М    О     Т     И     В     И

 

към присъда № 86/08.03.2017 г. по НЧХД № 534/2016 г. по описа на Радомирския районен съд, изготвени на 20.03.2017 г.

С тъжба по реда на чл. 81 и сл. от НПК тъжителят М.В.И., с ЕГН: **********, с адрес: ***, е повдигнал обвинение против В.Д.В., с ЕГН: **********, с адрес: ***, за това, че на 30.04.2016 г., за времето от 13,50 ч. до 13,55 ч. в с. Поцърненци, общ. Радомир, обл. Перник, в условията на продължавано престъпление – с две деяния, които осъществяват поотделно различни състави на едно и също престъпление – лека телесна повреда по чл. 130 от НК, които са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващото се явява от обективна и субективна страна продължение на предшестващото, а именно:

-         на 30.04.2016 г., около 13,50 ч., в с. Поцърненци, общ. Радомир, обл. Перник, чрез хвърляне на бетонно блокче, причинил на тъжителя лека телсена повреда – временно разстройство на здравето, неопасно за живота – разкъсно – контузна рана и охлузване на лявата предмишница – престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК    и

-         на 30.04.2016 г., около 13,55 ч., в с. Поцърненци, общ. Радомир, обл. Перник, в съучастие с П.В.В., като съизвършител, чрез нанасяне на удари с ръце и крака в областта на краката и тялото на тъжителя, му причинил болка и страдание – престъпление по чл. 130, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК.

С депозираната тъжба тъжителят М.В.И., с ЕГН: **********, с адрес: ***, е повдигнал обвинение против П.В.В., с ЕГН: **********, с адрес: ***, за това, че на 30.04.2016 г., около 13,55 ч., в с. Поцърненци, общ. Радомир, обл. Перник, в съучастие с В.Д.В., като съизвършител, чрез нанасяне на удари с ръце и крака в областта на краката и тялото на тъжителя, му причинил болка и страдание – престъпление по чл. 130, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.

Тъжителят е предявил против подсъдимия В.Д.В. граждански иск за присъждане на обезщетение за причинени му неимуществени вреди, представляващи болки и страдания в размер на 5000 лева, ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от 30.04.2016 г. до окончателното ù изплащане.

Тъжителят е предявил против подсъдимия П.В.В. граждански иск за присъждане на обезщетение за причинени му неимуществени вреди, представляващи болки и страдания в размер на 3000 лева, ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от 30.04.2016 г. до окончателното ù изплащане.

С протоколно определение от 16.01.2017 г. съдът е допуснал и приел за съвместно разглеждане в наказателния процес предявените от тъжителя граждански искове и претенцията за изтекла лихва.

Частният тъжител, чрез повереника си адв. Г. М. от САК, поддържа обвинението, пледира за признаването на подсъдимите за виновни по повдигнатите им  обвинения, като моли съда да им наложи предвиденото в закона наказание за такъв вид престъпни деяния, както и за уважаване на гражданските искове в пълния им размер и присъждането на направените по делото разноски.

Адвокат-защитника на подсъдимите - адв. Л. Р. от ПАК, пледира съда да признае подсъдимите за невиновни по повдигнатите им обвинения, както и да отхвърли предявените граждански искове като неоснователнии и недоказан.

В последната си дума подсъдимите молят да бъдат оправдани.  

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

 ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

На 30.04.2016 г., около 13,45 ч., тъжителят М.В.И. се намирал пред двора на къщата си в с. Поцърненци, общ. Радомир, обл. Перник и косял тревата отпред с бензинова косачка. Няколко минути след като започнал да коси подсъдимият В. излязъл от съседния двор, взел бетонно блокче от земята и от няколко метра го хвърлил по посока на тъжителя. Тъй като бетонното блокче летяло към главата на тъжителя, последният вдигнал инстинктивно лявата си ръка, за да се предпази и блокчето го ударило в ръката. След това подсъдимият В. се приближил, грабнал косачката и я забутал към двора на техни съседи, като стигайки до оградата им, започнал да я блъска в нея. Междувременно на улицата излязъл и подсъдимият В., който ударил тъжителя с юмрук в лицето, след което продължил да го удря и блъска, като в резултат на ударите и дърпането скъсал фланелката, с която бил облечен тъжителят. Междувременно на място дошли свидетелите И. Ц. и Е. К., които се опитали да преустановят побоя. След като инцидента приключил, на място пристигнал медицински екип и служители от РУ на МВР – Радомир, като тъжителят М.И. бил откаран за преглед в болницата в гр. Радомир.

ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:

Гореизложената фактическа обстановка се установява от събраните по делото и преценени по реда на чл. 14 от НПК доказателства: показанията на свидетелите И. Ц., Е.К., Г. Г., Л. Т. и Р. С., заключението на вещото лице д-р Ч. и писмените доказателства, приобщени към доказателствения материал по реда на чл. 283 от НПК.

По отношение на подсъдимия В.Д.В.:

След извършения обстоен анализ на събраните в хода на съдебното следствие доказателства, съдът намери подсъдимия В. за виновен в извършването на престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК. Това е така поради следното:

На първо място, съдът намира, че обвинението срещу подсъдимия В. за извършено от последния престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК се доказва по категоричен начин от показанията на св. И. Ц. и св. Е.К., които единствени са присъствали по време на инцидента. Така, в своите показания св. Ц. посочва, че ясно е видяла как подсъдимият В. е хвърлил бетонното блокче по посока на тъжителя И., като последният, за да се предпази от удар в главата, вдигнал инстинктивно лявата си ръка и блокчето го ударило в ръката, след което тъжителят залитнал и паднал назад. В своите показания св. К., макар да посочва, че не е била очевидец на инцидента, при който тъжителят е бил ударен с бетонното блокче, твърди, че след като пристигнала на място видяла, че тъжителя има рана на лявата ръка, която кървяла, като видяла и павето, с което последният бил ударен.

Съдът кредитира показанията на свидетелите И. Ц. и Е. К., като ги намира за последователни, вътрешно безпротиворечиви, до голяма степен съвпадащи, като съдът счита, че тази група гласни доказателствени средства са в достатъчна степен обективни. При кредитирането на последните, съдът отчете обстоятелството, че св. Ц.е съпруга на пострадалия, а св. К. е негова тъща, но прие, че показанията им са достоверни, тъй като не е спорно, че двете са присъствали на инцидента, но не са взели участие в същия, дори напротив – опитали са се да го преустановят. Посочените гласни доказателствени средства кореспондират и с приетото като писмено доказателство съдебномедицинско удостоверение № .2016 г. на УМБАЛ „Александровска” ЕАД, в което съответното компетентно медицинско лице е описало следното увреждане на подсъдимия: „разкъсно – контузна рана и охлузване на лявата предмишница“, т. е. същото съответства на нараняването, описано в показанията на св. Ц. и К.. Показанията на св. Ц. и К.относно причиненото на тъжителя увреждане кореспондират и със заключението на вещото лице по приетата съдебно – медицинска експертиза, в която вещото лице е посочило, че тъжителят М.И. е получил следното увреждане: „разкъсно – контузна рана и охлузване на лявата предмишница“. Вещото лице посочва също, че тези увреждания са получени в резултат на действието на твърд, тъп предмет с ограничена контактуваща (удряща) повърхност и е възможно да са получени по време и начин, както се съобщава в материалите по делото.

Следва да се посочи и факта, че св. Ц. и К. са единствените, които са присъствали на инцидента и същите имат непосредствени впечатления от случилото се. Останалите трима разпитани по делото свидетели – Г., Т.и С., не са присъствали по време на инцидента, а в своите показанията пресъздадоха фактическа обстановка, такава, каквато им е разказана от подсъдимите и от трети лица, които също не са били очевидци на инцидента. В този смисъл са и показанията на св. Т., която изрично посочи пред съда, че не е присъствала на инцидента, а е разбрала какво се е случило от разказа на двамата подсъдими. Св. Т. посочва също, че разбрала впоследствие, че тъжителят се спънал, паднал на земята и казал: „сега ще видите какво ще ви се случи“, но съдът счита, че показанията на тази свидетелка не допринасят за разкриване на обективната истина, тъй като същата не е била очевидец на случилото се, а същата препредава информация, получена от трети лица. Същото в пълна степен важи и за показанията на св. Г.и С..

След извършения анализ на събраните в хода на съдебното следствие доказателства, съдът намери подсъдимия В. за невиновен в извършването на престъпление по чл. 130, ал. 2, вр. с ал. 1, като съизвършител с подсъдимия В., при условията на продължавано престъпление. Това е така, тъй като и двете свидетелки - очевидци на инцидента, посочиха пред съда, че след като тъжителят И. е бил ударен с бетонно блокче от подсъдимия В., последният не е нанасял удари на тъжителя. В този смисъл са показанията на св. Ц.: „лицето на М. беше зачервено, защото П. го удари с юмрук през лицето“, както и „видях как В. хвърли павето по М.. Това беше основният удар, който получи М.. След това В. не е удрял М.“, както и показанията на св. К.: „П. удряше М. по лицето и по главата и му скъса тениската. В. не съм видяла да удря М.“.

По отношение на подсъдимия П.В.В.:

След извършения обстоен анализ на събраните в хода на съдебното следствие доказателства, съдът намери подсъдимия В. за виновен в извършването на престъпление по чл. 130, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК. Това е така поради следното:

На първо място, съдът намира, че обвинението срещу подсъдимия В. за извършено от последния престъпление по чл. 130, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК се доказва по категоричен начин от показанията на св. И.Ц. и Е. К.. И двете разпитани по делото свидетелки посочват, че подсъдимият В. е нанесъл удар с юмрук в лицето на тъжителя И., след което продължил да му нанася удари в различни части на тялото, като вследствие на нанесените удари, скъсал фланелката, с която бил облечен тъжителят. И двете свидетелки са очевидци на случилото се и имат непосредствени впечатления от инцидента, като от техните показания става ясно, че са се намесили в опит да помогнат на тъжителя и да преустановят ударите, които подсъдимият В. е продължавал да нанася на тъжителя.

Съдът намери подсъдимия В. за невиновен по повдигнатото му обвинение за това да е извършил престъплението по чл. 130, ал. 2, вр. с ал. 1 в съучастие с подсъдимия В., при условията на продължавано престъпление, тъй като, както беше посочено по-горе и двете свидетелки, очевидци на инцидента, посочиха пред съда, че след като тъжителят И. е бил ударен с бетонно блокче от подсъдимия В., последният не е нанасял удари на тъжителя.

Относно обясненията на подсъдимимите съдът съобрази, че следва да се отчете безусловно гарантираното от закона право (чл. 55 от НПК) на всеки подсъдим да дава каквито желае обяснения по обвинението. Това основно право е коренно различно от задължението, вменено на свидетелите да говорят истината в наказателния процес под угрозата да бъдат подведени под наказателна отговорност по чл. 290 от НК. Обясненията на подсъдимия са основно негово средство за защита и доказателствено средство, чиято доказателствена стойност се предопределя както от тяхната последователност и логичност, така и от съответствието им с останалия приобщен доказателствен материал (в този смисъл решение № 685/11.12.2003 г. по н. д. № 537/2003 г. на ВКС, НК, I н. о.). В тази насока, при пълно съобразяване с процесуалните правила, визирани в чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 от НПК, съдът прие, че обясненията на подсъдимите представляват защитна теза, но същите не са убедителни, като не се потвърждават от другите събрани по делото доказателства. Тук е мястото да бъде посочено, че обясненията на подсъдимите за това, че тъжителят сам е паднал на земята, докато е косял тревата на улицата, вследствие на което се е наранил, падайки върху намиращ се на земята камък, след което извикал св. Ц.и двамата започнали да се карат с подсъдимите В. и В., без за това да е имало някаква причина, звучат недостоверно и житейски нелогично. 

Събраните и обсъдени по този начин доказателства по делото са безпротиворечиви и взаимно допълващи се и водят до единствено възможен извод, непораждащ никакво съмнение във вътрешното убеждение на съда.

Деянията са извършени от подсъдимите при пряк умисъл като форма на вина, като подсъдимите са съзнавали общественоопасния им характер, предвиждали са общественоопасните последици и са искали настъпването им.

Като причина за извършване на престъпленията от двамата подсъдими следва да се отбележи несъобразяването и незачитането на обществените отношения, които осигуряват неприкосновеността на човешкото здраве и физическата цялост на личността.

Гореизложените обстоятелства по отношение на извършените престъпления  мотивираха съда да приеме, че целите на наказанието, посочени в чл. 36 от НК, могат да бъдат постигнати и като наказанията бъдат определени по следния начин:

За престъплението по чл. 130, ал. 1 от НК законодателят e предвидил наказание „лишаване от свобода“ до 2 години или „пробация”, докато предвиденото наказание за престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК е „лишаване от свобода“ до шест месеца или „пробация“, или „глоба“ от сто до триста лева. Видно от справките за съдимост и на двамата подсъдими, същите не са осъждани, нито са освобождавани от наказателна отговорност по реда на раздел IV от глава VIII от НК, така че следва да бъдат освободени от наказателна отговорност при условията на чл. 78а от НК.

С оглед определяне размера на предвидените наказания, съдът отчете, че подсъдимите не представляват голяма обществена опасност и счете, че целите на наказанието могат да бъдат постигнати като им бъдат наложени административни наказания на основание чл. 78а, ал. 1 от НК – „глоба“ в размер на минималния  предвиден от закона, действащ по време на извършване на деянието, а именно 1000 лева.

Така определените наказания, съдът счита за справедливи и съответстващи на тежестта, обществената опасност и моралната укоримост на извършените престъпления и подходящи да повлияят поправително и превъзпитателно към спазване на законите и добрите нрави.

По този начин и с тези наказания съдът счита, че ще бъдат постигнати целите на генералната и частната превенция.

По отношение на предявените граждански искове за претърпените от пострадалия  неимуществени вреди в резултат от извършените от подсъдимите престъпления, съдът счита, че същите са допустими и частично основателни по следните съображения: претендира се присъждане на обезщетение за причинени в резултат на процесните деяния неимуществени вреди. В случая става дума за нарушаване на общото правило да не се вреди другиму – чл. 45 от ЗЗД. В кръга на претендираните неимуществени вреди влизат най-общо казано всички отрицателни последици, настъпили за пострадалия, при наличието на които възниква разглежданата отговорност. Изходно положение е правилото, според което се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деянието (чл. 51 от ЗЗД). Налице е противоправно поведение от страна на подсъдимите, в резултат на което са възникнали вредите от деянието и тези вреди са в причинна връзка с определена обективирана, съзнателна човешка проява.

Размерът на обезщетението за неимуществените вреди следва да възмезди пострадалия за всички отрицателни последици,  настъпили в резултат на деянието, въпреки, че засегнатите блага в тези случаи нямат цена. Следва да се съчетае действителната незаместимост на загубеното благо с необходимостта да се даде обезщетение, макар и несъвършено. По силата на чл. 52 от ЗЗД съдът следва да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, от което следва, че не само размерът, но и основанието на обезщетението е подчинено на справедливостта (т. 13 от ППВС № 7/1959 г.). Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението, а именно – характерът на увреждането, начинът на извършването, обстоятелствата при които е извършено, допълнителното влошаване на здравето, причинените морални страдания и др. (ППВС № 4/1968 г.). Именно съобразявайки всички тези обстоятелства във връзка с претенцията за обезщетение за неимуществени вреди, съдът на основание чл. 52 от ЗЗД счита, че е справедливо гражданският иск за деянието, извършено от подсъдимия В. да бъде уважен в размер на 2000 лева, а гражданският иск за деянието, извършено от подсъдимия В. да бъде уважен в размер на 1200 лева, като се вземат предвид претърпените болки и страдания в резултат на получените травматични увреждания. В останалата им част до пълния предявен размер исковете биват отхвърлени като неоснователни и недоказани.

Съдът осъди подсъдимите да заплатят направените от частния тъжител деловодни разноски - държавна такса и депозит за вещо лице, съгласно чл. 189, ал. 3 от НПК, а така също и да заплатят в полза на държавата дължимата държавна такса върху уважената част на предявените граждански искове.

Водим от горното съдът постанови присъдата си.

                                                                                                     

                                                                                           РАЙОНЕН СЪДИЯ: