РЕШЕНИЕ
№ 135
гр. Пловдив, 18.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Вера Ив. И.а Въззивно гражданско дело №
20245000500262 по описа за 2024 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 33/7.02.2024 г., постановено по гр.д. №
143/2023 г. на ОС-Пазарджик, с което е признато за установено на основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК, че О. В.-гр. В. дължи на Г. Х. Б. сумата 154 424.05 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал.
3 вр. ал. 1 от ЗАдв с решение на А. с.-П. за осъществено процесуално
представителство по т.д № 173/2016 г. на ОС - Пазарджик, за което е издадена
заповед за изпълнение № */******** г. по ч. гр. д. № **/******** г. на РС - В.,
поправена с разпореждане № 406/21.03.2023 г. по същото дело (за главница от
124 424.05 лева, част от общ размер от 154 424.05 лева), както и заповед за
изпълнение № */******** г. по ч. гр. д. № */**** г. на РС - В., поправена с
разпореждане № 398/21.03.2023 г. по същото дело (за главница от 30 000 лева,
част от общ размер от 154 424.05 лева), ведно със законната лихва върху
главницата от 124 424.05 лева от 06.01.2023 г. до окончателното плащане,
респ. върху главницата от 30 000 лева от 04.01.2023 г. до окончателното
плащане, както и е осъдена О. В. да заплати на Г. Х. Б. сумата 3 088.48 лева -
1
разноски за държавна такса в заповедното производство, на осн. чл. 78, ал. 1
ГПК, осъдена е О. В. да заплати на адвокат С. И. С. сумата 8 852.35 лева с
ДДС - разноски за адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна
помощ по чл. 38, ал. 1, т. 3 /друг юрист/ от ЗАдв в заповедното производство,
на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, осъдена е О. В. да заплати на Г. Х. Б. сумата 3
088.48 лева - разноски за държавна такса в исковото производство, на осн. чл.
78, ал. 1 ГПК и е осъдена О. В. да заплати на адвокат С. И. С. от АК – П.
сумата 15 512.35 лева с ДДС - разноски за адвокатско възнаграждение за
оказаната безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 3 /друг юрист/ от ЗАдв в
исковото производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Жалбоподателят о. В.-гр.В. моли по съображения, изложени във
въззивната жалба от 1.03.2024 г., решението да бъде отменено като
неправилно и да бъде отхвърлен предявеният срещу него иск. Като ответник в
производството пред окръжния съд оспорва предявения от адвокат Г. Х. Б. иск
като неоснователен. Претендира за присъждане на разноски.
Ответникът по въззивната жалба Г. Х. Б. моли тя да бъде отхвърлена
като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор, подаден на
22.05.2024 г. Като ищец в производството пред окръжния съд той е предявил
иск с правно основание чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 415, ал.1,т.1 от ГПК, вр. чл.
422, ал.1 за признаване за установено спрямо ответника О. В., че О. му дължи
сумата 154 424,05 лева, представляваща адвокатско възнаграждение,
определено по реда на чл. 36, ал. 3 вр. ал. 1 от ЗА с решение на А. с.-П. за
осъществено процесуално представителство по т.д № 173/2016 г. на ОС -
Пазарджик, за което е издадена заповед за изпълнение № */******** г. по ч.
гр. д. № **/**** г. на РС - В., поправена с разпореждане № 406/21.03.2023 г.
по същото дело (за главница от 124 424.05 лева, част от общ размер от 154
424.05 лева), както и заповед за изпълнение № */******** г. по ч. гр. д. №
*/**** г. на РС - В., поправена с разпореждане № 398/21.03.2023 г. по същото
дело (за главница от 30 000 лева, част от общ размер от 154 424.05 лева), ведно
със законната лихва върху главницата от 124 424.05 лева от 06.01.2023 г. до
окончателното плащане, респ. върху главницата от 30 000 лева от 04.01.2023 г.
до окончателното плащане, срещу които заповеди за изпълнение ответната о. е
възразила по реда на чл. 414 от ГПК. Претендирал е и за присъждане на
разноски за заповедното и исковото производство. Претендира за присъждане
2
на разноски за въззивното производство.
Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на
обжалваното решение съобразно разпоредбите на чл. 269 от ГПК и във връзка
с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено
следното:
Не се спори между страните, видно е и от приложените по делото на
ОС-Пазарджик две частни граждански дела по заповедни производства -
ч.гр.д. № */**** г. и ч.гр.д. № **/**** г. на РС-В., че по реда на чл. 410 от ГПК
в полза на адвокат Г. Х. Б. са издадени срещу ответника по делото О. В. - гр.
В. две заповеди за изпълнение, като с първата заповед №*/******** г.,
поправена относно ОФГ с разпореждане № 398/21.03.2023 г., е разпоредено О.
да му заплати сумите 30 000 лв. главница като част от такава в общ размер
154 424,05 лв., ведно със законната лихва върху сумата 30 000 лв. за периода
от 4.01.2023 г. до изплащане на вземането, 600 лв. ДТ и 2 100 лв. адвокатско
възнаграждение, и с втората заповед № */******** г., поправена относно ОФГ
с разпореждане № 266/17.02.2023 г. и с разпореждане № 406/21.03.2023 г., е
разпоредено О. да му заплати сумите 124 424,05 лв. главница, представляваща
част от вземане в общ размер от 154 424,05 лв., ведно със законна лихва за
периода от 6.01.2023 г. до изплащане на вземането, ДТ 2 488,48 лв. и 5 626,96
лв. разноски за процесуално представителство по делото, което вземане в общ
размер съгласно двете заповеди от 154 424,05 лв. е за адвокатско
възнаграждение, определено на адвокат Г. Б. на основание чл.36,ал.3 от ЗА с
решение № 392/19.10.2022 г. по протокол №22/19.10.2022 г. на АС-Пловдив, за
извършени от адвоката правни действия и процесуално представителство в
полза на О. В. във връзка с т.д. № 173/2016 г. на ОС-Пазарджик. Безспорно е
също така, видно е и от посочените две приложени дела ч.гр.д. № */**** г. и
ч.гр.д. № **/**** г. на РС-В., че ответната О. след като са й били връчени,
съответно, на 6.01.2023 г. и на 11.01.2923 г. заповедите за изпълнение,
надлежно е подала на 19.01.2023 г. възражения, за които заявителят е бил
уведомен на 10.02.2023 г. и на 1.03.2023 г., в едномесечния срок, са били
подадени от ищеца Б. исковата молба с вх. № 2065/1.03.2023 г., по която е
било образувано гр.д. № 143/2023 г. на ОС-Пазарджик, и исковата молба с вх.
№ 2066/1.03.2023 г., по която е било образувано гр.д. № 144/2023 г. на ОС-
Пазарджик, с които съгласно чл. 422,ал.1 от ГПК са предявени установителни
3
искове по чл.415,ал.1,т.1 от ГПК, като двете дела са съединени от окръжния
съд за общо разглеждане по номера на по-рано заведено дело - гр.д. №
143/2023 г.
С исковите молби от 1.03.2023 г. ищецът Г. Б. твърди, че той е поискал
издаване на заповед за изпълнение съгласно чл. 37 от ЗА за свое вземане,
произтичащо от неизплатено възнаграждение. Твърди, че между него и
ответната о. не е бил сключен договор за процесуално представителство,
поради което възнаграждението по искане на адвоката е определено от А. с.
съгласно действащата Наредба на ВАС за минималните адвокатски
възнаграждения. Твърди, че е осъществил процесуални правни действия в
полза на О. В. в производството по т.д. № 173/2016 г., съответно описани, след
като с пълномощно от 10.10.2016 г. е бил упълномощен от кмета на О. да
представлява и защитава О. В. в производството по т.д. № 173/2016 г. на ОС-
Пазарджик, включително процесуално представителство по същото, до
окончателното приключване на делото във всички инстанции. Твърди, че
договор за правна защита и действие по делото между О. и него не е
подписван нито към датата на упълномощаването, нито след тази дата.
Твърди, че делото е приключило с влязло в сила на 10.01.2018 г. определение,
с което производството по делото е прекратено. Твърди, че материалният
интерес по делото е в размер на 13 431 342,45 лв. съгласно влязлото в сила
определение №695/30.09.2016 г. по т.д. № 173/2016 г. на ОС-Пазарджик, в
което съдът е приел, че с предявената искова молба по делото се оспорват
вземания на „Е. т.“ЕООД-гр.С. в общ размер на 13 431 342,45 лв. и искът е
оценяем. Твърди, че както към датата на приключване на делото 10.01.2018 г.,
така и към датата на определяне на адвокатското възнаграждение от АС-
гр.Пловдив, действа разпоредбата на чл. 7,ал.2,т.7 от Наредба №1/9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения (нова,
ДВ,бр.84/2016 г.), съгласно която при интерес над 10 000 000 лв. дължимото
адвокатско възнаграждение е в размер на 111 530 лв. плюс 0,5% за горницата
над 10 000 000 лв. Твърди, че е направил искане на 3.10.2022 г. до АС-
гр.Пловдив за определяне на основание чл. 36,ал.3 от ЗА на адвокатско
възнаграждение за извършените правни действия в полза на О. В. по т.д. №
173/2016 г. на ОС-Пазарджик и с протоколно решение от 19.10.2022 г. му е
определено адвокатско възнаграждение в размер на 154 424,05 лв. с ДДС. С
оглед заявеното в заповедното производство възражение от О. моли съда да
4
признае за установено между страните съществуването на неговите парични
вземания за сумите по издадените две заповеди за изпълнение – главница
общо в размер на 154 424,05 лв. за адвокатско възнаграждение, ведно с лихви
и разноски.
С отговорите на исковите молби от 14.06.2023 г. ответникът О. В.
оспорва исковете като неоснователни. Признава се, че с пълномощно от
10.10.2016 г. кметът на О. е упълномощил адвокат Г. Б. да я представлява и
защитава в производството по т.д. № 173/2016 г. на ОС-Пазарджик и че
адвокатът е извършил посочени действия по делото. Твърди се, че
представените по делото отговор на искова молба и допълнителен отговор на
искова молба не съдържат в себе си ясно изразено становище, което да
охранява и защитава интересите на ответната о. и не съдържат минимално
изискуемото съдържание съгласно разпоредбите на чл. 367 и чл.373 от ГПК.
Твърди се, че от адвокат Б. е подаден отговор на частна жалба до апелативния
съд от 4.11.2016 г. против определение, с което окръжният съд е допуснал
обезпечение на иска, в който не се изразява становище по основателността на
частната жалба и се преповтарят фактите и обстоятелствата, изложени в
отговора на исковата молба и в допълнителния отговор на допълнителната
искова молба. Твърди се, че след прекратяването на производството по делото
с определение на окръжния съд от 6.04.2017 г. това определение е било
обжалвано и адвокат Б. е изготвил и депозирал отговор на частна жалба от
1.06.2017 г. до апелативния съд, в който е развил становище относно
качеството на ищец на взискател по изп.д.№***/**** г. на ЧСИ Г. З., а след
потвърждаването на определението от окръжния съд и обжалването на
определението на апелативния съд е изготвил отговор на подадената
касационна жалба до ВКС, който с определение от 10.01.2018 г. не допуска
касационно обжалване на определението на апелативния съд. Твърди се, че
така постановеното определение не е в интерес на О. В., тъй като, макар и
ответник по т.д. № 173/2016 г. на ОС-Пазарджик, тя е имала интерес от
обявяване нищожността на процесния договор за обществена поръчка,
сключен с „Е. т.“ЕООД. Твърди се, че е следвало в своето становище в
отговора на исковата молба и в допълнителния отговор на допълнителната
искова молба да изрази своето ясно и категорично становище за
основателността на иска и по този начин да се счита, че интересът на О. В. е
защитен. Възразява се и че възнаграждение се дължи само за реално
5
извършени от адвоката действия и то доколкото те отговарят на изискванията
на закона и са в интерес на доверителя, в случая на О. В.. Посочено е, че
трудът на адвоката е висококвалифициран и за него се дължи възнаграждение
съгласно чл. 36,ал.1 от ЗА, като са предвидени минимални размери по Наредба
№ 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
което възнаграждение може да бъде само за извършена дейност и/или за
постигнат резултат, но винаги следва да е за дейност, която е в полза на
представлявания и е пряко насочена за защита на неговите интереси. Заявено
е, че спорът се концентрира върху това какви действия са били реално
извършени, дали са били в полза на представлявания и какво възнаграждение
се дължи за тях. Заявено е, че ищецът е упълномощен да представлява и да
защитава О. В. по т.д. № 173/2016 г. – да осъществява процесуално
представителство по предявените искове. Заявено е, че са подробно изброени
действията на адвокат Б., които очевидно не са били в интерес на О.. Твърди
се, че изготвянето и подаването на отговор на искова молба и допълнителен
отговор на допълнителна искова молба е вид адвокатска дейност, но макар за
нея да се изисква учредяване на представителна власт, тя не представлява
същинско процесуално представителство пред съд, в който смисъл следва да
се тълкува и разпоредбата на чл. 7 от Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Твърди се, че адвокат Б. не е
осъществил процесуално представителство по предявените искове по
отношение на ответника и в изпълнение на предоставените му правомощия по
силата на процесното пълномощно, поради което не се дължи възнаграждение
за процесуално представителство. Твърди се, че затова дължимото
възнаграждение за изготвения отговор на искова молба и допълнителен
отговор на допълнителна искова молба следва да бъде определено съобразно
посочената норма на чл.9 от Наредба №1 (в редакция, действаща към
ДВ,бр.84/2016 г.). Заявено е и възражение за погасяване на вземането за
адвокатско възнаграждение по давност. Твърди се, че липсата на конкретно
договорено възнаграждение за положения труд не опорочава договора за
поръчка, нито препятства определянето му, доколкото размерът му е
определяем с оглед нормативно установените параметри за това по Наредба
№1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като
дължимостта на това възнаграждение произтича от характера на изпълнената
работа и е нормативно установен със специалния закон - чл.36 от ЗА,
6
правилата на който допълват уредбата на така възникналото мандатно
правоотношение, дадена със ЗЗД. Твърди се, че падежът за плащане на
дължимото адвокатско възнаграждение, когато не е уговорен такъв, следва да
се обвързва с изпълнение на поръчката, доколкото се дължи възнаграждение
при пълно изпълнение на възложеното по дадения мандат. Твърди се, че
последното извършено процесуално действие от адвокат Б. е подаването на
отговор на частна касационна жалба от 13.10.2017 г., с което свое действие той
е изпълнил възложената му поръчка и от този момент е започнала да тече
петгодишната погасителна давност и тя е изтекла на 13.10.2022 г. Заявено е, че
в случаите, когато договорът за процесуално представителство е до
окончателното свършване на делото във всички съдебни инстанции, то
вземането за възнаграждение възниква от извършването на последното
съдопроизводствено действие по делото.
С обжалваното съдебно решение от 7.02.2024 г. окръжният съд посочва,
че отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и
съдействие, включително процесуално представителство, се уреждат при
специалната регламентация по Закона за адвокатурата, като по начало законът
предполага дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде
уговорено с договор (чл.36,ал.2 от ЗА), но това не е императивно изискване –
договор може и да няма, без това да лишава адвоката от правото да получи
възнаграждение (чл.36,ал.3 от ЗА). Посочва, че за договора между адвокат и
клиент не е предвидена писмена форма, като съгласието е валидно и ако не е
оформено писмено. Посочва, че възнаграждението може да бъде дължимо и
тогава, когато договорът между адвокат и клиент не е в писмена форма, като в
отклонение от общото правило на чл.286 от ЗЗД възнаграждение по договор за
процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи винаги и за всяка
инстанция съгласно чл.36,ал.1 от ЗА. Посочва, че при липса на договор или
когато страните по договора не са определили размера му (както е в настоящия
случай), то възнаграждението, по искане на адвоката или клиента, се определя
от А. с. съгласно действащата наредба на Висшия адвокатски съвет за
минималните адвокатски възнаграждения, тъй като ЗА и Наредбата изрично
предвиждат, че липсваща воля по договарянето на възнаграждение може да
бъде заместена само от А. с. по реда на чл. 36,ал.3 от ЗА, а съдът няма
правомощия да определя размера на възнаграждението по едно
правоотношение, отличаващо се с доверителния си елемент и свободата на
7
договаряне. Посочва, че когато договорът за процесуално представителство е
до окончателното свършване на делото във всички съдебни инстанции, то
вземането за възнаграждение възниква от извършването на последното
съдопроизводствено действие по делото, както и че същото следва да се
приеме и за случаите, когато мандатните отношения са възникнали на
основата единствено на упълномощителната сделка, която овластява адвоката
да осъществи процесуално представителство до окончателното приключване
на делото във всички инстанции. Съдът посочва, че упражни ли
представителната си власт съгласно упълномощаването пълномощникът може
да се обвърже с договор за мандат със съдържание според извършените
действия в рамките на пълномощието, доколкото с конклудентните си
действия той изявява воля, която съвпада с изявената воля от
упълномощителя. Посочва, че при мандат за водене на делото във всички
съдебни инстанции договорът за поръчка е изпълнен с приключването му,
поради което задължението за заплащане на адвокатско възнаграждение
възниква от постановяването на окончателния съдебен акт. Съдът приема, че
по делото е безспорно установено, че с протокол от 19.10.2022 г. на АК-П. по
искане на адвокат Г. Б. на основание чл. 36,ал.3 от ЗА му е определено
адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство
по т.д. № 173/2016 г. на ОС-Пазарджик в размер на сумата 154 424,05 лв. с
ДДС. Съдът посочва, че последното съдопроизводствено действие по делото е
постановяването на неподлежащото на обжалване определение от 10.01.2018
г. на ВКС по ч.т.д. № 2622/2017 г., с което производството по делото
окончателно е приключило и от който момент е възникнало вземането за
възнаграждение по договора за поръчка. Затова съдът преценява, че
становището на ответника, че падежът за плащане на дължимото адвокатско
възнаграждение, когато не е уговорено такова, е с изпълнение на поръчката,
което в случая е с подаването на частна касационна жалба с вх. № 7980 от
13.10.2017 г., е неправилен, формиран в нарушение на чл. 69,ал.1 и чл.114,ал.2
от ЗЗД. Съдът приема, че вземането за адвокатско възнаграждение по т.д. №
173/2016 г. на ОС-Пазарджик е възникнало на 10.01.2018 г. с окончателното
изпълнение на договора за поръчка, поради което предявеният положителен
установителен иск за главницата от 124 424,05 лв. на 6.01.2023 г., респективно
за главницата от 30 000 лв. на 4.01.2023 г., според правилото на чл.422,ал.1 от
ГПК – че искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
8
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е
спазен срокът по чл. 415,ал.4 от ГПК – е в рамките на петгодишния давностен
срок по чл.110 от ЗЗД. Съдът преценява като неоснователно възражението на
ответника, че адвокатското възнаграждение не се дължи, тъй като същото е за
извършена дейност и/или за постигнат резултат, а адвокат Б. не изразил ясно
становище в подадения отговор на исковата молба, което да охранява интереса
на ответника, като приема, че именно защото възнаграждението не е
уговорено като резултативен хонорар по смисъла на чл. 36,ал.4 от ЗА
възнаграждението на адвоката е винаги дължимо, освен в хипотезата на
основателно оттегляне на пълномощията, в който случай се дължи
възнаграждение само за положения труд съгласно чл. 26,ал.2 от ЗА. Съдът
преценява, че в случая адвокат Б. надлежно е представлявал ответника по
делото, като активно е участвал в производството, подавайки отговор на
исковата молба, допълнителен отговор на ДИМ, отговори на частни жалби в
обезпечителното производство и в това по чл. 248 от ГПК, поради което не
може да се приеме, че същият не е осъществил процесуално представителство
по делото, респективно че е налице хипотезата на чл. 9,ал.1 от Наредба
№1/2004 г., предвиждаща възнаграждение само за изготвяне на отговор на
исковата молба. Съдът посочва още, че съдът съобразява размера на
възнаграждението по чл. 9 от Наредба №1/2004 г. тогава, когато ангажира
отговорността за разноски на насрещната страна при произнасянето си по реда
на чл. 78 от ГПК, но не и когато се касае до вътрешните отношения между
адвокат и клиент, основани при условията на доверие и свобода на
договаряне. Затова съдът приема, че искът е основателен и следва да се уважи.
С подадената на 1.03.2024 г. въззивна жалба жалбоподателят О. В.
отново проследява извършените от адвокат Б. процесуални действия по т.д. №
173/2016 г. на ОС-Пазарджик и отново излага заявената вече с отговора на
исковата молба своя преценка относно тях. Повторено е и възражението, също
заявено вече с отговора на исковата молба, че възнаграждение се дължи само
за реално извършени от адвоката действия и то доколкото те отговарят на
изискванията на закона и са в интерес на доверителя О. В.. Заявен е за първи
път доводът, че в случая са налице всички основания за прилагане на приетото
в наднационалната съдебна практика решение на СЕС по дело С-438/22 от
25.01.2024 г., което е постановено по повод преюдициално запитване по
приложението на Наредбата и приетото е в смисъл, че националният съд може
9
да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни
цени на адвокатските услуги. Заявено е, че съгласно чл. 633 от ГПК решението
на съда на СЕС е задължително за всички съдилища и учреждения в страната,
но окръжният съд не го е приложил. Относно отхвърленото от окръжния съд
възражение за погасяване на задължението по давност е заявено, че
последното извършено процесуално действие от адвокат Б. е подаването на
отговор на частна касационна жалба на 13.10.2017 г., с това си действие той е
изпълнил възложената му поръчка и от този момент е започнала да тече
петгодишната погасителна давност, която е изтекла на 13.10.2022 г., преди
подаване на заявленията. Затова моли решението на окръжния съд да бъде
отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени.
С отговора на въззивната жалба от 22.05.2024 г. от ответника се твърди,
че е доказано от представените по делото писмени доказателства, че
процесуалните действия в изпълнение на поръчката са реално извършени.
Оспорено е възражението на жалбоподателя, че предприетите от ищеца
правни действия не са в интерес на доверителя, поради което възнаграждение
не се дължи. Заявено е, че в резултат на пълномощното адвокат Б. е
осъществил процесуално представителство на ответника по делото, като от
началото на процеса като процесуален пълномощник на О. В. до неговото
приключване е изпълнил качествено и в срок всички процесуални действия
съобразно правилата на ГПК – депозирал е отговор на исковата молба и на
допълнителната искова молба, подавал е становища, молби, частни жалби и
отговори по тях, като същите са направени в защита интересите на О. В.,
изготвени са съобразно правилата на ГПК и са приети от съда като
процесуално допустими, отговарящи на изискванията на закона, съответно,
процесуалните действия и изразените чрез тях становища по делото са
извършени в защита на интересите на упълномощителя и са взети предвид и
обсъдени от съда при постановяване на съответните съдебни актове. Заявено
е, че няма пропуснати процесуални срокове, неизпълнени указания на съда,
които да са довели до накърняване на законните интереси на О. В. по делото.
Заявено е, че единствената допустима от закона хипотеза на лишаване на
адвоката от правото му на възнаграждение се съдържа в нормата на чл. 35,ал.4
от ЗА – когато съдебното производство бъде прекратено по вина на адвоката
без възможност същото да продължи, но това прекратяване логично трябва да
10
е в ущърб на представляваната страна. Заявено е, че ЗА като специален закон
не предвижда никакви други имуществени последици, свързани с намаляване,
връщане или неплащане на възнаграждение на адвоката при различните
форми на пълно или частично и/или некачествено изпълнение на
задължението му. Посочено е, че възможност за редуциране на адвокатското
възнаграждение до размера на положения труд е предвидена само в
хипотезата на чл. 26,ал.2 от ЗА, когато е налице основателно оттегляне на
пълномощията от възложителя. Заявено е, че при некачествено изпълнение
отговорността на адвоката се реализира по друг ред – дисциплинарно по реда
на чл. 131 от ЗА и имуществено спрямо клиента си за обезщетяване на вреди
от неизпълнен договор, но това са евентуални последици от неизпълнението,
които не влияят на възникването на задължението на доверителя за заплащане
на уговореното в абсолютна сума, дължима при сключване на договора,
адвокатско възнаграждение. Относно искането за прилагане на решение на
СЕС по дело С-438/2022 от 25.01.2024 г. се възразява, че то не намира
приложение при определяне на възнаграждението между адвоката и неговия
клиент. Твърди, че в това правоотношение страните са свободни да договарят
размер на дължимо адвокатско възнаграждение по свой избор, като могат да
ползват за критерии предвидените минимални адвокатски възнаграждения,
определени в Наредба №1/2004 г. на ВАС, че така определеното от страните
възнаграждение не може да бъде променяно от съда и че за него решението на
СЕС не намира приложение. Твърди, че в случая отношенията между ищеца и
ответната О. В. са именно отношения между адвокат и клиент, като поради
липса на сключен договор за правна помощ и на основание чл. 36,ал.3 от ЗА
адвокатското възнаграждение на адвоката е определено от А. с.. Твърди, че
съгласно трайно установената съдебна практика решението на А. с. замества
липсващия договор между клиент и адвокат, като съдът не може да променя
така определеното възнаграждение. Затова счита, че и при направено искане
от страна на ответника съдът да се съобрази с разясненията в решението на
СЕС това не се отнася за определеното на ищеца възнаграждение от А. с..
Заявява, че съгласно решението на СЕС намаляването поради прекомерност на
адвокатското възнаграждение на основание чл. 78,ал.5 от ГПК е приложимо в
отношенията между представляваната и противната страна, възразяваща
срещу размера му, а не в отношенията между представляван и представител,
подчинени на договорната свобода. Твърди, че решението на СЕС се отнася
11
единствено и само до хипотезата на чл. 78,ал.5 от ГПК и касае разноските за
адвокатско възнаграждение, които загубилата страна по делото следва да
заплати. Счита, че макар съгласно постановеното решение на СЕС
разпоредбите на Наредба №1/2004 г. на ВАС за размерите на минималните
адвокатски възнаграждения да не са задължителни, същите представляват
критерии за заплащане на положения от адвоката труд. Посочва, че
присъдените на адвоката възнаграждения той не получава като чиста сума,
тъй като дължи заплащане на вноски, данъци, разноски за кантора, персонал и
др., след което получената чиста сума е съществено по-малка от присъденото
възнаграждение. Относно възражението за изтекла погасителна давност
заявява, че то е неоснователно. Твърди, че преди постановяването на
решението на А. с. по реда на чл. 36,ал.3 от ЗА липсва конкретен размер на
дължимо адвокатско възнаграждение, поради което до определянето му
изискуемостта на вземането не е настъпила и началният момент на
погасителната давност относно вземането не е започнал да тече. Заявява, че
едва с определянето му настъпва изискуемостта на вземането за адвокатско
възнаграждение, респективно, започва да тече срокът на погасителната
давност съгласно чл. 114 от ЗЗД. Заявява, че в този смисъл е константната
практика на съдилищата, които приемат, че началният момент на
погасителната давност е от решението на А. с. за определяне на
възнаграждение по реда на чл. 36,ал.3 от ЗА, като считат, че до този момент
няма конкретен размер на вземането и съответно не би могла да настъпи
изискуемост на вземането и да започне да тече погасителна давност. Затова
твърди, че заявленията по чл. 410 от ГПК са подадени, съответно, на 4.01.2023
г. и на 6.01.2023 г., в рамките на давностния срок, който започва да тече от
решението на АС от 19.10.2022 г. Позовава се на решение №495/25.06.2010 г.
на ВКС по гр.д. № 1669/2009 г., според което по делата, по които не е
определено адвокатско възнаграждение, погасителната давност започва да
тече от момента на определянето на размера му, което в случая е станало
именно на 19.10.2022 г. с определянето му от АС-Пловдив. Заявява, че ако се
приеме за правилно становището на окръжния съд, че последното
съдопроизводствено действие по делото в случая е от 10.01.2018 г. и тогава
възниква вземането за адвокатско възнаграждение, то искът също е предявен
преди изтичането на давностния срок. Твърди, че допълнителен довод за това,
че давността не е изтекла, е и фактът, че адвокат Б. е направил искането си по
12
чл. 36,ал.3 от ЗА пред АС на АК-П. на 3.10.2022 г., преди изтичането на 5
години от подаването на отговор на частната касационна жалба от 13.10.2014
г. Заявява, че процедурата по чл. 36,ал.3 от ЗА е сложен фактически състав,
който изисква като абсолютна процесуална предпоставка преди подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК да бъде направено искане пред АС за взимане
на решение за определяне на дължимото адвокатско възнаграждение, което
искане в случая е направено на 3.10.2022 г. Заявено е, че с подаване на
искането до АС на 3.10.2022 г. се поставя началото на процеса относно
определянето и присъждането на дължимото адвокатско възнаграждение и с
това действие следва да се приеме, че давността е прекъсната и такава не тече
до приключване на съдебното дело относно вземането за адвокатско
възнаграждение по аргумент на чл. 115,б.“ж“ от ЗЗД, където е казано, че
давност не тече докато трае съдебния процес относно вземането. Затова моли
подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение.
Съгласно разпоредбата на чл.36,ал.1 от ЗА, адвокатът има право на
възнаграждение за своя труд. Съгласно нормата на чл. 36,ал.2 от ЗА, размерът
на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента, като
този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-
нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за
съответния вид работа. Съгласно разпоредбата на чл. 36,ал.3 от ЗА, при липса
на договор, по искане на адвоката адвокатският съвет определя
възнаграждение съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет. Договорът
за правна услуга като разновидност на договора за поръчка има своя
специална уредба в Закона за адвокатурата, тъй като упражняването на
адвокатската професия съгласно чл.2 от ЗА е дейност за правно съдействие и
защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и
юридическите лица, която се осъществява чрез устни и писмени консултации
и становища по правни въпроси, изготвяне на книжа (молби, заявления,
тъжби, жалби и др.), свързани с възложената от клиента работа,
представителство на доверителя пред органите на съдебната власт, пред
физически и юридически лица съгласно чл. 24 от ЗА срещу уговорено между
адвоката и клиента възнаграждение съгласно чл. 36 от ЗА. За извършваната от
адвоката правна услуга се дължи възнаграждение, което по начало се определя
от страните с договор. Няма спор между страните, че с пълномощно от
10.10.2016 г., представено по приложеното т.д. № 173/2016 г. на ОС-
13
Пазарджик на 10.10.2016 г. (л.117), подписано от кмета на О. В. и от адвокат Г.
Б., О. е упълномощила адвокат Б. да я представлява и защитава в
производството по делото, включително с процесуално представителство по
същото, до окончателното приключването на делото във всички инстанции.
Не се спори също така, че между страните договор за правна защита и
съдействие не е бил сключен в писмена форма и между тях не е било
договорено възнаграждение за адвокат Б.. Няма спор, че въз основа на
пълномощното адвокат Б. е представлявал О. В. като ответник по делото и е
извършил редица съдопроизводствени действия до неговото приключване. Не
се спори и че на адвокат Б. О. не е изплатила адвокатско възнаграждение.
Няма спор, че затова адвокат Б. е направил искане по реда на чл. 36,ал.3 от ЗА
и му е било определено възнаграждение в размер на 154 424,05 лв. с решение
№ 392 по протокол №22/19.10.2022 г. на АС-Пловдив (представено в копие от
ищеца с исковата молба по настоящото дело), след което той е подал двете
заявления за издаване на заповеди за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК
общо за тази сума 154 424,05 лв., срещу които О. е възразила, поради което са
заведени двете, съединени впоследствие от съда, дела пред окръжния съд за
разглеждане на установителните искове по чл. 422,ал.1 от ГПК. Тъй като
адвокат Б. претендира за установяване дължимостта на неизплатено
адвокатско възнаграждение, в негова тежест като ищец е да установи
наличието на валидно облигационно правоотношение по този договор за
поръчка, както и че той е изпълнил точно своите задължения и затова за
ответника О. В. е възникнало задължението да заплати адвокатското
възнаграждение. В негова тежест при липсата на конкретна договореност
между страните относно размер на възнаграждението е да установи и какъв е
размерът на неговото вземане, съответно, че то е изискуемо. Както е посочено
от ответника О. В. в отговора на исковата молба, спори се какви действия са
били реално извършени от адвокат Б., дали са били в полза на
представлявания и какво възнаграждение се дължи за тях.
В случая не е бил изготвен писмен договор между адвоката и О., но
договор за правна защита и съдействие е бил сключен с подписването на
пълномощното на 10.10.2016 г., подписано от кмета на О. и адвокат Б., което е
видно от представянето на това пълномощно на същата дата от него по делото
в окръжния съд с молба от същата дата, изготвена от него, с която той моли
съда и да го конституира като пълномощник на ответника по делото и да му
14
изпраща съобщенията и призовките до ответната о.. Установява се с оглед на
така подписаното пълномощно и молбата, че между адвоката и О. е
постигнато съгласие той да я представлява и защитава по делото, включително
с процесуално представителство по делото, до окончателното му приключване
във всички инстанции. Несъмнено е, че за договорите между адвокат и клиент
за оказване на правна защита и съдействие по начало не е предвидена писмена
форма, а съгласието е валидно и ако не е оформено писмено. Договорът за
правна защита и съдействие (правна услуга) от адвокат по своята правна
същност е договор за поръчка по смисъла на чл. 280 от ЗЗД (който договор е
двустранен, консенсуален и неформален), тъй като задължението на адвоката
е да извърши нещо (фактически и правни действия) от името на доверителя и
за негова сметка, и за разлика от пълномощното за процесуално
представителство, което трябва да е в писмено форма, за този договор между
адвокат и клиент не е предвидена писмена форма. Както е указано в мотивите
по т.1 на ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2023 г. на ВКС, ОСГТК, договорът
за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената
форма е само за доказване. Установено е следователно по делото, че между
адвокат Б. и О. В. е бил сключен на 10.10.2016 г. договор за правна защита и
съдействие за защитата на О. по т.д. № 173/2016 г. на ОС-Пазарджик.
Преценката относно осъществената от адвоката защита в изпълнение на този
договор и относно размера на дължимото за нея възнаграждение следва да се
извърши въз основа на обстоятелствата по приложеното т.д. № 173/2016 г. на
ОС-Пазарджик.
Видно е от приложеното т.д. № 173/2016 г. на ОС-Пазарджик, че то е
образувано по подадената на 29.09.2016 г. искова молба от В. М. С. срещу „Е. -
т.“ЕООД-гр.С. и О. В. - гр. В., в началната част на която е посочено, че е
предявен иск с правно основание чл. 124 във вр. с чл. 464 от ГПК, вр. чл.
26,ал.1,предл.1 от ЗЗД и че цената на иска е сумата 13 431 362,45 лв. Ищецът
твърди, че е кредитор на ответната О. В., след като в заповедно производство в
негова полза срещу О. е издаден на 7.07.2016 г. изпълнителен лист от РС-В. на
основание влязла в сила на 1.07.2016 г. заповед за изпълнение от ******** г. за
вземане в размер на 9 348 лв. главница ведно със законната лихва от
14.06.2016 г. и ведно с ДТ 186,96 лв. Твърди, че след издаването на
изпълнителния лист е установил, че при ЧСИ Г. З. се води изп.д. № ***/**** г.
с взискател „Е. - т.“ЕООД и длъжник О. В., след което на основание чл. 456 от
15
ГПК се присъединил като взискател по делото. Твърди, че от това дело
разбрал и за наличието на друго изпълнително дело с взискател „Е. - т.“ЕООД
и длъжник О. В. – изп.д. № ***/**** г. на ЧСИ В. Т. - и се присъединил
съгласно чл.456 от ГПК и към него. Твърди, че е установил, че
приблизителният размер на несъбраното вземане на взискателя „Е. - т.“ЕООД
срещу длъжника О. В. по тези две изпълнителни дела възлиза на над 9 000 000
лв. Твърди, че наличието на задължение с такъв размер прави на практика
невъзможно неговото удовлетворяване като взискател с вземане в размер на
главница 9 348 лв. Твърди, че за него е налице правен интерес да предяви
установителен иск за приемане за установено по отношение на ответниците
несъществуването на вземането в полза на „Е. - т.“ЕООД от О. В. в размери и
по основания, обективирани в издадените заповеди за незабавно изпълнение и
изпълнителни листове, въз основа на които са образувани изпълнителни дела
№ ***/**** г. и № ***/**** г., тъй като договор за обществена поръчка №
**/******** г., сключен между тях, е нищожен на основание чл.
26,ал.1,предл.1 от ЗЗД във вр. с чл.120а,ал.2,т.1 от ЗОП (в редакцията към
******** г.). Изложени са съображения относно твърдяната нищожност на
договора, въз основа на който дружеството като взискател претендира да се
събират по изпълнителните дела суми от ответната о. като длъжник, след като
въз основа на договора за обществена поръчка от ******** г. с нотариална
заверка на подписите са били издадени от РС-В. общо 33 броя заповеди за
незабавно изпълнение и същия брой изпълнителни листове, образувани са
изпълнителни дела, някои от които са приключили, като неприключени са
изп.д. № ***/**** г. на ЧСИ В.Т. и изп.д. № ***/**** г. на ЧСИ Г.З. и по тях О.
дължи на дружеството сума над 9 000 000 лв. при условие, че стойността на
услугите за целия десетгодишен период на действие на договора възлиза на
около 14 000 000 лв. без ДДС, и въпреки че само по предходни изпълнителни
дела вече са изплатени над 8 000 000 лв. В петитума на исковата молба е
посочено, че вземането на дружеството е обективирано в изброени издадени
заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове – 18 броя, въз
основа на които е образувано изп.д. № ***/**** г. на ЧСИ В.Т., и 11 броя, въз
основа на които е образувано изп.д. № ***/**** г. на ЧСИ Г.З.. С исковата
молба е заявено искане за допускате на обезпечение на предявения иск чрез
спиране на изпълнението по двете изпълнителни дела, тъй като посочени
недвижими имоти на О. са изнесени на публична продан. Заявено е искане
16
ищецът да бъде освободен от внасяне на такси и разноски за производството
по делото на основание чл. 83,ал.2 от ГПК.
С определение № 695/30.09.2016 г. окръжният съд освобождава ищеца
С. от внасяне на ДТ по делото, като приема, че с предявения иск по чл. 464 от
ГПК се оспорват вземания на „Е. - т.“ЕООД в общ размер на 13 431 362,45 лв.
и, тъй като искът е оценяем, дължимата ДТ е 537 254,50 лв., която сума
ищецът няма достатъчно средства да заплати. Съдът посочва, че ищецът има
вземане в размер на 9 348 лв. и за да може да го събере е принуден да оспорва
по съдебен ред съществуването на вземане на търговското дружество в размер
на 13 431 362,45 лв., при което съотношение на прекия правен интерес на
ищеца от предявяване на иска и паричната оценка на предмета на делото
(размера на оспореното вземане на другия кредитор) и с оглед декларираните
обстоятелства по чл.83,ал.2 от ГПК освобождаването от ДТ се налага.
С определение № 697/30.09.2016 г. окръжният съд допуска исканото от
ищеца обезпечение на иска чрез спиране на изпълнението по изп.д. №
***/**** г. на ЧСИ Г.З. и отхвърля искането за допускане на обезпечение и
чрез спиране на изпълнението по изп.д. № ***/**** г. на ЧСИ В.Т..
На 10.10.2016 г. е представена по делото молба от О. В. чрез
пълномощника адвокат Г. Б., с която е представено пълномощното от
10.10.2016 г. от О. за адвокат Б. да я представлява по делото до приключването
му във всички инстанции.
Срещу определението на съда от 30.09.2016 г. са подадени две частни
жалби до апелативния съд. На 13.10.2016 г. е подадена частна жалба от
ответника „Е. - т.“ЕООД против частта на определението, с която
обезпечението е допуснато. На 14.10.2016 г. е подадена частна жалба от ищеца
В. С. против частта на определението, с която обезпечение не е допуснато. На
25.10.2016 г. е подадена от „Е. - т.“ЕООД молба към частната жалба относно
настъпили нови факти. На 4.11.2016 г. е подаден от О. В. чрез пълномощника
адвокат Г. Б. отговор на подадената от „Е. - т.“ЕООД частна жалба. В този
отговор е изложено накратко какво се претендира от ищеца с исковата молба,
след това са изложени обстоятелства във връзка със сключването на договора
за обществена поръчка, какво е установено при встъпването на новия кмет в
длъжност, относно изпълнителни действия по изп.д. № ***/**** г. на ЧСИ
Г.З., и е заявено, че без да бъдат спрени изцяло принудителните действия не би
17
могло да се запази недвижимото имущество на О. В.. На 15.11.2016 г. е
подаден от О. В. чрез пълномощника адвокат Г. Б. и отговор на подадената от
„Е. - т.“ЕООД на 25.10.2016 г. допълнителна молба. В него е изразено
становище, че тази молба е недопустима, след което са изложени и подробни
правни и фактически съображения относно нейна неоснователност с оглед
защитата при иска по чл. 464 от ГПК, като се иска тя да бъде оставена без
разглеждане. С определение от 23.11.2016 г. апелативният съд отменя
определението, с което е допуснато обезпечение на иска.
На 21.10.2016 г. е подаден от ответника „Е. - т.“ЕООД отговор на
исковата молба. В нея е заявено е твърдение, че исковата молба е нередовна,
тъй като предмет на иска е установяване на нищожност на договора за
обществена поръчка от ******** г. и цената му се определя от цената на
договора, чието несъществуване се претендира, в случая тя е 14 099 108 лв.
без ДДС и 16 918 929 лв. с ДДС. Посочено е, че не ясно как е формирана
посочената от ищеца цена на иска 13 431 362,45 лв.Заявено е, че ответникът с
оглед изложените възражения по цената и броя на исковете на основание чл.
70,ал.1, изр.2 от ГПК повдига спор относно цената на иска.
На 17.10.2016 г. е подаден отговор на исковата молба от ответника О. В.
чрез пълномощника й адвокат Г. Б.. Изложени са съображения (идентични на
изложените в посочения по-горе отговор от 4.11.2016 г. на подадената от „Е. -
т.“ЕООД частна жалба против определението за допускане на обезпечение) за
това какво се претендира от ищеца с исковата молба, изложени са
обстоятелства във връзка със сключването на договора за обществена поръчка,
както и какво е установено при встъпването на новия кмет в длъжност.
Заявено е, че за О. е трудно да установи размера на вземанията на
дружеството, как са се формирали, дали тези дългове са реални и
удостоверяват съществуването на валидно и изискуемо вземане. Заявено е, че
дори да се приеме, че тези задължения произтичат от валиден и действащ
договор между О. и фирмата, то ще следва да се установи и докаже по делото,
че са налице предвидените в договора основания за заплащане на сумите по
така издадените фактури, т.е. дали са изпълнени остойностените дейности, в
какво количество и в какъв вид, с оглед на което се намират за относими към
спора направените от ищеца с исковата молба доказателствени искания,
съответно посочени.
18
На 22.11.2016 г. е подадена от ищеца В. С. допълнителна искова молба. С
нея е заявено, че цената на отрицателния установителен иск по делото е
определена въз основа на вземанията, обективирани в издадените заповеди за
незабавно изпълнение, а именно 13 431 362,45 лв. (като е приложена справка
по реда на чл. 366 от ГПК, в която са посочени 29 броя заповеди за изпълнение
с изпълнителни листове и вземанията по тях, чийто общ размер е
13 431 362,45 лв.), тъй като предявеният отрицателен установителен иск е за
целия размер на вземането и ако съдът установи, че основанието, от което
произтича вземането, не съществува, то това означава, че не съществува
целият размер на вземането. В нея е посочено, че вземането си ищецът С. е
придобил с договор за цесия, сключен на 27.05.2016 г. между него и ЕТ“Б. - **
- Б.“, с който му е прехвърлено вземане за извършена услуга по договор за
геодезически услуги.
На 8.12.2016 г. от О. чрез пълномощника й адвокат Г. Б. е подаден
допълнителен отговор на допълнителна искова молба. Изложени са в нея
подробни съображения относно правния интерес от иск по чл. 464 от ГПК и
наличието му в случая за ищеца С.. Отново са изложени съображенията,
посочени вече в отговора на исковата молба, какво е установено при
встъпването на новия кмет в длъжност, относно сключването на договора за
обществена поръчка, относно прогласената негова нищожност с решение на
КЗК и ВАС и относно последиците за О. от паричните претенции на
дружеството.
С постановеното на 6.03.2017 г. на основание чл. 374 от ГПК
определение №132 окръжният съд посочва относно цената на иска, че тя се
определя от размера на оспореното вземане и че съдът счита, че следва да я
определи на основание чл. 70,ал.1 от ГПК въз основа на доказателства за
размера на оспореното вземане на взискателя „Е. - т.“ЕООД, който размер е
посочен от СИ в призовката за принудително изпълнение от 20.07.2016 г. (л.94
от делото) и възлиза на 7 240 794,01 лв. Съдът посочва още, че доколкото
срокът за повдигане и решаване на този въпрос служебно от съда е до първото
заседание по делото, то съдът ще се произнесе именно в него с определение
относно цената на иска, след като ищецът обясни как е определил посочената
от него цена 13 431 362,45 лв. в срок до първото съдебно заседание по делото.
Съдът посочва и че от уточнение и допълване на обстоятелствата се нуждае
19
исковата молба по отношение на начина, по който се формира общият размер
на цената на иска 13 431 362,45 лв. при твърдение за наличието на задължение
над 9 милиона лева и представена призовка за доброволно принудително
изпълнение на вземания в размер на 7 240 794,01 лв. и че не става ясно в
последна сметка кои вземания в какъв размер и по кои заповеди за изпълнение
се оспорват поради това, че вземанията са предявени за събиране в
изпълнителното производство, по което страните имат качеството на
конкуриращи взискатели. Съдът посочва, че ищецът следва да уточни
всъщност дали твърди, че вземанията по всички изброени в исковата молба и
в справката по чл. 366 от ГПК заповеди за изпълнение са предмет на
изпълнение в принудителното производство, по което той е присъединен
взискател и във връзка с което предявява искове по чл. 464 от ГПК, най-късно
до първото съдебно заседание. В диспозитива на определението окръжният
съд изрично указва на ищеца, че следва на основание чл. 145,ал.2 от ГПК най-
късно в първото съдебно заседание на уточни: кои вземания, в какъв размер и
по кои заповеди за изпълнение се оспорват като несъществуващи и дали
твърди, че вземанията по всички изброени в исковата молба заповеди за
изпълнение са предмет на изпълнение в принудителното производство, по
което той е присъединен взискател и във връзка с което предявява иска по чл.
464 от ГПК. Посочено е изрично, че тези обстоятелства имат значение за
определяне цената на иска от гледна точка на това, че правният интерес от
оспорване на вземане с този иск се разпростира само върху сумите,
представляващи вземания на конкуриращия взискател в конкретното
изпълнително производство. От ищеца до приключването на делото не е взето
становище във връзка с тези указания на съда. В определението е посочено
също така относно подадените от ответниците отговори на исковата молба, че
О. В. признава твърдението на ищеца за нищожност на договора на
посочените основания, както и че О. поддържа абсолютно дословно и другите
доводи, с които ищецът обосновава претенциите си за несъществуване на
вземанията.
На 6.04.2017 г. е подадена до окръжния съд молба от ответника „Е. -
т.“ЕООД, с която моли производството по делото да бъде прекратено, тъй като
по изп.д. № ***/**** г. на ЧСИ Г.З. е постъпило плащане от трето лице, с
което задължението на О. В. към ищеца е погасено изцяло и ищецът вече няма
правен интерес от иска. Приложено е удостоверение от ЧСИ Г.З., съгласно
20
което на 31.03.2017 г. в специалната банкова сметка на ЧСИ са постъпили
суми с две платежни нареждания от „Е. - т.“ЕООД-В., едната за погасяване в
пълен размер на задълженията на О. В. към В. М., другата за изплащане в
пълен размер на дължимите такси и разноски по вземането на този взискател
по изпълнителното дело. В удостоверението е посочено, че ЧСИ З.
удостоверява, че цялата дължима сума, представляваща парично задължение
към В. М. като присъединен взискател по изп.д. № ***/**** г. в размер на
10 899,20 лв., дължима по изпълнителен лист по ч.гр.д. № ***/**** г. на РС-
В., както и такси по ТТРЗЧСИ в размер на 1 048,74 лв., са заплатени изцяло от
„Е. - т.“ЕООД по специалната сметка на ЧСИ Г.З. и са на разположение на
взискателя М., които суми са платени от трето лице по делото и не подлежат
на разпределение. Приложени са и копия от два платежни документа.
На 6.04.2017 г. окръжният съд постановява определение № 226, с което
във връзка с молбата на ответника от същата дата приема, че ищецът вече
няма защитим правен интерес от предявения иск, поради което прекратява
производството по делото.
Против определението на съда от 6.04.2017 г. е подадена на 5.05.2017 г.
от ищеца В. С. частна жалба до апелативния съд с искане то да бъде отменено
като неправилно. На 1.06.2017 г. е подаден от О. чрез пълномощника й адвокат
Г. Б. отговор на частната жалба. В него са изложени подробни съображения за
това, че интересът на ищеца от водене на иска не е отпаднал. Заявено е, че с
оглед обстоятелството, че ищецът В. С. все още притежава качеството на
взискател по изп.д. № ***/**** г. и факта, че единият взискател В. С. оспорва
вземането на другия взискател „Е. - т.“ЕООД, за О. В. е налице правен интерес
производството по делото да продължи до произнасяне на решение по
предявения иск. Определението на окръжния съд за прекратяване на делото е
потвърдено от апелативния съд с определение от 12.07.2017 г. В мотивната
част на определението апелативният съд изрично посочва, че оспорвайки чрез
иска по чл. 464 от ГПК чуждото притезание, конкуриращият взискател
защитава своето материално право и по-точно възможността да го
удовлетвори и затова когато притезанието му е удовлетворено по какъвто и да
е начин отпада и правният му интерес от този иск.
Против определението на апелативния съд от 12.07.2017 г. е подадена на
3.08.2017 г. частна жалба от ищеца В. С. до ВКС. На 13.10.2017 г. е подаден от
21
О. В. чрез пълномощника й адвокат Г. Б. отговор на частната касационна
жалба, в която отново са изложени съображенията, изложени преди това в
отговора на подадената до апелативния съд частна жалба, както и отново е
заявено становището, че според О. за ищеца С. все още е налице правен
интерес от продължаване на делото до произнасяне на решение по предявения
иск. С определение от 10.01.2018 г. ВКС не допуска касационно обжалване на
определението на апелативния съд от 12.07.2017 г. С това определение на ВКС
производството по делото приключва.
След постановяването на 6.04.2017 г. на определението на окръжния съд
за прекратяване на делото е подадена от ищеца В. С. на 5.05.2017 г. молба по
чл. 248 от ГПК за допълване на това определение, като съдът осъди ответника
„Е. - т.“ЕООД да заплати ДТ 537 254,50 лв. за воденето на делото по сметката
на окръжния съд, както и да заплати на ищеца сума за адвокатско
възнаграждение за защитата му по делото съгласно чл. 38,ал.2 от ЗА в размер
на 403 470,87 лв. На 5.05.2017 г. от О. В. чрез пълномощника й адвокат Г. Б. е
подадена до окръжния съд молба по чл. 248 от ГПК за допълване на
определението от 6.04.2017 г. с присъждане на ДТ към бюджета в размер на
537 254,50 лв. с оглед подробно изложени съображения, като бъде осъден
ответника „Е. - т.“ЕООД да я заплати. С определение от 4.07.2017 г.
окръжният съд отхвърля като неоснователно искането на О. и допълва
определението от 6.04.2017 г., като отхвърля искането на ищеца за
присъждане на адвокатско възнаграждение съгласно чл.38,ал.2 от ЗА.
На 24.07.2017 г. е подадена до апелативния съд частна жалба от ищеца
В. С. против определението от 4.07.2017 г. на окръжния съд в частта му, с
която е отхвърлена подадената от него молба за допълване на определението
от 6.04.2017 г. с присъждане на ДТ и адвокатско възнаграждение. На
14.09.2017 г. е подаден отговор на тази частна жалба от О. В. чрез
пълномощника й адвокат Г. Б., в която е изразено становище, че следва да
бъда присъдени ДТ и адвокатско възнаграждение. Изложени са съображения
за дължимостта на ДТ, които да идентични на посочените в подадената от О.
на 4.08.2017 г. частна жалба. С определение от 5.02.2018 г. апелативният съд
потвърждава определението на окръжния съд. Против определението на
апелативния съд от 5.02.2018 г. е подадена от ищеца В. С. на 26.02.2018 г.
частна касационна жалба до ВКС, относно която от О. В. не е изразено
становище. С определение от 9.05.2018 г. на ВКС не е допуснато касационно
22
обжалване на определението на апелативния съд от 5.02.2018 г.
На 4.08.2017 г. е подадена до апелативния съд частна жалба от О. В. чрез
пълномощника й адвокат Г. Б. против определението от 4.07.2017 г. на
окръжния съд в частта му, с която е отхвърлено искането й за допълване на
определението от 6.04.2017 г. относно присъждане на ДТ. Тя е оставена без
разглеждане от апелативния съд с определение от 5.02.2018 г., тъй като
апелативният съд приема, че тази молба е била недопустима поради липса на
предмет.
Установява се следователно с оглед извършените по т.д. № 173/2016 г. на
ОС-Пазарджик от адвокат Б. действия по защитата на ответника О. В., че са
извършени от адвоката всички законоустановени и необходими с оглед на
обстоятелствата процесуални действия. Изложени са конкретни и обосновани
твърдения с отговора на исковата молба и с отговора на допълнителната
искова молба, с отговорите на подадените от другите страни частни жалби, с
подадената молба по чл. 248 от ГПК и с подадената частна жалба.
Действително, с отговорите на исковата и на допълнителната искова молба не
е изразено изрично становище, че ответната о. приема искът за основателен,
но ясно са изложени съображения, идентични на посочените от ищеца, за
нищожност на договора за обществена поръчка, поради което с определението
си от 6.03.2017 г. окръжният съд е приел, че този ответник признава
твърдението на ищеца за нищожност на договора на посочените основания.
Относно прекратяването на производството по делото с определението на
окръжния съд от 6.04.2017 г. изразеното от адвокат Б. становище в отговорите
на частната жалба, подадена от ищеца до АС-Пловдив, и на касационната
частна жалба, подадена от ищеца до ВКС, е именно, че производството не
следва да бъде прекратено, а следва да продължи с произнасяне на съдебно
решение. Затова са неоснователни доводите на ответника, сега жалбоподател,
заявени в отговора на исковата молба и сега във въззивната жалба, че
отговорът на исковата молба и допълнителният отговор на допълнителната
искова молба не съдържат в себе си ясно изразено становище, което да
охранява и защитава интереса на ответната О. както и че по своя характер
прекратителното определение на окръжния съд не е в интерес на О., защото
тя, макар и ответник, е имала интерес от обявяване нищожността на
процесния договор за обществена поръчка. Съответно, не се установява
23
основание затова при определяне, съответно, при присъждането на
дължимото на адвокат Б. адвокатско възнаграждение да се взимат предвид
тези неоснователни твърдения на ответната о.. Следва в случая да се отчете,
че тези доводи не касаят възнаграждение, което да е вече определено от
страните, да е било заплатено и затова да не подлежи на намаляване или
връщане, а се разглеждат с оглед необходимостта да се прецени в случая какъв
размер на адвокатско възнаграждение, каквото нито е договорено, нито е
изплатено, е справедлив и обоснован, както определя нормата на чл.
36,ал.2,изр.2 от ЗА.
Съгласно разпоредбата на чл. 36,ал.2,изр.2 от ЗА, размерът на
адвокатското възнаграждение трябва да бъде справедлив и обоснован и не
може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет
размер за съответния вид работа. Тази наредба е Наредба №1/9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът обаче не е
длъжен понастоящем да се съобразява с размерите, посочени в тази Наредба,
тъй като е длъжен да се съобрази с решението по дело С-438/22 на СЕС.
Съгласно това решение на СЕС от 25.01.2024 г., при определянето и
присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от
размерите в Наредбата, тъй като такава обвързаност нарушава забраната по
чл.101,§1 от ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС, което решение на СЕС е
задължително за всички национални съдилища и правото на ЕС има директен
ефект и предимство над националната правна уредба, която му противоречи
съгласно чл.5,ал.4 от Конституцията на РБ. В определение № 350/15.02.2024 г.
на ВКС по ч.т.д. № 75/2024 г., 2 ТО, ТК е посочено, че съгласно това решение
на СЕС от 25.01.2024 г. приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна
организация Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101,§1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ
правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до
увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна
степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на
определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в
никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни
цели“. Със същото определение е посочено, че това води до абсолютна
24
нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици, като е изведено, че с оглед абсолютната нищожност националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба като
предвидените в посочената Наредба минимални размери и когато отразяват
реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Неоснователно е следователно
твърдението на ответника по въззивната жалба, че в настоящия казус
решението на СЕС не е приложимо и не следва апелативният съд да се
съобрази с него. При тези обстоятелства следва да се прецени какъв размер на
адвокатско възнаграждение в случая е справедлив и обоснован, но без да се
взимат предвид като задължителни посочените в Наредбата минимални
размери на възнаграждения, а те следва да се ползват само като инструктивни,
ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на
адвокатските възнаграждения, при съобразяване на спецификата на спора,
сложността му и извършената от адвоката работа.
Нормата на чл. 7,ал.2 от Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения посочва като критерий за
определяне на минимален размер на адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен
интерес именно този определен интерес. В случая е несъмнено, че адвокат Б.
не е бил инцидентно ангажиран за изготвяне на отговор на исковата молба и
на отговор на допълнителната искова молба или за изготвяне на частна жалба
и на отговори на частни жалби. Той е бил ангажиран, както ясно е посочено в
пълномощното от 10.10.2016 г., да осъществява именно процесуално
представителство, защита и съдействие по делото, поради което няма
основание при определяне на възнаграждението му да се взимат предвид
нормите на чл. 9 и на чл.11 от същата Наредба. Поставя се въпросът в случая
кой е определеният интерес по смисъла на чл. 7,ал.2 от Наредбата. В исковата
молба ищецът Г. Б. заявява, че материалният интерес по делото е в размер на
13 431 342,45 лв. съгласно влязлото в сила определение № 695/30.09.2016 г. по
т.д. № 173/2016 г. на ОС-Пазарджик, както е твърдял и в искането си за
определяне на адвокатско възнаграждение, видно от представения с исковата
молба в копие протокол № 22/19.10.2022 г. на АС-Пловдив. Както обаче бе
вече установено по-горе при прегледа относно обстоятелствата по т.д. №
25
173/2016 г. на ОС-Пазарджик, всъщност въпросът за цената на иска не е бил
решен с определението на окръжния съд от 30.09.2016 г. при освобождаването
на ищеца от внасяне на ДТ. В това определение е направено ясно
разграничение между прекия правен интерес на ищеца от предявяване на иска
(ищецът има вземане в размер на 9 348 лв. и за да може да го събере е
принуден да оспорва по съдебен ред съществуването на вземане на
взискателя-търговско дружество в значително по-голям размер 13 431 362,45
лв.) и паричната оценка на предмета на делото (размера на оспореното
вземане на другия кредитор). Всъщност несъмнено е, че определеният
интерес, който ищецът защитава с предявения иск, е в размера на вземането
му, което в исковата молба е посочено като главница 9 348 лв. ведно със
законната лихва върху тази сума от 14.06.2016 г. до окончателното й
изплащане, както и 186,96 лв. разноски за ДТ. Именно затова и делото е
прекратено, след като вземането е било платено по специална сметка на ЧСИ
от трето лице. Както е посочено в удостоверението от ЧСИ Г.З. по изп.д. №
***/**** г. от 3.04.2017 г., платената изцяло дължима на ищеца като взискател
по изпълнителното дело сума е 10 899,20 лв. (като е платена отделно и сума за
такси 1 048,74 лв.). Следователно определеният интерес, който ищецът В. С.
защитава с иска си пред окръжния съд е именно сумата 10 899,20 лв. С оглед
на нея следва да се извърши преценката какво възнаграждение се дължи в
случая на адвокат Б., а не с оглед цената на иска. Следва при тези
обстоятелства само да се отбележи, че и цената на иска не е била окончателно
определена по делото. Това ясно е посочено в определението на окръжния съд
от 6.03.2017 г., с което той приема, че цената на иска следва да бъде
определена след изпълнение от ищеца на дадените му указания до първото по
делото съдебно заседание (каквото не е проведено поради прекратяването на
делото преди дата, за която е било насрочено, като ищецът не е предприел
действия във връзка с така дадените указания на съда и няма заявено негово
становище с оглед на тях). Следва още да се посочи, че, както правилно е
посочил окръжния съд в това определение, че за определяне на цената на иска
е от значение това, че правният интерес от оспорване на вземане с този иск се
разпростира само върху сумите, представляващи вземания на конкуриращия
взискател в конкретното изпълнително производство. В случая от данните по
делото е видно, че ищецът оспорва вземания на взискателя „Е. - т.“ЕООД по
две изпълнителни дела – изп.д. № ***/**** г. на ЧСИ Г.З. и изп.д. № ***/****
26
г. на ЧСИ В.Т.. От наличните по делото документи може да се направи
изчисление какви са вземанията на взискателя „Е. - т.“ЕООД по тези две дела
и при него получената сума не е посочената от ищеца цена на иска
13 431 362,45 лв. Видно от уведомление от ЧСИ В.Т. от 30.05.2016 г. до О. В.
(л.58-60 от делото на ОС), неплатените вземания на О. В. към взискателя „Е. -
т.“ЕООД по изп.д. № ***/**** г. са в размер на 5 352 311,44 лв. (това дело е
образувано при ЧСИ Г.З. като изп.д. № ***/**** г., видно от призовката за
принудително изпълнение от 20.07.2016 г., л.94), а неплатените вземания по
изп.д. № ***/**** г. на ЧСИ В.Т. са в размер на 2 848 738,86 лв. Следователно
съгласно това уведомление вземанията на дружеството към О. по тези две
изпълнителни дела са в размер общо на (5 352 311,44 лв. плюс 2 848 738,86
лв.) 8 201 050,30 лв. В призовката за принудително изпълнение, изпратена до
О. В. от ЧСИ Г.З. на 12.07.2016 г. по изп.д. № ***/**** г. е посочено, че по това
дело задължението на О. възлиза на 7 240 794,01 лв., дължими към 26.07.2016
г., но от текста на призовката е видно, че в нея освен задълженията от изп.д. №
***/**** г. на ЧСИ В.Т. е посочено и наличие на задължение към държавата за
публични задължения в размер на 1 645 179,33 лв. Видно от постановление за
присъединяване на взискател от 5.10.2016 г. по изп.д. № ***/**** г. на ЧСИ
В.Т. (л.173), вземанията на „Е. - т.“ЕООД спрямо О. В. по това дело са в
размер общо на 2 191 216,21 лв. При отчитане на това постановление следва
да се приеме, че дължимите суми по това изпълнително дело и по изп.д. №
***/**** г. на ЧСИ Г.З. са (2 191 216,21 лв. и 5 352 311,44 лв.) общо в размер
на 7 543 527,65 лв. Тази сума 7 543 527,65 лв. би следвало евентуално да се
приеме за цена на иска при положение, че този въпрос не е могло да бъде
надлежно решен в първо по делото съдебно заседание, но определеният
интерес, защитеният интерес по делото за целите на определяне на
адвокатското възнаграждение е, както съдът посочи и прие по-горе, 10 899,20
лв.
При интерес от 10 899,20 лв. ориентирът, даден в чл.7,ал.2, т.4 от
Наредбата в редакцията на нормата към датата на приключване на делото
10.01.2018 г. с определението на ВКС от същата дата, с което не е допуснато
касационно обжалване на определението на апелативния съд, с което е
потвърдено определението на окръжния съд за прекратяване на делото, е, че
при интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. възнаграждението е 830 лв. плюс 3%
за горницата над 10 000 лв. Нормата следва да бъде съобразена в тази нейна
27
редакция, тъй като именно с приключването на производството по делото се
прекратява и задължението на адвокат Б. да осъществява защитата на О. В. по
него, съответно, от тази дата възниква и задължението на О. да заплати
адвокатското възнаграждение. В случая именно тогава адвокат Б. е следвало
да даде отчет за свършената от него работа по защитата и да поиска
определяне и заплащане на възнаграждение от О. В., съответно, да отправи
покана да му се заплати адвокатското възнаграждение. Не се нито твърди,
нито установява от него обаче по делото той да е дал отчет на своя клиент и да
е поискал да му бъде определено и изплатено възнаграждение. Заявено е било
от него на 3.10.2022 г. искане по реда на чл. 36,ал.3 от ЗА да му бъде
определено възнаграждение от АС-Пловдив, което е определено с оглед
заявените от адвоката твърдения, които обаче, както бе вече посочено по-горе,
съдът сега не приема за основателни. Решението на А. с. относно определения
размер на адвокатско възнаграждение несъмнено не може да обвърже нито О.
В., която не е участвала в тази процедура и която може да защити своите
интереси именно при разглеждането на настоящия спор, нито съда при
решаването на този спор. Неоснователно е затова твърдението на ищеца, сега
ответник по жалбата, че това решение относно посочената в него сума не
подлежи на преценка в настоящото съдебно производство. При решаването на
спора сега съдът не определя възнаграждение на адвоката, а с оглед
възникналия между страните спор за размера на възнаграждението преценява
основателността на техните твърдения и следва да се произнесе какъв размер
на адвокатско възнаграждение е в случая справедлив и обоснован, съответно,
дължим от ответника на ищеца
При ползване като ориентир на нормата на чл.7,ал.2,т.4 от Наредбата в
редакцията й към 10.01.2018 г., при интерес от 10 899,20 лв. адвокатското
възнаграждение се изчислява на (830 лв. плюс 3% от 899,20 лв. или 26,98 лв.)
856,98 лв. В случая следва да се отчете, че този размер е посочен в наредбата
при презумпцията, че делото ще бъде разгледано в една съдебна инстанция до
приключването му със съдебно решение, а в случая не е проведено дори едно
съдебно заседание, но, от друга страна, защита е осъществена и в частните
производства пред апелативния съд и пред ВКС. Следва още да се отчете, че
доводите и съображенията, изложени от адвокат Б. като представител на
ответната О. В., до голяма степен съвпадат с тези, заявени по делото от ищеца,
и те са възприети от адвокат Б. без да са излагани специфични или нови
28
доводи. При тези обстоятелства няма основания възнаграждение да се
определя под посочения размер, но няма и такива, които да изискват
определянето му над този размер. Установява се следователно, че е
основателно оспорването от страна на ответната о. на размера на
претендираното адвокатско възнаграждение. Вместо претендираната от ищеца
и присъдена от окръжния съд сума 154 424,05 лв. то следва да се присъди в
размер на 856,98 лв.
Установява се следователно, че предявеният от адвокат Б. установителен
иск по чл.415,ал.1 във вр. с чл. 422 от ГПК и чл.37 от ЗА е частично
основателен, тъй като той като ищецът е доказал наличието между страните
на валидно облигационно правоотношение по договора от 10.10.2016 г., както
и че той е изправна страна по него, тъй като е изпълнил договорените свои
задължения, а ответникът не е извършил дължимата насрещна престация да
заплати дължимото адвокатско възнаграждение след като вземането е станало
изискуемо. Съответно, дължимо е и акцесорното вземане за лихва,
претендирана като законна такава за присъждане считано от датата на
подаване на заявлението в заповедното производство.
Възражението на ответника О. В., заявено с отговора на исковата молба,
за погасяване на вземането за адвокатско възнаграждение в случая по давност,
е неоснователно, както правилно е приел окръжният съд, съответно,
неоснователни са изложените от жалбоподателя доводи във въззивната жалба
в тази насока. Както е посочено в решение № 224/11.07.2011 г. на ВКС по гр.д.
№ 371/2010 г., 4 ГО, ГК, когато страните по договора не са определили
размера на адвокатското възнаграждение, то възнаграждението е съгласно
действащата Наредба за минималните адвокатски възнаграждения, а
изискуемостта на вземането настъпва от момента на изпълнение на поръчката
– от извършването на уговореното от страните правно действие, като в
случаите, когато договорът за процесуално представителство е до
окончателното свършване на делото във всички съдебни инстанции (както е в
сега разглеждания случай), то вземането за възнаграждение възниква от
извършването на последното съдопроизводствено действие по делото. В
случая спорът по делото приключва с определението на ВКС от 10.01.2018 г.,
но последното съдопроизводтсвено действие по делото е постановяването на
определението на апелативния съд от 5.02.2018 г. (с което е оставена без
разглеждане подадената на 4.08.2017 г. до апелативния съд частна жалба от О.
29
В. чрез пълномощника й адвокат Г. Б. против определението от 4.07.2017 г. на
окръжния съд в частта му, с която е отхвърлено искането й за допълване на
определението от 6.04.2017 г. относно присъждане на ДТ), съответно, тогава
настъпва и приключването на изпълнението на поръчката за извършване на
действията по защитата на О. като ответник по делото, поради което на тази
дата 5.02.2018 г. настъпва и изискуемостта на вземането за заплащане на
възнаграждение. Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че
вземането възниква от датата на последното извършено от адвокат Б. действие
по защитата – с подаването на отговора на частна жалба на 13.10.2017 г.
Несъмнено е, че от 5.02.2018 г. (както и от 10.01.2018 г., както е приел
окръжният съд), когато вземането става изискуемо, до датите на подаването на
заявленията за издаване на заповедите за изпълнение по чл. 410 от ГПК
4.01.2023 г. и 6.01.2023 г. не е изтекъл законоустановеният съгласно чл.
114,ал.1 във вр. с чл. 110 от ЗЗД петгодишен давностен срок. Действително,
възнаграждението към този момент е определено по основание и не е
определено по размер с конкретна сума. В правомощията обаче на кредитора е
да предприеме съответните действия за това, като поиска определяне на
възнаграждение било от него и от длъжника, било по реда на чл. 36,ал.3 от ЗА,
след което, съответно, да поиска и негово заплащане или присъждане.
Действията на кредитора в тази насока, съответно, резултатът от тях обаче не
могат да бъдат приети като начало на давностния срок, тъй като това при
негова забава и бездействие във времето поставя длъжника в невъзможност да
ползва надлежно правото, което му дава законът с учредяването на института
на погасителната давност.
Установява се следователно, че въззивната жалба е частично
основателна. Неоснователно е заявеното с нея искане решението на окръжния
съд да бъде изцяло отменено, а то следва да бъде отменено само в частта му, с
която окръжният съд признава за установено между страните по спора, че
ответникът дължи на ищеца сумата над 856,98 лв. до 154 424,05 лв., като
претенцията се отхвърли за тази част, а решението бъде потвърдено в частта
му относно присъждане на сума 856,98 лв. Тъй като в случая са подадени две
заявления за издаване на заповеди за изпълнение, то следва сега да се приеме,
че сумата 856,98 лв. се дължи във връзка с вземането, за което е издадена
първата заповед за изпълнение - № */******** г. по ч.гр.д. № */**** г. на РС-
В. за 30 000 лв. частично от 154 424,05 лв., ведно със законната лихва от
30
4.01.2023 г. Относно вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение
№ */******** г. по ч.гр.д. № **/**** г. на РС-В. – за 124 424,05 лв. частично
от 154 424,05 лв., ведно със законната лихва от 6.01.2023 г., следва да се
приеме, че искът е изцяло неоснователен.
Съгласно т.12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл.415,ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода
на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство.
С обжалваното съдебно решение окръжният съд е присъдил разноски с
оглед уважаването на двата иска в пълен размер - осъдил е ответника О. В. да
заплати на ищеца Б. сумата 3 088,48 лв. за разноски за ДТ в заповедните
производства, осъдил е ответника О. В. да заплати на адвокат С. сумата
8 852,35 лв. с ДДС като разноски за адвокатско възнаграждение за оказаната
безплатна правна помощ на ищеца по чл. 38,ал.1,т.3 (друг юрист) от ЗА в
заповедните производства, осъдил е ответника О. В. да заплати на ищеца Б.
сумата 3 088,48 лв. за разноски за ДТ в исковото производство и е осъдил О.
В. да заплати на адвокат С. сумата 15 512,35 лв. с ДДС като разноски за
адвокатско възнаграждение за оказаната от него на ищеца безплатна правна
помощ по чл. 38,ал.1,т.3 (друг юрист) от ЗА в исковото производство. С оглед
резултата от въззивното обжалване решението на окръжния съд следва да
бъде изменено и в частта му за разноските.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.1 от ГПК, с оглед уважаването на
иска частично, ще следва ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца по
съразмерност направени за производството по делото пред окръжния съд
разноски и направени в заповедното производство по ч.гр.д. № */**** г. на
РС-В. разноски (за производството по ч.гр.д. №**/**** г. на РС-В. разноски не
следва да се присъждат, тъй като относно сумата по издадената по това дело
заповед се прие, че искът следва да се отхвърли изцяло). В заповедното
производство по ч.гр.д. № */**** г. на РС-В. направените от ищеца Б. разноски
са в размер на 600 лв. за ДТ. Заявената там претенция е за сумата 30 000 лв.,
искът с оглед приетото от апелативния съд се уважава за сумата 856,98 лв.
Дължимите по съразмерност разноски за платената в това заповедно
31
производство ДТ са 17,14 лв. Решението на окръжния съд следва да бъде
потвърдено в частта му за разноските, с която в полза на ищеца Б. и в тежест
на ответната о. е присъдена сума 17,14 лв. за разноски за ДТ в заповедното
производство и то следва да бъде отменено в частта му, с която в полза на
ищеца Б. и в тежест на ответната о. е присъдена сумата над 17,14 лв. до
3 088,48 лв. за разноски за ДТ в заповедното производство. Съгласно
разпоредбата на чл. 38,ал.2 от ЗА следва на адвокат С. да бъде определено и
да бъде присъдено в негова полза и в тежест на ответната о. адвокатско
възнаграждение за заповедното производство. При уважен иск за сумата
856,98 лв. и ползване като ориентир нормата на чл. 7,ал.2,т.1 от Наредба
№1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
възнаграждението следва да се определи на 400 лв., а с ДДС на 480 лв.
Решението на окръжния съд следва да бъде потвърдено в частта му за
разноските, с която в полза на адвокат С. и в тежест на ответната о. е
присъдена сума 480 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение в
заповедното производство и то следва да бъде отменено в частта му, с която в
полза на адвокат С. и в тежест на ответната о. е присъдена сумата над 480 лв.
до 8 852,35 лв. за разноски за негово адвокатско възнаграждение за
заповедното производство. Направените от ищеца разноски по спора в
производството пред окръжния съд са за платената ДТ в размер на 3 088,48 лв.
Предявеният иск е за установяване дължимостта общо на сумата 154 424,05
лв., искът се уважава за размер 856,98 лв., следователно ответникът О. В.
дължи на ищеца Б. по съразмерност за направени разноски за ДТ за съдебното
производство по спора пред окръжния съд сумата 17,14 лв. Тъй като
окръжният съд е присъдил сумата 3 088,48 лв., решението следва да бъде
потвърдено в частта му за разноските, с която в полза на ищеца Б. и в тежест
на ответната о. е присъдена сума 17,14 лв. за разноски за ДТ в исковото
производство пред окръжния съд и то следва да бъде отменено в частта му, с
която в полза на ищеца Б. и в тежест на ответната о. е присъдена сумата над
17,14 лв. до 3 088,48 лв. за разноски за ДТ в исковото производство пред
окръжния съд. Съгласно разпоредбата на чл. 38,ал.2 от ЗА следва на адвокат
С. да бъде определено и да бъде присъдено в негова полза и в тежест на
ответната о. и адвокатско възнаграждение за исковото производство пред
окръжния съд. Както бе вече посочено, при уважен иск за сумата 856,98 лв. и
ползване като ориентир нормата на чл. 7,ал.2,т.1 от Наредба №1/9.07.2004 г. за
32
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възнаграждението
следва да се определи на 400 лв. С оглед заявеното пред окръжния съд искане,
което е било и уважено, следва на адвокат С. да се присъди допълнително
възнаграждение по реда на чл. 7,ал.9 от Наредбата в размер на 250 лв. с оглед
проведеното трето заседание по делото, или общо 650 лв., а с ДДС 780 лв.
Решението на окръжния съд следва да бъде потвърдено в частта му за
разноските, с която в полза на адвокат С. и в тежест на ответната о. е
присъдена сума 780 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение в исковото
производство пред окръжния съд и то следва да бъде отменено в частта му, с
която в полза на адвокат С. и в тежест на ответната о. е присъдена сумата над
780 лв. до 15 512,35 лв. за разноски за негово адвокатско възнаграждение за
заповедното производство.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.3 от ГПК, с оглед отхвърлянето на
иска частично, следва ищецът да бъде осъден да заплати на ответника по
съразмерност направени за производството по делото пред окръжния съд
разноски. От ответната о. се претендира за присъждане на разноски за платено
адвокатско възнаграждение в размер на 12 996 лв., като са представени
договор за правна защита и съдействие от 7.06.2023 г. и фактура от 29.11.2023
г. При претендирано отхвърляне на претенция общо в размер на 154 424,05 лв.
и отхвърлянето й за 153 567,07 лв. ищецът би следвало да бъде осъден да
заплати на ответника по съразмерност сумата 12 923,88 лв. В случая обаче не
се установява адвокатското възнаграждение да е платено, поради което сумата
не следва да се присъжда. Видно от представения от ответника договор за
правна защита и съдействие от 7.06.2023 г., договореното адвокатско
възнаграждение е в размер на 10 830 лв. без ДДС и 12 996 лв. с ДДС, като
относно начина на плащане е посочено, че за сключването на този договор
изпълнителят издава фактура и плащането на посоченото възнаграждение по
издадената фактура се извършва по банков път по конкретно посочена банкова
сметка. Не е представен обаче от ответника документ за извършен банков
превод на сумата, респективно, не се установява адвокатско възнаграждение
да е било заплатено, поради което сума в полза на ответника за такова не
следва сега да се присъжда. Искането следва да бъде оставено без уважение.
Страните претендират за присъждане на разноски за производството
пред апелативния съд. Съгласно представения списък (л.42), от О.-
жалбоподател се претендира за присъждане на сумата 3 088,48 лв. за платена
33
ДТ за въззивното производство и на сумата 10 830 лв. за адвокатски хонорар.
Както с молба от 15.03.2024 г. при администрирането на въззивната жалба,
така и с писмено становище от 3.07.2024 г. е представен договор за правна
защита и съдействие от 15.03.2024 г., съгласно който е договорено адвокатско
възнаграждение в размер на 10 830 лв. без ДДС и 12 996 лв. с ДДС, като е
установено плащането да е с издаване на фактура от изпълнителя и плащане
по издадената фактура по банков път по конкретно посочена банкова сметка. В
съдебното заседание на апелативния съд с писмено становище от 3.07.2024 г.
към списъка за разноски е представено единствено копие от вече приложеното
по делото платежно нареждане за платена ДТ. Не са представени от ответника
нито фактура, нито платежен документ за извършено плащане на адвокатско
възнаграждение. При тези обстоятелства О.-жалбоподател не доказва да е
платено адвокатско възнаграждение за защитата й във въззивното
производство, поради което сума за такива разноски няма основание сега да
бъде присъждана, искането следва да бъде оставено без уважение. Следва по
съразмерност да се присъди сума за платената ДТ – при внесена ДТ в размер
на 3 088,48 лв., претендирано уважаване на жалбата за сумата 154 424,05 лв. и
уважаването й за сумата 153 567,07 лв. дължимата по съразмерност сума е
3 071,34 лв. От адвокат С. се претендира за присъждане на адвокатско
възнаграждение за защитата на ответника по жалбата съгласно чл. 38,ал.2 от
ЗА. Представени са договор за правна помощ от 2.07.2024 г., с който е
договорено осъществяването й безплатно при условията на чл. 38,ал.1,т.3 от
ЗА, и удостоверение за регистрация по ЗДДС. Съгласно разпоредбата на чл.
38,ал.2 от ЗА следва на адвокат С. да бъде определено и да бъде присъдено в
негова полза и в тежест на ответната о. адвокатско възнаграждение за
исковото производство пред апелативния съд с оглед частичното отхвърляне
на жалбата, подадена от О.. Както бе вече посочено по-горе, при уважен иск за
сумата 856,98 лв. и ползване като ориентир нормата на чл. 7,ал.2,т.1 от
Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, възнаграждението следва да се определи на 400 лв., а с ДДС
на 480 лв., която сума следва да бъде присъдена.
С оглед на гореизложеното съдът
РЕШИ:
34
ПОТВЪРЖДАВА решение № 33/7.02.2024 г., постановено по гр.д. №
143/2023 г. на ОС-Пазарджик, В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с която е
признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че О. В.-гр. В.
дължи на Г. Х. Б. сумата 856,98 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 във вр. с ал. 1 от ЗА с
решение на А. с. - П. за осъществено процесуално представителство по т.д №
173/2016 г. на ОС - Пазарджик, за което е издадена заповед за изпълнение №
*/******** г. по ч. гр. д. № */**** г. на РС-В., поправена относно ОФГ с
разпореждане № 398/21.03.2023 г. по същото дело, за главницата 856,98 лв.
(която заповед е издадена за сума 30 000 лева, част от общ размер от 154
424.05 лева), ведно със законната лихва върху главницата 856,98 лв. от
04.01.2023 г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 33/7.02.2024 г., постановено по гр.д. №
143/2023 г. на ОС-Пазарджик, И В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ относно
разноските, с която е осъдена о. В. да заплати на Г. Х. Б. сумата 17,14 лв. -
разноски за държавна такса в заповедното производство по ч.гр.д. № */**** г.
на РС-В., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, осъдена е о. В. да заплати на адвокат С.
И. С. сумата 480 лева с ДДС - разноски за адвокатско възнаграждение за
оказаната безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 3 /друг юрист/ от ЗА в
заповедното производство, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, осъдена е о. В. да
заплати на Г. Х. Б. сумата 17,14 лева - разноски за държавна такса в исковото
производство на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК и е осъдена о. В. да заплати на адвокат
С. И. С. от АК - П. сумата 780 лева с ДДС - разноски за адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 3
/друг юрист/ от ЗА в исковото производство на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОТМЕНЯ решение № 33/7.02.2024 г., постановено по гр.д. № 143/2023
г. на ОС-Пазарджик, В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с която е признато
за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че О. В.-гр. В. дължи на Г. Х.
Б. сумата над 856,98 лв. до 154 424,05 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 вр. ал. 1 от ЗА с решение
на А. с. - П. за осъществено процесуално представителство по т.д № 173/2016
г. на ОС - Пазарджик, за което е издадена заповед за изпълнение № */********
г. по ч. гр. д. № **/**** г. на РС - В., поправена с разпореждане №
406/21.03.2023 г. по същото дело, за главница от 124 424.05 лева, част от общ
35
размер от 154 424.05 лева, както и заповед за изпълнение № */******** г. по
ч. гр. д. № */**** г. на РС - В., поправена с разпореждане № 398/21.03.2023 г.
по същото дело, за главница над 856,98 лв. до 30 000 лева, част от общ размер
от 154 424.05 лева, ведно със законната лихва върху главницата от 124 424.05
лева от 06.01.2023 г. до окончателното плащане, респ. върху главницата над
856,98 лв. до 30 000 лева от 04.01.2023 г. до окончателното плащане, КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения с искова молба от 1.03.2024 г. от Г. Х. Б., ЕГН
********** от гр. П., бул. "Р." **, ет. *, офис ** против О. В. - гр. В., ул."Х.
А." **, ЕИК ********* иск с правно основание чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 422,
ал.1, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ответникът О. В.
дължи на ищеца адвокат Б. сумата над 856,98 лв. до 154 424,05 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал.
3 вр. ал. 1 от ЗА с решение на А. с. - П. за осъществено процесуално
представителство по т.д № 173/2016 г. на ОС - Пазарджик, за което е издадена
заповед за изпълнение № */******** г. по ч. гр. д. № **/**** г. на РС-В.,
поправена с разпореждане № 406/21.03.2023 г. по същото дело, за главница от
124 424.05 лева, част от общ размер от 154 424.05 лева, както и заповед за
изпълнение № */******** г. по ч. гр. д. № */**** г. на РС-В., поправена с
разпореждане № 398/21.03.2023 г. по същото дело, за главница над 856,98 лв.
до 30 000 лева, част от общ размер от 154 424.05 лева, ведно със законната
лихва върху главницата от 124 424.05 лева от 06.01.2023 г. до окончателното
плащане, респ. върху главницата над 856,98 лв. до 30 000 лева от 04.01.2023 г.
до окончателното плащане, срещу които две заповеди ответната О. В. е
възразила по реда на чл. 414 от ГПК.
ОТМЕНЯ решение № 33/7.02.2024 г., постановено по гр.д. № 143/2023
г. на ОС-Пазарджик И В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ относно
разноските, с която е осъдена о. В. да заплати на Г. Х. Б. сумата над 17,14
лв. до 3 088.48 лева - разноски за държавна такса, направени частично за
заповедното производство по ч.гр.д. № */**** г. на РС-В. и изцяло за
заповедното производство по ч.гр.д. № **/**** г. на РС-Пазарджик, на осн. чл.
78, ал. 1 ГПК, осъдена е о. В. да заплати на адвокат С. И. С. сумата над 480
лв. до 8 852.35 лева с ДДС - разноски за адвокатско възнаграждение за
оказаната безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 3 /друг юрист/ от ЗАдв в
заповедното производство, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, осъдена е о. В. да
36
заплати на Г. Х. Б. сумата над 17,14 лв. до 3 088.48 лева - разноски за
държавна такса в исковото производство, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК и е осъдена
о. В. да заплати на адвокат С. И. С. от АК - П. сумата над 780 лв. до 15
512.35 лева с ДДС - разноски за адвокатско възнаграждение за оказаната
безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 3 /друг юрист/ от ЗАдв в исковото
производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на О. В. - гр. В. за осъждане на
ищеца Г. Х. Б. да й заплати сума за направени разноски за адвокатско
възнаграждение в производството по спора пред окръжния съд, като
неоснователно.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на О. В. - гр. В. за осъждане на
ответника по въззивната жалба Г. Х. Б. да й заплати сума за направени
разноски за адвокатско възнаграждение в производството по спора пред
апелативния съд, като неоснователно.
ОСЪЖДА Г. Х. Б., ЕГН ********** от гр. П., бул. "Р." **, ет. *, офис **
да заплати на О. В. - гр. В., ул."Х. А." **, ЕИК ********* сумата 3 071,34 лв.
за направени разноски за платена ДТ за въззивното производство по
съразмерност.
ОСЪЖДА О. В. - гр. В., ул."Х. А." **, ЕИК ********* да заплати на
адвокат С. И. С. от АК-П. с личен № *********, с адрес на кантората гр. П.,
бул. "Р." **, ет. * сумата 480 лв. с ДДС, представляваща възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство съгласно чл. 38,ал.1,т.3
от ЗА в производството пред Апелативен съд-Пловдив за защитата на
ответника по подадената от О. въззивна жалба Г. Х. Б. на основание чл.38,ал.2
от ЗА.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК пред
Върховния касационен съд – гр. С. с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
37