РЕШЕНИЕ
№ 134
гр. Перник , 26.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на първи април, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:РЕНИ П. КОВАЧКА
Членове:ТАТЯНА И. ТОДОРОВА
МАРИЕТА С. ДИНЕВА-
ПАЛАЗОВА
като разгледа докладваното от РЕНИ П. КОВАЧКА Въззивно гражданско
дело № 20211700500087 по описа за 2021 година
С решение № 260005/10.09.2020год., постановено по гр.дело № 339/2020год. по
описа на Районен съд-Радомир е осъдено „ ЗУУМ“ АД гр.П. да заплати на Р. В. О. от ***
следните суми :
- 12 555.28лева, представляваща неизплатени трудови възнаграждения за периода
от ***год. до ***год. включително, ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на иска - 07.10.2019год. до окончателното им изплащане
- сумата от 1 475.97лева , представляваща обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за
неизползван платен годишен отпуск за 2017год., 2018год. и 2019год.
- сумата от 2 350.96лева, представляваща изтекла лихва за забава върху
неизплатените трудови възнаграждения , считано от 26 число на месеца, следващ месеца, за
който се отнася трудовото възнаграждение до датата на подаване на исковата молба, ведно
със законната лихва върху главниците от датата на предявяване на иска до окончателното
изплащане на сумите.
Със същото решение „ ЗУУМ“ АД гр.П. е осъден да заплати на адв. Т. Ш.
адвокатско възнаграждение в размер на 950лева.
1
С Определение от 15.10.2012год. постановено по същото дело „ ЗУУМ“ АД гр.П. е
осъдено да заплати по сметка на РС-Радомир сумата от 655.29 лева, представляваща
държавна такса от 4 % върху присъдените суми.
На основание чл. 242, ал. 1 от ГПК е допуснато предварително изпълнение на
решението, в частта, в която са присъдени трудови възнаграждения.
Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът в
първоинстанционното производство, който го обжалва изцяло. Твърди , че
първоинстанционното решение е неправилно и необосновано, постановено при съществено
нарушение на процесуалните правила и материално правните норми. Сочи , че
претендираните от ищеца суми са недължими , тъй като от началото на ***год. ищецът не
се е явявал на работа и не е престирал труд. Позовава се на формален подход от съда при
преценка на доказателствата по делото и необсъждане на релевантни за спора факти,
каквито се явяват явяването на ищеца на работа и реалното изпълнение на трудовите му
задължения през исковия период. Моли обжалваното решение да бъде отменено, като
предявените против него искове бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Претендира присъждане на разноски като при евентуално отхвърляне на жалбата-прави
възражение за прекомерност на възнаграждението на процесуалния представител на
ответната страна и моли да му се присъди такова в минималния предвиден размер.
Ответникът в първоинстанционното производство е депозирал и частна жалба
против Определение от 15.10.2020год., като по изложени в нея доводи прави искане за
неговата отмяна.
Въззиваемият Р.О. , чрез пълномощника си адв. Ш. , е подал писмен отговор в
срока по чл.263, ал.1 от ГПК, с който е оспорил въззивната и въззивна частна жалба и е
поискал от съда да не ги уважава. При отхвърляне на жалбите претендира присъждане на
разноски.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът
констатира, че атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не са
налице основания за обезсилването му, поради което следва да бъде извършена проверка
относно правилността му въз основа на наведените в жалбата доводи:
Производството пред районния съд е образувано въз основа на искова молба,
подадена от Р.О. против „ ЗУУМ“ АД гр.П.. Ищецът е претендирал присъждане на суми,
представляващи неизплатено трудово възнаграждение и неизплатено обезщетение по чл.224
от КТ , както и обезщетения на основание чл.86 от ЗЗД. Ищецът е твърдял ,че през периода
от ***год. до ***год. е работил на длъжност „ ***“ по трудов договор в ответното
дружество, за който период ответното дружество не му е заплатило от уговореното трудово
възнаграждение в общ размер на 12 555.28лева , както и обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ
в размер на общо 1 475.97лева и претендира тяхното заплащане, ведно с мораторна лихва
2
до датата на предявяване на иска в размер на 2 350.96лева и законна лихва, считано от
датата на предявяване на иска до окончателното им изплащане.
Ответното дружество-работодател е оспорило иска по основание и размер. В
подадения писмен отговор по чл.131, ал.1 от ГПК твърди , че от началото на ***год.
ищецът не се е явявал на работа без да информира работодателя си по надлежния ред,не е
полагал реално труд,както и че е ищецът е получил трудовото си възнаграждение . Посочва
,че последният самоволно е преустановил изпълнението на трудовите си задължения и
претенцията му съставлява злоупотреба с права и начин за неоснователно обогатяване .
Районният съд е уважил изцяло предявените искове , позовавайки се на събраните
по делото доказателства. Въз основа на тях съдът е приел, че трудовото възнаграждение на
ищеца за процесния период не е заплатено , респ. се явява дължимо. По аналогични
мотиви е уважена и претенцията за заплащане на дължимото се на ищеца обезщетение за
неползван платен годишен отпуск.
По делото се установява следното :
На ***год. и на основание чл.67, ал.1, т.1 от КТ страните по делото са сключили
трудов договор , по силата на който на ищеца му е било възложено и той е приел да
изпълнява длъжността „***“ в ответното дружество с месторабота – ***, считано от ***год.
Така възникналото трудово правоотношение е било прекратено със Заповед № ***год. на
основание чл.325, ал.1 ,т.1 от КТ , считано от ***год. Видно от цитирания трудов договор
ищецът в първоинстанционното производство е работил при основно трудово
възнаграждение от 700 лева месечно и при допълнително възнаграждение: 0.60 % добавка за
прослужено време за всяка година труд стаж и при 20 работни дни платен годишен отпуск.
От приложената по делото длъжностна характеристика е видно ,че основните
трудови функции на длъжността ,заемана от ищеца са следните :
***********************************************************************************.
По делото е представено становище на изпълнителния директор на ответното
дружество до Дирекция „ Инспекция по труда“ гр. П. във връзка с открито производство по
чл.45, ал.1 от АПК.
Представен е и констативен протокол от ***год., в които е обективирано
становище на изпълнителния директор на ответното дружество и негови служители- Н. С.
и В. Х. за изплащане на дължимото се на ищеца трудово възнаграждение до края на ***год.
По делото е допусната и изслушана съдебно-икономическа експертиза , от която
се установява че за периода от ***год. до ***год. по ведомост на ищеца е начислено
брутно трудово възнаграждение в размер на 15 380.38лева,като от начисленото БТВ по
ведомост за заплати са удържани лични осигурителни вноски , в резултат на което чистата
сума за получаване е в размер на 12 005.60лева. Посочено е , че начисленото нетно трудово
3
възнаграждение е осчетоводено като изплатено от ответното дружество , но върху
ведомостта липсват подписи за получил сумата и на други служители въпреки че и техните
заплати са осчетоводени като изплатени. Отразено е също така , че в регистъра на
осигурените лица за исковия период към дата ***год. за осигурено лице Р.О. фигурират
всички нетни суми и осигуровки от работодател и лични и няма разлика от подадените
данни за заплати с Декларация обр.1 по месеци на осигуреното лице и РОЛ.
От експертизата се установява също така , че през 2017год., 2018год. и 2019год.
ищецът не е ползвал платен годишен отпуск,като му се полага такъв от 20 работни дни за
2017год., 20 работни дни за 2018год. и 1 работен ден- за 2019год. Видно е ,че обезщетение
по чл.224, ал.1 от ГПК не му е начислявано от работодателя, както и че такова не му е
определяно в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение , респективно не му е
и заплатено. Размерът на обезщетението по чл.224, ал.1 от ГПК по години е както следва :
за 2017год. брутен размер от 787.20 лева, нетен- 708.48 лева, за 2018год.- брутен размер от
787.20лева , нетен - 708.48 лева и за 2019год. - брутен размер от 65.57.67лева, нетен -
59.01лева.
От заключението е видно , че мораторната лихва неизплатеното на ищеца нетно
трудово възнаграждение за периода от ***год. до датата на предявяване на иска е в размер
на 2 350лева. Пояснено е , че заплатите се изплащат от работодателя ежемесечно до 25
число на месеца, следващ месеца за който се отнася трудовото възнаграждение ,като
забавата тече от 26 число.
В с.з. вещото лице разяснява , че в ответното дружество няма практика служителите
да се разписват при получаване на заплатите върху ведомостта,както и че нетните суми за
заплати са се предоставяли на Н. С. и тя е плащала заплатите,но служителите не са полагали
подпис.
Както правилно е посочил районния съд спорът между страните се свежда до това
дали на ищеца му се дължи и дали е получил уговореното в трудовия договор
възнаграждение за исковия период и обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ. Районният съд е
приел, че за исковия период на ищеца му се дължи трудово възнаграждение, тъй като не се
установило по делото такова да му е било изплатено от работодателя. Този извод на
районния съд кореспондира със събраните по делото доказателства и с материалния закон и
настоящия съдебен състав напълно го споделя. В подкрепа на този извод районният съд е
изложил мотиви, към които въззивната инстанция препраща на основание чл.272 от ГПК и
не счита за нужно да ги преповтаря.
В допълнение съдът държи да отбележи , че съгласно чл.128, ал.1, т.2 от КТ
работодателят е длъжен да начислява трудовото възнаграждение на работниците или
служителите за положения от тях труд и да изплаща последното по начина , определен в
императивната разпоредба на чл.270, ал.3 от КТ- лично по ведомост за заплати или срещу
4
разписка, а при заявено желание за това- по посочена от него банкова сметка. Във всички
тези случаи заплащането на работодателя се документира по надлежния ред ,поради което
и на основание чл.164, ал.1 ,т.3 и т.4 от ГПК е недопустимо това обстоятелство да се
установява чрез свидетелски показания, при липса на твърдения и данни за загубване или
унищожаване на съставен документ за плащане.
В случая, в тежест на работодателя е да докаже , че е заплатил дължащото се на
ищеца трудово възнаграждение, което той не е сторил. Установи се ,че върху ведомостите за
заплати няма положен подпис на ищеца за получаване на начисленото трудово
възнаграждение, а и че е липсвала практика такъв да се полага върху ведомостта от
работниците или служителите. Не се твърди и не се установява да е бил съставян друг
документ – разходен касов ордер, разписка и др. при изплащане и получаване на
трудовите възнаграждения ,нито че ищецът да е декларирал желание за заплащането му по
банков път и доказателства за извършен банков превод. При тези данни изводът до който е
достигнал районния съд, че претендираното от ищеца трудовото възнаграждение за исковия
период не е изплатено е правилен и обоснован и направен в съответствие със събраните по
делото доказателства като оплакванията за противното се явяват несъстоятелни. Такива са и
оплакванията за това ,че районния съд не се е съобразил с изготвената по делото експертиза,
която според жалбоподателя установявала , че „ в ответното дружество не съществувало
като дължимо и неизплатено претендираното от ищеца вземане“. Констатациите на
цитираната експертиза са точно в обратния смисъл, предвид данните съдържащи се в нея.
Осчетоводяването на процесното вземане – претендираното от ищеца трудово
възнаграждение като изплатено в ответното дружество не обвързва съда, тъй като извод за
изплащането му се прави въз основа на представени доказателства за това , каквито липсват
по делото.
Дружеството –работодател , макар и не дотам прецизно, е въвел още с писмения
отговор възражение за недължимост на претендираното от ищеца трудово възнаграждение ,
тъй като за исковия период не е реално престирал труд.Това възражение не е обсъдено от
районния съд ,поради което въззивната инстанция дължи произнасяне по него.
Възражението е неоснователно.
Действително наличието само на трудов договор не е достатъчно ,за да възникне
задължението на работодателя да заплаща трудово възнаграждение на работника или
служителя , а е необходимо работникът или служителят да е полагал труд и фактически да е
осъществявал съответната трудова функция през исковия период.
В случая ответникът е начислил трудовите възнаграждения на ищеца по ведомости
за заплати , което начисляване , съставлява извънсъдебно признание на работодателя за
дължимостта на претендираното от ищеца трудово възнаграждение , което следва да бъде
съобразено от съда.
5
Доказателства за плащане на претендираното от ищеца трудово възнаграждение не
съставлява представения от ответното дружество констативен протокол от ***год. Същият
е подписан от Изпълнителния директор на дружеството-работодател и от негови служители.
Протоколът е частен документ и след като е подписан, то съгласно чл.180 от ГПК,
съставлява доказателство ,че изявленията които съдържа, са направени от тези лица.
Протоколът няма материална доказателствена сила ,респ. не доказва ,че след „края „ на
***год. до ***год. ищецът реално не е изпълнявал трудовите си задължения. Същият
обаче съдържа неизгодни за издателя факти , а именно че за част от исковия период , а
именно от ***год. до ***год. ищецът е изпълнявал реално трудовите си задължения ,което
съставлява извънсъдебно признание ,напълно съответстващо на отразеното във ведомостите
на заплати и потвърждаващи извода на двете инстанции за дължимост на претендираното от
ищеца трудово възнаграждение.
Съгласно чл. 245, ал.2 от КТ неизплатеното трудово възнаграждение се дължи със
законната лихва, която тече от датата, на която е било изискуемо до предявяване на иска. В
случая се установи , че трудовото възнаграждение на ищеца е следвало да бъде заплащано
до 25 число на месеца, следващ месеца за който се отнася трудовото възнаграждение,което
не е сторено от работодателя. След като работодателят не е изплатил дължимото се на
ищеца трудово възнаграждение в уговорените срокове- до 25 число на месеца ,следващ
месеца за който се отнася трудовото възнаграждение , то от следващия ден, а именно от 26
число той е изпаднал в забава и дължи лихва за просрочието. Съгласно изчисленията на
съдебно-икономическата експертиза размерът на лихвата възлиза на сумата от 2 350.96лева
,в който размер искът е доказан и правилно уважен изцяло от районния съд.
Съгласно чл. 224 от КТ , при прекратяване на трудовото правоотношение работникът
или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск
пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж,като това обезщетение се
изчислява по реда на чл.177 от КТ към деня на прекратяване на трудовото правоотношение
и то на база среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния календарен
месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е
отработил най-малко 10 работни дни.
Видно от представената по делото заповед № ***год. трудовото правотношение с
ищеца е прекратено на ***год. От изготвената по делото съдебно-икономическа се
установява ,че ищецът не е ползвал платен отпуск за исковия период, както и че
обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ, изчислено на база среднодневното БТВ за исковия
период възлиза на сумата от 1 639.97лева , а на база среднодневното нетно трудово
възнагреждание възлиза на сумата от 1 475.97лева.
При тези данни съдът намира че е налице основание за присъждане в полза на ищеца
на претендираното обезщетение за неползван платен годишен отпуск , както правилно е
приел и районния съд и то в претендирания от него размер. Съгласно разпоредбата на
6
чл.177 от ГПК обезщетението по чл.224 от КТ се изчислява на база среднодневното брутно
трудово възнаграждение, но в случая се претендира от ищеца такова в размер на
среднодневното нетно трудово възнаграждение и районния съд е бил длъжен да се съобрази
с това искане,като в противен случай би се произнесъл свръх петитум.
Предвид на гореизложеното , настоящата съдебна инстанция намира предявените от
Р.О. искове с правно основание чл.128 от КТ и чл. 224, ал.1, от КТ за основателни, ведно
със субсидиарните претенции за мораторна и законна лихва, до който извод е достигнал и
първоинстанционния съд , поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода от спора и направеното в тази връзка искане, жалбоподателят следва
да заплати на адв. Ш. от АК-П. адвокатско възнаграждение в размер на 950лева на
основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. По делото е представен договор за правна
защита и съдействие за предоставяне на безплатна правна помощ по чл.38, ал.2 от ЗАдв. в
полза на ищеца-въззиваем в настоящото производство ,поради което за извършеното от
неговия адвокат пълномощник процесуално представителство във въззивното производство
се дължи възнаграждение съобразено с материалния интерес.
Неоснователна е подадената от „ ЗУУМ“ АД частна жалба против Определение от
15.10.2020год., с което е осъден да заплати по сметка на РРС сумата от 655.29лева
,представляваща държавна такса върху уважените искове по чл.128 и чл.224, ал.1 от КТ.
Съгласно чл. 359 от КТ, производствата по трудови дела е безплатно за работници и
служители, тоест ищецът няма задължение да внася предварително държавна такса и
разноски към съда. При решаване на трудовия спор в полза на работника или служителя
,съгласно чл.78, ал.6 от ГПК, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси
и разноски.
В настоящия случай предявените от ищеца Р.О. искове с правно основание чл.128 и
чл.224, ал.1 от КТ са уважени изцяло,поради което правилно и в съответствие с цитираната
норма на чл.78, ал.6 от ГПК районния съд е осъдил ответника-работодател да заплати
дължащата се държавна такса върху уважения размер на исковите претенции . Исковете са
уважени за сумата от 16 382.21лева като дължащата се държавна такса от 4 % възлиза на
сумата от 655.29лева,в който размер е присъдена и от районния съд.
Водим от горното и в същия смисъл Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260005/10.09.2020год., постановено по гр.дело №
339/2020год. по описа на Районен съд-Радомир.
ПОТВЪРЖДАВА Определение от 15.10.2020 год., постановено по гр.дело №
7
339/2020год. по описа на Районен съд-Радомир .
ОСЪЖДА „ ЗУУМ“ АД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление:
*** да заплати на адв. Т.Ш. от АК-П. сумата от 950лева адвокатско възнаграждение на
основание чл.38 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8