РЕШЕНИЕ
№ 309
гр. Перник, 27.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и седми юли, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
Членове:АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-
АЛЕКСОВА
МАРИНЕЛА КР. МАРИНОВА-
СТОЕВА
при участието на секретаря ИВА Н. ЦВЕТКОВА
като разгледа докладваното от АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-АЛЕКСОВА
Въззивно гражданско дело № 20211700500117 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава двадесета „ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ”, чл.258 и
сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба подадена
ОТ: „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, Столична община, район Люлин, бул.
„Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, оф. 4,
ЧРЕЗ процесуалния си представител юк. П.Б.
ПРОТИВ: Решение № 260461 от 13.11.2020 г., постановено по
гр. дело № 08355/2019 г. по описа на Районен съд – Перник.
С жалбата първоинстанционното решение се оспорва в частите, в които са
отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД искове за сумата от 280
лв., представляваща такса ангажимент, за сумата от 7 579.20 лв., представляваща договорна
1
лихва за периода 05.01.2018г. – 05.08.2022г., както и за сумата от 1 396.80 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода 06.02.2018г. – 30.07.2019г., като се моли
същото да бъде отменено в обжалваните части.
В останалата си необжалвана част решението е влязло в сила и неподлежи на
въззивен контрол.
В подадената въззивна жалба се излагат доводи за неправилност на извода на
първоинстанционния съд относно констатираната от него недействителност на процесния
договор, която съдът обосновал с липсата на яснота относно включеното в годишния
процент разходи, като е приел, че без реалното му посочване се стигало до заобикаляне на
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Въззивникът счита, че неправилно съдът е приел, че
посочената в договора обща сума за плащане и годишният процент разходи от 39,11% не
отговаряли на действително договорените, като невключването на претендираната
застрахователна премия в годишния процент разходи опорочавала неговия размер в степен,
обуславяща недействителност на целия договор за заем. Посочва, че в процесния договор се
съдържала подробна информация съобразно императивните изисквания на ЗПК, което
изключвало недействителността на договора поради нарушаване нормата на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК. Във въззивната жалба се твърди, че е неправилна тезата на първоинстанционния съд,
според която посредством договора за застраховка се целяло увеличаване размера на
кредита, тъй като в случая сключването на договор за застраховка не било предпоставка за
отпускане на кредита и размерът на застрахователната премия не следвало да бъде
включван в размера на годишния процент разходи, като така не се оскъпявал и кредита.
Съгласно посоченото в жалбата, неоснователно съдът е отхвърлил и исковата претенция за
заплащане на такса в размер на 280 лв. за администриране искането на длъжника за
предоставяне на заем, която, като договорена доброволно от страните, следвало да се дължи.
Въззивникът счита за неправилен и извода на съда, че с процесния договор била нарушена
императивната норма на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК. Посочва, че в договора и в погасителния
план към него се съдържали всички изискуеми от закона реквизити, с подробна информация
за размера на всеки от тях, като дори и да се приемело, че липсва подробна разбивка на
всяка погасителна вноска, то при наличието на фиксиран лихвен процент в процесния
договор, липсата на тази информация не би могла да обуслови недействителност на целия
договор за заем. Твърди, че макар и да нямало отделен документ, представляващ
погасителен план, в съдържанието на договора била поместена цялата се изискуема
информация по чл. 11, ал.1 ЗПК. Въззивникът е изложил доводи, че неправилно
първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло иска за договорна лихва, като дори и да се
приемело, че такава може да се претендира само до момента на обявяване предсрочна
изискуемост на кредита, е следвало съдът да редуцира нейния размер, а не да я отхвърля
изцяло.
В законноустановения двуседмичен срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна
е подала отговор на въззивната жалба. Със същия моли да бъде отхвърлена изцяло
2
въззивната жалба, като неоснователна и да бъде потвърдено първоинстанционното решение.
Излагат се доводи, че същото е постановено при съобразяване на разпоредбите на ЗПК,
съгласно които при недействителност на договор за кредит, потребителят следва да върне
само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви и други разходи по кредита. От
посочения в договора годишен процент на разходите в размер на 39,11% не ставало ясно по
какъв начин същият се отразявал в размера на погасителните вноски и какви разходи са
включени в него. Според въззиваемия първоинстанционният съд правилно е приел, че при
сключването на договора за кредит е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, което
водело до недействителност на същия, тъй като размерът на годишния процент на разходите
не бил конкретно отразен и липсвало ясно посочване на начина на формирането му.
Същевремнно в отговора на въззивната жалба посочва, че съдът е направил правилен извод,
приемайки, че направените от въззиваемия вноски по кредита, както и сумата от 280лв. -
такса ангажимент, следвало да бъдат приспаднати от главницата по договора за кредит, а
сумите, представляващи възнаградителна лихва и лихва за забава правилно съдът определил
като недължими с оглед недействителността на договора за кредит.
В съдебно заседание дружеството жалбоподател, редовно призован не изпраща
представител.
В съдебно заседание Въззиваемата страна е редовно призована, не се явява в
съдебното заседание, не изпраща и представител. Пълномощникът на въззиваемия с
писмена молба депозирана преди датата на съдебното заседание – няма възражения при
наличие на процесуални предпоставки по хода на делото, подържа така депозирания отговор
на въззивна жалба, като излага подробни съображения по същество.
Моли да бъдат присъдени и направените в хода на настоящото производство
разноски по представения списък по чл. 80 от ГПК.
Пернишкият окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено
от фактическа страна следното:
За да постанови решението си, районния съд е приел, че:
Въз основа на представения по делото договор за кредит *** от ***, се установява,
че същият е сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и И. А. М.. По силата
на този договор ищцовото дружество се задължило да предостави на ответната страна
кредит в размер на 8000 лева, като от тази сума се удържа 4018,34 лева, която да послужи за
пълното погасяване на задължения по друг договор за кредит ***. В раздел „Параметри и
условия” от договора е отразена сумата 2688 лева, представляваща застрахователна премия,
която според т. 2 от договора се разделяла на равен брой вноски, съответстващи на
посочения брой вноски в поле „брой погасителни вноски” и част от всяка месечна
погасителна вноска. Уговорено е заплащането на такса ангажимент в размер на 280 лева,
която се приспадала от размера на кредита. От съдържанието му се установява, че страните
3
са уговорили годишен лихвен процент по договора в размер на 39,11 %, а годишен процент
на разходите – 39,11 %. Страните по делото уговорили задължението по кредита да се
изплати на 60 месечни вноски, всяка в размер на 318,20 лева. Първата вноска следвало да се
заплати на 05.09.2017г., а последната на 05.08.2022г. В договора е записано, че общата
стойност на плащанията възлизат на 19 092 лева.
Представен е сертификат № ***, от който първоинстанционният съд е установил
наличието на сключена застраховка „Защита на плащанията“ между И. А. М. и „Кардиф
Животозастраховане“, клон България – застраховател.
Представен е препис на стандартен европейски формуляр, който е подписан
единствено от представител на ищцовото дружество. В същия е отразено, че за
получаването на кредита не е необходимо сключването на договора за застраховка.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно – икономическа експертиза.
Експертът посочва, че общата стойност на плащанията по договора в размер на 19 092 лева
включват главница, възнаградителна лихва и застрахователна премия. Дава информация, че
ответникът е усвоил кредита в размер на 8000 лева както следва: 3701,66 лева – получени по
банкова сметка; 4018,34 лева – за погасяване на задължения по друг договора за кредит ***
и 280 лева – заплащане на такса ангажимент. Според експерта ищцовото дружество е
заплатило на застрахователя застрахователна премия в размер на 448 лева (10 вноски всяка
в размер на 44,80 лева). Вещото лице пояснява, че ответникът е извършил частично плащане
в общ размер на 1272,80 лева, с които са платени 220 лева за застрахователна премия, а
останалият размер е послужил за погасяване на главница и възнаградителна лихва.
В заключението се дават варианти за дължимата възнаградителна лихва към
различни моменти (05.02.2018 г. – датата, на която ищцовата страна твърди, че е настъпила
предсрочната изискуемост; 05.11.2019 г. – датата, на която ответникът е получил заповедта
за изпълнение на парично задължение и 29.01.2020 г. – датата, на която ответникът е
получил препис на исковата молба и приложенията към нея).
От представения по делото рамков договор за цесия от 27.07.2017 г. и приложение
№ 1 към него, се установява, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е прехвърлило на
ищцовата страна „Агенция за събиране на вземания” ЕАД всички вземания към Д. В. З.,
произтичащи от обсъждания договор за кредит.
Приложено е пълномощно, от което се установява, че цедентът е упълномощил
ищцовото дружество - цесионер да извърши всички действия по уведомяване на
длъжниците за сключения договор за цесия. По делото е приложено уведомително писмо на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, в качеството си на пълномощник на цедента „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, което е изпратено по пощата, но не е получено от
ответника (видно от приложеното известие за доставка). Същото е получено от ответника на
29.01.2020 г., когато е получена исковата молба и приложенията към нея. В тази връзка се
4
приема, че ответникът е уведомен за извършената цесия.
Въз основа на тези доказателства, първоинстанционният съд е приел, че е налице
облигационно правоотношение между страните – договор за потребителски кредит по
смисъла на чл.9 ЗПК, като съдът е приел, че е спазено изискването на закона за сключване
на договора в писмена форма. Относно спазването на изискванията на чл. 11 от ЗПК, съдът е
приел, че е налице нарушаване на т.10, като при посочване на ГПР липсва разграничение
между компонентите, които са включени в ГПР и относно начина, по който заемодателя е
определил размерът му от 39,11 %.
По изложените съображения, първоинстанционния съд приел, че договорът за
кредит е недействителен с оглед разпоредбата на чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съдът е посочил, че съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Въз основа на становището на вещото лице, първоинстанционният съд е приел, че
тъй като в посочения в договора ГПР не са включени разходите за заплащане на
застрахователна премия, изначално не е коректно отразен действителния размер на ГПР по
кредита.
Въз основа на събраните доказателства, съдът е приел, че в нарушение на чл.10а,
ал.2 ЗПК, кредитодателя неправомерно е начислил и събрал такса за усвояване и управление
на кредита в размер на 208 лв. До колкото договорната клауза, която я установява е
недействителна, то съдът е приел, че нейното заплащане следва да се отчете при изчисляване
на действителния дължим размер на главницата, която ответникът следва да върне.
С оглед частичното погасяване на вноските по кредита, първоинстанционният съд е
приел, че ответникът е изплатил частично задължението си в общ размер на 1 272,80 лв.,
след което и приспадайки сумата от 208 лв. за такси по кредита, оставащата дължима сума е
размер на 6 447,20 лв.
Първоинстанционният съд е приел, че е налице настъпване на предсрочна
изискуемост на договора за кредит, тъй като действително кредитополучателят е пропуснал
плащане на вноски по него. Изявлението, че счита договора за предсрочно изискуем е
обективирано в Заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което е надлежно
връчено на ответника. В този смисъл съдът е приел, че предсрочната изискуемост е обявена
на 05.11.2019 г.
Съдът е приел, че като надлежен титуляр на вземането е именно „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД, тъй като между последната и кредитодателя е налице
валиден договор за цесия, като приема, че длъжникът е бил надлежно уведомен за
извършената цесия с получаването на препис от исковата молба. Като няма законова пречка
5
първоначалният кредитор по договора да упълномощи цесионера да уведомява длъжници,
както и да преупълномощава трети лица за изпращане на уведомления за извършената цесия
на вземания по договори, в който смисъл е и съдебната практика – решение №
137/02.06.2015 г. по дело № 5759/2014 г. на ВКС и много други. При произнасянето по този
въпрос районният съд се е позовал на константната съдебната практика на ВКС /решение №
3 по т. д. № 1711/13 г. на ВКС и много други/, която настоящата съдебна инстанция не
намира за необходимо да преповтаря. По тези съображения настоящият състав споделя
извода на Районен съд – гр.Перник,, че активно материалноправен носител на процесните
вземания по процесния договор срещу ответника е именно ищецът "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД.
След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от
ГПК, Пернишкият окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното :
Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима – подадена е от
активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния
срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по
реда на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се явява
валидно. Същото е постановено от съдия от Районен съд – Перник, в рамките на неговата
компетентност и в предвидената от закона форма.
В настоящия случай по отношение на породеното между страните облигационно
правоотношение, както правилно е приел и първоинстанционният съд следва да намерят
приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното
правоотношение представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато
не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. При
недействителност на договора на основание сочената разпоредба, съобразно разпоредбата на
чл. 23 ЗПК потребителят следва да върне чистата стойност по договора за кредит, но не
дължи лихва или други разходи по договора, т. е. следва да бъде издадена заповед за
изпълнение само за дължимата главница по кредита.
Договорът за паричен заем *** от ***, въз основа на който се претендира издаването
на заповед за изпълнение на парично задължение е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният
процент на разходите, фиксирани лихвен процент по кредитът, общият размер на всички
плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, датите на
плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска. При
преценка за спазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, а именно „годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
6
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин;“ настоящия съдебен състав констатира, че в никъде в договора не
са посочени взетите допускания използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите в размер на 39.11%. Следователно непосочване на допусканията, при които се
изчислява ГПР в разглеждания договор за кредит, е от съществено значение в контекста на
Директива 87/102 и е решаващ фактор за това дали клауза от договор за заем, която се
отнася до неговата стойност ще доведе до изначална недействителност на договора за
потребителски заем съгласно чл. 22 от ЗПК. Член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102
транспониран в чл. 11 и чл. 19 от ЗПК предвиждат, че договорът за кредит трябва да се
изготви в писмена форма, и че в него трябва да е посочен ГПР, както и условията, при които
последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива транспонирана в чл.19 от
ЗПК се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява,
че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“ (в този
смисъл Решение по дело Cofinog,). А приложение №1 към ЗПК и към Директива 87/102
посочват точно какви са допълнителните допускания за изчисляването на годишния процент
на разходите. Именно от тази гледна точка в защита на потребителите, срещу
несправедливите условия на кредитиране е въведено задължението на кредитора да запознае
потребителя, с всички условия на бъдещото изпълнение на сключените договори. Член 4 от
Директива 87/102 изисква при сключването на договорите на заемателите да са известни
всички обстоятелства, които могат да имат отражение върху обхвата на техните задължения
(вж. Решение по дело Berliner Kindl Brauerei), включително и допусканията при които се
изчислява ГПР. Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита
под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, както и
посочване на допълнителните допускания за изчисляването на годишния процент на
разходите има съществено значение. Тази информация позволява на потребителя да прецени
обхвата на своето задължени (в този смисъл е и постановеното Определение на Съда на ЕС
(oсми състав) от 16 ноември 2010 година по дело C-76/10 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Krajský súd v Prešove (Словакия) с акт
от 19 януари 2010 г., постъпил в Съда на 9 февруари 2010 г, задължително за настоящата
национала юрисдикция „Стандартът по решение CILFIT“. С оглед изложеното процесния
договор за паричен заем № *** от *** поради липсата на императивно посоченото изискване
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, се явява недействителен на формално основание
Предвид повелителния характер на нормите на Закона за потребителския креди
/ЗПК/, уреждащи материята на неравноправния характер на клаузи договора за
потребителски кредит, при спор относно неизпълнение на договор за потребителски кредит,
следва да се приложат дадените указания в т.1 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. В тълкувателната част на цитираното решение, приложима и по отношение
на договора за потребителските кредит, чрез препращане към практиката на Съда на
Европейския съюз, е прието, че в съответствие с Директива № 93/13/ЕИО, в чл.143, т.1 - т.18
ЗЗП при изброяване на примерни хипотези на неравноправни клаузи в потребителски
7
договор и че независимо от изброяването, неравноправна клауза в потребителски договор е
налице при наличие на общата предпоставка по чл.143 ЗЗП (чл.3, пар.1 от Директивата) -
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Посочено е, че поставените общи критерии за преценка на
евентуално неравноправния характер на клауза в потребителски договор по чл.143 ЗЗП
обуславя и процесуално правните аспекти както на служебната проверка на съда, така и на
съдържанието на заявеното от потребителя възражение - служебната проверка на съда се
основава на наличието на фактически и/или правни обстоятелства, въз основа на които може
да се изведе неравноправност на договорна клауза, поради което към възражението на
потребителя не трябва да се поставят допълнителни изисквания с оглед конкретизиране на
някоя от хипотезите по чл.143 ЗЗП.
В случая следва да се вземе предвид разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която е приложима
за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са
спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, в случая чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, то
договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен. В този случай потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по същия
/чл. 23 ЗПК/.
С оглед изложеното по – горе и и недействителността на договора за потребителски
кредит *** от ***, исковата претенция за сумата от 7 579.20 лв., представляваща договорна
лихва за периода 05.01.2018г. – 05.08.2022г. и за сумата от 280.00 лв. се явява
неоснователна.
Спорното задължение пред въззивната инстанция касае и размера и периода на
претенцията на ищеца за лихва / обезщетение / за забава. Претенцията на ищеца е за сумата
от 1396.80 лв. - лихва за забава за периода от 06.02.2018 г. до датата на подаване на
заявлението /30.07.2019 г./ и не е основана на съдържаща се в процесния договор клауза,
поради което съдът приема, че се търси обезщетение за неизпълнение на парично
задължение в размер на законната лихва от деня на забавата, с правно основание чл. 86 ЗЗД.
И според настоящия съдебен състав под понятието „лихви” в разпоредбата чл. 23 ЗПК се
има предвид вземания, основани на съдържаща се в недействителния договор за кредит
клауза с неустоечен характер /неустойка за забава, надбавка за забава, санкционираща лихва
и пр./ или за договорна /възнаградителна/ лихва, а не обезщетение за забава в размер на
законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, което ако не е уговорено друго се дължи по силата на
закона. Поради което на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за неизпълнение в срок на парично
задължение, по силата на закона – задълженото лице дължи обезщетението за забава
съобразно неговия падеж, а като забраната за това в разпоредбата чл. 23 ЗПК не е налице.
Касателно настоящия случай ищецът се е позовал на настъпила предсрочна изискуемост на
кредита, считано от 05.02.2018г., поради което и претендира обезщетение за забава от
05.02.2018г. до дата на депозиране на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение на
8
парично задължение по чл. 410 от ГПК, а именно 30.07.2019г. В отговора на исковата молба
ответника е възразил, че не е настъпила автоматична предсрочна изискуемост преди
подаване на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение, с твърдението, че към
исковата молба били приложени две уведомителни писма до ответника от 12.09.2018г. и
22.03.2019г., като видно от приложените към тях обратни разписки, нито едно от посочените
уведомление не стигнало до заданието на ответника. С Решение № 147 / 26.01.2021 г. по т.д.
№2256 / 2019 г. и решение №10 от 25.02.2020 г. по т.д.№16/2019 г. на ВКС, ТК, Второ
отделение е дадено споделяното от настоящия въззивен състав разрешение, според което,
ако в исковото производство по реда на чл.415, ал.1 и чл.422, ал.1 от ГПК /без значение дали
предявеният иск е установителен или осъдителен/, бъде установено, че потестативното
право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено
преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото
производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Когато
изявлението на финансовата институция за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към
исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата
молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице
предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за
предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който
трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на
претендираните суми. ВКС многократно е посочвал, че предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към
този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й./ В този смисъл
Решение №6 / 04.04.2019 год. по т.д. № 917 /2018 год. І т.о., Решение № 139 от 05.11.2014
год. по т.д.№ 57/2012 год. на І т.о. на ВКС, Решение № 114 от 07.09.2016 год. по т.д.№
362/2015 год. на II т.о. на ВКС и Решение № 198 от 18.01.2019 год. по т.д.№ 193/2018 год.
на І т.о./ Волеизявлението може да е обективирано не само в нарочно писмо/уведомление,
нотариална покана или в исковата молба. Съдебната практика е последователна досежно
липсата на строги изисквания към документа в който обявяването по чл.60 ал.2 ЗКИ се
съдържа т.е. дали уведомлението до длъжника изхожда пряко от банката-кредитор или то е
възпроизведено от трето лице. Настоящият въззивен състав споделя възприетото от ВКС –
че в случай, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, но уведомлението на
финансовата институция не е достигнало до длъжника, няма пречка уведомяването да
настъпи, ако в друг, връчен на длъжника документ обявяването по чл.60 ал.2 ЗКИ е
възпроизведено. Този документ може да бъде преписът от исковата молба, но възможността
не се изчерпва с него. Касателно настоящия случай безспорно по делото към исковата молба
са приложени две уведомителни писма до ответника от 12.09.2018г. и 22.03.2019г., в които
се съдържа изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. С
връчване на нотариалната уведомителните писма на кредитополучателя са настъпили
последиците на предсрочната изискуемост, с оглед наличието на предвидените в чл.5 от
договора потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски креди,
9
издаване и ползване на кредитна карата ***, предпоставки – неиздължаване на две месечни
погасителни вноски /непогасените падежирани вноски са деветнадесет за периода
05.01.2018 г. – 05.07.2019 г. – дата на депозиране на заявлението за издаване на Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК/, като този относим към предсрочната
изискуемост факт, настъпил след предявяване на иска, следва да бъде взет предвид. С оглед
приложения по делото, приложим в отношенията между страните погасителен план от
инкорпориран в договора за кредит и заключението на приетата ССЕ, дължимата изискуема
главница е в размер на 2 132.45 лева /падежирани в хода на делото, преди обявяване на
предсрочната изискуемост вноски/, а за останалата част от главницата в размер на 4 928.83
лв., е настъпила предсрочна изискуемост в хода на исковото производство – с връчване на
29.01.2020г. г. на исковата молба и приложените към нея уведомителни писма от
12.09.2018г. и 22.03.2019г. до кредитополучателя, който правно релевантен факт, както бе
посочено, следва да бъде взет предвид на основание чл.235, ал.3 от ГПК. С оглед
изложеното за главницата в размер на 4 928.83 лв. – законна лихва се дължи от 29.01.2020г.
до окончателното плащане на вземането, а по отношение на главниците, падежирани в
периода 05.01.20218 г. до 29.01.2020 г., се дължи законна лихва върху всяка главница
считано от датата на настъпване на конкретния падеж до окончателното плащане, като
следва да бъде съобразно, че в исковата претенция е заявен период за забавата считано от
06.02.2018г. до 30.07.2019г. и същия следва да бъде съобразен, като в противен случай
съдът ще се произнесе свръх петитум. Пресметната по правилата на чл. 86 ЗЗД и изчислена
от съда на осн. чл. 162 ГПК при използване на публично достъпен калкулатор за размер на
лихва, определяема по нормативно установена методика (ПМС № 426/2014 г.), мораторната
лихва върху неплатената главница от 2 132.45 лв. за периода на забавата 06.02.2018 г. до
30.07.2019г. /така както е заявен в исковата претенция/ възлиза в размер на сумата от 319.89
лв., за който размер и период искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява основателен и следва да
бъде уважен и отхвърлен за горницата до пълния предявен размер от 1396.80лв. Следва да се
има предвид, че по отношение на претендиран обезщетение за забава в размер на законната
лихва по чл. 86 ЗЗД не намира приложение правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и сумите по
извършеното от ответника частично плащане не могат да се прихващат с това по чл.86 ЗЗД,
доколкото до влизане на настоящото решение в сила същата не представлява признато
обезщетение.
Жалбоподателя не е навел други доводи във подадената въззивна жалба поради което
въззивният съд не дължи служебна проверка на различни от сочените основания за
неправилност на обжалваното решение.
Поради несъвпадане на крайните изводи на първата и на въззивната инстанции по
отношение на решението в обжалваната му част по исковете за обезщетение за забава върху
главницата, решението следва да бъде отменено в тази част и да бъде постановено ново, с
което исковете да бъдат уважени с оглед установения по горе размер. В останалата му
обжалвана част решението на първоинстанционният съд е правилно и законосъобразно,
поради което следва да бъде потвърдено.
10
По отношение на претенцията за присъждане на разноски в производството,
съдът, за да се произнесе, взе предвид следното:
С оглед резултата от обжалването и частичното уважаване на въззивната жалба на
осн. чл.273 във връз. с чл.78, ал.3 от ГПК на жалбоподателя се дължат, направените в хода и
на въззивното производство разноски и направените в хода на първоинстанционното
производство разноски, съразмерно с уважената част от иска. Жалбоподателя претендирана
и доказва разноски в размер на 185.12 лв. – платена държавна такса за въззивно обжалване
и сумата от 100.00 – юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал.8, вр. с чл.37 от ЗПрП вр. с чл.25, ал.1 от Наредба за
заплащане на правната помощ, на въззивника се определя сумата 100.00 лв. -
юрисконсултско възнаграждение, предвид сложността на делото и неявяването в открито
съдебно заседание на процесуален представител на жалбоподателя.
С оглед резултата от обжалването и частичното уважаване на въззивната жалба на
жалбоподателя се дължи заплащане на сумата от 9.86 лв., съразмерно с уважената част от
иска.
С оглед резултата от обжалването и частичното уважаване на въззивната жалба на
осн. чл.273 във връз. с чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата се дължат, направените в хода и
на въззивното производство разноски. Същата претендира и доказва разноски в размер на
500.00 лв. (видно от договора за правна защита бл. № ***), с направено отбелязване, че
уговореното адв. възнаграждение е платено в брой. С оглед изхода на делото съразмерно с
уважената част от иска на въззиваемия И.А. С. се дължи заплащане на сумата от 482.72 лв. –
сторени разноски във въззивното производство.
По изложените съображения СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260461/13.11.2019 г. по гр. д. № 8355/2019 г. по описа на
Районен съд - Перник в ЧАСТА, в която са отхвърлени предявените от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД срещу И. А. М., ЕГН **********, с постоянен адрес *** за
сумата до 319.89 лева - обезщетение за забава, считано от 06.02.2018 г. до 30.07.2019 г.,
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че И. А. М., ЕГН **********, с постоянен адрес
*** ДЪЛЖИ на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабаринт, ет. 2,
офис 4 СУМАТА от 319.89 лв. / триста и деветнадесет лева и 89ст./ – представляваща
обезщетение за забава върху главниците, от 2 132.45 лв. за периода на забавата от 06.02.2018
11
г. до 30.07.2019 г., за което вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 04507 по
описа за 2019 г. на Пернишки районен съд.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260461/13.11.2019 г. по гр. д. № 8355/2019 г. по описа
на Районен съд - Перник в ЧАСТА , в която са отхвърлени предявените от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД срещу И. А. М., ЕГН **********, с постоянен адрес *** като
неоснователни исковите за сумата от 7 579,20 лева - възнаградителна лихва за периода от
05.01.2018 г. до 05.08.2022 г. по посочения договор за кредит и за сумата над 319.89 лв., до
претендираната сумата от 1 396,80 лева - обезщетение за забава, считано от 06.02.2018 г. до
30.07.2019 г. за което вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 04507 по
описа за 2019 г. на Пернишки районен съд.
Решение № 260461/13.11.2019 г. по гр. д. № 8355/2019 г. по описа на Районен съд –
Перник в останалата необжалвана част е влязло в сила.
ОСЪЖДА “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2,
офис 4 ДА ЗАПЛАТИ на И. А. М., ЕГН **********, с постоянен адрес *** сумата в размер
на 482.72 лв. /Четиристотин осемдесет и два лв. и 72 ст./ – сторени разноски във въззивното
производство съразмерно на отхвърлената част на иска.
ОСЪЖДА И. А. М., ЕГН **********, с постоянен адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на
“Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабаринт, ет. 2, офис 4
сумата в размер на 9.85 лв. /Девет лв. и 85 ст./ сторени разноски във въззивното
производство съразмерно на уважената част на иска.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12