Решение по дело №495/2021 на Окръжен съд - Кюстендил

Номер на акта: 15
Дата: 10 февруари 2022 г. (в сила от 10 февруари 2022 г.)
Съдия: Пенка Николаева Братанова
Дело: 20211500600495
Тип на делото: Въззивно административно наказателно дело
Дата на образуване: 14 септември 2021 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 15
гр. Кюстендил, 10.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, V СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Пенка Н. Братанова
Членове:Мирослав М. Начев

Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Мая Др. Стойнева
в присъствието на прокурора Анг. В. Б.
като разгледа докладваното от Пенка Н. Братанова Въззивно
административно наказателно дело № 20211500600495 по описа за 2021
година
Производството е по реда глава XХІ НПК- “Въззивно производство” вр. чл.378, ал.5
НПК .
Образувано е по протест на Д.Методиева- прокурор при КнРП- ТО Дупница срещу
решение № 260253/29.06.2021 г. по описа на Дупнишкия районен съд, постановено по АНД
№ 205/2021 г. по описа на този съд. С посоченото решение обв. ЗЛ. СТ. е признат за
невиновен в извършването на престъпление по чл. 313, ал. 1 НК и е оправдан по
повдигнатото обвинение. В протеста са изтъкнати доводи за неправилно приложение на
закона, като се сочи, че изложените от ДнРС доводи за несъставомерност на деянието се
незаконосъобразни. Иска си отмяна на оправдателното решение и постановяване на ново, с
което обв. С. бъде признат за виновен и се приложи разпоредбата на чл.78а от НК.
Окръжна прокуратура Кюстендил чрез своя представител поддържа протеста.
Защитникът на подс.С.- адв.И.А. пред окръжния съд пледира за потвърждаване на
решението на ДнРС.
Кюстендилският окръжен съд, след проверка на фактическия и доказателствен
материал, след неговото обсъждане както поотделно, така и в съвкупност, и при пределите,
установени в чл. 334 НПК и след като провери на осн.чл. 313 и чл.314 НПК изцяло
1
правилността на решението, счита, че протеста е допустим, доколкото е предявен от
надлежна страна в наказателния процес и в срока по чл. 319 НПК. Разгледан по същество, е
неоснователен поради следните съображения:
С атакуваното решение, постановено по глава ХХVІІІ НПК, обв. С. е признат за
невиновен в това, че на ******* г. в гр. Р. е потвърдил неистина в писмена декларация,
които по силата на чл.151, ал.5 ЗДП се дават пред орган на власт- служител на МВР
„Български документи за самоличност“ за удостоверяване истинността на обстоятелството
„обичайно пребивава в Р България“, като на основание чл.304 НПК е оправдан по
повдигнатото обвинение.
За да постанови решението си, районният съд, по предвидения в НПК ред, въз
основа на надлежно събраните и оценени доказателства, е установил правилната фактическа
обстановка, която се споделя от настоящия състав:
Обв.С. е роден в Р С.М. и до ****** г. е бил гражданин на тази държава. През
****** година се сдобил и с ****************, като посочил постоянен адрес в Р.Б.: гр.
К., ул.“**********, ******, ****, ****. С. придобил категории за управление на МПС
********* и ***** през ***** г; ****, с и *** през ***** г; ******* и ***** през ****** г.,
като е полагал изпити пред ОД на МВР гр. Кюстендил. На ***** г. се снабдил с българско
СУМПС, валидно до ***** г. При снабдяването си с него, същият предал на българските
власти СУМПС с № ******, издадено от компетентните власти на Р С.М..
От ****** г. същият е имал сключени трудови договори с български фирми със
седалище гр. П. и гр. Б.д.
Същият работи като международен шофьор в българска транспортна фирма, със
седалище в гр. Б.д, ул. „*********“, *********, *********. Видно от
приложената справка, издадена от ТД на НАП – л.16 от делото, С. има регистрирани
трудови договори и прекратяване на трудовите договори от фирма „************ ЕООД.
През ******* г. договорите с тази фирма са за следните периоди: от ******* г. до **** г.; от
***** г. до ***** г. и от ***** г. до ********* г., или общо за 193 дни, като в тези периоди
е извършвал международен транспорт между страните ***********, ***** –*****. В
промеждутъците между посочените периоди е бил в почивка, като пребивавал със
семейството си в Р С.М. в гр. В..
На ******* год. обвиняемият се явил в РУ на МВР Рила пред служител на Дирекция
„БДС“, като депозирал заявление за издаване СУМПС. Той попълнил дадените му от
служител на РУ в Рила необходими за това документи, между които и декларация по чл.151
ал.5 ЗДвП и заявление за издаване на СУМПС. Декларирал, че обичайното му
местопребиваване е на територията на Р България, както и че не притежава СУМПС,
издадено от държава- членка на ЕС. Не се спори, че подписът на декларацията е положен от
него.
От доказателства в ДП се установява още, че през **** г. обвиняемия има едно
излизане от страната на датата ******** г., ново влизане на датата ***** г. и съответно
2
излизане на същата дата, както и последващо влизане на **** г. и съответно- излизане в
същия ден. По отношение на същия е налице и санкция за нарушение на ЗДП на датата
********г.- срвн. справка за нарушител на л.39 от делото.
При така установеното от фактическа страна, правният извод на районния съд за
несъставомерност на обвинението е правилен и законосъобразен. Разпоредбата на чл. 313
НК криминализира лъжливото документиране на факти и обстоятелства в писмена
декларация, депозирана пред орган на властта, в своя полза. Разпоредбата на тази правна
норма има бланкетна диспозиция. За съставомерността на деянието по чл. 313, ал. 1 НК е
необходимо да бъде нарушена изрична разпоредба на закон, указ или постановление на МС,
в която е предвидено да се удостовери истината в писмена декларация. Съставът на
престъплението не е осъществен, ако законът изрично не предвижда истинността на
вписаните в декларацията обстоятелства да се удостоверяват по такъв начин. В този аспект
следва да се прецени дали инкриминираната декларация е предвидена в указаните в чл.313
нормативни актове и дали декларираното обстоятелство съответства на действителността.
ДнРС обосновано е посочил, че по обичайното пребиваване на лицата се издава
СУМПС от страна-членка на ЕС и това е уредено в чл.7 т.1 б.“д“ от Директива 2006/126/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г., което е транспонирано в чл.151 ал.5
ЗДвП. Съгласно разпоредбата на чл.151 ал.5 ЗДвП СУМПС се издава на лица, установил
обичайното си пребиваване в Р България, за което обстоятелство подписват декларация или
представят доказателство за обучение във висши учебни заведения на територията на
страната. ДнРС правилно е изтъкнал, че обичайното пребиваване е дефинирано в & 6 т.46
от ДР на ЗДвП. Според дефиницията, приложима към настоящия казус, „това е мястото,
където дадено лице живее повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца
поради лични или трудови връзки, а ако лицето няма трудови връзки- поради лични връзки,
които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. За обичайно
пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и
което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече
държави-членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие, че лицето
редовно се връща там. Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето
пребивава в дадена държава-членка за изпълнение на задача с определена
продължителност.“ От тази дефиниция се извеждат следните правни изводи:
На първо място КнОС приема, че данните за лице – български гражданин от АИФ
„Граничен контрол“ влизания-излизания от страната не са изчерпателни предвид служебно
известното на съда, че след членството на Р България в ЕС от 01.01.***** г. съгласно
Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004 г. относно правото
на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават
свободно на територията на държавите-членки, българските граждани се проверяват на
ГКПП по метода „преценка на риска“, в резултат на което данните за пътуванията им в
АИФ „Граничен контрол“ са непълни след тази дата. Това обстоятелство следва да се вземе
предвид и да се приеме, че поради липса на пълнота в издаваните след 01.01.***** г.
3
справки, не може да се отчита единствено от тях времето на обичайно пребиваване на едно
лице в страна-членка на ЕС, каквато е Р България. Впрочем свидетелство за тази непълнота
е и обстоятелството, че обв. С. е бил наказан за датата ******** г. за нарушение по ЗДП,
което сочи, че същият е бил в страната не само на датите, посочени в справката.
На второ място- видно от справката на „************ ЕООД и от ТД на НАП е,
че за от ******* г. до **** г.; от ***** г. до ***** г. и от ***** г. до ********* г., или общо
за 193 дни, обвиняемият е извършвал международен транспорт между страните
***********, *********** респ. че тези пътувания са свързани с трудовата му дейност като
международен шофьор на товарен автомобил с работодател- българска фирма. Наличието на
трудово правоотношение с българска фирма според въззивния съд означава наличие на
трудови връзки на обвиняемия на територията на Р България. Поради това според
настоящия съдебен състав в случая по отношение на обв. С. е приложимо изключението на
& 6 т.46 изр.2 от ДР на ЗДвП – че спазването на последното условие - условието за обичайно
местопребиваване на лицето по мястото, където са личните му връзки - не е необходимо, ако
лицето пребивава в дадена държава-членка за изпълнение на задача с определена
продължителност. Следва да се посочи като релевантно за делото обстоятелство факта, че С.
е български гражданин от ****** г., че същият, през ****** г. се е сдобил с българско
СУМПС, за което е положил съответните изпити и преминал съответния курс за
правоспособност; че тогава е предал на българските власти притежаваното до този момент
от него македонско СУМПС и че попълвайки декларацията по чл.151, ал.5 от ЗДП, в която
се съдържа и изискването по чл.13,ал.1, т.6 от Наредба № I- 157/01.10.2002 г. за условията и
реда за издаване на СУМПС, отчета на водачите и тяхната дисциплина, изрично е посочил
релевантния за тази норма факт, че не притежава друго СУМПС от държава, членка на ЕС.
(Такова изискване в декларацията по чл.151, ал.5 от ЗДП не съществува).
На трето място- не без значение е обстоятелството, поради което С. е поискал
издаване на ново СУМПС. Това е сторено не поради загуба, кражба или отнемане, а поради
изтичане на срока на валидност на български официален документ, издаден по надлежния за
това през ****** г. ред.
Съпоставяйки тези изводи с повдигнатото обвинение на С. по чл.313 ал.1 НК, КнОС
споделя крайния довод на ДнРС, че същото се явява несъставомерно. Както бе посочено по-
горе, наличието на трудови връзки с РБългария, изключват посоченото по- горе изискване
на §6, т.46, изр.1 от ДР на ЗДП. Действително трудът, полаган от С. не е на територията на
страната, но естеството на трудовия му договор, свързан с осъществяване на международен
превоз в страни- членки на ЕС в изпълнение на трудови задължения към български
работодател, и то над 185 дни в годината, сочат на такава обвързаност.
Отделен е въпроса, че попълнената от него декларация съдържа две волеиязвления-
едното по чл.151, ал.5 от ЗДП, а другото – че не притежава друго свидетелство (каквото
впрочем е изискването на чл.151, ал.7 ЗДП, която разпоредба обаче не съдържа изискване
този факт да се установява с декларация. Изискването за това фигурира единствено в разп.
на чл.13, ал.1 т .6 от цитираната Наредба и то в случаите за първоначално издаване на
4
СУМПС). В този аспект действително може да се приеме, че от обективна страна е налице
деклариране, че обв.С. е установил обичайното си местопребиваване в Р България, но с
оглед на всички посочени по- горе релевантни обстоятелства, не може по несъмнен начин,
както изисква разпоредбата на чл.303 НПК да се приеме, че лицето е декларирало неистина
относно обичайното си местопребиваване. Няма и доказателства обвиняемият С. да е бил
запознат със съдържанието на понятието „обичайно местопребиваване“ по см.на & 6 т.46 от
ДР на ЗДвП. Поради това не може по несъмнен начин да се приеме, че той е декларирал
неистина предвид българското му гражданство, наличието на трудови връзки с българска
фирма, липсата на друго СУМПС изобщо (не само в държава- членка) и осъществяване на
международни превози в страни- членки на ЕС.
От друга страна напълно верен и законосъобразен е извода на ДнРС за
недоказаност на деянието по чл.313, ал.1 НК от субективна страна. С. има
**************** от ****** г. , а още от ****** г. е в трудово правоотношение с български
фирма, има адресна регистрация в гр. К., влизал е в страната през ****** г. От друга
страна, неговата работа е като международен шофьор на товари. Видно от справката за
командировка от работодателя, той е пътувал в различни държави в Европа като такъв. Като
се вземе предвид работата на обвиняемия като международен шофьор и данните за
командировките му в Европа, следва да се приеме , че той е пребивавал предвид работата си
на територията на Р България за изпълнение на задача с определена продължителност по
смисъла на & 6 т.46 изречение 2 от ДР на ЗДвП и спазването на последното условие - т.е.
дефиницията за обичайно пребиваване в Р България за повече от 185 дни въз основа на
лични или трудови връзки – не е необходимо. И това е така, защото за едно лице, дори и да
е български гражданин по рождение, ако е международен шофьор с графика, по който е
работил обвиняемият С., е практически невъзможно да пребивава 185 дни на територията на
Р България за 1 година.
В този аспект, подавайки заявление за подновяване на изтеклото му българско
СУМПС заедно с процесната декларация по чл.151 ал.5 ЗДвП, знаейки, че работи като
международен шофьор по трудово правоотношение с българска фирма от ****** г.,
подсъдимият е бил с ясното съзнание, че обичайното му местопребиваване е именно в Р
България. А изложеното обосновава единствено възможния правен извод за
несъставомерност на деянието от субективна страна.
С настоящите доводи въззивният съд дава отговор на посочените в протеста
доводи. Цитираните в него решения на различни съдилища в страната не попадат в
конкретиката на настоящия казус и са неотносими за него.
Предвид всичко изложено решението на ДнРС се явява правилно като краен
резултат и следва да се потвърди като законосъобразно.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 378, ал. 5 във вр. с чл. 334 и т.6
НПК вр. чл.338 НПК, Кюстендилският окръжен съд

5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260253 от 29.06.2021 г., постановено от Дупнишкия
районен съд по АНД № 205/2021 г. по описа на същия съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6