№ 67
гр. Бургас, 24.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно
гражданско дело № 20212100501720 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод
въззивната жалба на процесуалния представител на „Водоснабдяване и
канализация „ЕАД –ответник по гр.д. № 20212120101640 /2021 год. по
описа на Бургаския районен съд против решение № 703/15.07.2021 год.
постановено по същото дело ,с което е прието за установено в отношенията
между страните по делото ,че ищецът К.Г.Д. от гр.*** не дължи на ВиК ЕАД
сумата от 1239,34 лв. /308,03 лв. – главница ,325 лв. –разноски по издаден
изп.лист от 28.01.2015 г., 18,16 лв.-лихви ,174 лв. –разноски по изп.д. ,114,14
лв. –такса по т. 26 от ТТР по ЗЧСИ и 300 лв. –възнаграждение за
юрисконсулт /поради изтекла погасителна давност .
Въззивникът изразява недоволство от решението , като счита
същото за неправилно и необосновано,постановено при неотчитане на
събраните по делото доказателства ,доводите на въззивника и при
неправилни изводи на съда .
Сочи се ,че на първо място,че са допуснати съществени процесуални
нарушения –за да отхвърли искането за прекратяване на делото по смисъла на
чл. 238 ал. 2 ГПК ,съдът е приел ,че по делото била приложена молба на лист
1
32 ,която според въззивника не е докладвана по делото и ответното
дружество не е запознато с нея и със съдържанието й .Не е докладван и
списък с разноски ,по който ответникът не е могъл да възрази за
прекомерност на адвокатското възнаграждение .
Съдът неправилно е уважил и възражението за погасяване на
главницата по давност .В случая ,макар и процесните вземания да са с
характер на периодични задължения ,погасителната давност за тях според
въззивника е петгодишна на осн.чл. 117 ал. 2 ЗЗД ,считано от влизане в сила
на заповедта за изпълнение ,защото ,когато е установено вземането със
съдебно решение ,съгл.чл. 117 ал. 2 ЗЗД давността е винаги 5-годишна..След
влизане в сила на заповедта за изпълнение ,иск за оспорване на вземането на
основание факти ,настъпили до изтичане на срока за подаване на
възражение,може да бъде предявен само при наличие на предпоставки по чл.
424 ГПК .В този смисъл следва да се счита ,че заповедта за изпълнение
,влязла в сила , има установително и преклудиращо действие ,като установява
с обвързваща страните сила ,че вземането съществува към момента на
изтичане срока за подаване на възражение..
Цитира се съдебна практика ,по силата на която ,ако е осъществен
състав за прекратяване на изпълнителното производство по чл. 433 ал. 1 т. 8
ГПК към дата ,предхождаща 26.06.2015 г. ,приложение намира ПМС №
3/1980 г. и новата погасителна давност за вземането по чл. 117 ал. 1 ЗЗД
започва да тече от датата на изтичане на релевантния двугодишен срок ,през
който взискателят не е поискал изпълнителни действие.
Счита се ,че решението не е съобразено и със Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение-
Оспорва се решението и по отношение на основателността и
присъдените по делото разноски ,като се възразява против дължимостта на
разноските и срещу размера им .
Моли се за отмяна на решението и връщане на делото за ново
разглеждане ,евентуално – за постановяване на решение по същество ,с което
да бъдат отхвърлени предявените искове.моли се за присъждане на разноски
.Не се сочат нови доказателства .
Въззивната жалба е допустима, подадена в законовия срок и
отговарящи на изискванията на чл.260-261 от ГПК..
2
Писмен отговор по реда на чл. 263 от ГПК не е постъпил от
въззиваемия ищец,който не е взел становище по въззивната жалба.
След преценка на събраните по делото писмени доказателства и като
обсъди съображенията на страните ,Бургаският окръжен съд прие за
установено следното :
Предявен е бил отрицателен установителен иск с правно основание чл.
439 вр.чл. 124 от ГПК .
Установено е било по делото ,че въз основан на заповед за изпълнение
на парично вземане от 03.12.2014 г. ,издадена по ч.гр.д. № 1039/2014 г. по
описа на РС – Карнобат е бил издаден и изпълнителен лист срещу длъжника
К.Г. Д. в полза на „ВиК“ЕАД за сумата 308,03 лв. – задължения ,неизплатени
в изискуемия срок по фактури за ползване на ВиК услуги – а именно за
доставена ,отведена и пречистена вода за периода от 21.112011 г. до
27.10.2014 г. с отчетен период по фактури от 21.09.2011 г до 01.02.2013 г.
,ведно със законна лихва върху главницата от 03.12.2014 г. до окончателното
изплащане на вземането и за сумата 326 лв. – направени разноски по делото
.Въз основа на този изпълнителен лист е било образувано изп.д. №
20157040400424 по описа на ЧСИ Иванка Миндова ,с район на действие-
БОС,като до длъжника – ищец в настоящото производство е била изпратена
покана за доброволно изпълнение ,в която е посочено ,че общото му
задължение към 03.07.2015 г. възлиза на 1239,34 лв. /производството по
изп.дело е спряно на оснчл. 432 ал. 1 т. 1 ГПК с постановление от 15.03.2021
г. /.
При тази фактическа обстановка твърдяло се е от ищеца по
настоящото дело ,че не дължи въпросната сума поради изтикла в негова
полза петгодишна погасителна давност ,при което е погасена въможността за
принудително изпълнение на вземането на ответното дружество .
За да уважи предявения отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439 ГПК ,районният съд е приел ,че искът е допустим
,доколкото е налице правен интерес у ищеца да установи несъществуването
на вземането при образуваното и висящо изпълнително дело срещу него .В
случая ищецът се е позовал на нормата на чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК ,като
основание за прекратяване на изпълнителното производство поради
неизвършване на изпълнителни действия по искане на взискателя за
3
определен срок и изтекла в негова полза петгодишна давност .Спорните по
делото въпроси дали е изтекла в полза на ищеца по делото погасителната
давност по отношение вземането на ответника и налице ли е хипотезата на чл.
433 ал. 1 т. 8 ГПК районният съд е решил в светлината на разясненията
,дадени с ТР № 2/26.06.2015 г. постановено по т.д. № 2/2013г. на ВКС ,ОСГТК
и настоящият съдебен състав споделя изцяло изложените в тази връзка
мотиви на първоинстанционния съд ,към които препраща на осн.чл. 272 от
ГПК .
Във въззивната жалба се инвокират оплаквания за допуснати
съществени процесуални нарушения при постановяване на атакувания акт
,като се счита и че решението е неправилно ,постановено в отклонение на
материалния закон ,но тези оплаквания са несъстоятелни .
На първо място действително ответникът чрез процесуалния си
представител в заседанието по същество – на 25.06.2021 г. е поискал
прекратяване на делото на осн.чл. 238 ал. 2 от ГПК –поради неявяването на
ищеца в първото съдебно заседание и липсата на изявление за гледане на
делото в негово отсъствие .В първото съдебно заседание –насрочено на
21.05.2021 г. действително ищецът не се е явил и не е изпратил свой
представител .Тъй като ответникът не е бил редовно призован не е бил даден
ход на делото и същото – отложено за 25.06.21 г. Преди заседанието обаче
упълномощеният представител на ищеца – адв. Досев е взел писмено
становище по хода на делото и по доказателствата ,като е заявил ,че иска
делото да бъде проведено в негово отсъствие.Молбата е приложена на л. 32 от
ГПК и е докладвана от съда в съдебно заседание на 21.05.21 г. Затова и
правилна е преценката на съда ,че в случая не може да бъде приложена
нормата на чл. 238 ал. 2 ГПК ,тъй като ищецът е взел становище за гледане на
делото в негово отсъствие и по доказателствата в първото редовно съдебно
заседание.
Що се касае до приложението на ТР № 2/26.05.2015г.на ВКС ,ОСГТК
при преценката относно погасяването на вземането в резултат на изтеклата
петгодишна давност ,то в тази насока във въззивната жалба не се съдържат
основателни аргументи ,които да доведат до различни от направените от
първостепенния съд правни изводи , а цитираните решения на ВКС
потвърждават тези изводи .
4
Така в цитираното решение № 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 238/2017 г.
на ВКС ,четвърто г.о. се дават следните разяснения :
„ППВС № 3/18.11.1980 година е прието при действието на ЗУС (отм.);
, който е бил обнародван в ДВ бр. 23/19.03.1972 година. Съгласно чл. 58, т. 1
и т. 2 от този закон ППВС издава два вида постановления, а именно
тълкувателни такива по прилагането на закона и ръководни такива за
насочване дейността на съдилищата и особените юрисдикции. По силата на
чл. 59 от ЗУС (отм.); първите от тях са задължителни за съдилищата и
особените юрисдикции, както и за административните органи, актовете на
които подлежат на съдебен надзор. Посочения закон е отменен със ЗСВ
(отм.); , който е бил обнародван в ДВ бр. 59/22.07.1994 година. Съгласно чл.
84, ал. 1, т. 2 от този закон общото събраните на съответната колегия на ВКС
може да постановява тълкувателни решения по приложението на закона при
неправилна или противоречива съдебна практика, като по силата на чл. 86, ал.
2 от закона тези решения са задължителни за органите на съдебната и
изпълнителната власт. Възможността за постановяване на такива
тълкувателни решения при противоречива или неправилна практика е
запазена в чл. 124 от действащия ЗСВ, като по силата на чл. 130, ал. 2 от този
закон те са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за
органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които
издават административни актове….
В този случай следва да бъде преценен въпроса от кой момент действа
даденото с новия тълкувателен акт тълкуване на правната норма. В законите,
уреждащи тези актове, не са посочени изрично правила относно влизането им
в сила и действието им във времето, каквито норми са налице в ЗНА. При
постановяването на нов тълкувателен акт за приложението на правната норма
е налице промяна в начина, по който ще бъдат прилагана нормата, който е
различен от този по предшестващия тълкувателен акт. Дадените с
тълкувателните актове тълкувания на правната норма са задължителни за
съответните органи и същите следва да я прилагат в смисъла посочен в тези
актове, като това тяхно задължение отпада едва с отмяната им. Затова не
може да бъде изисквано от съответния орган да съобразява действията си с
тълкувателен акт, който все още не е действащ. От друга страна, посочените
по-горе разпоредби, уреждащи задължителната сила на тълкувателните
5
актове, не предвиждат такова задължително действие на същите по
отношение на другите правни субекти извън посочените в тях. Последните
обаче, макар и да не са адресати на задължителната сила на тълкувателните
актове, могат да изискват от съответния орган да съобрази решението си с
тях. В случай, че това не бъде направено, те имат възможността да оспорват
взетите от съответните органи решения по установения за това ред.Те обаче
не могат да изискват от тези органи да съобразяват действията си с бъдещи
тълкувателни актове, нито пък самите органи могат да прилагат последните
преди те да са постановени. С оглед на това следва да бъде прието, че
последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните
такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са
постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с което
се постановява тълкувателния акт се състои от две части. С първата от тях се
дава новото тълкуване на правната норма, а в втората се обявява за загубил
сила предшестващи тълкувателен акт. Втората част поражда действие от
момента на постановяването на новото ТР, поради което и от този момент
предшестващия тълкувателен акт престава да се прилага. Затова установеното
с новото ТР тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от
съответните органи, за които то е задължително, по случаите които са от
тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след
приемането на новото ТР или по такива, които са били заварени към този
момент…Съгласно даденото с ППВС № 3/18.11.1980 година тълкуване
образуването на изпълнителното производство прекъсва давността като по
време на изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на
ВКС, обаче е дадено съвсем различно разрешение като е прието, че в
изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по
принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено цитираното
ППВС….
С оглед на горното извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015
година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС
отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 година поражда действие от датата на
обявяването на ТР, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година,
постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС разрешение
6
се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този
момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са
приключили преди това.“
В настоящия случай изпълнителното дело за принудителното
събиране на вземането на ответното дружество е образувано на 17.06.2015
г./при действието на ППВС № 3/80г./ и до датата на влизане в сила на ТР №
2/2015 г. образуването на изп.дело е прекъснало давността .С влизане в сила
на ТР № 2 от 26.06.2015 г. е започнала да тече нова петгодишна давност по
чл. 110 от ЗЗД и изтича на 26.06.2020 г. До тази дата е извършено едно
единствено действие ,прекъсващо давността според цитираното по-горе
тълкувателно решение – а именно чрез налагане на запор върху банковите
сметки на длъжника на 02.09.2015 г. Следващото действие от категорията
,прекъсващи давността е от 02.02.2021 г. –когато взискателят е поискал опис
на движими вещи на длъжника и същото е извършено след изтичане на срока
по чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК /на 02.09.2017 г. / и след 26.09.2020 г. ,когато е
изтекла и общата погасителна давност ,поради което правилен е изводът на
съда ,че в полза на ищеца е изтекла погасителната давност за вземането на
ответника .Тук не става дума за хипотеза ,в която е налице осъществен състав
за прекратяване на изпълнителното производство по чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК
към датата ,предхождаща 26.06.2015 г. ,когато ще намери приложение ППВС
№ 3/80 г. и новата погасителна давност да започне да тече от датата на
изтичане на релевантния двугодишен срок /както се сочи във въззивната
жалба /.Тук срокът по чл. 433 ал. 1т.8 е изтекъл след 26.06.2015 г. – а именно
на 02.09.2017 г.
Затова възраженията на въззивника са неоснователни .При това към
датата на последното искане за принудително действие – 02.02.2021 г. е
изтекла петгодишната давност ,дори имайки предвид спирането на тези
срокове по Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение / по силата на който от 13.03.2020 г. до 21.05.2020 г. сроковете са
спряни и в такъв случай давностният срок в полза на ищеца е изтекъл на
09.10.2020 г. , а молбата за опис на имуществото е от 02.02.2021 г./.
Затова и решението следва да бъде потвърдено ,включително и в
частта относно присъдените разноски в полза на ищцовата страна.Тук следва
да се подчертае ,че представянето на списък на разноските по чл. 80 от ГПК
7
не е основание за отказ да бъдат присъдени разноски по делото в полза на
непредставилата списък страна ,а само за отказ да бъде изменено решението
по искане на тази страна . В случая искане за присъждане на разноски
страната е направила още в исковата молба .Доказателства за заплащане на
разноски пред първата инстанция също са представени и от тях става ясно
,че страната е направила разноски в размер на 450 лв. – от които 50 лв. –
внесена държавна такса и 400 лв. – платено адвокатско възнаграждение ,за
което е представен договор за правна защита и съдействие .Възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение ,претендирано от ищеца ,не е
направено от ответната страна по реда на чл. 78 ал. 5 ГПК ,поради което и
направеното едва с въззивната жалба възражение е преклудирано / а и
неоснователно ,тъй като адвокатското възнаграждение не е прекомерно /.В
полза на въззиваемия-ответник по делото следва да бъдат присъдени и
направените разноски пред настоящата инстанция ,които възлизат на сумата
от 400 лв. – платено адвокатско възнаграждение .Същото е в рамките на
минималното такова –по силата на чл. 7 ал. 2 т. 2 НМРАВ,поради което и
възражението за прекомерност също е неоснователно .
Затова и Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 703/15.07.2021 г. постановено по гр.д.
№ 20212120101640 по описа на Бургаския районен съд за 2021 г.
ОСЪЖДА „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ „ЕАД,ЕИК
*********,седалище и адрес на управление-гр. Бургас ,ул.“Ген .Владемир
Вазов“ № 3 да заплати на К.Г. Д. ,ЕГН********** от гр.*** ,съдебен адрес –
гр. Бургас ,ул. „Цар Симеон !“ № 102 ,ет. 1 ,ап.2 –чрез адв. Т.Досев , сумата
400 /четиристотин /лева- направени разноски по делото пред настоящата
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно .
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9