О П Р Е Д Е
Л Е Н И Е
гр.София, 17.11.2020 год.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и двадесета година
в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №10247 по описа за 2020 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 – чл.
279 ГПК.
Образувано е по
подадена жалба на ищеца „К.И.“ ООД, чрез адв. И.С. /надлежно упълномощен/,
срещу съдебен акт от 26.02.2020 год. /наименован „решение“/, постановен по
гр.дело №68143/2018 год. по описа на СРС, ГО, 58 с-в, с което са „отхвърлени
предявените от жалбоподателя срещу „Х.И.“ АД, П.С.С., П.С.З. и К.Г.Я. искове с
правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД,
както и евентуални искове с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗС.
Жалбоподателят
поддържа, че първоинстанционният съд неправилно бил приел, че възложител на
строително-ремонтните работи по договора за изработка от 22.10.2016 год. е
етажната собственост като цяло, като отделният етажен собственик не бил
възложител, съответно ответниците не били страни по спорното правоотношение,
поради което и претенциите били счетени за неоснователни. Етажната собственост
не била персонифициран субект. По искове, предявени от или срещу собствениците
в етажната собственост във връзка с изпълнение на решение на общото събрание по
управлението на общите части, те по силата на чл. 23, ал. 4 ЗУЕС се
представлявали от управителя, избран по реда на чл. 19, ал. 4 ЗУЕС или от лица
по чл. 19, ал. 8 ЗУЕС, с които е сключен договор, включващ възлагането на
правомощието да представляват етажните собственици пред съда. Те действали като
законни представители на етажните собственици и не било необходимо личното
участие на последните в делото, освен по тяхно желание. За да се приемело, че
исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК било
достатъчно да бъдат посочени имената и адреса за призоваване на председателя на
управителния съвет – конституирането на всички етажни собственици не
представлявало изискване за редовност на исковата молба по смисъла на чл. 127 ГПК. Когато се касаело за спор извън категорията на посочените в ЗУЕС,
управителят не можел да осъществявала процесуално представителство, поради
което и етажните собственици следвало да бъдат индивидуализиране чрез трите им
имена, ЕГН /за физическите лица/ и адрес като условие за редовност по чл. 127,
ал. 1, т. 2 ГПК. Във всички случаи, обаче, независимо дали се касаело за искове
по ЗУЕС или до искове, излизащи извън предмета и обхвата на правата и
отношенията, уредени с този закон, надлежни страни по материалните
правоотношения били етажните собственици, а не етажната собственост. Следователно
по сключените от управителя в рамките на правомощията му по чл. 23, ал. 3 ЗУЕС
договори по поддръжка и ремонт на общите части, етажната собственост не
придобивала качеството на страна в материалните правоотношения, както
неправилно бил приел СРС – като неперсонифициран субект тя не можела да бъде
носител на права и задължения, такива били единствено етажните собственици.
Поради това и исковете били предявени не срещу етажната собственост, а срещу
част от етажните собственици на индивидуални обекти в процесната сграда, тъй
като възложители се явявали етажните собственици и в това си качество всеки
един от тях бил страна по договора от 22.10.2016 год. В случая непосочването на
всички етажни собственици на страната на ответника не представлявало
нередовност на исковата молба по смисъла на чл. 129 ГПК. Според нормата на чл.
48, ал. 3 ЗУЕС, разходите за ремонт, обновяване, реконструкция и преустройство
на общите части, за които имало прието решение на общото събрание на
собствениците, се разпределяли между собствениците на самостоятелни обекти
съразмерно с притежаваните от тях
идеални части от общите части на сградата – касаело се единствено до вътрешните
отношения между етажните собственици. Освен това видно било от представения по
делото протокол от 17.09.2016 год., че на проведеното общо събрание етажните
собственици били изразили воля за поемане на солидарна отговорност към избрания
изпълнител, т.е. към ищеца, в случай че някой от тях те внесе припадащия му се
дял от дължимите суми по трите етапа на разплащане, посочени в решението. Така
изразената воля била възпроизведена и в процесния договор – видно от клаузата
на чл. 5.7. Правото на ищеца да предяви искове срещу част от солидарно
задължените етажни собственици произтичало пряко от разпоредбата на чл. 122 ЗЗД,
като в производството те били обикновени другари, а не необходими другари, за
разлика от вещните искове, при част от които съвместната процесуална
легитимация била предпоставка за допустимостта на исковете. На следващо място сочи,
че СРС не бил направил доклад по делото, не бил дал правна квалификация на
исковете и указания по чл. 145, ал. 2 ГПК. В тази връзка следвало да се имат
предвид разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по
тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК. В нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК и въпреки
произнасянето по съществото на спора, а не по допустимостта на исковия процес,
СРС бил посочил, че очертания с исковата молба предмет на спора изключва
възможността да бъдат обсъждани доказателства по делото – протокол от общо
събрание от 17.09.2016 год. Освен това в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК първоинстанционният
съд не бил мотивирал решението си в частта относно предявените при условията на
евентуалност искове по чл. 61, ал. 2 ЗС, като по този начин не ставало ясно
защо същите са отхвърлени. Ето защо моли обжалваният съдебен акт да бъде
отменен, а исковете – уважени.
Ответниците по
жалбата „Х.И.“ АД, К.Г.Я. и П.С.З. считат, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено.
Ответникът по
жалбата П.С.С. не е депозирал писмен отговор.
Софийският
градски съд, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по
делото, приема следното:
В разглеждания
случай единственият изложен от СРС мотив в обжалвания съдебен акт е, че е
налице несъответствие между твърденията в исковата молба и представените
доказателства по отношение на лицето /лицата/, което има качеството на
възложител по процесния договор за изработка – такъв бил етажната собственост
като цяло, а не ответниците по делото, като е посочено също така, че не се
обсъждат представени доказателства за взети решения от Общото събрание на
етажната собственост – за сключване на договора, за изключване на етажни
собственици от задълженията за плащане и тяхното преразпределение към
останалите етажни собственици, както и че още на този етап предявените искове
са неоснователни. Т.е., първоинстанционният съд на практика е приел, че в
случая „Х.И.“ АД, П.С.С., П.С.З. и К.Г.Я. не са надлежни ответници /не са
легитимирани страни по спора/, респ. че се касае за хипотеза на задължително
необходимо другарство по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК, обуславящо съвместна
процесуална легитимация, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост
на производството.
Въззивният съд
счита, че въпросът за процесуалната легитимация е свързан с допустимостта на
иска, който предхожда въпросите, които касаят неговата основателност. Легитимирани
/надлежни/ страни в исковия процес са тези, които претендират, че са
притежатели на материалните права, засегнати от правния спор. Заявеното от
ищеца спорно право обуславя и определя не само процесуалната легитимация на
ищеца, но и тази на ответника, т.е. предопределя страните в спора. Правното
твърдение на ищеца, заявено в исковата молба определя процесуалната легитимация
на ответника. Процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка и
при липсата й /не е налице право на иск/ съдът няма право да разгледа и решава
делото по същество, а е длъжен да върне исковата молба – чл. 130, изр. 1 ГПК.
Да се разглежда и решава делото при участие на ненадлежна страна е безцелно
/решението ще има сила на пресъдено нещо спрямо ненадлежен ответник и спорът
няма да е разрешен/. Когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу
надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира,
индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Когато при
служебната си проверка съдът констатира, че искът е предявен срещу ненадлежен
ответник, респ. че искът не е предявен срещу всички другари, чието участие в
производството е задължително, то той трябва да укаже на ищеца да отстрани в
определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за
конституирането на надлежен ответник, респ. за конституирането на всички
другари, като едва при неизпълнение на указанието, исковата молба следва да
бъде върната /производството следва да бъде прекратено/ – виж разясненията,
дадени с Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 год. на ВКС по тълк. дело №
1/2010 год., ОСГК.
При това положение настоящият съдебен състав счита, че доколкото в
разглеждания случай СРС е формирал извода, че искът е предявен срещу ненадлежно
процесуално легитимирани ответници, респ. при неучастие на всички другари в
процеса /т.е. на практика е отрекъл допустимостта на исковете/, то по своето
естество обжалваният съдебен акт, макар да е наименован „решение” и въпреки непрецизно /несъответно/ формулирания
диспозитив, има характера на разпореждане по смисъла на чл. 130, изр. 1 ГПК. А
преграждащите по-нататъшното развитие на делото определения подлежат на
обжалване с частна жалба съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.
Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима /виж правилото на чл. 62, ал. 3 ГПК/.
Разгледана по същество, частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
В случая ищецът е
насочил иска си срещу четирима ответници – собственици на самостоятелни обекти
в сграда, която е в режим на етажна собственост, за които твърди, че имат
качеството на възложители по възникнало облигационно правоотношение по договор
за изработка, като е изложил твърдения, че е изпълнил задълженията си да
извърши уговорени, респ. допълнително договорени, строително-ремонтни работи, които
били приети, като е формулирал петитум за заплащането на възнаграждение и
неустойка за забава /при условията на солидарност, произтичаща от клаузата на
т. 5.7 от процесния договор, респ. при условията на разделност/, евентуално за
заплащане на обезщетение, в случай че се приеме, че допълнителните видове
строително-монтажни работи са извършени без възлагане.
Етажната собственост не е процесуално
легитимирана да води и да отговаря по искове от името на етажните собственици,
тъй като не е правен субект. По искове на собствениците в етажната собственост,
предявени от или срещу тях във връзка с общите части, както и по исковете,
предявени срещу собственик, ползвател или обитател, който не изпълнява решение
на общото събрание или задълженията си по ЗУЕС, те по силата на чл. 23, ал. 4 ЗУЕС /нова – ДВ, бр. 57 от 2011 год./, се представляват от управителя, избран
по реда на чл. 19, ал. 4 ЗУЕС или от лица по чл. 19, ал. 8 ЗУЕС, с които е
сключен договор, включващ възлагането на правомощието да представляват етажните
собственици в съда. Във всички случаи, надлежни страни по материалното
правоотношение са етажните собственици, а представляващите ги – по чл. 19, ал.
4 или ал. 8 ЗУЕС, действат от тяхно име и за тяхна сметка.
Въззивният съд приема, че в разглеждания
случай се касае за спор, извън категорията на посочените в ЗУЕС, тъй като
предявените искове са за реализиране на договорна отговорност по възникнало
облигационно правоотношение /изработка/, по което се твърди, че ответниците
имат качеството на възложители, а не за общи права на всички етажни собственици
или управлението на общите части – виж например Решение № 61 от 13.06.2014 год.
на ВКС по гр. дело № 3306/2013 год., ІV г. о., ГК, Определение № 508 от 16.07.2015 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 2791/2015 г., IV г. о., ГК и Определение № 201 от 19.03.2019 г. на ВКС
по ч. т. д. № 264/2019 г., ІІ т. о., ТК, Определение № 525 от 03.12.2019 год.
по ч. гр. д. № 4275/2019 г., ІІІ г. о., ГК.
На следващо място СГС счита, че по принцип при
искове за парични вземания срещу солидарни длъжници е налице обикновено, а не
необходимо другарство, като естеството на спорното правоотношение не налага
решението на съда да бъде еднакво по отношение на тях. Това съответно обуславя
извода, че не е необходимо исковете да бъдат насочени срещу всички солидарни
длъжници – виж чл. 122 ЗЗД. Отделно от това следва да се посочи, че етажните
собственици са обикновени другари по исковете за заплащане на възнаграждение,
дължимо от всеки от тях в уговорения размер, респ. съобразно с притежаваните от
всеки идеални части от общите части на сградата /чл. 48, ал. 3 ЗУЕС/, респ.
неустойка за забава, по договор за изработка, поради което и за допустимостта
на исковете не е необходимо общото му предявяване срещу всички етажни
собственици. Всички етажни собственици са страна по договора и всеки един от
тях дължи неговото изпълнение, независимо от това, че същият е сключен от
управителя /председателя на Управителния съвет на етажната собственост/ – виж например Решение № 181А от 10.02.2016 год. на
ВКС по т. дело № 2079/2014 год., І т. о., ТК. Постановеният съдебен акт срещу
ответниците, имащи качеството на обикновени другари по делото, а в
правоотношението по договора за изработка – възложители, е възможно да бъде
различен по съдържание от гледна точка на доказаните правно релевантни за спора
факти и изводите на съда за тях, т.е. може да се стигне до различни изводи по
въпроса дали е налице неизпълнение на задължението за заплащане на
възнаграждение в уговорения срок от всеки един от възложителите.
Ето защо
обжалваният съдебен акт следва да бъде отменен, а делото – върнато на СРС за
продължаване на процесуалните действия по предявените от „К.И.“ ООД срещу „Х.И.“ АД, П.С.С.,
П.С.З. и К.Г.Я. – разглеждане на спора и произнасяне
по него по същество.
Предвид изложените съображения, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ОТМЕНЯ съдебен
акт с характер на разпореждане от 26.02.2020 год. /наименован „решение“/,
постановен по гр.дело №68143/2018 год. по описа на СРС, ГО, 58 с-в.
ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 58 с-в, за продължаване на
процесуалните действия по предявените от „К.И.“ ООД срещу „Х.И.“ АД, П.С.С., П.С.З.
и К.Г.Я. искове – разглеждане на спора и произнасяне по него по същество.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/