№ 3223
гр. София, 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Павлинка П. Славова
като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело №
20241100505319 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „УниКредит Булбанк“АД срещу
решение № 202/04.01.2024 г. по гр.д. № 4 220/2023 г. по описа на СРС, 48
състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати в полза на К. П. Г. на
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 882, 86 евро, платена без
основание и представляваща разлика между реално погасения и действителен
размер на дължимата възнаградителна лихва по договор за кредит № TR
70997568/20.12.2007г. за периода 20.10.2019 г. – 20.08.2021 г., ведно със
законната лихва от 26.01.2023 г. до окончателното изплащане. Във въззивната
жалба са наведени твърдения за неправилност на постановения съдебен акт.
Поддържат се твърдения, че изводът на СРС, с който приел, че ГЛП, с който се
олихвявало задължението било неправомерно завишен с т.нар. „премия“ е
несъстоятелен. Заявени са твърдения, че по отношение процесния договор за
кредит се прилагал уговорения ГЛП в размер на 6,35%. Заявени са твърдения,
че неравноправността на клаузата на т. 11.1.3 от договора не намирали
приложение. Заявени са твърдения за липса на разумна причина да се приеме,
1
че ГЛП ще се състои от два компонента, единият от които е променлив всеки
месец. При тези твърдения в жалбата е заявено искане до съда да отмени
първоинстанционното решение и постанови ново, с което заявения иск за бъде
отхвърлен. Претендират се и сторените в производството съдебни разноски.
Въззиваемата страна К. П. Г. е депозирала отговор в срока по чл. 263 от
ГПК, в който се поддържат твърдения за правилност на обжалваното съдебно
решение и искане същото да бъде потвърдено. Претендират се разноски за
настоящото производство.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен
от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма,
по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни,
поради което е валиден и допустим.
Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на
ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите
към спорния предмет императивни материалноправни норми.
В първоинстанционното производство е разгледан осъдителен иск по
чл. 55 ал.1 пр. 1 от ЗЗД.
Страните не са формирали спор относно правно-релевантните факти,
подлежащи на установяване с оглед фактическия състав на неоснователното
обогатяване, основано на плащане при начална липса на основание. Спорът
между тях е концентриран единствено относно въпроса за наличието/липсата
на нищожни клаузи в същия, касаещи размера на ГЛП, уговорен в договора.
Във връзка с така очертания предмет на спора, Софийски градски съд,
IV-Д състав, намира следното:
Не е формиран спор между страните, че същите са обвързани от
договорно правоотношение, предвид сключения между тях договор за
предоставяне на банков кредит № TR 70997568/20.12.2007г. идно от
съдържанието на същия, въззивникът – ответник в първата инстанция е
предоставил на въззиваемата страна – ищец в първата инстанция сумата от
45 000 евро.
Съобразно текста на процесния договор, предоставената сума, подлежи
на връщане на месечни вноски с краен срок за погасяване 20.01.2033 г. /чл. 6
от договора/ като дължимия ГЛП по договора, съобразно чл.4 от същия е БЛП
2
по т.10.3 и т.10.4 от условията по кредити за ФЛ, определен съгласно т.11.1.1. и
надбавка в размер на 1,541%.
Разпоредбата на т.11.1.1 от договора установява, че приложимият БЛП
се определя от УС на банката или оторизирани от него органи и/или лица въз
основа на конкретно посочения индекс, установен т. 10.3 и т.10.4 от условията
по кредити за физически лица. В т.10.3.2 от същите, релевантна за кредити в
евро, посоченият индекс е едномесечен EURIBOR – равен на индекса,
закръглен до третия десетичен знак, публикуван на страница „EURIBOR“ на
Ройтерс в 11.00 ч. централно европейско време два работни дни преди първия
работен ден от всеки месец.
При съвкупна преценка на тези разпоредби с оглед критериите,
заложени в чл. 20 от ЗЗД, настоящият съдебен състав приема, че ГЛП по
процесния договор е уговорен като двукомпонентна величина, включваща
аритметичния сбор на едномесечния EURIBOR и фиксираната надбавка от
1,541%. Поради което твърденията във въззивната жалба за липса на причина,
поради която да се приеме наличието на двукомпонентен ГЛП не намират
опора в сключения от страните договор. Възражението, заявено във
въззивната жалба, че ако ГЛП следвало да бъде изчисляван като
двукомпонентна величина би се завишил се опровергават от изводите на
изслушаната пред СРС съдебно счетоводна експертиза, посочила стойността
на възприетия индекс, касателно всеки месец, включен в процесния по делото
период.
Възнаградителната лихва, изчислена съобразно уговорения от страните
начин за процесния период като аритметичен сбор възлиза на 174, 50 евро,
съобразно неоспореното от страните заключение на ССчЕ.
Във въззивната жалба са заявени твърдения, че ГЛП, се определя
съобразно чл. 4.1.а от договора респ. чл. 11.1.3 от същия, което обосновавало
уговорка за постоянен лихвен процент от 6,35%. Съобразно чл.11.1.3 от
договора, при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски ГЛП по кредити
за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по чл.
4.1.а и не се променя освен, когато пазарните условия водят до необходимост
от увеличаването му най-малко с 1 пункт. В тази връзка и доколкото
въззивникът - ответник е кредитна институция по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, а
съконтрахентът – ищец е потребител, съгласно легалната дефиниция, дадена в
3
§ 13 т.1 от ДР на ЗКИ, правната регламентация на договорната им връзка
намира своето приложно поле в ЗЗП, в сила от 10.06.2006 г. т.е. действащ към
датата на сключване на процесния договор следва да бъде преценена
действителността на сочената клауза с оглед императивните изисквания на
ЗЗП. В клаузата не е предвидена възможност при промяна на пазарните
условия, водещи до понижаване на базисния лихвен процент, лихвата да бъде
намалена. Целият риск от промяна на пазарните условия е възложен върху
потребителя, а банката не е поела никакъв риск, което поставя
кредитополучателят в неравнопоставено положение спрямо банката,
уговорката е в негова вреда като потребител и води до съществено
неравновесие в отношенията между страните, което като пряка последица
обуславя нейната неравноправност. Санкцията при констатирана
неравноправна клауза е посочена в чл. 146 ал.1 от ЗЗП, същата е нищожна
доколкото по делото не са ангажирани доказателства респ. не са и навеждани
твърдения, установяващи или поне индикиращи на въведеното изключение в
сочената норма, а именно да е индивидуално уговорена.
На следващо място, съдържанието на сочената разпоредба,
установяваща постоянен лихвен процент по договора, каквито са твърденията
във въззивната жалба изцяло противоречи на възприетия в договора начин на
изчисление на ГЛП – едномесечен EURIBOR+ плюс твърда надбавка. Поради
което не отговаря на изискването за ясен и разбираем език, включващо както
яснота и разбираемост на клаузите от граматическа гледна точка, така и
прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и
задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз
основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически
последици, което противоречи на чл. 143 ал.2 т.19 от ЗЗП.
Не могат да бъдат споделени възраженията, изложени във въззивната
жалба за неотносимостта на Протокол 38/14.10.2008 г. на УС на ответника.
Видно от съдържанието на същия е определен променливия базов лихвен
процент на банковите кредити. Решението на УС обективира изпълнение на
правомощията му, съобразно т.11.1.1 от договора, коментиран по-горе в
рамките на настоящото съдебно решение. Обстоятелството, че в процесното
решение е определен БЛП, включващ приложимия лихвен индекс и премия,
която не е предвидена в т.10.3.2 от договора между страните, поради което
определения размер на същата не може да обвърже страните по договора /в
4
този смисъл е решение 12/11.02.2022 г. по гр.д. 2032/2021 на Четвърто ГО на
ВКС, постановено по идентичен казус/.
Възраженията във въззивната жалба, че по делото нямало доказателства
за включване на подобен компонент „премия“ в ГЛП се опровергават от
заключението на ССчЕ, което е посочило, че по договора е начислявана
премия в размер на 4% / колона 6, таблица 4 – стр. 116 в делото на СРС/.
Твърденията за налични изявления на вещото лице за липса на начислявана
премия по договора не се подкрепят от доказателствата по делото. В
протокола от съдебно заседание от 04.10.2023 г. пред СРС, в което е изслушано
заключението, волеизявление в подобен смисъл не е обективирано. Такъв
извод не е заявен и в рамките на самото експертно заключение.
Вещото лице по ССчЕ е посочило, че платената възнаградителна лихва
от въззиваемата страна – ищец през процесния период възлиза на 1 057, 36
евро.
При липсата на други ангажирани доказателства респ. наведени
възражения по делото не се установява правно основание за заплащане на
сума над тази от 174, 50 евро. Платеното при начална липса на основание
подлежи на връщане с оглед нормата на чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД. Размерът на
надплатената сума възлиза на 882, 86 евро / 1057, 36 – 174, 50/за каквато сума
искът е уважен от СРС.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, решението
на СРС следва да бъде потвърдено.
За въззивното производство разноски се следват на въззиваемата
страна. Претендира се адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. като са
приложени доказателства за реално заплащане на сумата. Заявено е
своевременно възражение по смисъла на чл. 78 ал.5 от ГПК, което с оглед
фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални
действия в рамките на настоящото производство и цената на заявения иск,
настоящият съдебен състав намира за основателно като следва да бъде
присъдена сума в размер на 500 лв. – съдебни разноски на въззиваемата пред
настоящата инстанция.
Предвид изложените съображения съдът
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 202/04.01.2024 г. по гр.д. № 4 220/2023 г.
по описа на СРС, 48 състав, в частта в която „УниКредит Булбанк“ АД е
осъдена да заплати в полза на К. П. Г. на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сума в
размер на 882, 86 евро, платена без основание и представляваща разлика
между реално погасения и действителен размер на дължимата
възнаградителна лихва по договор за кредит № TR 70997568/20.12.2007г. за
периода 20.10.2019 г. – 20.08.2021 г., ведно със законната лихва от 26.01.2023
г. до окончателното изплащане.
В останалата си част решението на СРС е влязло в сила като
необжалвано от страните.
ОСЪЖДА „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК *********, със съдебен
адрес: гр. София, ул. „Твърдишки проход“ № 23, ет.2, офис 6 – адв. В. Л. да
заплати на К. П. Г., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул. „Тарас
Шевченко“ № **** – адв. Р. Г. сумата от 500 лв. – съдебни разноски пред
настоящата инстанция.
Решението не подлежи на обжалване
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6