Р Е Ш Е Н И Е
№260162
гр.Ботевград, 29.12.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
БОТЕВГРАДСКИ
РАЙОНЕН СЪД, наказателна
колегия, първи съдебен състав, в публичното заседание на двадесет и девети
октомври през две хиляди и двадесета година,
в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : **** ****
при секретаря Ива Тодорова, като разгледа докладваното от
съдия **** НАД №301 по описа за 2020
година
и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по чл.59 и сл. от ЗАНН.
М.М.М. с ЕГН**********,*** е обжалвал в
законния срок наказателно постановление
№17-1204-001856 от 18.09.2017г., издадено от Началник група към ОДМВР – София,
сектор пътна полиция ОДМВР - София, упълномощен със заповед № 8121з-952 от
20.07.2017г. на МВР, с което за нарушение на чл.150 от ЗДвП на основание чл.177,
ал.1, т.2, пр.2 от ЗДвП му е наложено
административно наказание „глоба” в размер на 100.00лева. В жалбата си М.
излага съображения за
незаконосъобразност на НП и моли да бъде отменено изцяло, със законните
последици.
В хода на
разглеждане на делото пред настоящата инстанция, жалбоподателят, редовно
призован - не се явява и не ангажира доказателства в подкрепа на
изложеното в жалбата.
Въззивната страна – ОДМВР - София,
редовно призована, не изпраща представител в съдебно заседание и не изразява
становище по жалбата.
Ботевградска районна прокуратура,
редовно призована, не изпраща представител в съдебно заседание и не ангажира становище
по жалбата.
Съдът след като прецени събраните по
делото доказателства, прие за установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът приема, че от
приложените по делото писмени доказателства:
картон на НП
№19-1204-001856/18.09.2017г.; АУАН №0336536/12.09.2017г.; ЗППАМ №
17-1204-001546/12.09.2017г.; възражение от М.М.М.; удостоверение № 854 от СДВР;
ЗППАМ № 17-4332-000622/14.02.2017г.; заповед № 8121з-952/20.07.2017г.; заповед
№ 517з-110/19.01.2017г.; справка за нарушител/водач - заверени копия, както и
приложените към възражение писмени доказателства: решение от 23.09.2014г. по
АХД № 15850/2013г. по описа на СРС;възражение от М.М.М. и събраните гласни доказателства –
показанията на свидетеля Д.Т.Д., се установява следната фактическа обстановка:
На 12.09.2017г.
около 15.15ч. св. Д.Т.Д. – мл.
автоконтрольор при ОДМВР – София и неговия колега Н.И.С. били на работа и изпълнявали
задълженията си по контрол на пътното движение на автомагистрала „Хемус”
в участъка на 39-ти км. Тогава те спрели движещия се по автомагистралата в посока гр.София лек автомобил м.”Форд
Фокус” с рег.№С****МН, управляван от жалбоподателя М.М.М.. Тогава полицейските
служители извършили справка в масивите на МВР и установили, че жалбоподателят
не притежава валидно свидетелство за управление на МПС, за което св.Д. съставил
на М. АУАН
№0336536/12.09.2017г. в присъствието на С.. Съставения
АУАН бил предявен за запознаване със
съдържанието на М., и същият го подписал с възражения. Въз основа на съставения АУАН е
издадено атакуваното наказателно постановление №17-1204-001856 от
18.09.2017г., от Началник група към ОДМВР – София, сектор пътна полиция ОДМВР -
София.
Горната фактическа обстановка съдът
прие за установена от показанията на свидетеля Д., както и от писмените
доказателства по делото, които са безпротиворечиви.
Съдът счита, че жалбата е допустима, тъй като
е депозирана в срока по чл.59, ал.2 от ЗАНН и е подадена от легитимиран субект /срещу който
е издадено атакуваното НП/, при наличие на правен интерес от обжалване и пред
компетентния съд /по местоизвършване на твърдяното нарушение/.
Съдът приема, че разгледана по същество, жалбата
е основателна.
Съдът намира, че при провеждането на
административно-наказателното производство са допуснати съществени пороци,
обуславящи отмяната на обжалваното наказателно постановление, като незаконосъобразно.
Настоящия съдебен състав намира, че в случая е допуснато съществено процесуално нарушение при
издаването на наказателното постановление. Според
съда съществено при производството от административно-наказателен характер е да
се установи съставеният акт съдържа ли императивно определените в закона
реквизити, наказателното постановление издадено ли е при спазване на
разпоредбите за съдържание и реквизити и съществува ли единство между акта за
установяване на административно нарушение и наказателното постановление. Това
са процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно, и когато установи,
че са допуснати съществени процесуални нарушения, наказателното постановление
следва да бъде отменено изцяло, като незаконосъобразно.
Съгласно
чл.150 от ЗДвП всяко пътно превозно средство, което участва в движението по
пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от правоспособен
водач, освен когато са налице изрично предвидените в разпоредбата изключения.
Правоспособността се придобива по установения в закона ред и същата се
удостоверява с издаването на свидетелство за управление на МПС. Съгласно чл. 157, ал. 1 ЗДвП при издаване на свидетелство за управление притежателят му получава
контролен талон за потвърждаване валидността на притежаваното свидетелство и
определен брой контролни точки за отчет на извършваните нарушения. Законът
предвижда една единствена хипотеза, при която вече придобитата правоспособност
се губи, а именно в случаите в който на водача са му били отнети всички контролни
точки. Загубването на правоспособността в този случай става ex lege и не се
обуславя от издаването на изричен санкционен акт. Разпоредбата на чл. 157, ал. 4 ЗДвП предвижда задължението на водачите, изгубили правоспособността си
вследствие отнемането на контролните им точки, да върнат свидетелството си за
управление в съответната служба на МВР. Неизпълнението на това задължение е
скрепено с възможността за издаване на заповед по чл.171, т.4 от ЗДвП, с която
се налага принудителна административна мярка изземване на свидетелството за
управление на МПС. Загубата на правоспособността не е обусловено от влизането в
сила на тази заповед, доколкото същото става с влизане в сила на санкционния
акт, с който са отнети последните от общо 39 контролни точки. В този смисъл
обстоятелствата, от значение за преценката налице ли е извършено от водача
нарушение по чл.150 от ЗДвП, предвиждаща
задължението на водачите да управляват МПС едва след като са придобили
правоспособност, се свеждат до описание на фактите, сочещи, че водачът никога
не е придобивал правоспособност, респ. тези довели до загубата на придобитата
от водача правоспособност. Действително управлението на МПС, когато
свидетелството за управление на МПС е било отнето по реда на чл.171, т.4 от ЗДвП, понастоящем е предвидено като нарушение на чл. 150а, ал. 1 ЗДвП (изм.
ДВ, бр. 2 от 2018 г. ), но тази редакция на текста е в сила 03.01.2018 г. и не
е била действащо право към момента на установяване на нарушението. В този
смисъл съдът намира, че както актосъставителя, така и АНО правилно са
квалифицирали нарушението като такова по чл.150 от ЗДвП , доколкото към момента
на установяване на нарушението жалбоподателят е бил загубил правоспособността
си поради отнемането на всичките му контролни точки, което е станало с влизане
в сила на НП № 32717/26.03.2008 г. на СДВР, Отдел "Пътна полиция", а
именно на 16.04.2008 г. Считано от тази дата, предвид липсата на доказателства
за положен и издържан нов изпит за придобиване на правоспособност от
жалбоподателя, същият се е считал неправоспособен, респ. управлението на МПС се
квалифицира като нарушение на чл.150 от ЗДвП. Действително санкционната норма
на чл. 177, ал. 1, т. 2 ЗДвП предвижда изричната хипотеза на управление на МПС, след като
свидетелството за управление на МПС на водача е било отнето по реда на чл.171,
т.4 от ЗДвП, като различна от тази на управление на МПС от неправоспособен
водач, но това не може да доведе до извод, че в този случай водачът е
правоспособен, доколкото както вече беше посочено, правоспособността е била
загубена ex lege още към момента на отнемане на всички контролни точки. В този
смисъл настоящият съдебен състав намира, че е налице несъответствие между
разпоредбите на ЗДвП, установяващи позитивните правила и тези, предвиждащи санкциите за
тяхното неизпълнение, което обаче не би могло да доведе до невъзможност за
ангажиране на отговорността на нарушителите, чиито свидетелства за управление
на МПС са били иззети на основание чл.171, т.4 от ЗДвП (която ПАМ се налага при
неизпълнение на задължението по чл. 157, ал. 4 ЗДвП, което от своя страна е обусловено именно от
загубване на правоспособността). В тези случай обаче контролният орган и АНО са
длъжни да изложат фактите, обуславящи нарушението на чл.150 от ЗДвП, свързани
със загубата на правоспособността, а в случай че изложат фактически твърдения
за наложена ПАМ, да ангажират отговорността на водача по реда на чл. 150а, ал. 1 ЗДвП, която именно вменява задължението на водачите да управляват МПС със
свидетелство за управление на МПС, валидно за съответната категория, към която
спада моторното превозно средство.
В настоящия случай обаче съдът намира, че издадения
АУАН не отговаря на императивните изисквания на разпоредбата на чл. 42, т. 4
ЗАНН, доколкото извършеното интерпретиране на приетото
за реализирано от жалбоподателя нарушение, респ. обстоятелствата, при които то
е извършено, не са формулирани изчерпателно и ясно в достатъчна степен, за да
удовлетворят изискванията за пълнота на обвинителната теза и адекватното
упражняване на реципрочното й право на защита на лицето, срещу което се насочва
административно-наказателната принуда. Коментираният акт съдържа неясно
описание на нарушение, предявено на жалбоподателя с правна квалификация по
чл.150 от ЗДвП. Съгласно посочената норма, всяко пътно превозно средство, което
участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се
управлява от правоспособен водач, освен в изрично разписаните в същата
изключения. При ангажиране на фактите, относими към приложената правна норма,
обаче актосъставителят е отбелязал, че нарушителят управлява МПС " без да
притежава валидно СУМПС. Обстоятелства, свързани с времето и основанието за
отнемане на свидетелството за правоуправление въобще не са отразени в АУАН,
като липсват и такива въобще относно основанието за загубване на
правоспособността. При това положение, макар и за съда да става ясно защото
фактически е била ангажирана отговорността на жалбоподателя за нарушение на
чл.150 от ЗДвП, настоящият съдебен състав намира, че неясното описание на
обективните признаци на административното е категорично неприемливо и
противоречи на закона - ЗАНН, който изисква пълно и точно отразяване на всички
съставомерни признаци в необходимия за узнаване действителната воля на
контролния орган минимално изискуем обем.
Така констатираният порок е пренесен и задълбочен в
наказателното постановление, в което административно-наказващият орган за първи
път въвежда факти по нарушението, свързани с хипотезата на чл.171, т.4 от ЗДвП,
по които до този момент жалбоподателят не се е защитавал поради липса на
конкретизация, доколкото именно с АУАН се поставя валидно началото на
административно-наказателното производство. Изписани в този порядък, от друга
страна, елементите от фактическия състав на нарушението не кореспондират и на
дадената му цифровата правна квалификация, възприета от санкционния орган по
чл.150 от ЗДвП, която, както вече беше изложено, предполага въвеждане на факти,
обосноваващи липсата на правоспособност. Изискването да се притежава редовно
издадено свидетелство за управление (чл. 150а ЗДвП ) е различно от придобиването на правоспособност
за управление на МПС (попадащо в предметния обхват на регулиране на нормата на
чл.150 от ЗДвП, което разграничение последователно е застъпено от законодателя
с установяването на диспозициите на нормите на чл.150 от ЗДвП и чл. 150а ЗДвП. В този смисъл, доколкото фактическото описание на нарушението в
наказателното постановление в конкретния случай съответства именно на чл. 150а, ал. 1 ЗДвП, но към него е приложена нормата на чл.150 от ЗДвП, то се разкрива
противоречие между факти и право. Наказващият орган е нарушил императива на чл. 57, ал. 1, т. 5 и т. 6 ЗДвП, доколкото при фактическото описание на
нарушението е налице посочване на " нови обстоятелства ", които не са
обективирани в АУАН, а от друга страна се установява липса на единство между
възведено фактическо обвинение и приложена та към не го материалноправна
квалификация.
Наред с това се установява и несъответствие между
фактическото описание на нарушението и приетата за приложима санкционна норма,
доколкото в НП изрично АНО е постановил, че наказанието се налага на основание чл. 177, ал. 1, т. 2 предл. второ ЗДвП, предвиждаща санкционирането на лицата, които
управляват МПС без да притежава т свидетелство за управление, валидно за
категорията, към която спада управляваното от тях моторно превозно средство,
или след като са загубил и правоспособност по реда на чл. 157, ал. 4 ЗДвП,
въпреки, че нарушението е описано като управлява МПС, след като свидетелството
за управление на МПС е отнето по реда на чл.171, т.4 от ЗДвП, което от своя
страна се санкционира по реда на чл. 177, ал. 1, т. 2,
предл. трето ЗДвП. Макар и Указ № 883 за
прилагане на Закона за нopмaтивнитe aктoвe да не предвижда
"предложението" като съставна част на члена, алинеята, точката или
буквата (чл. 26, ал. 1 и 2 от Указа), когато същото е посочено то следва да
отговаря на даденото от наказващия орган фактическо описание, доколкото в противен
случай се ограничава правото на защита на наказаното лице и възможността му да
разбере какво точно е извършеното от него административно нарушение и защо е
ангажирана административно-наказателната му отговорност.
Нарушаването на императивните правила на чл. 42 и чл. 57, ал. 1 ЗАНН, както и недоказаността на нарушението, обуславят извода, че НП се
явява незаконосъобразно в тази си част, поради допуснати съществени нарушения
на процесуалните правила, засегнали правото на защита на наказаното лице,
поставили го в невъзможност да разбере в какво конкретно нарушение е обвинено.
Отразените пропуски и противоречия обуславят липсата на единство между
констатациите в сезиращия акт и вписаното в НП фактическо обвинение. Същите не
биха могли да бъдат разглеждани в светлината на техническа грешка, която да не
повлиява съществено върху законосъобразността на атакувания санкционен акт,
доколкото те пряко засягат основни реквизити на същия и предпоставят
невъзможност за установяване действителната воля на издаващия го орган на власт.
В производството, на основание чл. 63 ЗАНН, въззивният съд може да потвърди или да измени
наказателното постановление, но не и да внася промени в правната квалификация и
във фактите, които я обосновават. Д опуснатите процесуални нарушения, свързани с
липсата на съответствие между словесно описание на нарушението в АУАН и НП,
когато с НП се добавят неотразени в АУАН факти, представлява съществено
процесуално нарушение, тъй като отнема възможността на жалбоподателя да разбере
параметрите на претендираната спрямо него отговорност, съответно да упражни
реципрочното си право на защита по отношение на предприетите спрямо него
рестриктивни действия от административните органи.
Допуснатите в случая процесуални нарушения са съществени и
опорочават издаденото НП до степен на незаконосъобразност, налагаща отмяната
му.
С оглед на всичко горепосочено, съдът приема, че обжалваното НП е
незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено, като предвид
процесуалния характер на основанието за отмяна разглеждането по същество
е безпредметно.
Водим от горните мотиви и на основание чл.63 ал.1 изр.1 от ЗАНН,
съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ изцяло наказателно
постановление №17-1204-001856 от 18.09.2017г., издадено от Началник група към
ОДМВР – София, сектор пътна полиция ОДМВР - София, упълномощен със заповед № 8121з-952
от 20.07.2017г. на МВР против М.М.М. с ЕГН**********,***, като незаконосъобразно.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от
съобщението до страните за постановяването му, пред АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – СОФИЯ ОБЛАСТ.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :