Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 01.07.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и втори април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА Г.
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Г.
въззивно гражданско дело № 11400 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 24.04.2020г., постановено по гр.д. № 79325/2017г. по описа на СРС,
ГО, 82 състав, са уважени предявените от Н.Т.А. срещу Б.Б.Г. обективно
кумулативно съединените искове с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД, като ответницата е осъдена да заплати следните суми: сумата от
1 243 лева – обезщетение за лишаване от ползване на ½ ид. част от
ап. № 52, находящ се в гр. София, жк „********за периода от 06.04.2017г. до
06.11.2017г., ведно със законната лихва от 07.11.2017г. до окончателното
изплащане и сумата от 74, 23 лева – обезщетение за забава в размер на законната
мораторна лихва за периода от 06.04.2017г. до 06.11.2017г. Със същото решение
са отхвърлени предявените искове до пълните им размери – съответно за главница
за разликата над сумата от 1 243 лева до пълния предявен размер от
1 750 лева и за лихва – за разликата над сумата от 74, 23 лева до пълния
предявен размер от 104, 72 лева.
Срещу
решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена въззивна
жалба от ответницата Б.Б.Г., в която са изложени оплаквания за неправилност на
решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд
изводи и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че през
процесния период тя не е живяла в съсобственото жилище, тъй като е пребивавала
при болните си родители и се е грижила за тях. Навежда доводи, че ищецът през
целия период е имал достъп по имота, което се установявало от събраните по
делото гласни доказателства и конкретно от показанията на свид. Б. А..
Поддържа, че именно неговите показания следва да се кредитират, тъй като
другият свидетел – също син на страните, не живее трайно в процесния имот,
поради което има спорадични впечатления за релевантните по делото
обстоятелства. Освен това, в същото жилище живее постоянно единият син – Б. А.,
а другият – П. А. живее периодично там. Счита, че следва да се направи извод,
че ответницата ползва своята част от имота, а тази на ищеца се ползва от
техните синове. По изложените съображения е направено искане за отмяна на
решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените
искове да се отхвърлят. В условията на евентуалност се прави искане за
определяне на обезщетение в съответствие със заключението на оценителната
експертиза, приета в първоинстанционното производство.
Насрещната
страна Н.Т.А. е подал отговор на въззивната жалба, с която същата се оспорва по
подробно изложени съображения. Счита, че по делото са установени всички кумулативни
предпоставки за основателността на предявените искове, поради което е направено
искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 31, ал. 2 от
ЗС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Установено
е по делото, че страните са бивши съпрузи, чиито брак е прекратен с влязло в
законна сила на 24.11.1998г. решение, постановено по гр.д. № 571/1998г. по
описа на СРС, ГО. По време на брака придобили в режим на съпружеска имуществена
общност въз основа на договор за продажба на държавен недвижим имот от
25.03.1991г. правото на собственост върху жилище, представляващо апартамент №
52, находящ се в гр. София, жк “*******бл. *******. С бракоразводното решение
ползването върху описаното семейно жилище било предоставено на Б. А. и непълнолетните
към този момент две деца. Упражняването на родителските права спрямо същите
били предоставени на майката. Основанието за възникване на съсобственост между
страните е прекратяването на брака с развод между придобилите имота, което е
довело и до трансформирането на бездяловата съсобственост в обикновена
съсобственост между бившите съпрузи при равни права по смисъла на чл. 27 СК /от 1985 г. - отм./, като всеки
от тях е станал собственик на 1/2 ид. ч. от жилището.
Ищецът
отправил нотариална покана до ответницата, получена от същата на 06.04.2017г.,
с която Б.Г. е поканена да заплаща ежемесечно обезщетение – наем в размер на
250 лева, считано от получаване на поканата, в случай, че не предостави
ползването на Н.А. на притежаваната от него идеална част от правото на
собственост върху описаното по-горе жилище.
От
приетото по делото заключение на техническа-оценителна експертиза, което не е
било оспорено от страните и следва да се кредитира като пълно и обективно, се
установява, че средният пазарен наем за имота за исковия период, определен въз
основа на сравнителния метод /метод на пазарните аналози/, е в размер на 2 486
лева. Припадащата се на ищеца част от така определената средна пазарна цена,
съответстваща на притежаваната от него ½ ид. част от имота, е в размер
на 1 243 лева. Вещото лице е посочило, че средната пазарна наемна цена за
процесното жилището е определена за необзаведен апартамент.
По
делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свид. Б. А.
/син на страните/ и П. А. /син на страните/. От същите се установява, че от
постановяването на развода между страните по делото, техните деца - Б. /роден
през 1982г./ и П. /роден през 1983г./ са живяли в процесното жилище заедно със
своята майка. През исковия период апартаментът се е ползвал основно от свид. Б.
А., който продължил да живее там постоянно и след като навършил пълнолетие.
Ответницата посещавала имота спорадично – 2-3 пъти месечно, тъй като от 2015г.
и до момента живеела с болните си родители, за които се грижи. По отношение на
тези обстоятелства не съществува противоречие между показанията на свид. Б. А.
и П. А. и доколкото не се опровергват от други доказателства по делото,
показанията в тази им част следва да се кредитират.
Налице
е противоречие в показанията на двамата свидетели относно обстоятелството дали
ищецът е имал ключ и достъп до жилището в процесния имот. Свид. П. А. твърди,
че след развода на родителите си, патрона на входната врата бил сменен, след
известно време се поставила и метална врата, както и че ищецът не разполага с
ключ от това жилище след извършената смяна на ключовете. Показанията на свид. Б.
А. са в обратен смисъл, той излага твърдения, че ищецът има ключ от жилището,
без да конкретизира кога и кой му е предоставил същия. Сочи още, че в процесния
период баща му не е идвал в жилището, но същевременно заявява, че никой не е
препятствал достъпа му до имота.
По
делото е разпитана и свид. Л.Г.– съсед на имота, чиито показания не съдържат
релевантни за спора обстоятелства в частта относно спорния въпрос дали ищецът е
имал достъп до имота, както и дали е имал възможност да го ползва. В тази част
свидетелката е заявила, че не си спомня през коя година за последен път е
виждала ищеца пред блока, нито кога той се е качвал за последен път в апартамента.
При
така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:
С
решението от 16.11.1998г., постановено по гр.д.№ 571/1998г. на СРС ползването на
процесното жилище е било предоставено на ответницата и непълнолетните тогава
две деца по реда на чл. 107 ал.6 от СК (отм.), предвид предоставеното
упражняване на родителските права до навършване на пълнолетие. Администрирането
при ползването на семейно жилище е ограничено в действието си от законовите
предпоставки за съдебна намеса, поради това с факта на навършване на пълнолетие
на децата, служебно постановеният режим на тези отношения по чл. 107 ал.6 от СК
(отм.) се прекратява без да е необходимо настъпването на друг факт. От този
момент насетне отношенията между съсобствениците се уреждат по общите правила,
а те са регламентирани в чл. 31, ал. 2 от ЗС /в този смисъл решение № 227 от
03.08.2011г. по гр.д. № 1529/2010г. по описа на ВКС, III ГО/.
С иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС разполага
съсобственикът на една вещ, която се ползва изключително от друг съсобственик.
Активната материалноправна легитимация на ищеца по този иск се обуславя от
наличието на право на собственост върху вещта. Съгласно чл. 31, ал. 2 от ЗС
всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното
предназначение, по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с
нея съобразно правата им. А нормата на чл. 31, ал. 2 от ЗС, в която е уреден
принципът на недопустимост на неоснователното обогатяване, гласи, че когато
общата вещ се ползва лично само от някой от съсобствениците, той дължи
обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени от деня на писменото
поискване.
Предмет на разглеждане е иск за заплащане на
обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС за
лишаване от ползване на ½ ид. част от ап. № 52, находящ се в гр. София,
жк „********за периода от 06.04.2017г. до 06.11.2017г. Фактическият състав на това обезщетение включва следните кумулативни
предпоставки: 1/. съсобственост
върху вещ; 2/. ползване на вещта лично от единия съсобственик, вкл. и чрез
допуснати от него лица на безвъзмездно основание – такова е всяко поведение,
което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата
вещ съобразно правата им, и 3/. писмена покана за заплащане на такова обезщетение
от друг съсобственик – така Тълкувателно решение № 7/02.11.2012г. на ОСГК на
ВКС, решение № 119/11.03.2009г. по гр.д. № 3204/2008г. на ВКС, II ГО, решение № 80/24.02.2010г. по гр.д. №
102/2009г. на ВКС, IV ГО и др. Неползващият
вещта не е длъжен да изяви желание за лично ползване, за да може да претендира
обезщетението, като е достатъчно да отправи писмена покана за заплащане на
обезщетение, за да възникне основание за ангажиране отговорността на ползващия
съсобственик – така решение № 111/11.03.2009г. по гр.д. № 3204/2008г. на ВКС, II ГО. Съобразно съдебната практика обезщетение не се
дължи само ако съсобственикът, до когото е отправено писменото поискване,
предложи на този, който му го е отправил, да ползва вещта лично според правата
си в съсобствеността и му осигури възможността реално да упражнява това свое
право, а последният откаже или не се отзове – така и ТР № 7/02.11.2012г. на
ОСГК на ВКС.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение
№ 7 от 02.11.2012 г. на ВКС по тълкувателно дело № 7/2012г., ОСГК, претенцията
по чл.
31, ал. 2 ЗС ще е основателна, когато неползващият съсобственик е отправил
писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това: той
/респ. член на неговото семейство/ продължава пряко и непосредствено да си
служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои
/лични или на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на
друг съсобственик или той /респ. член на неговото семейство/ не си служи пряко
и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг
съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/. Писменото поискване
по чл.
31, ал. 2 ЗС е равнозначно на покана по чл.
84, ал. 2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава.
В случая по делото е установено, че страните са
съсобственици на процесния имот, като всеки един от тях притежава по ½
ид. част от същия. През процесния период съсобствеността върху вещта не е била
прекратена.
Съгласно
нормата на чл.
31, ал. 2 ЗС, за да се породи претендираното право следва да е отправено
писмено искане до другия съсобственик. Касае се за формално адресно
волеизявление. Веднъж отправено, писменото поискване /покана/ се разпростира
неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването
от съсобственика. То следва да е извършено в писмена форма за действителност и
да е достигнало до знанието на другата страна. По делото не е спорно
обстоятелството, че ищецът е отправил такова писмено искане с нотариална
покана, която е била надлежно връчена на ответницата на 06.04.2017г.
Съобразно
константната съдебна практика обезщетение по чл.
31, ал. 2 от ЗС не се дължи само ако съсобственикът, до когото е отправено
писменото поискване, предложи на този, който му го е отправил, да ползва вещта
лично според правата си в съсобствеността и му осигури възможността реално да
упражнява това свое право, а последния откаже или не се отзове - така и ТР №
7/2.11.2012 г. на ОСГК на ВКС. Според това тълкувателно решение, когато един от
съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че
препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост може
да се ползва/ от нейните полезни свойства съобразно предназначението й за
задоволяване на свои нужди или потребности, той ползва лично по смисъла на чл.
31, ал. 2 от ЗС общата вещ. Както бе посочено вече, за личното ползване е
ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта - чрез
непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото
семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездното той я е предоставил. От значение
е само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите
съсобственици, като им пречи да ги реализират.
В
настоящия случай след бракоразводното решение ищецът е бил лишен от личното
ползване на процесния имот и това ползване е било предоставено изцяло на
ответницата Б.Г., на която е предоставено и упражняването на родителските права
върху ненавършилите към онзи момент пълнолетие деца. След навършване на
пълнолетието на децата е изтекъл законният срок, за който жилището е предоставено
за ползване на ответницата, затова тя е следвало да предостави на ищеца ключове
от имота, с което да му осигури ползването съобразно притежаваните от него права.
От събраните по делото доказателства се установи, че след бракоразводното дело е
бил извършен ремонт в жилището, включително е бил сменен ключа на входната
врата на апартамента. Ответницата, чиято е доказателствената тежест в процеса,
не е установила по реда на пълното и главно доказване, че след получаване на
нотариалната покана е предоставила ключ от жилището на ищеца, т.е. че ищецът е
имал реално достъп до жилището през процесния период, респ., че на ищеца е било
отправено предложение да ползва общата вещ в съответствие с неговите права, но
той е отказал това предложение. Показанията на свид. Б. А. в тази част не са
конкретни, не съдържат данни относно обстоятелството кога и кое лице е
предоставило на ищеца ключ от процесното жилище. По тези съображения неговите
показания относно предоставянето на достъп на ищеца до имота не следва да се
кредитират. Необходимо е да се посочи още, че разпоредбата на чл.
31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с
осъщественото само от единия съсобственик /част от съсобствениците/ ползване на
цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик /неползващите
съсобственици/ да доказват, че не са допускани до същата – /така решение № 269
от 18.10.2013г. на ВКС по гр. дело № 1282/2012 г., ІV ГО.
По
делото е установено, че през исковия период ответницата не е пребивавала в
имота постоянно, но това не достатъчно, за да бъде изпълнено задължението й към
другия съсобственик, тъй като личното ползване по смисъла на чл.
31, ал. 2 ЗС според посоченото по-горе тълкувателно решение, е продължено
от нея чрез сина на страните – свид. Б. А., който е останал да живее в имота.
За да се освободи от задължението си по чл.
31, ал. 2 ЗС въззивницата е трябвало да предостави ключове на ищеца и да не
допуска в заеманите от нея помещения да се настани трето за съсобствеността
лице. От значение е и обстоятелството, че като е освободила заеманата от нея
част от това жилище /при установеното, че от 2015г. ответницата не живее постоянно
в имота, а живее при болните си родители/, тя е сторила това в полза на сина си
Б. А.. С тези действия въззивницата е допуснала в целия имот свид. Б. А., който
към този момент е бил пълнолетен и за него бащата Н.А. вече не е имал
задължение да осигурява жилище. По този начин се установява и личното ползване
на имота от жалбоподателката посредством трето за съсобствеността лице, което
тя е допуснала в целия имот, макар това трето лице да е дете и на двамата
съсобственици. По делото няма данни ищецът да е участвал като съсобственик при
вземане на решението за допускане на свид. Б. А. в неговата част от жилището
при напускането му от ответницата през 2015г. По въпроса за основателността на
иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС, когато семейното жилище при развода е предоставено
на единия съпруг, а за периода на претенцията по чл.
31, ал. 2 СК в него е живяло само пълнолетно дете на съсобствениците е
налице практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав, а именно
- решение № 74 от
01.07.2015г. по гр.д. № 4695/2014 г. на ВКС, II ГО; определение № 594 от 30.11.2018 г. на ВКС по гр.д. № 1403/2018г.,
II ГО, както и решение
№ 2052/12.11.2014г. по гр.д. № 2676/2014г. на Софийския апелативен съд,
недопуснато до касационно обжалване с определение № 208 от
26.05.2015г. на ВКС по гр. д. № 919/2015 г., II ГО и решение №
2497/01.11.2019г., постановено по гр.д. № 2298/2-019г. по описа на САС,
недопуснато до касационно обжалване с определение № 317 о 16.062019г. по гр.д.
№ 1203/2020г. по описа на ВКС. Посочените съдебни актове са съобразени от
настоящия съдебен състав при формиране на решаващите изводи за основателност на
предявения иск.
В
обобщение, съдът приема, че по делото е установено, че за времето от 06.04.2017г.
до 07.11.2017г. ответницата е ползвала изцяло чрез трето за съсобствеността
лице процесната съсобствена между страните вещ и е била поканена от другия
съсобственик да заплаща обезщетение. Ето защо се налага извод, че в
патримониума на Н.Т.А. е възникнало правото по чл.
31, ал. 2 ЗС.
Относно
размера на претенциите, настоящият съдебен състав приема, че пропуснатите от ищеца
ползи, подлежащи на обезщетяване, са в размер на средния пазарен наем, който би
било възможно да се получи при отдаването на процесния апартамент за временно
възмездно ползване за горепосочения период. В този смисъл при съобразяване на
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, както и с оглед правата на страните в
съсобствеността и обстоятелството, че с получаване на писменото поискване
ответницата е в забава, законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че
релевираните главни и акцесорни претенции са основателни за исковите периоди до
размерите, посочени в обжалваното решение, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане. Ето защо първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
обжалваните му части.
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемият следва да се присъдят сторените по делото разноски в
размер на 325 лева за адвокатско възнаграждение съобразно представения договор
за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 от ГПК.
На
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и предвид цената на предявените искове
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 76263 от 24.04.2020г., постановено
по гр.дело № 79325/2017г. по описа на СРС, ГО, 82 състав, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА Б.Б.Г., ЕГН **********,*** да заплати на Н.Т.А., ЕГН **********,
съдебен адрес ***, офис 209, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК
сумата от 325 /триста двадесет и пет/ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.