Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260031
/ 25,08,2020 г., гр. Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, VІІІ граждански състав, в публично заседание на двадесети май 2020
г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА СВИРКОВА
НИКОЛИНКА ЦВЕТКОВА
при участието на секретаря
ЕЛЕНА ДИМОВА
разгледа докладваното от
съдия Свиркова въззивно гражданско дело № 2592/2019 г. и прие следното:
Производство по реда на чл.
258 - 273 от ГПК.
С решение № 11/09,01,2019 г.
и решение № 298/20,06,2019 г.,
постановени по гр. д. № 1793/2017 г., се признава за установено по
отношение на С.Н.Ш. ***, ЕГН **********; и В.С.А. *** ЕГН **********;, че С.Н.Ш.
***, ЕГН **********; е собственик на 1/2
идеална част от поземлен имот с идентификатор 00702.513.*; с площ от 398
кв. м. с административен адрес: гр. А**, ул. **, с номер по предходен план:
1675, кв 145; при съседи: ПИ №№ 00702.513.*, 00702.513.*, 00702.513.*,
00702.513.1*, 00702.513.*; както и на 1/2
идеална част от построената в същия имот едноетажна еднофамилна жилищна
сграда с идентификатор 00702.513.76.*, със застроена площ от 52 кв. м., брой
етажи – един, предназначение - жилищна сграда еднофамилна; както
и са отхвърлени
предявените от С.Н.Ш. ***, ЕГН **********; искове да бъде установено по
отношение на и В.С.А. *** ЕГН **********; правото му на собственост на по още 1/8 идеални части (над установения
размер от 4/8 до претендирания от 5/8 ид. части) от описаните поземлен имот и
жилищна сграда.
Постъпила е въззивна жалба
вх. № 1537/31,01,2019 г., предявена от С.Н.Ш. ***, ЕГН **********; против решение
№ 11/09,01,2019 г., постановено по гр. д. № 1793/2017 г., В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от него искове да бъде
установено по отношение на С.Н.Ш. ***, ЕГН **********; и В.С.А. *** ЕГН **********;
че същият е собственик на 1/8 идеална
част от описания по-горе поземлен имот с идентификатор 00702.513.76; както и на 1/8 идеална част от построената в
същия имот едноетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор 00702.513.76.*,
описана по-горе.
С оплакване за незаконосъобразност
на обжалваното решение в посочената част поради съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, необоснованост и противоречие с материалния
закон, жалбоподателят иска същото да бъде отменено и вместо това да бъдат
признати за установени правата му върху претендираните идеални части от
имотите.
Ответниците С.Н.Ш. ***, ЕГН **********;
и В.С.А. *** ЕГН **********; изразяват становище за неоснователност на жалбата
и искат потвърждаване на обжалвания съдебен акт в посочената част.
Постъпила е и частна жалба
вх. № 14166/08,10,2019 г. от С.Н.Ш. ***, ЕГН **********; против определение №
1320/09,09,2019 г., с което по реда на чл. 248 от ГПК се изменя решение №
298/20,06,2019 г., постановено по гр. д. № 1739/2017 г. на РС Асеновград в
частта за разноските. С оплакване за незаконосъобразност на определението, тъй
като ответниците са дали повод за завеждане на делото и по отношение на
исковете за установяване на правото на собственост на ищеца до признатия от тях
размер от по 1/2 ид. част от поземления имот и от сградата, от въззивния съд се
иска да отмени обжалваното определение и вместо това да остави без уважение
искането за изменение на решението досежно разноските.
Ответниците по частната жалба
С.Н.Ш. ***, ЕГН **********; и В.С.А. *** ЕГН **********; не заявяват становище.
След преценка на събраните по
делото доказателства във връзка със становищата на страните, съдът приема
следното:
1/ По въззивната жалба срещу
решението:
Производството е образувано
по обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 124 от ГПК.
Предявени от С.Н.Ш. ***, ЕГН **********; против С.Н.Ш. ***, ЕГН **********; и В.С.А.
*** ЕГН **********.
Ищецът твърди, че е
собственик на общо 5/8 ид. части от описания по-горе поземлен имот и от
описаната по-горе жилищна сграда, които придобил както следва: 1/4 ид. част от
поземления имот – въз основа на сключен през 1970 г. договор за дарение, от
своя баща Н.Ш.; 1/4 ид. част от поземления имот и 1/2 ид. част от жилищната
сграда – въз основа на сключен през 2013 г. договор за дарение, от своята майка
в. Ш.; по 1/8 ид. част от поземления имот и от жилищната сграда – по наследство
от своята майка В. Ш., поч. 2014 г.
Твърди, че ответниците оспорват
правата му за размера над 1/2 ид. части от поземления имот и от жилищната
сграда, позовавайки се на договор за дарение от 03,04,2013 г., сключен с
нотариален акт № 108/2013 г., с който В. Ш. дарява на своята внучка – отв. В.А.,
правото на собственост върху 1/4 ид. част от поземления имот и на 1/2 ид. част
от жилищната сграда. Ищецът счита, че този договор е нищожен поради
противоречие със закона (конкретно с пар. 16 от ДР на ЗУТ), както и поради
това, че описанието на жилищната сграда в договора не съответства на
действителното положение и липсва изразена воля от дарителя за прехвърляне на
собствеността върху съществуващата в имота сграда.
Въз основа на изложеното от
съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на ответниците, че ищецът е собственик на общо 5/8 ид. части от
описания по-горе поземлен имот, както и на 5/8 ид. части от описаната жилищна
сграда, построена в същия.
Ответниците оспорват
исковете. Признават, че ответникът притежава общо 1/2 ид. част от поземления
имот и 1/2 ид. част от процесната сграда въз основа на посочените от него
договори за дарение от 1970 г. и от 2013 г. Твърдят, че останалата част от
правата върху процесните имоти се разпределя между тях, както следва: собственик
на 1/4 ид. част от поземления имот и на 1/2 ид. част от процесната жилищна
сграда е отв. В.А., като правата си същата придобила от своята баба В. Ш. въз
основа оспорения от ищеца договор за дарение от 2013 г., а останалата 1/4 ид.
част от поземления имот е собственост на отв. С.Ш. – на основание договор за
дарение от неговия баща Н.Ш., сключен през 1970 г.
С постановените по делото
решения РС е приел исковете за частично основателни, като е признал за
установено, че ищецът е собственик на 1/2 ид. част от процесния поземлен имот и
на 1/2 ид. част от процесната жилищна сграда – това решение (№ 298/20,06,2019
г.) е необжалвано и е влязло в сила. За претендираните над този размер права –
върху още 1/8 ид. част от поземления имот и 1/8 ид. част от жилищната сграда,
исковете са отхвърлени – с обжалваното решение № 11/09,01,2019 г. Предмет на
въззивното производство е спорът за последно посочените части – за
претендираното от ищеца право на собственост върху имота за разликата над 4/8
ид. части до 5/8 ид. части от поземления имот и от процесната сграда.
Пред настоящата инстанция
страните не спорят по следните факти:
Процесният имот и построената
в него жилищна сграда през 1938 г. са закупени от Ш. Н.Ш.. Същият починал през
1946 г. и оставил за наследници: преживяла съпруга Р. (починала през 1963 г.) и двама низходящи – М. Ш. С. и Н.Ш.Ш.
(баща на ищеца и на ответника С.Ш.). Следователно към 1965 г. собственици на
процесните поземлен имот и жилищна сграда в него са последно посочените Н.Ш. и
М. Ш. при равни права – по 1/2 ид. част за всеки.
Между посочените
съсобственици през 1965 г. е извършена делба (вж. Протокол на л. 6 по делото на
РС), при която целият имот и жилищната сграда в него са възложени в дял на Н.Ш.
и същият е заплатил на съделителя си парично уравнение в размер на 350 лв. (вж.
т. 2 от спогодбата). Безспорно е между страните, че към датата на извършване на
делбата Н.Ш. е женен, както и че бракът им е заварен от СК, приет през 1968 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 103 от ЗПР на СК (обн. 1968 г.), правилата на този кодекс относно имуществените
отношения между съпрузите се прилагат и за имуществата, придобити преди
влизането му в сила от съпрузи при заварени бракове. Следователно, съобразно правилата
на чл. 13 от СК (обн. 1968 г.), 1/2 ид. част от процесния поземлен имот и от
жилищната сграда е индивидуална собственост на Н.Ш., получена по наследство, а
останалите 1/2 ид. части от имота и от сградата, придобити въз основа на
извършената делба, принадлежат общо на него и на съпругата му В. Ш., в режим на
СИО.
През 1970 г. Н.Ш. подарява на
своите синове С. и С. по 1/4 ид. част от поземления имот (нотариален акт № 223
том 2 дело 388/1970 г. – л. 19; и нотариален акт № 224, том 2 дело 389/1970 г.
– л. 20).
Със саморъчно завещания,
изготвено през 1978 г., вписано в СВ при РС Асеновград като акт № 151, том 1,
нот. дело 344/2004 г. (л. 10), Н.Ш. завещава в полза на съпругата си цялото си
имущество. На това основание след смъртта му (поч. 16,11,2003 г. – вж. л. 21),
собственик на останалата 1/2 ид. част от процесния поземлен имот и на цялата
построена в същия жилищна сграда е преживялата му съпруга В. Б. Ш..
През 2013 г. В. Ш. се
разпорежда с притежаваните от нея права върху имота, като подарява на сина си С.
(ищеца) 1/4 ид. част от поземления имот и 1/2 ид. част от жилищната сграда (с
нотариален акт № 107/03,04,2013 г. – л. 23), а останалите 1/4 ид. част от
поземления имот и 1/2 ид. част от жилищната сграда подарява на своята внучка –
отв. В.А. (нотариален акт № 108/03,04,2013 г. – л. 24). В договорите се сочи,
че правата – предмет на дарение, прехвърлителят е придобил по наследство от Н.Ш.
и по завещание от същия. Именно поради това посочване ищецът счита, че по-късно
сключеният договор (този с В.А.) не е произвел вещно-прехвърлително действие,
тъй като придобитите от дарителката В. Ш. права по наследство са само върху 3/4
ид. част от жилищната сграда и 2/4 ид. части вече са дарени нему с предходния
договор, а останалата 1/4 ид. част от сградата Ш. притежавала от прекратената
СИО. Това възражение съдът приема за неоснователно. Безспорно към датата на
сключване на договорите В. Ш. притежава прехвърлените с тях общо 1/2 ид. част
от поземления имот и цялата жилищна сграда. С договорите валидно е изразена
воля за прехвърляне на права общо в посочения обем и целеното от страните
прехвърлително действие би настъпило независимо дали прехвърлителят е придобил
правата си на посоченото в договорите основание или на някакво друго, както и
независимо дали такова основание изобщо е посочено.
Неоснователно е и
възражението за нищожност на коментираните договори за дарение поради
противоречие с разпоредбата на пар. 16 от ДР на ЗУТ. Разпоредбата на § 16, ал. 1 ПЗР на ЗУТ урежда правното
положение на незаконните строежи от гледна точка на благоустройствените закони.
Посочените в закона критерии, при които един строеж се счита търпим и не полежи
на премахване, са изцяло на плоскостта на съответствието на строежа с
изискванията на строителните правила и норми към момента на изграждането му или
с разпоредбите на ЗУТ. Разпоредбата на § 16 ПЗР на ЗУТ не намира приложение в
случая. При сключване на коментираните договори (копия от нотариалните дела са
приети като доказателства пред РС), обект на прехвърляне са права върху поземлен
имот и жилищна сграда, отразени в одобрената кадастрална карта и кадастралните
регистри и съответстващи на устройствените предвиждания съобразно действащия
план. Жилищната сграда е построена преди 1938 г., отразена е в Удостоверение №
489/05,04,1938 г. на Община Асеновград, както и в кадастралните основи към
регулационните планове в периода до одобряване на действащия кадастър.
Неоснователно е и
възражението за нищожност на договора за дарение в полза на ответника В.А.
поради това, че описаната в същия сграда не съотвества по описание на вина на
съществуващата тогава сграда, поради което липсвала воля за прехвърляне на
съществуващата към датата на договора жилищна сграда в имота. от заключението
на приетата пред въззивната инстанция СТЕ с категоричност се установява, че
жилищната сграда, построена в имота преди 1938 г. и отразена в устройствените
планове оттогава и до настоящия момент, никога не е променяна нито
конструктивно, нито по отношение на външни граници и обем, независимо от
извършваните в нея вътрешни преустройства. С коментираните договори за дарение
от 2013 г. жилищната сграда е описана в съответствие с титула за собственост на
прехвърлителя и с действащата към този момент кадастрална карта, одобрена през
2004 г.
Поради това, въз основа на
описаните по-горе правоприемства, ищецът понастоящем притежава 1/2 ид. част от
процесния поземлен имот (от които 1/4 ид. част е придобил по дарение от своя
баща Н.Ш. и 1/4 ид. част – по дарение от своята майка В. Ш.). Правото на
собственост върху останалите 1/2 ид. части от поземления имот и от жилищната
сграда принадлежи на ответниците, като ответникът С.Ш. притежава 1/4 ид. част
от поземления имот по дарение от своя баща Н.Ш., а ответникът В.А. притежава
1/2 ид. част от жилищната сграда и 1/4 ид. част от поземления имот – по дарение
от своята баба В. Ш..
Следователно предявените
установителни претенции са основателни до размер от 1/2 (или 4/8) ид. част от
поземления имот и 1/2 (или 4/8) ид. част от процесната жилищна сграда.
Решението, с което тези права на ищеца се признават за установени, не е
обжалвано и е влязло в сила. За разликата над 4/8 ид. части до претендираните
от ищеца 5/8 ид. части от поземления имот и от жилищната сграда исковете са
неоснователни и правилно са отхвърлени от РС. Затова обжалваното решение в тази
му част следва да бъде потвърдено като законосъобразно.
По отношение на разноските:
Въззиваемите претендират за присъждане разноски в размер на 720 лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение за представителство и защита по въззивната жалба
срещу решението. Предявеното от жалбоподателя възражение за прекомерност на
разноските настоящият съдебен състав приема за неоснователно, с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото и извършените пред
въззивната инстанция процесуални действия. Поради това сторените от въззиваемите
разноски следва да се присъдят в претендирания размер.
2/ По отношение на частната
жалба срещу определението по чл. 248 от ГПК:
С решение № 298/20,06,2019 г.
са приети са основателни и уважени установителните искове за собственост до
размери от 1/2 ид. част от описаните по-горе поземлен имот и жилищна сграда.
Със същото решение, съобразно извода за основателност на исковете до посочения
размер, на ищеца С.Ш. са присъдени разноски за производството по съразмерност.
С молба от 17,07,2019 г. (л.
338) ответниците С.Н.Ш. ***, ЕГН **********; и В.С.А. *** ЕГН **********; са
поискали изменение на решението в частта за разноските като се приеме, че
такива на ищеца не се дължат, тъй като ответниците не са оспорвали
претендираните от ищеца права до установения от съда размер от 1/2 ид. части.
С обжалваното определение РС
е счел искането за основателно и е допуснал изменение на решението в частта за
разноските. За да достигне до този извод, РС е приел, че ответниците не са
оспорвали исковете до уважените от съда размери и още с писмения отговор, както
и в първото съдебно заседание, изрично са признали правото на собственост на
ищеца върху 1/2 ид. части от поземления имот и от жилищната сграда.
Настоящата инстанция споделя
този извод. Според разпоредбата на чл. 78 ал. 2 от ГПК, ако ответникът с
поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска,
разноските се възлагат върху ищеца. В случая разноски с коментираното решение
от 20,06,2019 г. се присъждат съразмерно с уважената част от иска – за
установяване правата на ищеца до размер от 1/2 ид. част от поземления имот и от
жилищната сграда. За този размер права още с писмения отговор, както и в
първото съдебно заседание, ответниците изрично са признали исковете, не се установява
с поведението си фактически да са оспорили правата на ищеца до този размер и
така да са дали повод за завеждане на делото. Следователно разноските на ищеца
за тази част от исковете не следва да се възлагат в тежест на ответника.
По изложените съображения
съдът приема частната жалба са неоснователна, поради което същата следва да се
остави без уважение. На ответниците по същата следва да се присъдят сторените
за производството по нея разноски, които се констатираха в размер на 480 лв.
По изложените съображения
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11/09,01,2019 г.,
постановено по гр. д. № 1793/2017 г., В
ЧАСТТА, с която са отхвърлени
предявените искове да бъде установено по отношение на С.Н.Ш. ***, ЕГН **********;
и В.С.А. *** ЕГН **********; че С.Н.Ш. ***, ЕГН **********;
притежава правото на собственост върху
1/8 ид. част (представляваща разлика над установените 4/8 ид. части до
претендираните от него 5/8 ид. части) от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор
00702.513.*; с площ от 398 кв. м. с административен адрес: гр. А***, ул. ****,
с номер по предходен план: 1675, кв 145; при съседи: ПИ №№ 00702.513.7*,
00702.513.*, 00702.513.*, 00702.513.*, 00702.513.*; както и върху 1/8 ид. част (представляваща разлика над установените
4/8 ид. части до претендираните от него 5/8 ид. части) от построената в същия
имот едноетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор 00702.513.76.*, със
застроена площ от 52 кв. м., брой етажи – един, предназначение - жилищна сграда
еднофамилна.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. №
14166/08,10,2019 г. от С.Н.Ш. ***, ЕГН **********; против определение №
1320/09,09,2019 г., с което по реда на чл. 248 от ГПК се изменя решение №
298/20,06,2019 г., постановено по гр. д. № 1739/2017 г. на РС Асеновград в
частта за разноските
ОСЪЖДА С.Н.Ш. ***, ЕГН **********; да заплати на С.Н.Ш. ***, ЕГН **********;
и В.С.А. *** ЕГН **********; сумата от
общо 1200 лв. (хиляда и двеста лева), представляваща деловодни разноски за
настоящото производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните, при
условията на чл. 280 от ГПК, пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: