№ 2513
гр. София, 17.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Ваня Н. Иванова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100506919 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 2669/29.03.2022 г. по гр. д. № 52713/2021 г. на СРС, 157 с - в е
признато за установено по предявения от Г. Г. Г. срещу „Ю.К. Б.“ ЕООД, иск с правно
основание чл. 26, ал.2, предл. 4 ЗЗД, че клаузата на чл. 5.1. от договор за
потребителски кредит, сключен на 11.06.2021 г. , с която е уговорена еднократна такса
за разглеждане в размер на 230.16 лв. е нищожна като сключена при липса на
основание, като са отхвърлени предпредявените Г. Г. Г. срещу „Ю.К. Б.“ ЕООД, искове
с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК; чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл.19 ал.4 ЗПК; чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД; и чл. 26, ал.1, предл.1 от
ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, за прогласяване нищожността на клаузата
на чл. 5.1. от договор за потребителски кредит от 11.06.2021 г. поради противоречие
със закона (чл.10а, ал.2 ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК); накърняване на добрите нрави и
неравноправност, като неоснователни.
Със същото решение и с оглед изхода от правния спор, първоинстанционният
съд се е произнесъл и относно отговорността за разноски между страните, като на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК съобразно уважената част от иска е осъдил ответника
„Ю.К. Б.“ ЕООД да заплати на ищеца Г. Г. Г. сумата от 350 лева – разноски за
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена в законоустановения
по чл. 259, ал. 1 ГПК срок от ответника „Ю.К. Б.“ ЕООД, чрез представителя й – адв.
Д. Д.-Ч. от САК, с пълномощно, депозирано на л. 44 от първоинстанционното дело, с
доводи, че решението в оспорената част е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се
съображения, че претенцията на ищеца е неоснователна, тъй като, при постановявано
1
на съдебното решение в тази част, СРС, в нарушение на материалния закон,
неправилно е определил правната квалификация на спорното право, което неминуемо
рефлектира и върху правилността на решението. Навежда, че еднократната такса за
разглеждане е дължима от кредитополучателя в деня на подписване на договора за
кредит, тоест след като кредиторът е извършил оценката на кредитоспособността на
потребителя и е взел решение на база на това да сключи договор с потребителя.
Претендира, че таксата за разглеждане на документи представлява допълнителна
печалба или втора възнаградителна лихва за кредитора. По тези и други съображения,
моли да се отмени решението в посочената част и да се отхвърли иска изцяло.
Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Ищецът - въззиваема страна Г. Г. Г., чрез надлежно упълномощения си
процесуален представител, съгласно пълномощно, представено пред СРС /л. 33 от
делото/ се възползва от законоустановеното си право да подаде отговор на въззивната
жалба в срока и по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК. В отговора се твърди, че решенеито в
обжалваната му част е правилно и законосъобразно постановено. Навежда, че съгласно
константната практика на ВС и ВКС определянето на правната квалификация на
предявения иск е задължение на сезирания съд. Относно възражението на въззивника,
че не всички доводи, твърдения и възражения били обсъдеми от първостпенния съд,
ищецът сочи, че същото е неоснователно, след като по същество единственото
оплакване е, че таксата оценка на риса е събрана след сключване на договора, тоест не
представлява такса по разглеждане на искането и проверка платежоспособността на
длъжника. Претендира разноски за въззивното производство.
Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, и като съобрази
разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предпредявените
от Г. Г. Г. срещу „Ю.К. Б.“ ЕООД, искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК; чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.19 ал.4 ЗПК; чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД; и чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5.1. от договор за потребителски кредит
от 11.06.2021 г. поради противоречие със закона (чл.10а, ал.2 ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК);
накърняване на добрите нрави и неравноправност, поради необжалването му от страна
на ищеца, е влязло в законна сила.
В случая, решението в обжалваната част е издадено от надлежен съдебен състав
на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид
изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното
решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените
правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което на
2
основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд,
доколкото разпоредбата на чл. 272 ГПК предвижда, че когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и
към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на
оплакванията по въззивната жалба предвид нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият
съдебен състав намира, че изводите на двете инстанции съвпадат. Настоящият състав
възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение. В настоящото
производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди
и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд,
доводи, срещу които се съдържат в иницииращата настоящото въззивно производство
жалба.
По съществото на спора и във връзка с доводите във въззивната жалба,
настоящият състав намира следното :
Още с доклада си по делото, съставен по реда на чл. 140, ал. 3 вр. чл. 146 от
ГПК, първоинстанционният стд е отделил като безспорни и ненуждаещи се от
доказване по делото следните правно релевантни обстоятелства, а именно: че между
страните е сключен договор за потребителски кредит на 11.06.2021 г., по силата на
който е предоставена сумата от 1370 лв., която ищецът се задължил да върне на 12
месечни вноски от по 141,08 лв. Част от съдържанието на коментирания договор е
клаузата на чл. 5.1 от договора, с която е уговорена еднократна такса за разглеждане в
размер на 230,16 лв., възнаградителна лихва в размер на 12,27 % и годишен процент на
разходите /ГПР/ в размер на 49,57 %.
Единственият спорен момент по делото касае действителността, респективно
равноправността на процесната клауза по чл. 5.1. от договора, съгласно която на
страната е начислена еднократна такса в размер на 230,16 лева за разглеждане.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дефинира като неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В текстовете на чл. 143, т. 1
- т. 19 ЗЗП са изброени възможни проявни форми на неравноправни клаузи, като по
аргумент от т. 20 на чл. 143 ЗЗП изброяването е примерно, а не изчерпателно.
В постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за
долустоящите съдебни инстанции: Решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на
II т. о. и Решение № 165/2.12.2016 г. по т. д. № 1777/2016 г. на I т. о., е прието, че за да е
неравноправна една клауза, трябва същата да не е уговорена индивидуално; да е
сключена в нарушение принципа на добросъвестност; да създава неравнопоставеност
на страните досежно техните права и задължения и да е във вреда на потребителя.
С Определение № 252 от 20.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 2155/2016 г., II т. о. е
прието, че е необходимо между съконтрахентите по едно съглашение да е постигнато
съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т. е. относно
конкретната формула за определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от
съдържанието на този вид банкова сделка. Следователно методиката за изчисление на
лихвата, респ. БЛП, също се явява елемент от договора за кредит, което само по себе си
изключва възможността същият да бъде едностранно променян. Когато потребителят
не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който
кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му услуга, както
и когато методологията на банката, като нейни вътрешни правила, не е част от
договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по см. на чл. 143
ЗЗП, и не може да се приложи правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
3
В светлината на настоящия случай, с оглед ангажираните по делото
доказателства става явно, че макар ответникът да твърди във въззивната си жалба, че
процесната клауза за начисляване на еднократна такса за раглеждане представлява
допълнителна печалба или втора възнаградителна лихва на кредитора към договора за
потребителски кредит, няма никакви данни ищецът в качеството си на потребител да е
бил запознат с характера и ествестовото на тази втора лихва по договора, или още по-
малко да се е съгласил с такава една уговорка. Именно поради тази причина
въззивният съд се солидаризира с крайния извод на първостепенния такъв, че
процесната такса е неравноправна, компрометира синалагматичността в отношенията
между страните и поради това същата се явява нищожна.
За пълнота на изложението въззивният състав на съда отбелязва, че напълно се
солидаризира с извода на СРС относно природата на таксата за разглеждане на едно
кредитно досие. Съгласно чл. 16, ал. 1 от ЗПК кредитодателят е длъжен да извърши
оценката на риска, като последната предхожда подписването на договора и е свързана
с кредитоспособността на потребителя, проверена чрез събрана служебно информация,
както и такава, предоставена от потребителя. Тази дейност на кредитната институция
по разглеждане на документите и оценяване на същите с оглед извеждане крайно
становище за платежоспособността на потребителя, евентуален бъдещ клиент е
вътрешно присъща на дейността й, доколкото предполага отпускането на кредита или
не, тест тази дейност цели на първо място да охрани правото на кредитодателя да влиза
в облигационни взаимоотношения единствено и само с платежоспособни потребители.
Начислена такса в тежест на потребителя – кредитополучател за разглеждане на
досието му с оглед евентуалното му одобрение от некредитната институция е разход за
негова сметка, срещу който обаче същият не би получил никаква насрещна услуга. Ето
защо и такава една такса е своего рода ущърб за потребителя, а оттам се извежда и
неравноправнния й характер.
Понеже мотивите на настоящият състав съвпадат с тези на СРС, решението
следва да се потвърди, както и постановено. Разноските, присъдени за СРС, са
съобразени с изхода от спора и доказателствата за реално направени разноски от
ищеца. Не е налице основание за промяна на решението и в частта по разноските.
По разноските пред СГС :
Неоснователността на въззивната жалба обуславя правото на въззиваемата
страна да претендира присъждането на разноски за производството на основание чл.
78, ал.3 ГПК, като такова искане е своевременно релевирано пред съда още с отговора
на въззивната жалба, депозиран в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззиваемата страна е
представила по делото и спосък за сторените разноски по чл. 80 от ГПК, ведно с
доказателства за реалното им сторване. В този смисъл по делото е представен договор
за правна защита и съдействие от 23.06.2023 г., в който е уговорено договорно
възнаграждение в размер на 300 лева, платено в брой при подписване на договора.
Съгласно постановките, възприети в т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г.
на ОСГТК на ВКС, в този случай вписването за направеното плащане в договора за
правна помощ е достатъчно, доколкото същото има характера на разписка. Ето защо в
полза на въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 от ГПК следва да се
присъди сумата от 300 лева – разноски за адвокатски хонорар за въззивния съд.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2669/29.03.2022 г. по гр. д. № 52713/2021 г. на
4
СРС, 157 с – в, в частта, в която е признато за установено по предявения от Г. Г. Г.
срещу „Ю.К. Б.“ ЕООД, иск с правно основание чл. 26, ал.2, предл. 4 ЗЗД, че клаузата
на чл. 5.1. от договор за потребителски кредит, сключен на 11.06.2021 г., с която е
уговорена еднократна такса за разглеждане в размер на 230.16 лв. е нищожна като
сключена при липса на основание.
ОСЪЖДА „Ю.К. Б.“ ЕООД, ЕИК, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „******* да заплати на Г. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к.
„******* и със съдебен адрес: гр. София, ул. „******* ет. 4, на основание чл. 78, ал. 1
вр. чл. 273 от ГПК сума в размер на 300 лева, представляваща разноски за настоящото
производство за адвокатски хонорар.
Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предпредявените
от Г. Г. Г. срещу „Ю.К. Б.“ ЕООД, искове с правно основание чл. 26, ал. 1, прдл. 1 ЗЗД,
вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК; чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.19 ал.4 ЗПК; чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД; и чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5.1. от договор за потребителски кредит
от 11.06.2021 г. поради противоречие със закона (чл.10а, ал.2 ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК);
накърняване на добрите нрави и неравноправност, поради необжалването му от страна
на ищеца, е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5