№ 77
гр. София, 03.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20211001001197 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 27.10.2021 г., подадена по пощата на 25.01.2021 г., на ищеца
„Си Ен Джи Марица“ ООД /в несъстоятелност/ и въззивна жалба от 5.11.2021 г., подадена по
пощата на 4.11.2021 г., на ответника „Орхидея – Т.“ ЕООД срещу решението от 29.09.2021 г. по т.
д. № 151/2020 г. на Окръжен съд – гр. Благоевград, с което:
са отхвърлени исковете за заплащане на сумата 103 737,96 лв., представляваща наемни
вноски за периода 16.02.2016 г. – 31.07.2018 г. по договор за наем на МПС от 16.02.2016 г., и
искове за заплащане на сумата 27 000,66 лв., представляваща законната лихва за забава от
падежа на всяка вноска до 3.09.2020 г.;
са отхвърлени исковете за заплащане на сумата 1 840 лв., представляваща наемни вноски за
периода 27.05.2016 г. – 31.07.2018 г. по анекс № 1/27.05.2016 г., и искове за заплащане на
сумата 679,73 лв., представляваща законната лихва за забава от падежа на всяка вноска до
3.09.2020 г.;
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 16 181,35 лв., представлява наемни вноски
за периода 5.09.2018 г. – 3.09.2020 г. по договор за наем на МПС от 5.09.2018 г., като за
разликата до пълния предявен размер от 43 200 лв. искът е отхвърлен;
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 535,12 лв., представляваща законната лихва
за забава върху неизплатените наемни вноски от падежа до 3.09.2020 г., като искът е
отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 4 197,50 лв.;
ищецът е осъден на осн. чл. 620, ал. 5 ТЗ да заплати държавна такса в размер на 6 557,57 лв.;
1
ответникът е осъден на осн. чл. 620, ал. 5 ТЗ да заплати държавна такса в размер на 697,25
лв.
Жалбоподателят – ищец „Си Ен Джи Марица“ ООД обжалва решението в частта, с която
исковете са отхвърлени. Твърди се, че неправилно е прието, че договорът от 2016 г. е прекратен
едностранно от ищеца с писмо с изх. № М-069/9.06.2016 г., като не е съобразено изразеното от
ответника несъгласие с отправеното предизвестие и обстоятелството, че процесните МПС не са
върнати на ищеца, а ответникът е продължил ползването им, като ищецът е продължил да
фактурира задължения за наемни вноски, което сочело, че не се стигнало до прекратяване на
наемния договор. Твърди, че неправилно съдът е тълкувал клаузата на чл. 6 от процесните
договори за наем от 2016 г. и 2018 г., от която следвало, че правото на наемателя по ал. 3 да
приспада суми от наемните вноски касае само разходите по ал. 1, а не и за разходите по ал. 5,
които са за сметка на наемателя. Сочи се, че неправилно са преценени събраните писмени
доказателства и заключение на ССЕ относно извършените от ответника плащания, като не били
съобразени оспорванията на ищеца в писмените му становища, а не било установено и дали
плащанията са извършени по нареждане на ищеца, доколкото в част от фактурите като получател е
посочен ответникът, а друга част от фактурите не били включени в дневниците за покупки и
продажби по ЗДДС на ищеца. Неправилни били и изводите на съда във връзка с отражението на
производството по несъстоятелност върху изпълнението на задължения към длъжника, като след
откриване на това производство на 12.03.2019 г. изпълнението се приемало само от синдика,
поради което прихващанията след този период били недействителни, тъй като липсвало съгласие
на синдика. Ответникът не бил предявил вземания в производството по несъстоятелност, поради
което и нямал качеството кредитор на ищеца и не можел да извърши прихващане. Сочи се, че
правото на приспадане по чл. 6, ал. 5 от договорите не е datio in solutum, а е прихващане, което
можело да се извърши само със съгласието на синдика, каквото липсвало. Твърди се, че съдът е
допуснал съществени процесуални нарушения, като е дал ход на делото в заседанието на
13.04.2021 г., а не се е произнесъл по молбата на ищеца за отлагане с вх. № 3220/12.04.2021 г., с
което е възпрепятствал участието на ищеца в това заседание и е препятствал упражняването на
правата му по чл. 375 и чл. 146 ГПК. Не било съобразено и, че ищецът бил в несъстоятелност,
поради което и по аналогия на ТЗ следвало да се прилага засилено служебно начало и липсата на
преклузии по отношение на доказването. Твърди се, че неправилно не е уважено искането за
изискване на препис от изп. дело № 333/2015 г. на ЧСИ С. Я., както и за изискване от същия на
удостоверение за собствеността и местонахождението на процесните МПС, които са били обект на
изпълнителни действия. Твърди се, че неправилно е прието за преклудирано искането за събиране
на допуснатите гласни доказателства, като не е съобразена молбата за отлагане на първото
заседание.
Жалбоподателят – ответник „Орхидея – Т.“ ЕООД обжалва решението в осъдителната част.
Твърди се, че неправилно и необосновано съдът не е кредитирал заключението на ССЕ, според
което след извършеното приспадане към 31.12.2018 г. ответникът има вземане към ищеца в размер
на 27 144,98 лв. Сочи се, че неправилно е игнорирано приспадането на задълженията по
предходния договор от 2016 г. спрямо наемните вноски по договора от 2018 г., което било
допустимо с оглед общата възможност за прихващане по ЗЗД. Неправилно не били признати
прихващанията с наемните вноски за 2019 г. и 2020 г. Неправилно не била призната сумата
15 941,80 лв. като такава по чл. 6, ал. 1 от договора. Сочи се, че всички разчети между двете
дружества след откриването на производството по несъстоятелност на ищеца били извършвани със
2
знанието и съгласието на синдика, тъй като той е управлявал текущите дела на ищеца, а
прихващането било счетоводно отразено при ищеца.
Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна в писмен отговор.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените в жалбите пороци на атакувания
съдебен акт, намира за установено следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими. Разгледана по същество са
неоснователни.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК
препраща към тези мотиви. Във връзка с доводите в жалбите следва да се добави и следното:
1. Оплакванията в жалбата на ищеца за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд относно провеждането на първото заседание и събирането на
доказателствата са разгледани от въззивния съд в определението му по чл. 267 ГПК, като
аргументирано са приети за неоснователни.
2. Предмет на делото са искове по чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на наемна цена по два
договора за наем на МПС – от 16.02.2016 г. и 5.09.2018 г., заедно със съответните законни
мораторни лихви. Между страните не е спорно, че договорите са били действително сключени и
наетите МПС са били предадени за ползване от ищеца на ответника в процесния период. Не е
спорно и, че претендираните от ищеца суми съответстват на уговорените размери по съответния
договор. Възраженията на ответника, очертаващи спорните въпроси по делото, са, че: 1) част от
претендираните суми по договора от 16.02.2016 г. са недължими, тъй като през част от процесния
период не е съществувало наемно отношение; 2) останалите претендирани суми и по двата
договора са заплатени от ответника според уговореното – чрез заплащане от ответника на разходи
към трети лица за сметка на ищеца. По тези възражения въззивният съд намира следното:
3. По договора от 16.02.2016 г. ищецът претендира сумата 103 737,96 лв. с ДДС, от която: 1)
24 537,96 лв. – наемна цена за периода 16.02.2016 – 10.09.2016 г., за която са издадени 8 бр.
фактури от 29.02.2016 г. до 30.09.2016 г., и 2) 79 200 лв. – наемна цена за периода 1.10.2016 –
31.07.2018 г., за която е издадена фактура № 1300/5.07.2018 г.
Договорът е сключен за срок от 5 години /чл. 10, ал. 1/, но в чл. 11 са предвидени основания за
предсрочното му прекратяване, едно от които е това по ал. 2 – всяка от страните може да го
прекрати преди изтичане на срока с 3-месечно писмено предизвестие до другата страна.
Предвиденото в чл. 11, ал. 2 потестативно право се упражнява с едностранно волеизявление на
съответната страна, като то поражда действие от достигането му до другата страна, но не е
обусловено от нейното съгласие – договорът се прекратява независимо от становището или
въпреки несъгласието на другата страна.
В случая това потестативно право е било надлежно упражнено от самия ищец с представеното
писмо с изх. № М-069/9.06.2016 г. /л. 21 от делото на БОС/, получено от ответника на 10.06.2016 г.
3
Срокът на предизвестието е изтекъл на 10.09.2016 г., от когато договорът е прекратил действието
си, без значение, че ответникът е изразил несъгласие с предизвестието с писмо с вх. № 2/15.06.2016
г., не е върнал на ищеца процесните МПС и е продължил ползването им. С прекратяването на
действието на договора се прекратяват за в бъдеще всички права и задължения по него, с
изключение на задължението на наемателя да върне наетите вещи. Това означава, че въз основа на
този договор наемодателя не може да претендира заплащане на наемна цена за период след
прекратяването, тъй като такава не се дължи. Обстоятелството, че наемателят е продължил
ползването на процесните МПС не може да доведе до поддържания от ищеца резултат – договорът
да се счита за продължен /непрекратен/, но може да доведе до други последици: 1) ако е ставало
без съгласието на ищеца – до дължимост на кондикционно обезщетение за ползване след
прекратяването на наемното отношение, или 2) ако е ставало със съгласието на ищеца – до
учредяването на друго договорно отношение за ползване на вещите, възмездно или безвъзмездно –
наем или заем за послужване. Тези други правни последици обаче произтичат от друго
правопораждащо основание, което е извън предмета на настоящата искова молба, която се
основава в тази част само на прекратения договор за наем от 16.02.2016 г. Ето защо на основание
на този договор претендираните от ищеца суми за периода 1.10.2016 – 31.07.2018 г. са недължими,
а ищецът не е предявил иск въз основа на друго основание за дължимост – договорно или
извъндоговорно. Това обуславя неоснователността на иска за този период.
За пълнота следва да се посочи, че от събраните по делото доказателства не може да се направи
категоричен извод, че през този период /1.10.2016 – 31.07.2018 г./ между страните е съществувало
друго наемно отношение за процесните МПС. Обстоятелството, че ответникът е продължил
ползването на същите, не е достатъчно за подобен извод, а е нужно да се установи и, че страните са
постигнали съгласие за дължимата наемна цена. Действително, подобно съгласие може да е
постигнато и неформално /без писмен договор/, но ако договорът е на стойност над 5 000 лв., той
не може да се доказва със свидетели – чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Извод за постигнато съгласие
относно наемна цена не може да се направи и от това, че ищецът е издал фактура № 1300/5.07.2018
г. за наемна цена за този период в размер на 79 200 лв. с ДДС, доколкото тази фактура е била
сторнирана с последващо кредитно известие от 27.08.2018 г. /т.е. самият ищец е анулирал
фактурата/, във връзка с изразеното несъгласие с фактурата от ответника с писмо с изх. №
9/16.08.2018 г. /л. 69 от делото на БОС/. Следователно, сумата по тази фактура е недължима на
претендираното основание – договора за наем от 16.02.2016 г., което обуславя и неоснователност
на иска за тази сума.
4. По отношение на останалата част от претенцията по договора от 16.02.2016 г. в размер на
24 537,96 лв., представляваща наемна цена за периода 16.02.2016 – 10.09.2016 г., ответникът
твърди, че е заплатил надлежно по уговорения начин – чрез заплащане от ответника на разходи
към трети лица за сметка на ищеца.
Договорът предвижда в чл. 6 специални правила в тази насока. Според чл. 6, ал. 1 „след
сключването на настоящия договор и предаването на превозните средства от наемодателя на
наемателя, наемателят ще организира и ще извърши пълен технически преглед и пълно
технически обслужване на всяко от едно от превозните средства, предмет на този договор, което за
всяко от тях ще включва най-малко следното: проверка на техническото състояние на всеки от
автомобилите; оборудване на всеки от тях с нови автомобилни гуми; смяна на масла, филтри и при
необходимост всякакви други консумативи; сключване за всеки от автомобилите на застраховки
„Каско“ и „Гражданска отговорност“ и заплащане на съответни годишни винетни такси“.
4
Предвидено е, че тези разходи ще бъдат заплатени от наемателя за сметка на наемодателя, като ще
бъдат приспадани ежемесечно от месечната наемна цена /ал. 2 и ал. 3 на чл. 6/. Според чл. 6, ал. 5
„всички останали разходи, свързани с нормалното ползване, текущата поддръжка, профилактиката
и експлоатацията на превозните средства /нормалните експлоатационни разходи/ ще са за сметка
на наемателя, вкл. тези свързани с последващото им застраховане и обслужване, предвид спазване
на въведените изисквания на българското законодателство“.
Несъмнено клаузата на чл. 6, ал. 1 има специален характер спрямо тази по ал. 5. Според
въззивния съд основната част от разходите по ал. 1 има връзка с изпълнението на задължението на
наемодателя да предаде вещта в състояние, което отговаря на ползването, за което е наета /чл. 230,
ал. 1 ЗЗД/. Страните са преценили, че за целта е оправдано наемателят да организира
извършването на пълен технически преглед на наетите МПС и да извърши разходи за
техническото им оборудване. Съобразено с тази цел е тълкуването, че в обхвата на ал. 1 са
разходи, които касаят еднократно извършване на технически преглед и техническо обслужване от
посочения вид за дадено МПС, без значение кога са предприети – веднага след сключване на
договора или по-късно. Извън тази цел са единствено предвидените разходи за застраховки
„Каско“ и „ГО“, но по волята на страните те също са включени към ал. 1.
Възложеното и поето от наемателя задължение да заплати разходите по ал. 1 по същество
представлява делегация за плащане, с изпълнение на която се погасява съответна част от наемната
цена, вкл. и от бъдещи месечни вноски, от които тези разходи се приспадат. Договорната свобода
и правилото на чл. 75, ал. 1 ЗЗД допускат подобна уговорка. Не се касае за прихващане по смисъла
на чл. 103 ЗЗД, нито за datio in solutum по смисъла на чл. 65 ЗЗД, тъй като такова е налице само
при предметна разлика между престираното и дължимото, каквото в случая липсва, тъй като и
наемната цена и разходите по ал. 1 са еднородови – парични. Поради това по-близка до
уговореното е конструкцията на делегацията за плащане, водеща и до погасяване на съответна част
от наемната цена.
От представените писмени доказателства и от приетото заключение на ССЕ /справка № 5 и 6/ се
установява, че ответникът е извършил в периода 16.02.2016 – 8.07.2016 г. плащания на разходи
към трети лица в общ размер на 43 516,81 лв. Част от същите не влизат в обхвата на чл. 6, ал. 1 от
договора, а именно плащанията на годишен данък МПС в общ размер на 360,10 лв. Останалите
разходи в общ размер на 43 156,71 лв. са в обхвата на чл. 6, ал. 1 – това се установява както от
представените фактури, така и от заключението на ССЕ. Техният размер надхвърля размера на
дължимите наемни вноски за периода 16.02.2016 – 10.09.2016 г. /24 537,96 лв./. Ето защо следва да
се приеме, че с плащането на посочените разходи ответникът е погасил и тези наемни вноски,
поради което исковата претенция по договора от 16.02.2016 г. е изцяло неоснователна, заедно със
съответните лихви.
5. По договора от 5.09.2018 г. ищецът претендира сумата 43 200 лв. с ДДС, представляваща
наемна цена за периода 5.09.2018 – 3.09.2020 г.
Договорът от 5.09.2018 г. е с аналогично съдържание, като този от 2016 г., вкл. относно чл. 6,
като противно на доводите на ищеца откритото спрямо него производство по несъстоятелност,
открито с решение от 7.03.2019 г. по т.д. № 3864/2018 г. на САС, не влияе на действието на
клаузата на чл. 6. Извършените от ответника плащания на разходи по чл. 6, ал. 1 са с погасителен
ефект спрямо съответна част от дължимите наемни вноски. Те не се нуждаят от съгласие на
синдика на ищеца, тъй като несъстоятелността не води до промяна на съдържанието на договора,
5
чието действие продължава.
Правилно е прието от първоинстанционния съд, че по този ред подлежат на приспадане само
разходите, извършени след сключване на договора от 5.09.2018 г. За разходите, извършени от
ответника преди този момент, клаузата на чл. 6 от този договор е неприложима. Действително,
няма пречка с тези или други разходи да се извърши прихващане съобразно общите правила на чл.
103 и сл. от ЗЗД. На подобно упражнено право на прихващане обаче ответникът не се е позовал в
отговора на исковата молба или допълнителния отговор – нито на извънсъдебно, нито на съдебно
прихващане. Ответникът се е позовал само на клаузата на чл. 6, която има друго значение, както
беше разяснено по-горе. По тази причина извършеното едва във въззивната жалба на ответника
позоваване на прихващане по чл. 103 ЗЗД не може да се вземе предвид, като извършено след
преклузивните срокове за навеждане на възражения в процеса.
Въззивният съд споделя анализа в обжалваното решението, извършен въз основа на данните по
заключението на ССЕ и приетите писмени доказателства, че общият размер на дължимият наем за
процесния период 5.09.2018 – 3.09.2020 г. възлиза на 43 080 лв. с ДДС, от който ответникът е
заплатил 3 000 лв. на 17.10.2019 г. От останалите 40 080 лв. следва да се приспаднат разходи по чл.
6, ал. 1 от договора в общ размер на 23 898,65 лв., извършени през 2018 г. и 2019 г. Противно на
доводите на ищеца тези разходи са в обхвата на чл. 6, ал. 1, което е видно от техния предмет. След
приспадането им остават незаплатени наемни вноски в размер на 16 181,35 лв., до който размер
искът за главницата е основателен. Правилно е уважена и акцесорната искова претенция по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД до размера на 535,12 лв., представляваща законните лихви за забава от падежа на
съответната наемна вноска до предявяване на иска.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявените искове въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение като
неоснователни, а обжалваното с тях решение – потвърдено.
Страните не са претендирали разноски, поради което такива не следва да се присъждат за
въззивното производство.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 29.09.2021 г. по т. д. № 151/2020 г. на Окръжен съд – гр.
Благоевград.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6