Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
03.08.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шестнадесети юни две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 8438 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 65899 от 11.03.2020 г. по гр.д. № 78926/2017 г. Софийски
районен съд, 67 състав признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
че „Д.“ ЕАД, ЕИК*******, дължи на Е.Б.Г., ЕГН **********, на основание чл.
45, ал. 1 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД сумата 438.09 лева, представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за самолетни билети в
периода от м. 10.2016 г. до м. 05.2017 г. по направление Лондон – България,
сумата 1 800 лева, представляваща обезщетение за вреди под формата на пропусната
полза, изразяваща се в нереализиран доход от наем за периода от м. 11.2016 г.
до м. 04.2017 г., и сумата 1 000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди – претърпени болки и страдания, ведно със законната лихва
върху тези суми, считано от 10.05.2017 г. до окончателното изплащане, за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 29434/2017 г. по описа на
СРС, 67 състав, като отхвърлил иска за имуществени вреди, изразяващи се в
направени разходи за самолетни билети за разликата над сумата 438.09 лева до
сумата 450 лева, както и иска за претърпени неимуществени вреди - над сумата 1 000
лева до пълния му предявен размер от 1 550 лева. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 659.60 лева – разноски за
исковото производство, и сумата 404.60 лева - разноски за заповедното
производство; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на
ответника разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете в размер на 64.50
лева.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Д.“ ЕАД, който го
обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност –
неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Районният съд неправилно
тълкувал трите СТЕ, като основал решението си не на събраните доказателства, а
на житейски и логически разсъждения. Вещите лица от СТЕ категорично установили,
че представеният от ищцата ВиК проект от 2001 г. не бил изпълнен и вертикална
водоснабдителна тръба не преминава през помещенията – собственост на ответника,
както и че общият водомерен възел след водомерите се намира в общо помещение,
до което достъп има всеки от живущите в сградата. Нито вещото лице В.Н., нито
вещото лице Г.Г. в повторната СТЕ установили старият водопровод да е преминавал
през имота на ответника, както и посочили, че не може да се установи кога, от
кого и поради какви причини е премахнат старият сутеренен сектор от
водопроводните тръби. В тази насока били и показанията на св. Б., представител
на „В.“ ООД – дружеството, извършвало ремонт в помещенията на ответника. Той
категорично заявил, че не е възможно прекъсване на водоподаването в участъка на
помещенията на ответника, защото там нямало вертикална водоснабдителна тръба, а
канализационни. Заявил също, че е отключил помещението на Ц.(съпруг на св. И.Н.,
който се уверил, че водоподаването не било прекъснато в имота на ответника. За
да приеме, че е налице противоправно деяние, извършено от ответника и пропуснати
ползи от наем, съдът се позовал на показанията на св. И.Н., собственик на ап. 5
в сградата. Същата заявила, че от края на м. октомври 2016 г. нейният
апартамент, както и този на ищцата, останал без вода. Свидетелката не можела да
посочи причината за това и твърдяла неистина, че 6 - 7 месеца е била без вода.
Това нейно твърдение се оборвало от показанията на нейния съпруг А..Ц., дадени
пред прокуратурата и отразени в Постановление за отказ да се образува
наказателно производство от 06.01.2017 г., представено с исковата молба. В тази
насока било и представеното от ответника удостоверение от ВиК – Видин, от което
било видно, че в ап. 5 в периода м. 10.2016 г. – м. 05.2017 г. са потребявали и
заплащали между 10 и 13 куб. м вода. В показанията си твърдяла още, че ищцата и
съпругът на свидетелката възложили проект на инженер и водоподаването им е
възстановено, при което възниквал въпросът как при общ проект в единия имот,
който се намира над този на ищцата е възстановено водоползването, а в имота на
ищцата няма 6 месеца. За да приеме извършване на противоправно деяние районният
съдия се позовал и на писмо от ВиК, в което било посочено, че причината за
липсата на водоподаване за ап. 1 и ап. 5 е след водомерите и същото не
доказвало вина на ответника. Неправилно на ищцата било присъдено обезщетение за
имуществени вреди за заплатени самолетни билети. Представените такива не
доказвали причината за тяхното използване. От показанията на свидетелите било
видно, че ищцата и съпругът и всеки месец откакто са в Англия посещавали
България. Не се доказало тези посещения да са били във връзка с настъпилата
авария на водопровода. Не се доказвали и пропуснатите ползи от представения
наемен договор, който бил оспорен от ответника като антидатиран. Договорът бил
сключен в деня, в който е станала аварията, между ищцата, която не била в
България и св. Т. Т., нейна братовчедка. В т. 2 от договора свидетелката била
посочена като жител ***. В показанията си пред съда същата заявила, че живее в
гр. Видин и че щели да подпишат договор; Завила, че превела 300 лв. гаранция и
един наем от 300 лв., но съдът неправилно отказал да задължи ищцата да
представи тези банкови документи. От представените удостоверения за постоянен и
настоящ адрес било видно, че постоянният адрес на Т. бил в София, а настоящият
й е във Видин от 21.05.2019 г., веднага след разпита й като свидетел на
16.05.2019 г. Задава се въпроса защо, след като ищцата е отстранила аварията с
водоподаването, Т. не е взела под наем имота на ищцата, а три години след това
има друг настоящ адрес ***. Не били доказани и твърдените неимуществени вреди –
влошено здравословно състояние на ищцата в резултат на спирането на
водоподаването. Тя се отказала от назначената СМЕ, която щяла да докаже дали
има промяна в здравословното й състояние преди и след спирането. Не били
доказани и другите два елемента от фактическия състав на непозволеното
увреждане – вина и причинно-следствена връзка. Поради това моли съда да отмени
решението в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да
отхвърли предявените искове. Не претендира разноски. Прави евентуално възражение
за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната
страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Е.Б.Г. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение в атакуваните части
като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък
по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 28.06.2021 г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове – с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 49 вр. чл.
45 ЗЗД за сумата 450 лв. – обезщетение за имуществени вреди под формата на
претърпяна загуба, изразяващи се в направени от ищцата извънредни разходи за
пътувания от Великобритания до България в периода м. 10.2016 г. – м. 05.2017 г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата 1 800
лв. – обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи –
нереализиран доход от наем за периода м. 11.2016 г. - м. 04.2017 г., и с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата 1 550 лв. –
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се във влошаване на
здравословното състояние на ищцата, стрес, негативни изживявания и влошаване на
семейните й отношения в резултат противоправното поведение на ответното
дружество - прекъсване на водоснабдяването на собствен на ищцата имот – ап. № 1
на ул. *******в гр. Видин. Претендирана е и законната лихва върху главниците от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане. За
сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
гр.д. № 29434/2017 г. на СРС, 67 състав.
С отговора на
исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил
предявените искове по основание и размер. Твърди, че в качеството си на
собственик на помещението, намиращо се на приземния етаж на процесната сграда и
с оглед състоянието му, през месец април 2016 г. предприел извършването на СМР
– поставяне на топло- и хидроизолация на тавана на помещението и възстановяване
на въздуховодна система, съгласно изготвен проект. Всички ремонтни дейности
били извършвани със съгласието на собствениците на сградата, а считано от
20.10.2016 г. същите били преустановени поради подадена жалба за незаконно строителство.
Оспорил е твърденията на ищцата управителят на дружеството или негови служители
да са извършили действия, в резултат на които имотът на ищцата да е останал без
вода. Искал е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Макар да
е дал неточна правна квалификация на претенциите – по чл. 45 ЗЗД вместо по чл.
49 вр. чл. 45 ЗЗД, първостепенният съд е разгледал правопораждащите спорните
права факти, поради което решението му не е недопустимо. Възражението на
длъжника срещу издадената заповед за изпълнение е подадено в срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415 ГПК и са
допустими. Районният съд правилно е установил фактическата обстановка по спора,
към която на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща, а във връзка с
доводите в жалбата намира следното:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна
функция и е за чужди виновни противоправни действия. По предявения иск с правно
основание чл. 49 ЗЗД по делото трябва да бъдат установени следните
елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността за обезвреда:
противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено
извършване на някаква работа от ответника, причиняване на вреда - при или по
повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между
противоправното поведение и вредоносния резултат. Вината на причинителя на
вредата се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване
да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия
извършител. Отговорността се ангажира и тогава, когато не е установено
кой конкретно измежду лицата, на които е възложена работата,
е причинил вредите.
В случая от съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни
доказателства и заключения на СТЕ съдът намира за установено по безспорен начин
извършването на противоправно деяние от страна на лице, на което ответното
дружество е възложило работа, изразяващо се в прекъсване на водоподаването към
собствения на ищцата ап. № 1 на ул*******в гр. Видин.
Прекъсването на водоподаването към апартамента на ищцата в края на м.
10.2016 г. не се оспорва и от ответника с отговора на исковата молба, същият е
твърдял само, че водоподаването във всички апартаменти било възстановено през
м. ноември 2016 г. Това твърдение обаче се опровергава от приетото и неоспорено
писмо от ВиК – Видин от 10.07.2017 г., съгласно което и след подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК в имота на ищцата няма водоподаване, макар в писмото
да не е посочена причината за това.
Не е било спорно и ответникът твърди, че след закупуването от него на помещението,
намиращо се в подземния етаж (сутерена) на сградата, през м. 04.2016 г. същият
започнал ремонт на помещението – фитнес/ресторант.
Същевременно от допълнителното заключение на СТЕ, изготвено въз основа на
първоначалния инвестиционен проект от 2001 г., част „ВиК“, приетия проект за
частично изместване на водопроводен клон от 2017 г. и след извършен оглед от
вещото лице се установява, че мястото, определено по първоначалния проект за
поставяне на водоснабдителните тръби е в помещението на ответника. Вещото лице
не е възприело наличието на тръби, нито следи от премахнати съоръжения, но
допуска при извършените ремонтни дейности в помещението (ресторанта) същите да
са били отстранени или зазидани. Във връзка с извършения последващ оглед в
апартамента на ищцата след направения отвор на пода на входното антре вещото
лице посочва, че е възможно именно оттам да е минавала водопроводната тръба,
захранваща апартамента. Такава тръба е могла да идва само вертикално отдолу,
респективно да води до помещението на ответника. Посоченото разположение на
водопроводното съоръжение отговаря на първоначалния проект на сградата от 2001 г.,
като макар понастоящем съответните части по вертикала да липсват, може да се
направи извод, че това е нивото на сградата, където е било прекъснато
водоснабдяването. При изслушване на допълнителното заключение вещото лице обяснява,
че по проект водозахранването на процесния имот е следвало да се осигурява чрез
коляно, което напълно съответства на отразеното в предоставения му от ищцата
снимков материал на пода на жилището. Това от своя страна кореспондира с изискването
вертикалната система от тръби да премине в хоризонтал в апартамента като място
и като завой.
Съдът кредитира допълнителното заключение на СТЕ, доколкото то е
единственото, изготвено след предприетите от ищцата разрушителни работи,
позволяващи да се добие представа за реалното местоположение на вертикалните
водопроводни тръби по стария проект.
Няма спор и по делото се установява, че при извършените СМР в имота на
ответното дружество е зазидан входът, водещ директно от сутеренната стълбищна
площадка към собствения на ответника имот. Следователно към момента на
прекъсване на водозахранването на имота на ищцата само служители на ответника,
респ. лица, на които същият е възложил работа, са имали достъп до помещението,
в което са се намирали вертикалните водопроводни тръби, предвидени да захранват
с питейна вода апартамента на ищцата, и само те са могли да прекъснат
захранването, което поведение несъмнено е противоправно. Независимо че не е установено
кое точно лице, на което ответникът се явява възложител по смисъла на чл. 49 ЗЗД е извършило това деяние, гаранционно-обезпечителната отговорност на
ответното дружество следва да бъде ангажирана.
Доводите в жалбата съдът намира за неоснователни. Показанията на св. Б.,
ценени по реда на чл. 172 ГПК (същият има дете с управителката на ответното
дружество и е участвал в ремонта на помещенията на ответника като представител
на „В.“ ООД) не могат да бъдат кредитирани, тъй като същите са недостоверни,
заинтересовани и противоречащи на станалите събрани доказателства. Твърденията
му да не могло да бъде прекъснато водоснабдяването от помещенията на ответника противоречат
на кредитираното допълнително заключение на СТЕ, а твърденията че отключил помещението
на А. Ц.противоречат на изнесеното от последния пред РП – Видин – че обещаният
достъп до имота на ответника, за да установи мястото и вида на аварията не му
бил осигурен, поради което бил принуден да възстанови водоподаването към ап. 5 чрез
преправяне на изградената ВиК инсталация. В това постановление действително е
посочено, че според А. Ц.водоподаването към ап. 5 е възстановено към 02.12.2016
г., но освен че това е станало чрез преправяне на ВиК инсталацията, кога точно
е направено това от собствениците на ап. 5 е неотносимо за настоящия спор. От
представения проект за частично изменение от 2017 г. се установява, че
водоподаването към апартамента на ищцата е възстановено на 01.08.2017 г., а
защо и св. Цветанова е възложител по този проект е така неясно, както и
дадените от нея показания пред съда, по-голямата част при твърдения за липса на
компетентност да отговори на задаваните й въпроси. Във връзка с доводите в
жалбата следва да се посочи само, че от представеното удостоверение от ВиК –
Видин е видно, че в имота на ищцата няма потребление на вода, а по отношение на
ап. 5 няма яснота на какви периоди е извършвано отчитане и кои от отразените
стойности са по прогнозна консумация и кои – след реален отчет на водомери, но
че е имало прекъсване на захранването се установява и по посочените за м.
12.2016 г. 0 куб. м потребление.
Противно на твърдяното в жалбата,
по делото се установява от показанията на св. В., че именно проблемите с
водоснабдяването на имота на ищцата наложило чести по-кратки пътувания от
обичайните 2 - 3 пъти годишно. Показанията на св.В.се подкрепят и от
представените жалби на ищцата до всякакви институции, които в крайна сметка не
са реагирали адекватно и не са успели да накарат управителя на ответното
дружество да осигури достъп до помещенията си за изясняване причините за
аварията.
За неоснователни съдът намира и доводите във връзка с иска за обезщетение
за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи. Че договорът за наем от
29.10.2016 г. е бил сключен в края на м. 10.2016 г. се потвърждава както от
показанията на св. В., така и от показанията на св. Т.. Противно на твърдяното
от въззивника, към датата на сключване на договора ищцата е била в България,
видно от самолетния билет на л. 121 от делото на СРС. Действително, в титулната
част на договора за наем като част от използваната бланка е посочено „жител ***,
но на стр. 3 от договора наемателката е посочила като адрес за кореспонденция
постоянния си адрес в гр. София. Дали св. Т. е изпълнила административното си
задължение за обявяване на настоящ адрес или не обаче е ирелевантно за спора.
Свидетелката потвърждава пред съда, че е подписала договора за наем, както и че
е заплатила депозит в размер на 300 лв. и един наем от 300 лв., но спирането на
водоподаването в имота наложило прекратяване на договора. Искането на ответника
за задължаване на ищцата по реда на чл. 190 ГПК да представи платежни
нареждания за получените от нея суми правилно не е уважено от районния съд, тъй
като няма как същите да се намират у ищцата, а искане за задължаването й да представи
извлечение от банковата си сметка не е направено. Що се отнася до въпроса във
въззивната жалба защо понастоящем св. Т. имала обявен друг настоящ адрес ***, а
не е наела имота на ищцата, логичният отговор е, че сигурно защото имот с дупка
в антрето не е привлекателен за потенциалните наематели, а въпросната дупка е
направена от ищцата и съпруга й именно с цел разкриване на обективната истина
по настоящото дело.
Противно на твърдяното в жалбата, районният съд е приел, че по делото не е
доказано твърдяното влошаване на здравословното състояние на ищцата, но е приел
за установено от показанията на св. В., че във връзка с констатирания проблем с
водоснабдяването в жилището ѝ и последващите действия по установяването и
отстраняването му ищцата е била неспокойна и стресирана, което довело до
необходимостта да потърси и лекарска помощ. Присъденото от районния съд
обезщетение за неимуществени вреди е именно за претърпените от ищцата негативни
изживявания и стрес, а не във връзка с влошаване на здравословното й състояние.
Доводите в жалбата са неоснователни, поради което първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в обжалваните части, при посочване от въззивния съд
на точната правна квалификация.
При този изход и изричната
претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемата.
Доказано направените са в размер на 1 200 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение. Съобразно обжалваемия интерес от 3 238.09 лв., минималното
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 456.67 лв. Пред настоящата
инстанция делото не е било усложнено от фактическа и/или правна страна, поради
което въззивният съд намира възражението на въззивника за прекомерност по
смисъла на 78, ал. 5 ГПК за основателно, като възнаграждението следва да бъде
намалено на 500 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № № 65899 от 11.03.2020 г., постановено по гр.д. № 78926/2017
г. на Софийски районен съд, 67 състав в
обжалваните части, с които е признато за установено, че „Д.“ ЕАД, ЕИК ********, дължи
на Е.Б.Г., ЕГН **********, сумата 438.09 лева, представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за самолетни билети в
периода от м. 10.2016 г. до м. 05.2017 г. по направление Лондон – България,
сумата 1 800 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата
на пропуснати ползи - нереализиран доход от наем за периода от м. 11.2016 г. до
м. 04.2017 г., и сумата 1 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди – претърпени болки и страдания, ведно със законната лихва върху тези
суми, считано от 10.05.2017 г. до окончателното изплащане, при правилна
правна квалификация на исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Д.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Е.Б.Г., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата 500.00 лв. (петстотин лева), представляваща разноски
за въззивното производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д.
№ 78926/2017 г. на Софийски районен съд, 67 състав е влязло в сила.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.