РЕШЕНИЕ
гр. София, …………. г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІІ „Е” състав, в публичното заседание на дванадесети октомври
през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА
И.ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия: БИЛЯНА
КОЕВА
при
секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Биляна
Коева гр. дело № 14464 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
С Решение от 10.07.2017 г., постановено по гр. д. № 21244/2014
г. по описа на СРС, 43 с-в, е уважен предявеният от Д.Й.К., Р.Н.Б., М. Т.К., М.М.К.,
С.М.С., Л.М.К., Б.К.А., В.Н.Б., Е.П.К. – С., Д.Р.С. и Р.Р.С., срещу В.Д.В. и А.В.Д. иск с правно основание
чл. 108, като е признато за установено, че ищците са собственици на общо 50,80
ид. части от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор №
68134.2823.1375 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед
РД-18-39/20.07.2011 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в гр. София, район
Връбница, бул. “*******, целият с площ 1115 кв.м., с трайно предназначение на
територията – урбанизирана, съставляващ поземлен имот пл. № 1375 от кв. 20 по
рег. План на местност “Бул Баба Паращкева”, одобрен със заповед РД –
50-09-591/08.10.1986 г., при съседи с посочени идентификатори 68134.2823.1376,
68134.2823.1374, 68134.2823.2500, 68134.2823.2490, възстановени по ЗОСОИ с Решение
от 08.08.2003 г., постановено по адм. Дело № 1637/2001 г., поправено с Решение
от 04.10.2005 г. на СГС, Административно отделение, III “А” състав, като
са осъдени ответниците да предадат владението на ищеците на 50,80 идеални части от гореописания имот.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ответниците – И.В.Т..
В срока законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от третото лице – помагач И.В.Т., който поддържа, че решението е
недопустимо, неправилно и необосновано, постановено в нарушение на процесуалния
и материалния закон. Поддържа се, че решението е недопустимо, тъй като
предявеният иск бил родово подсъден на окръжен съд с оглед данъчната оценка на
имота, която е в размер на 28 859 лв. Излагат се съображения, че съдът не е
обсъдил доказателствата по делото и възраженията на ответниците и третото лице,
че процесният имот е придобит от собственик и не е бил държавна и общинска
собственост. Поддържа, че СРС не е обсъдил възраженията и доказателствата за
осъщественото давностно владение. Твърди се, че в представените документи се
съдържа информация за дяловете в банката, без да се съдържа информация за
процесния имот, както и дали този имот е идентичен с процесния, както и че
третото лице-помагач не е било страна в производството по административното
дело. Поддържа се, че съдът не е обсъдил представените от ответниците и третото
лице-помагач документи, както и че няма данни ищците да са декларирали имота и
да са плащали данъци. Поддържа, че от представените доказателства се установява,
е имотът на ищците и този на ответниците се различават по граници и площ.
Поддържа се, че третото лице-помагач е собственик на имота от 02.06.1994 г. и
придобивната давност е изтекла на 02.06.2004 г., преди влизане на решенията в
сила, а освен това давността била 5 годишна, тъй като третото-лице помагач било
добросъвествен владелец. Искането към съда е да обезсили обжалваното решение,
евентуално да го отмени.
В законоустановения срок не е постъпило становище на
въззивната жалба от страна на ответниците.
Срещу решението е подадена и въззивна жалба от ответниците
В.Д.В. и А.В.Д.. В жалбата се поддържа, че решението на СРС е неправилно,
необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Поддържа се, че съдът не е обсъдил направеното възражение, че имотът е възстановен
ex
lege на 21.11.1997 г. – при влизане в
сила на новелата на ЗВСОНИ, въведена с пар. 1, ал. 1 а от ПрЗР на ЗОСОИ, с
която в приложното му поле е включен Закона за банките от 1947 г., което е
довело до неправилен извод за началния момент на придобивната давност. Поддържа
се, че дори и това да не е така, датата на влизане в сила на решението по
административното дело е 17.07.2004 г., а не 17.02.2004 г., т.е. към датата на
завеждане на исковата молба е изтекъл 10-годишния давностен срок. Излагат се
съображения, че след обявяване на завещанието в негова полза, праводателят на
ответниците е предприел действия за установяване на своя фактическа власт върху
процесния имот, а именно със снабдяване на документи за издаване на констативен
нотариален акт. Поддържа се, че започнатото владение от праводателят им от
съставянето на констативния нотариален акт е установено от свиетеля А.К..
Навеждат се доводи, че съдът не е съобразил характера и фактическото състояние
на процесния имот, както и писмените доказателства, а именно удостоверение за
идентичност, констативен нотариален акт, виза за проектиране и проучване с цел
застрояване на имота, удостоверение за данъчна оценка, декларирането на имота и
плащането на данъци, както и действията на ответниците. Излагат се съображения,
че СРС не е обсъдил, че в приложената административна преписка пред Областен
управител – София, се съдържа констативен нотариален акт № 25/1994 г. на
праводателя на ответниците, което води до извода, че ищците са знаели за афишираните
му права още от 1998 г., а са предприели действия едва 2014 г., след изтичане
на 10-годишния давностен срок. Искането към съда е да отмени обжалваното
решение и да отхвърли предявените искове.
Въззиваемите са подали в срок отговор на въззивната жалба,
в който поддържа становище за правилност на първоинстанционното решение. Поддържат,
че по отношение намерението за владение на процесния имот, такова не е било
формирано, тъй като праводателят Т. е съзнавал, че владее собствения си
придобит по завещание имот, а не чужд такъв. Искането към съда е да остави без
уважение въззивните жалби.
Третото лице-помагач на ответниците не взема становище
по предявената от последните въззивна жалба.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните и
събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено следното:
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел, че ищците са установили в процеса на
доказване, че са носители на 50,80 идеални части от правото на собственост
върху процесния имот. СРС е приел за неоснователно наведеното възражение за
изтекла в полза на ответниците придобивна давност. Счел е, че показанията на
свидетелите са неубедителни, както и че липсват доказателства за начина, по
който праводателят на ответниците е установил владение върху имота и че именно
той го е оградил. Съдът независимо от така е приетото е посочил, че не е изтекъл
десет годишния давностен срок от влизане на Решение на СГС, III “A” състав на 17.07.2004 г.
Чрез петиторния иск ищецът иска от съда със сила на
пресъдено нещо да установи спрямо владелеца или държателя на спорната вещ, че
правото на владение като правомощие от сложното право на собственост върху нея
принадлежи на ищеца и въз основа на това установяване да бъде допусната по
отношение на ответника, който я владее или държи, без да притежава правно
основание за това, да предаде фактическата власт върху вещта на собственика.
Следователно, фактическият състав, при осъществяването на който възниква материалното
притезателно право да се иска предаване фактическата власт върху вещ на вещноправно
основание, включва три юридически факта – две положителни и една отрицателна материални
предпоставки. По силата на чл. 154 ГПК на ищеца принадлежи правното задължение
да установи, че е титуляр на правото на собственост върху спорната вещ, както и
че ответникът я владее или държи, а за да бъде отхвърлен осъдителният иск, на
ответника принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) да
установи, че упражнява фактическата власт върху вещта на вещноправно или облигаторно
основание. Това доказване следва да бъде пълно и главно.
Преди съдът да разгледа по същество правния спор,
предмет на въззивното производство, следва да се произнесе по наведения довод
за недопустимост на съдебното решение поради родова неподсъдност на делото на
районен съд.
Предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС
безспорно е иск за собственост, а съгласно чл. 104, т. 3 на окръжния съд като
първа инстанция са подсъдни исковете за собственост и други вещни права върху
имот с цена на иска над 50 000 лв., а цената на иска за собственост се определя
въз основа на данъчната оценка на имота (чл. 69, ал.
1, т. 2 ГПК), в настоящия случай данъчната оценка на целия имот е 29
859,10 лв. (предмет на делото са 50, 80 ид.ч), поради което и съобразно
посочените разпоредби делото е родово подсъдно на районен съд, а доводите в
тази насока са неоснователни.
От нотариален акт № 12, т. VIII, рег. 3612, д. № 3293/1931 г. от 07.09.1931 г. за
собственост на недвижими имоти придобити на публична продан се установява, че Б.С.Б.
АД придобива на публичен търг: парцел 2 от кв. 26 по плана на Модерно предградие
от 836 кв.м, при съседи: шосе за Банкя, от три страни Х.С.и С.Г., притежаван от
Х.И.Г.и С.М.М.; прарцел 1, кв. 29 от 686 кв.м., при съседи: шосе, улица, Б.К., И.К.и
С.М., притежаван от Х.Г.; парцел 10, кв. 29 от 684 кв.м., при съседи: шосе, Х.Г.,
Б.К., И.Д.и поручик З., притежаван от С.М.М..
От акт №682/1951 г. за завземане на недвижим имот за
държавен от Българска народна банка, имотите по нотариален акт №12/07.09.1931
г. са били национализирани, считано от 30.12.1950 г. на основание ПМС №1470/30.05.1950, за прехвърляне на ненужните
имоти на Българска народна банка на Министерството на финансите отдел “Държавни
имоти”.
По делото са представени заверени от Централен
държавен архив препис на списък на акционерите в “Б.С.Б.” АД, както и ведомост
от спомагателната книга на банката, от които е видно, че акционери в
дружеството са били Д.С. – 300 акции иМ.К.1150 акции.
По делото са представени удостоверение за наследници
от 03.04.2013 г. и от 24.03.2017 г. на Д. С.и удостоверение за наследници от
04.03.2013 г. наМ.К.Николов, от които се установява, че ищците са техни наследници
по закон.
Представено е и решение от 08.08.2003 г. по адм. Д. №
1637/2001 г. на СГС, Административно отделение, III А състав, поправено с решение от 04.10.2005 г.,
с което по реда на чл. 6, ал. 6 т ЗОСОИ
е отменен по искане на наследниците на Д. С.и М.Н., мълчаливия отказ на
Областен управител обл. София по заявление вх. № 97-00-3157/09.07.1998г., с
което жалбоподателите са поискали да бъдат обезщетени по ЗОСОИ като им бъде
възстановена собствеността съобразно акционерното участие на наследодателите им
върху 50,80 ид.ч. от дворно място, пл. № 1, кв. 29, по регулационния план на
местност бул. “Баба Парашкева” гр. София, с площ 1345 кв.м. по графични данни и
е уважено искането на жалбоподателите с реално връщане на посочените идеални
части от имота.
По делото е представена заповед № РД-57-061/02.05.2006
г. на Областния управител на Област София на осн чл. 78, ал. 1 ЗДС, чл. 152
ППЗДС и горепосочените решения е било наредено да се отпише от актовите книги
за държавна собственост на район Връбница, АДС № 682/1951 г., 50,80 ид.ч. от
следния недвижим имот: парцел 1 и парцел 10, кв. 29 по плана на Модерно
предградие с площи съответно 646 кв.м. и 684 кв.м., представляващ сега по
действащия РП празно дворно място пл. № 1375, кв. 20 на бул. “Баба Парашкева” –
гр. София, с площ 1345 кв.м.
От нотариален акт за продажба на недвижим имот №
66/27.12.1919 г. по н.д. №3617/1919 г. се установява, че С.Д. Т. е купил нива,
находяща се в землището на с. Филиповци, софийска околия, м. Суходолска река, с
площ 81 ска, при съседи: от юг – Софийски път, от запад и север Г.Н.Ч.и от
изток продавачите, едно празно място – част от нива с пространство 2383 кв.м.
от квартал № 30 парцели 10 и 11 и от квартал № 37 парцел 1 по плана на
Чохаджийско предградие.
По делото е представен
протокол за обявяване на саморъчно завещание на С.Д. Т. от 23.01.1976
г., от който се установява, че последнивт е завещал в полза на И.В.Т. цялото си
движимо и недвижимо имущество.
От констативен нотариален акт № 25 от 02.06.1994 г. се
установяв, че И.В.Т. е бил признат за собственик на недвижим имот, придобит по
завещание от С.Д. Т., а именно: незастроено дворно място, находящо се в гр.
София, община Връбница, цялото от 1115 кв.м., съставляващо имот с пл. № 1375, в
кв. 20 по регулационния план на София, заедно с намиращите се в имота дворни
подобрения и насаждения, при граници: изток –имот пл. № 1376, собственост на С.Я.М.,
запад-улица “Брянска гора”, север – имот ол. № 1378, собственост на И.Г.,***.
По делото е представено удостоверение издадено на
16.11.1993 г. от управление “Архитектура и градоустройство” при СГО, съгласно
което имоти пл. № 1375 и 1376 по плана за 1972 г. е идентичен на имоти пл. 10 и
11 от кв. 30 по кадастралния план на с. Филиповци, м. “Сухата река”.
С нотариален акт № 141, том I, дело №124/2012 г. от 16.05.2012 г. И.В.Т. е продал на
ответниците гореописания недвижим имот.
По отношение на доводите релевирани с въззивната жалба
от третото лице – помагач, че имотът не е бил държавна собственост, както и че
от представените от ищците документи има данни за акционерите, но няма данни за
процесния имот, както и че въззвиникът не е обвързан от постановеното решение
по чл. 6, ал. 6 ЗОСОИ, настоящият състав намира същите за неоснователни, поради
следните съображения:
Първоинстанционният съд като е съобразил
обстоятелствтото, че ответниците и третото лице-помагач са направили възражения
по отношение на материалноправните предпоставки за реституция на ищците, както
и че първите не са били страна в административното производство по ЗОСОИ е
осъществил косвен съдебен контрол върху предпоставките за дължимостта на
обезщетението по смисъла на чл. 2, ал. 5 от ЗОСОИ.
Ищците се лигитимират с нотариален акт № 12, т. VIII, рег. 3612, д. № 3293/1931 г. от 07.09.1931 г. за
собственост на недвижими имоти придобити на публична продан, с който Б.С.Б. АД
(двама от чиито акционери са наследодатели на ищците) придобива на публичен
търг: парцел 2 от кв. 26 по плана на Модерно предградие прарцел 1, кв. 29 от
686 кв.м. и парцел 10, кв. 29 от 684 кв.м., при съседи: шосе, Х.Г., Б.К., И.Д.и
поручик З., притежаван от С.М.М..
От представените писмени доказателства - заверени от Централен държавен архив препис на
списък на акционерите в “Б.С.Б.” АД, както и ведомост от спомагателната книга
на банката, е видно, че акционери в дружеството са били - Д.С. – 300 акции иМ.К.1150
акции, които видно от представените по делото удостоверения за наследници са
наследодатели на ищците.
Процесният имот е бил одържавен, което се установява
от акт №682/1951 г. за завземане на недвижим имот за държавен от Българска
народна банка.
Съгласно заключението на приетата по делото
съдебно-техническа експертиза в първоинстанционното производство, както и тази
приета във въззивното производство, които съдът кредитира като обективно и компетентно
изготвени, парцел I и X , кв. 29, описани в нотариален акт № 12, т. VIII, рег. 3612, д. № 3293/1931 г. от 07.09.1931 г. са
идентични с процесния имот с планоснимачен № 1375 от к.л. 217 по кадстралния
план. Вещото лице Г. посочва в заключението си, че имотите по нотариален акт №
12, т. VIII,
рег. 3612, д. № 3293/1931 г. от
07.09.1931 г. са идентични на имотите описани в АДС от 1951 г., на имотите
възстановени със заповед на Областния управител на имот пл. № 1375, нанесен в
кадастралния план от 1973г. И двете вещи лица са посочили, че процесният имот
не е идентичен с парцели X и XI от кв. 30 и 1 от кв. 37, описани в нотариален акт №
66/1919 г., с който праводателят на третото лице-помагач на страната на
ответниците е придобил имота, който в последствие е прехвърлил на ответниците.
Съобразно изложеното, настоящият споделя извода на
СРС, че по делото е доказано, че процесният имот е бил придобит от “Б.С.Б.” АД
и одържавен по начин посочен в чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ, а именно по реда на Закона
за банките, както и че към момента на влизане в сила на ЗОСОИ, с чиито пар. 1
от ПЗР е добавен Закона за банките, този имот е бил държавна собственост, за
което е представен акт № 682/1951 г., съответно налице са били материалните
предпоставки на чл. 2, ал. 5 от ЗОСОИ и доколкото начина на обезщетяване по
ЗОСОИ, както е посочил СРС не подлежи на косвен съдебен контрол.
Ответниците
не притежават права върху имота, противопоставими на ищците, тъй като
закупеният от тях имот от третото лице-помагач не е идентичен с
процесния, което се установява от приетите по делото заключения на вещите лица
по допуснатите и кредитирани съдебно-технически експертизи.
По отношение на релевираното от ответниците и
третото-лице помагач възражение за изтекла придобивна давност, настоящият
състав намира следното:
В настоящият случай ответниците са направили
своевременно възражение за придобиване на имота по давност като се са позовали
и на изтекла придобивна давност в полза на своя праводател – третото
лице-помагач И.Т..
Институтът на придобиваната давност е уреден в закона
като оригинерно придобивно правно основание – арг. чл. 77, предл. 2 ЗС, като за
да е налице владение, следва да се установят в процеса на доказване две материални
предпоставки (юридически факти), при проявлението на които възниква това
оригинерно придобивно основание – 1) в продължение на определен период от време
(10 години, респ. 5 години при добросъвестното владение) едно лице, което не е
собственик, да упражнява постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно
фактическата власт върху опредЕ.вещ като корпорално обособен обект, като това
фактическо господство като фактическо отношение следва да се изразява в
действия, които съответстват на вещните правомощия на собственика (обективният
признак на владението) и 2) фактическата власт следва да се упражнява с
намерение за своене, а именно да се държи вещта като собствена, чрез извършване
на фактически и правни действия, които съответстват на вещните правомощия, част
от предметното съдържание на сложното вещно право на собственост (субективният
признак на владението).
Когато праводателят не е бил носител на правото, което
се е задължил да прехвърли на приобретателя, не възниква вещно-прехвърлителното
действие на транслативната сделка, но в случай че праводателите са упражнявали
фактическото господство върху вещ, предмет на транслативен договор (при частно
правоприемство, какъвто е настоящият казус), с намерение да я своят,
приобретателят би могъл да присъедини по силата на чл. 82 ЗС същото по вид
давностно владение, което са упражнявали праводателите (при обща или кратка
придобивна давност) или да започне теченето на нова придобивна давност (напр.
кратка (5-годишна), в случай че тя би била по-благоприятна за него и ако е придобил
владението като фактическо отношение на правно основание, годно да го направи
собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик, т. е. при
добросъвестно владение).
В настоящият случай праводателят на ответниците И.Т.
не е бил добросъвестен владелец, доколкото не е придобил процесния имот (с
оглед приетата липса на идентичност на имота обективиран в нотариален акт № 66
от 27.12.1919 г.,с който се лигитимира), а ответниците са добросъвестни
владелци, тъй като са придобили имота на годно правно основание като не са
знаели, че праводателя им не е собственик, доколкото описаният в нотариален акт
№141, том I, рег. 2418, дело 124 от
16.05.2012 г. имот е именно процесният.
При частно правоприемство, какъвто е настоящият
случай, преценката за изтичане срока на придобивната давност при присъединяване
на нееднородно владение на приобретателя и праводателя на имота по
сделката се прави с оглед изтичане този на дългата давност от десет години.
По отношение на релевантния момент, от който започва да тече давността, настоящят състав намира следното:
Действително, както посочват въззвиниците-ответници Възстановяването на собствеността върху имотите при хипотезата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ настъпва ex lege - по силата на закона, ако са налице предвидените за това предпоставки. Следва да се отбележи, обаче, че наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността относно имотите, одържавени на основание на някои от законите, с които след приемането на ЗОСОИ се разшири приложното поле на ЗВСОНИ, се преценява към 22.11.1997 г., когато влиза в сила ЗОСОИ (Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по т. гр. д. № 6/2005 г., ОСГК, т. 3). Предпоставките за възстановяване на собствеността относно имотите, одържавени на основание на някои от законите, с които след приемането на ЗОСОИ се разширява приложното поле на ЗВСОНИ, са: имотът да е бил собственост на лицето, което се позовава на реституционния ефект, респ. на неговия наследодател; да е отчужден на някое от посочените в закона закони; за него да не е получено обезщетение; да съществува реално в размерите, в които е отчужден; към момента на влизане в сила на закона - 22.11.1997 г. имотът да е собственост на държавата, общините, обществени организации или техни фирми или еднолични търговски дружества по чл. 61 от ТЗ - чл. 2, ал. 3, чл. 3, ал. 1 и чл. 4, ал. 1 от ЗВСОНИ. При наличие на тези предпоставки реституцията настъпва по право. Съгласно чл. 3, ал. 3 от ЗВСОНИ когато не са налице условията за възстановяване на собствеността върху имотите по чл. 1 и 2, бившите им собственици или техните наследници се обезщетяват по ред, определен с отделен закон - ЗОСОИ (Обн., ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г., изм. и доп.). Следва да се разбира - не са налице условията за реалното възстановяване на отчуждения имот, т. е. следва да се налице всички останали предпоставки за реституцията към 22.11.1997 г. Когато към момента на влизане на реституционния закон в сила отчужденият имот не съществува по градоустройствения план, тъй като по силата на териториално-устройствен план е предназначен за обществено обслужване и предназначението му е реализирано, засегнатите собственици разполагат с възможността, предвидена в чл. 2, ал. 5 от ЗОСОИ - да поискат отделяне с реално връщане на земята им или на част от нея за обособяване на парцел, когато реалното възстановяване на отчуждения имот е невъзможно, което следва да бъде решено в административната процедура по чл. 6 от ЗОСОИ.
Съгласно съдебната парктика, ЗОСОИ като приет по-късно закон и имащ обезщетителен характер е специален спрямо ЗВСОНИ,. Предпоставки за приложението на ЗОСОИ са налице, когато са налице общите предпоставки по ЗВСОНИ, но липсват условия за реално възстановяване на правото на собственост върху отчуждените имоти.
Следва да се отбележи, че както по ЗВСОНИ, така и в хипотезата на чл. 2, ал. 6 от ЗОСОИ не е необходимо провеждане на административно производство по чл. 6 ЗОСОИ като предпоставка за реституцията, защото тя настъпва ex lege. Административното производството по чл. 6 от ЗОСОИ, има за предмет определяне начина на обезщетяване, съобразен с волята на заявителя, изразена в искането и определянето на обема права. При наличието на предпоставките по чл. 2, ал. 6 от ЗОСОИ във вр. с 1 и 2 от ЗОСОИ собственика не се обезщетява със своя имот, а собствеността върху земята се възстановява, за разлика от настпящата хипотеза на определяне на съсобственост, като обезщетение или реално отделяне и обособяване в самостоятелен парцел - чл. 2, ал. 5 от ЗОСОИ. В този смисъл е Решение № 476 от 9.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1608/2010 г., I г. о., ГК.
Съобразно изложеното следва да се приеме, че с влизане сила на Решение от 08.08.2003 г., постановено по ад. дело.№ 1637/2001 г. на СГС, III “А” състав, фактическият състав на придобиване на правото на собственост завършва с приключване на производството по чл. 6, ал. 6 ЗОСОИ. От този момент ищците са могли да защитят правата си върху процесния имот, с оглед на което това е най-ранният момент, от който може да тече придобивна давност в полза на праводателя на ответниците.
Пред настоящата съдебна инстанция е прието съдебно удостоверение от СГС, с което се удостоверява, че Решение от 08.08.2003 г., постановено по ад. дело.№ 1637/2001 г. на СГС, III “А” състав е влязло в сила на 17.02.2004 г., поради което следва да се приеме, че първоинстанционният съд неправилно е посочил в решението си датата 17.07.2004 г., от която да е започнала да тече придобивна давност.
Владението се дефинира от чл. 68 ЗС като упражняване на фактическа
власт върху вещ, която владелецът държи като своя лично или чрез другиго.
Основните признаци на владението са обективен (corpus) и субективен (animus). Обективният признак е характеристика на владението
като фактическо упражняване на влст спрямо конкретна вещ, като обективона
възможност за непосредствено въздействие върху вещта. Субективният признак е
характеристика на едно субективно/лично поведение на владелеца – да се държи
вещта като своя. Да се държи вещта като своя е равнозначно да се държи вещта от
владелец със съзнанието, че той е собственик – титуляр на вещното право.
Намерението е психическо, душевно, субективно състояние и за неговото
доказване, законодателят е установил законовата презумпция на чл. 69 ЗС, според
която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, доклкото не се
докаже, че я държи за другиго.
При преценката дали е установено владение, следва да се вземат предвид характеристиките на владението, а именно да е: явно /фактическата власт е упражнявана така, че всеки заинтересован е имал възможност да научи за това, не е установено по скрит начин/, постоянно /упражняването му няма случаен характер, а е било израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица/, непрекъснато /не е било прекъсвано за период по-дълъг от шест месеца /чл. 81 от ЗС/, и несъмнено.
Владението като фактическо отношение е постоянно,
когато фактическата власт върху вещта няма случаен характер, а е израз на
волята и разбирането на лицето-владелец, че вещта е собствена. За да се установи
този признак, съдът изследва въпроса за трайното фактическо въздействие по
отношение на вещта в съпоставка на факти за евентуално владение на други лица,
които препятстват претендиращия собствеността владелец. Постоянното владение не
следва да се възприема като синоним на на непрекъснато владение , в смисъл на
осъществена във всеки момент фактическа власт, а е достатъчно владелецът да е в
състояние във всеки момент да реализира влдеческата си власт, без друфо лице да
е започнало да извършва тези действия. Така Решение №23 от 20.05.2016 г., постановено по гр.д. №
5162/2015 г. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че възражението на ответниците за придобиване на процесния имот по давност е основателно, поради следните съображения:
От показанията на свидетелите Р.и К., които съдът кредитира като непротиворечиви, пълни и дадени при липса на заинтересованост от изхода на спора, се установява, че праводателят на ищците И.Т. е се е намирал в имота от средата на 90-те години, като е поддържал дърветата намиращи се в него, събирал е орехи и ябълки, както и е поправял оградата. Посоченото от двамата свидетели кореспондира и с установеното от разпиртания пред настоящата съдебна инстанция свидетел Х.С., който изяснява, че И.Т. е привързвал оградата и е изправял бутнатите колци, както и че е пазил имота, когато е имало опити да се берат овощните дръвчета в него. Свидетелите установяват, че не са виждали други хора в процесния имот.
Настоящият съдебен състав не кредитира показанията на свидетелката К.и свидетелката И.по отношение на обстоятелството дали в имота е имало овошки, тъй като същите съобразно техните показания са посещавали имота рядко – 3-4 пъти в големи интервали от време, за разлика от свидетелите Р.и С., които са имали непосредствени ежедневни впечатления от имота, тъй като първата е работила в склада си в близост до имот в периода от 1997-1998 г. до 2008г., а вторият свидетел живее на няколко преки от него и има дългогодишни впечатления от същия.
Несъмненият характер на владението върху един имот се преценява според това дали в него са извършвани явни действия по стопанисването му. Когато владелецът обработва и засажда земеделски култури в един имот и извлича плодовете от него, всички, включително и собствениците му, могат да установят, че той осъществява фактическа власт върху имота с намерение за своенето му. Чрез стопанисването на имота се разкриват признаците на владението, тъй като с това владелецът извършва действията, които са в правомощията на собственика. Обстоятелството, че собствениците рядко посещават имота и могат да имат затруднения при установяване на самоличността на владелеца, са ирелевантни за придобивната давност. В този смисъл е Решение № 197 от 7.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1024/2017 г., I г. о., ГК. Обстоятелството, че праводателят на ответниците – И.Т., както и те са извършвали действия по поддържане на оградата на имота, първият е събирал плодовете, поддържал е дръвчетата, сочи, че същите са извършвали явни действия по стопанисването на имота именно по начин, че всеки заинтересован би могъл да научи за намерението да се свои имота.
Следва да се отбележи, че съгласно практиката на ВКС, когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /т. нар. завладяване/ то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. Така Решение № 262 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 342/2011 г., II г. о., ГК. В този смисъл ирелевантно е твърдението на свидетелката И., че ищцата Б. не е знаела да се извършва нещо в имота.
Свидетелят К. установява, че през 2012 г. ответниците А.и В. са изчистили имота и са сменили оградата, като не се спори по делото, че до момента същите осъществяват фактическата власт върху него. Доколкото от събраните по делото доказателства се установи, че праводателят на ответниците и трето лице-помагач - И.Т. е владял имота от средата на 90-те години, след което след 2012 г. ответниците са продължили да го владеят като са извършвали фактически действия по стопанисването му и понастоящем владението се осъществява от тях и по силата на презумпцията на чл. 83 ЗС следва, че владението е осъществявано през целия релевантен период. Както беше посочено, за периода преди 17.02.2004 г. (влизане в сила на решението, с което ищците са обезщетенин по ЗОСОИ), макар имотът да е владян от третото лице-помагач И.Т., придобивна давност не е могла да тече в негова полза,тъй като не е била завършена процедурата по ЗОСОИ, но от влизане в сила на Решение от 08.08.2003 г., постановено по адм. дело № 1637/2001 г. III “А” състав - 17.02.2004 г. до датата на подаване на исковата молба 17.04.2014 г. са изтекли десет години, поради което и предвид горното ответниците са придобили имота по давност и предявеният иск срещу тях е неоснователен.
С оглед на
обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала не
съответства на правните съждения на първоинстанционния съд, решението на СРС
следва да бъде отменено, а така предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
Предвид изхода на спора, право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК имат ответниците. Същите са претендирали адвокатски хонорар в размер на 4750 лв. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, 1 съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие на л. 110, в който е отбелязано, че възнаграждението е платено, но не е посочено да е платено в брой, нито са представени доказателства същото да е било заплатено по банков път. Поради тази причина не следва да бъде присъдено претендираното от ответниците адвокатско възнаграждение.
На въззивниците се дължат разноски за въззивното производство, представен е договор за правна защита и съдействие находящ се на л. 95 т въззивното производство, в същият е отразен договореният адовкатски хонорар, но не е отразено, че същият е платен в брой, нито са представени доказателства за плащането му по банков път. Съобразно изложените съображения по-горе, адвокатският хонорар не следва да бъде присъждан.
Неоснователно е искането на третото-лице помагач за присъждане на сторените разноски, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 10 ГПК на третото лице помагаз не се присъждат разноски.
По изложените съображения, Софийски
градски съд
ОТМЕНЯ
Решение
от 10.07.2017 г., постановено по гр. д. № 21244/2014 г. по описа на СРС, 43
с-в, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Й.К., ЕГН **********, с адрес: ***, Р.Н.Б., ЕГН **********, с адрес: *** М. Т.К., ЕГН **********, с адрес: ***, М.М.К., ЕГН **********, с адрес: ***, С.М.С., ЕГН **********, с адрес: *** Л.М.К., ЕГН **********,с адрес: *** Б.К.А., ЕГН **********, с адрес: ***, , В.Н.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, Е. П.К. – С., ЕГН **********, с адрес: *** Д.Р.С., ЕГН **********, с адрес: *** и Р.Р.С.,
ЕГН **********, с адрес: *** иск с правно основание чл. 108 ЗС срещу В.Д.В., ЕГН ********** и А.В.Д., ЕГН **********, двамата с
адрес: *** за признаване за установено, че ищците са собственици на общо 50,80 ид.ч. от правото на собственост върху
поземлен имот с идентификатор №
68134.2823.1375 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени
със заповед РД-18-39/20.07.2011 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в гр. София, район Връбница, бул. “*******,
целият с площ 1115 кв.м., с трайно предназначение на територията –
урбанизирана, съставляващ поземлен имот
пл. № 1375 от кв. 20 по рег. План на местност “Бул Баба Паращкева”, одобрен
със заповед РД – 50-09-591/08.10.1986 г., при
съседи с посочени идентификатори 68134.2823.1376, 68134.2823.1374,
68134.2823.2500, 68134.2823.2490, възстановени по ЗОСОИ с Решение от
08.08.2003 г., постановено по адм. Дело № 1637/2001 г., поправено с Решение от
04.10.2005 г. на СГС, Административно отделение, III “А” състав и за предаване
на владението на гореописания имот.
Решението е постановено при участието на трето
лице – помагач на страната на ответниците – И.В.Т., ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.