от 01.02.2014 г. до 30.04.2014г., ведно със законната лихва за забава
върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК на 27.10.2015 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 215.75 лева, представляваща законна
лихва за забава върху месечните задължения за периода от 08.04.2014 г. до 08.09.2015 г., за
които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 7423/2015
г. по описа на Районен съд Перник, както и е осъдена ответницата да заплати разноските в
производството.
С жалбата първоинстанционното решение се оспорва изцяло като
1
незаконосъобразно и неправилно и се моли да бъде отменено, като вместо него бъде
постановено решение, с което предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени като
неоснователни.
В подадената въззивна жалба се излагат доводи за неправилност извода на съда, че
през процесния период, за процесното жилище, е имало въведена услуга дялово
разпределение, тъй като по делото не било установено коя е фирмата, въз основа на какви
документи същата извършва дяловото разпределение, вписана ли е в публичния регистър по
чл. 139а ЗЕ, избрана ли е по предвидения в чл. 139б, ал. 2 ЗЕ ред и има ли сключен с нея
договор при общи условия в съответствие с чл. 139в, ал. 2 ЗЕ за извършване на услугата
дялово разпределение. При липсата на доказателства в тази насока се твърди, че
извършеното разпределение не можело да послужи като база за определяне на количеството,
а оттам и на стойността на реално потребената от жалбоподателката топлинна енергия.
На следващо място, жалбоподателката сочи, че по делото е останало недоказано
обстоятелството да са й връчвани фактури за потребената топлинна енергия, в които да са
отразени процесните вземания.
Позовава се на изтекла погасителна давност по отношение на процесното вземане
поради изтичането на тригодишен давностен срок от датата на издаване на заповедта за
изпълнение.
В законноустановения двуседмичен срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата
страна е депозирала отговор, с който по подробно изложени съображения по същество на
спора, излага доводи за неоснователност на въззивната жалба и за потвърждаване на
решението като правилно и законосъобразно.
В съдебно заседание жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, с
писмено становище, депозирано преди съдебното заседание, изразява становище, че
подържа така депозираната въззивна жалба, като по подробно изложени в нея доводи моли
да бъде отменено първоинстанционното решение и да бъде постановено друго, с което
исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски за двете инстанции по представен
списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител, с писмено становище,
депозирано преди съдебното заседание, моли жалбата да бъде оставена без уважение, а
решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Моли за присъждане направените разноски, посочени в представения
списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Пернишкият окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено
от фактическа страна следното:
За да постанови решението си, районният съд е приел, че искът е допустим, тъй
като за процесните суми е водено заповедно производство по реда на чл. 410 от ГПК по ч.
гр. д. № 7423/2015г. по описа на Пернишкия районен съд, относно вземането, предмет на
исковото производство. Заповедта за изпълнение не е връчена лично на длъжника, като след
уважено възражение по чл. 423 ГПК, искът е предявен в преклузивния срок по чл. 415, ал. 4
от ГПК.
Приел е, че представените по делото общи условия имат обвързваща за страните
сила, а от приетите като писмени доказателства договор за покупко-продажба на жилище №
*** и нотариален акт за дарение на недвижим имот № **, том *, рег. № ***, дело № 86 от
19.06.2020г. се установявало, че в периода 24.03.1992г. – 19.06.2020г. ответницата е била
едноличен собственик на процесния имот.
Отбелязал е, че съгласно разпоредбата на чл. 153, ал.1 от Закона за енергетиката -
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти
на топлинна енергия.
Обосновал, е че тъй като в случая от писмените доказателства, се установявало, че
2
ответницата е собственик на процесния имот, между страните бил сключен договор за
доставка на топлинна енергия и същата отговаряла за цялото задължение, като дължала
претендираната от ищеца сума в пълен размер.
При определяне размера на процесното вземане, съдът съобразил заключението на
вещото лице по допуснатата съдебно – техническа експертиза и приел, че сумите са
начислени съгласно методиката на ФДР и са налице обявени и необжалвани изравнителни
сметки.
По отношение възражението за погасяване на вземанията по давност, съдът приел,
че предвид установения в общите условия падеж на вземанията, изискуемостта на
главницата за най-стария отчетен период е настъпила на 01.04.2014г., като с подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 27.10.2015г., давността за вземанията е
била прекъсната.
След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от
ГПК, Пернишкият окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното :
Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима - подадена е от
активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния
срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по
реда на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се явява
валидно. Същото е постановено от съдия при Районен съд Перник, в рамките на неговата
компетентност и в предвидената от закона форма.
За процесните суми е водено заповедно производство по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д.
№ 7423 / 2015г. по описа на Пернишкия районен съд. Заповедта за изпълнение била връчена
на длъжника по реда на чл. 47, ал.5 от ГПК. С подадено възражение по реда на чл. 423 ГПК
от 26.08.2020г. по в.ч.г.д. № 590/2020г. по описа на Пернишкия окръжен съд, длъжникът е
поискал делото да бъде върнато на заповедния съд за изпращане на указание по чл. 415, ал. 1
ГПК до заявителя. С определение № 252 от 30.03.2021г., постановено по в.ч.г.д. №
590/2020г. по описа на Пернишкия окръжен съд, е прието възражението на длъжника и
делото е върнато на заповедния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по
даване на указания до кредитора да предяви иск за вземането си. В срока по чл. 415, ал.4 от
ГПК е подадена исковата молба. Следователно налице са били положителните процесуални
предпоставки за упражняване правото на иск и не са били налице отрицателните
процесуални предпоставки, водещи до неговото погасяване. Пернишкият районен съд се е
произнесъл именно по предявените искове.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност
на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.
Преценявайки изложените доводи, становището на насрещната страна, както и
събраните по делото доказателства Пернишкият окръжен съд намира следното :
С тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г. по т.д. № 2/2016 г. на ВКС, ОСГК се
прие, че разпоредбите на ЗЕ не противоречат на чл. 62, вр. § 1 от ДР на ЗЗП. За заварените
от закона топлоснабдени сгради е създадена възможност за отказ от ползването на
централно отопление, като за целта е необходимо съгласието понастоящем на 2/3 от
етажните собственици и титуляри на вещно право на ползване. Съгласно задължителните
указания в цитираното ТР, съгласието за доставката и нежеланието за преустановяването й
по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане“ на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП,
поради което между двата закона не съществува противоречие. В този смисъл няма
„принудителна продажба“ на топлинната енергия по чл. 62 ЗЗП, защото законът урежда
способ за невъзникване на договорни отношения и за отказ от доставките. При правилно
разпределена доказателствена тежест, по делото не е установено да са спазени изискванията
за спиране на топлоподаването в сградата по реда на чл. 153, ал.2 ЗЕ - колективно да е
декларирано писмено това пред топлопреносното предприятие и да е поискано прекратяване
3
на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция
или от нейното самостоятелно отклонение.
Съгласно Решение № 5 от 22.04.2010 г. на КС по к. д. № 15/2009 г. на всеки
собственик и титуляр на вещно право в сграда - етажна собственост, предварително преди
придобиване на индивидуален имот в нея е известно, че сградата е с централно
топлоснабдяване и че в нея е изградена инсталация за отопление по одобрен проект, поради
което следва да сключи договор при общи условия или при специални такива по чл. 150, ал.
3 ЗЕ с топлопреносното дружество и да заплаща за топлинната енергия, отдадена от
сградната инсталация и тази за отопление на уредите в общите части. Поради което
настоящият съдебен състав намира, че жалбоподателят, в качеството си на собственик на
имот в такава сграда, е ползвал топлинна енергия, като е без правно значение наличието на
съгласие за това от негова страна, респективно на липсата на такова съгласие, с изключение
на предвидената в чл. 153, ал.2 ЗЕ хипотеза на законосъобразен отказ от услугата, каквато в
настоящия случай не е установена по делото.
Относно доводите за липса на качеството „потребител на топлинна енергия“ на
ответницата, следва да се посочи, че действащата през исковия период нормативна уредба
предвижда две алтернативни основания, при които възниква договорното отношение по
продажба на топлоенергия - писмен договор по чл. 149 ЗЕ или наличие на право на
собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена
сграда - етажна собственост - чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Последната хипотеза е приложима обаче,
доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма
сключен писмен договор /чл. 149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на
облигационните правоотношения, приложим и в областта на продажбата на топлинна
енергия, като чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия
се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между
доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда - етажна собственост.
При наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в
процесния имот, е без значение дали освен страната по така възникналото договорно
правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху
имота /в този смисъл е и ТР № 2 от 17.05.2018г. по т. дело № 2 / 2017 г. на ОС на ГК/.
Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител на топлинна енергия за
битови нужди е достатъчно да се установи, че същото е собственик или носител на вещно
право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Не е нужно за периода той реално да е ползвал, обитавал имота.
Видно от договор № *** за покупко - продажба на жилище, сключен по реда на чл.
117 ЗТСУ, жалбоподателката И.Д. И. е придобила собствеността върху недвижим имот,
находящ се в ***, на 24.03.1992г., който имот същата е притежавала до 19.06.2020г., когато с
нотариален акт за дарение на недвижим имот № **, том *, рег. № ***, дело № 86 от
19.06.2020г. на нотариус Л.Ц. с район на действие ПРС, И. Д. К. е дарила процесния имот на
сина си Д.Г.Д.. Видно от представеното удостоверение за идентичност на лице с различни
имена, издадено от Община Перник, И. Д. К. и И.Д. И. са имена на едно и също лице.
При анализ на посочените писмени доказателства в тяхната взаимна връзка и
обусловеност, настоящият съдебен състав достигна до извода, че в периода от 24.03.1992г.
до 19.06.2020г., в това число и през процесния период от време, жалбоподателката е
притежавала еднолично право на собственост върху процесния апартамент. Налице са
документи, удостоверяващи валидно извършена прехвърлителна сделка, по силата на която
жалбоподателката е придобила собствеността върху имота, както и друга такава сделка, по
силата на която собствеността е прехвърлена на нейния син, което обстоятелство се е
осъществило след процесния период.
Поради което съдът приема, че между жалбоподателката И.Д. И., в качеството й на
собственик на посочения в исковата молба топлоснабден имот и топлофикационното
дружество е създадена валидна правна връзка по продажба на топлинна енергия по силата
на закона.
4
Всички тези доказателства, преценени в своята съвкупност, водят до извод, че
жалбоподателката И.Д. И. е придобила качеството на клиент на топлинна енергия и се е
задължила да заплаща изцяло стойността на топлинната енергия доставена до посочения в
исковата молба топлоснабден имот. Поради което съдът приема, че жалбоподателката е
материално легитимирана да отговаря за задължението за заплащане на начислената и
доставена до собствения й имот топлинна енергия в пълен размер.
Съдържанието на облигационната връзка между топлопреносното дружество и
клиента на топлинна енергия е установено от Общите условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Топлофикация- Перник“ ЕАД на потребители в гр. Перник. По
делото липсват доказателства в насока жалбоподателката да е установила наличието на
хипотезата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ, а именно предложени от нея специални условия, които да са
отразени в писмено допълнително споразумение между страните. Също така за настоящата
съдебна инстанция е служебно известно, че представените общи условия са публикувани в
един централен /в-к „ Новинар“ бр. 101/2008г./ и в един местен ежедневник /в-к Съперник“,
бр. 82/29.04.2008г./, тоест, че са влезли в сила. Не се установява наличие на основание за
нищожността им.
Предвид изложеното, въззивният съд приема, че по делото е доказано по несъмнен
начин, че между страните е налице валидна облигационна връзка по договор за доставка на
топлинна енергия при общи условия.
Първоинстанционният съд при определяне размера на задължението е съобразил
заключението на вещото лице по допуснатата съдебно - техническа експертиза,
съответстващо и с представената счетоводна справка от въззиваемото дружество.
Последната, макар и частен удостоверителен документ, има характер на вписване в
счетоводните книги на въззиваемия по смисъла на чл. 182 ГПК, което съдът цени с оглед
неговата редовност и съответствието му с другите обстоятелства по делото.
Настоящият състав намира за неоснователно възражението на жалбоподателката за
необоснованост на приетото заключение по съдебно – техническата експертиза в частта му
относно констатациите за извършена услуга дялово разпределение за процесния имот.
Същото е компетентно, обективно, безпристрастно и пълно дадено, съответстващо на
останалия доказателствен материал по делото, като в съда не възниква никакво съмнение
относно неговата правилност, поради което настоящата инстанция го цени като такова и го
възприема изцяло. Съгласно посоченото в него услугата „дялово разпределение“ е въведена
за СЕС, в която се намира процесният имот, на 14.12.2000г., като между топлофикационното
дружество и фирмата за дялово разпределение е подписан договор /след въвеждането на
общите условия/, уреждащ взаимоотношенията между тях. Показанията на топломера за
процесния период могат да се считат за достоверни и количеството на топлинната енергия за
СЕС е определено правилно съгласно приетата методика, като е разпределено нетното
количество потребена топлинна енергия между съсобствениците на имоти в СЕС.
Начислените суми са пресметнати съгласно методологията, утвърдена от действащата
нормативна уредба през процесния период, а изравнителните сметки са изготвяни ежегодно,
след проведени отчети за потреблението на топлинна енергия в СЕС, като сумите са
отразени в индивидуалните сметки по имоти и сметките са предавани на представител на
СЕС в законоустановения срок. Съгласно посоченото от вещото лице прогнозно
определените текущи разходи на топлинна енергия и съответно начислените суми, са
приведени към реалните или нормативно /служебно/ изчислените с изравнителните сметки
за съответните периоди, като няма разлика в сумите по главницата, посочени в счетоводната
справка и определени от вещото лице и тези по исковата молба на ищеца.
На следващо място, обстоятелството дали на жалбоподателката са връчвани
фактури за потребената топлинна енергия, е ирелевантно, тъй като по силата на чл. 34, ал. 1
от ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-
дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В този случай приложение
намира разпоредбата на чл. 70 ЗЗД, с оглед на която, при договорен между страните срок за
плащане, покана не е необходима, респ. задължението за плащане не е обусловено от
5
фактическото връчване на издадените фактури.
Настоящият състав намира за неоснователно и възражението на жалбоподателката
за погасяване на процесните вземания по давност. Съгласно задължителните за съда
указания, дадени с ТР №3 от 18.05.2012г., постановено по т.д. № 3/2011г. на ОСГТК на
ВКС, задължението на потребителя за заплащане месечно на цената на консумираната
топлоенергия представлява задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111 б.“в“
от ЗЗД, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време – месец,
еднородни задължения, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през
предварително определени в ОУ периоди от време. Поради което настоящият състав намира,
че процесното вземане, бидейки задължение за периодично плащане, се погасява с кратката
3-годишна погасителна давност чл. 111 б.“в“ от ЗЗД.
Предвид гореизложеното относно предвидения в чл. 34, ал. 1 от ОУ падеж на
месечните задължения за заплащане на топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят, то същите стават изискуеми след изтичането му, като съдът
намира, че изискуемостта на главницата за най-стария отчетен период – м. 02.2014г. е
настъпила на 01.04.2014г., от който момент, съгласно правилото на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, е
започнала да тече давността на процесното вземане.
Съгласно разпоредбата на чл. 116 б. „б“ от ЗЗД давността се прекъсва с предявяване
на иск относно вземането, а съгласно чл. 422, ал .1 ГПК искът за съществуване на вземането
се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. Предвид обстоятелството, че
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 27.10.2015г., то от момента
на настъпване на изискуемостта на вземането на 01.04.2014г., не е изтекъл период от време,
равен на погасителната давност по чл. 111 б.“в“ от ЗЗД.
Поради съвпадение на мотивите на въззивния съд, с тези на първоинстанционния
съд, въззивната жалба се явява неоснователна, поради което обжалваното решение, следва
да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По разноските за производството:
С оглед резултата от обжалването и оставянето без уважение на въззивната жалба
на основание чл. 273 във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата страна се дължат,
направените в хода на въззивното производство разноски, за които е представила и списък
по чл. 80 от ГПК. На основание чл. 78, ал.8, вр. с чл.37 от ЗПрП вр. с чл.25, ал.1 от Наредба
за заплащане на правната помощ, се определя на въззиваемото дружество сумата 100.00 лв. -
юрисконсултско възнаграждение, предвид сложността на делото и неявяването в открито
съдебно заседание на процесуален представител на въззиваемия, които следва да бъдат
възложени в тежест на жалбоподателя.
Водим от изложеното и в същия смисъл, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261205 от 10.12.2021г., постановено по гр.дело №
1798 / 2021 г. по описа на Районен съд - Перник.
ОСЪЖДА И.Д. И., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ - ПЕРНИК” АД, ЕИК *********, гр.Перник, кв. Мошино, ТЕЦ
Република, сумата 100 лв. / сто лева / представляваща юрисконсултско възнаграждение за
процесуално представителство по делото пред въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.3, т.1 от
ГПК.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7