Решение по дело №899/2024 на Административен съд - Русе

Производството е по чл. 145 и сл. от АПК вр.чл. 118, ал. 3 от КСО.

Образувано е по жалба от Е. П. Т. от гр.Русе, чрез процесуалния му представител, против решение № 1040-17-67 от 17.10.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, с което е отхвърлена жалбата му по административен ред и е потвърдено разпореждане №171-00-85-5/28.08.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл.54ж, ал.1 от КСО във връзка с чл.11, §3, буква „а" и чл.65, &2 от Регламент (ЕО) 883/2004 по депозираното от жалбоподателя заявление вх. №171-00-89/05.01.2024 г.

Развиват се съображения за незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане поради неправилното приложение на материалния закон и неправилната преценка при определяне на обичайното пребиваване. Моли съда да отмени оспореното решение и потвърденото с него разпореждане и да върне преписката на административния орган за ново произнасяне по подаденото от него заявление, съгласно дадените от съда задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.Претендира разноски.Представя договор за правна помощ -неподписан от страната, за заплащане по банков път на договорената сума, за която също не представя доказателства за извършено плащане.

Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ – Русе, чрез процесуални представители изразява подробно становище за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Възразява срещу претендираните разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е подадена от активно легитимирано лице - адресат на административен акт, за който изрично е предвидена възможност за провеждане на съдебен контрол; с интерес и право на оспорване; в предвидения по чл. 117, ал. 4 от КСО срок и отговаря на изискванията на чл. 150 от АПК за форма и реквизити и на чл. 151 от АПК за необходимите приложения. По изложените причини същата е процесуално допустима за разглеждане, но неоснователна по същество

Обжалваното решение № 1040-17-67 от 17.10.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане №171-00-85-5/28.08.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе са издадени в рамките на установената от закона материална, степенна и териториална компетентност на тези органи – чл. 117, ал. 3 вр.ал. 1, т. 2, б. “б“ от КСО, съответно чл. 54ж, ал. 1 от КСО. Посочените разпоредби, в приложимите им части, предвиждат, че ръководителят на съответното ТП на НОИ се произнася по жалбите срещу разпорежданията за отказ за отпускане на обезщетенията за безработица с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, респ. че паричните обезщетения за безработица се отказват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на ТП на НОИ.

Спазени са изискванията за писмена форма на разглежданите административни актове. Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе е мотивирано в съответствие с изискванията на чл. 117, ал. 3, изр. първо от КСО и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК като в него са изложени фактическите основания, поради които постановеният отказ за отпускане на обезщетение за безработица е потвърден – посочени са обстоятелствата, които, според административния орган, обосновават този извод. В решението са посочени и правните основания мотивирали органа да постанови решението си – конкретни разпоредби от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009.

Съдът не констатира в хода на проведеното административно производство да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

По установената от АО фактология не се спори.

Жалбоподателят е подал заявление вх. №171-00-89/05.01.2024г. до директора на ТП на НОИ – Русе с искане, в качеството му на безработно лице, да му бъде отпуснато обезщетение за безработица по КСО след последна заетост в друга държава членка на ЕС - Германия. Към заявлението е приложил документи, доказващи трудова дейност в Германия. В декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65(2) от Регламент (ЕО) 883/2004 Е. Т. е посочил, че през периода от 15.02.2015 г. до 31.12.2023 г. е работил като наето лице и живял в Германия, няма съпруга/партньор, деца до 18 г. През периода на последната му заетост родителите му са живели в България, дъщеря му в САЩ, има брат, който живее в Белгия. Разполага с постоянно жилище в България, плащал е данъци върху доходите от заетост в Германия. Завръщал се е в България няколко пъти в годината или по-рядко по време на платен годишен отпуск. Не възнамерява да се установи в Германия.

Със заявление вх. №3201-17-3/06.02.2024 г. Т. е представил в ТП на НОИ - Русе преносим документ U1, издаден за него на 17.01.2024 г., от компетентната германска институция с потвърден осигурителен период от 16.02.2015 г. до 31.12.2023 г.

Предвид декларираните от Т.: период на заетост в Германия и обстоятелствата, за определяне на пребиваването, на лицето през периода на заетост в друга държава, служебно е изискана информация (със СЕД Н005) от компетентната институция на Германия, чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и EC (EESSI), номер на случай 3061368. За удостоверяване на осигурителния период служебно е изискано осигурително досие (със СЕД U001). За този период на обмен, на информация между двете държави, административното производство, образувано по заявлението на лицето е спряно с разпореждане №171-00-89- 3/23.02.2024 г. И е възобновено след получаване на U002

Чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС от Германия е получен структуриран електронен документ U002, с които за Т. е удостоверен осигурителен период от 16.02.2015 г. до 31.12.2023 г., причина за прекратяване на заетостта - по взаимно съгласие.

Със справка за приети, върнати и липсващи документи от 27.05.2024 г. е прието заявление от Т. за издаване на ПД (германски образец), в което декларира периоди на заетост в Германия от 08.2009 г. до 09.2010 г., от 09.2010 г. до 04.2013 г., от 04.2013 г. до 02.2015 г. Със справка за приети, върнати и липсващи документи от 27.05.2024 г. са приети представени от лицето документи от работодател в Германия за времето от 2009 г. до 2015 г. За удостоверяване на осигурителния период чрез EESSI служебно е изискано осигурително досие (със СЕД U001), номер на случай 3082760.

Чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС е получен структуриран електронен документ Н006, с който компетентната институция на Германия уведомява, че Е. П. Т. е пребивавал в Германия за периода от 07.08.2009 г. до 31.12.2023 г., където е упражнявал доходоносна дейност, посочен е адрес на пребиваване 31275 Lehrte, ул. Schleienweg №15.

Чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС от Германия е получен структуриран електронен документ U002 с удостоверени периоди на заетост за времето от 07.08.2009 г. до 31.01.2015 г. Предвид констатирана техническа грешка в крайната дата на един от периодите СЕД е актуализиран. Окончателно с него за Е. Т. са потвърдени осигурителни периоди в Германия от 07.08.2009 г. до 19.09.2010 г. вкл., от 20.09.2010 г. до 28.02.2013 г. вкл., от 01.03.2013 г. до 16.05.2013г.вкл., от 15.05.2013 г. до 20.06.2013 г. вкл., от 12.11.2013 г. до 10.02.2014 г. вкл., от 11.02.2014г. до 10.03.2014 г. вкл., от 15.05.2014 г. до 29.08.2014 г. вкл., от 01.09.2014 г. до 31.01.2015г. вкл. и периоди на изплатено обезщетение за безработица отпуснато по германското законодателство от 21.06.2013 г. до 11.11.2013 г. вкл., и от 11.03.2014 г. до 14.05.2014 г. вкл.

Направени са служебни справки в Регистрите от информационната система на НОИ. Поискана е от Дирекция Бюро по труда Русе информация, която да послужи за изясняване на намерението на лицето, съгласно чл.11, §2 от Регламента.Поискана е справка от ОДМВР-Русе за задграничните пътувания

От писма вх. № 1056-17-707#1/22.05.2024 г. на ОДМВР - Русе и приложени „Справки за пътуване на лице - български гражданин" се установява, че за Е. Т. са регистрирани влизания в и излизания от България за периода от 01.01.2014 г. до 14.01.2024 г. С кратък престой на пребиваване в България от 4 до максимум 18 дни-платен отпуск и коледни празници. Т.е. Т. не живял в България по време на потвърдения период на пребиваване, който съвпада с потвърдената осигурена заетост (16.02.2015 г. до 31.12.2023 г.)

От служебната проверка в Регистър на трудовите договори е установено, че за Е. Т. не са регистрирани сключени трудови правоотношения в България. От служебна проверка в регистър на самоосигуряващите се лица за деклариран вид осигуряване е установено, че Т. е осъществявал дейност като самоосигуряващо се лице до 10.08.2009 г.,за което и в с.з. са представени доказателства от персоналния регистър.

От проверка в Регистър на осигурените лица е установено, че след 07.08.2009 г. няма подадени данни по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, за осигуряване, за Е. Т..

От проверката в Регистъра на Агенция по заетостта е установено, че Т. е регистриран като безработно лице, търсещо работа на 05.01.2024 г., след прекратяване на трудовото правоотношение в Германия, като регистрацията е прекратена от 27.09.2024 г.

С разпореждане №171-00-85-5/28.08.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл.54ж, ал.1 от КСО във връзка с чл.11, §3, буква „а" и чл.65, &2 от Регламент (ЕО) 883/2004 по депозираното от жалбоподателя заявление вх. №171-00-89/05.01.2024 г.да се отпусне парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

В мотивите към разпореждането се сочи, че от изпратената информация със структурирани електронни документи Н006, U002, ПДU1 от компетентната институция на Германия и от служебните справки е потвърден периода на осигурена заетост на жалб.Т. в Германия от 07.08.2009г. до 01.01.2024г., прекъсвана от периоди на получаване на парично обезщетение за безработица отпуснато по законодателството на Германия. След 09.08.2009г. няма трудова заетост в България и няма принос за целите на данъчната и социалната системи на България, а лицето е упражнявало трудова дейност в Германия около 15 години и ,че държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост, като е налице завръщане в държавата му на произход след завършен период на осигуряване в Германия и прекратяване на трудовата му дейност в Германия, където е „пребивавал" във връзка с дейността си. Следователно на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, §. 2 и §. 5, б. „а" от Регламент (ЕО) № 883/2004, България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

С решение № 1040-17-67 от 17.10.2024 г. директорът на ТП на НОИ – Русе е отхвърлил жалбата и е потвърдил разпореждане №171-00-85-5/28.08.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе

Оспореното решение и потвърденото с него разпореждане са издадени в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби от съюзното законодателство, както и с целта на закона.

Спорът между страните е от правен характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Германия .

Няма спор, че жалбоподателят като български гражданин е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента).

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа:

• определяне на приложимото законодателство;
• равенство в третирането;
• сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и
• износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето съгласно чл. 11, § 3, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като чл. 61 от същия Регламент (ЕО) № 883/2004 г. въвежда и принципа на сумиране на периоди, т.е. компетентната институция на държава-членка съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от него законодателство.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Така съгласно чл. 65, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. лице, което е безработно частично или през различни периоди, и което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата-членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава-членка. Според нормата на чл. 65, § 2, изр. 1-во от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. По силата на чл. 65, § 5, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. безработно лице по първо и второ изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Дефиниция за компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица, се съдържа в чл. 1, буква „р“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като това е институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията.

Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти:

- продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки,

- семейното положение и роднинските връзки на лицето,

- жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и

- естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и

- други примерно изброени в цитираната разпоредба.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“. Както бе посочено и по-горе, съгласно чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. „пребиваване“ е мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно чл. 1, § 3, б. „к“ „престой“ означава временно пребиваване.

В изготвен съвместно с държавите членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. Съгласно правото на ЕС може да има само една държава-членка, която отговаря за плащанията за обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например:

- семейното положение и роднинските връзки на лицето;

- продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка;

- състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянния характер, както и продължителността на договора за работа);

- упражняването на неплатена дейност;

- в случай на студенти - източник на доходите им;

- доколко постоянно е жилищното положение на лицето;

- държавата-членка, в която лицето плаща данъци;

- причини за преместването;

- намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства.

При необходимост могат да се вземат предвид и други факти.

Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.

Т.е. въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство (чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.) се налага извод, че по смисъла на приложимите регламенти всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.

В случая, решаващият орган е потвърдил разпореждането за отказ от отпускане на парично обезщетение за безработица именно поради преценката, че не българската институция е компетентна, като е извършил правилна преценка на всички обстоятелства от значение за спора, като е приложил въпросните насочващи преценката критерии.

Според настоящия състав на съда, с оглед събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства, жалбоподателят не доказа постоянното си местопребиваване в Република България във връзка с посочените по-горе обстоятелства.

Няма спор между страните, че Т. е напълно безработно лице, като се има предвид обстоятелството, че същият е с прекратено трудово правоотношение по взаимно съгласие по трудовото му отношение в Германия, като се е завърнал в държавата по произход, чийто гражданин е, в Република България в конкретния случай.

От представените официални документи Н006, U002, ПД U1 от компетентната институция на Германия е установено по безспорен начин и не е предмет на спор между страните времето на пребиваване в Германия поради трудова заетост на жалбоподателя от 07.08.2009г до 31.12.2023г., включаща периода по заявлението 16.02.2015г. до 31.12.2023г. и потвърдена такава трудова заетост.

Жалбоподателят се е завърнал в България след прекратяване на заетостта му в Германия и се е регистрирал в Дирекция „Бюро по труда“ - Русе, като търсещо работа лице на 05.01.2024 г. По делото не са ангажирани доказателства, нито се сочат такива доводи Т. да е полагал сам усилия през този период (след регистрацията му в ДБТ – Русе) да се реализира на трудовия пазар в Р България.

От посочените обстоятелства, установени и от служебно изисканите справки, не се установява към момента на последната му заетост държава по пребиваване на жалбоподателя да е била Република България, за да се приложи по отношение на него изключението по чл. 65, § 2 от Регламента, а оттам и да се счете, че компетентна да се произнесе по отпускане на парично обезщетение за безработица е българската осигурителна институция.

Само по себе си декларирането на Република България като държава на социални контакти и на пребиваване е лишено от доказателствена стойност за установяване съществуването на ефективно пребиваване в Република България (в този смисъл решение от 4 юни 2003 г., Del Vaglio/Комисията, Т- 124/01 и Т-320/01, EU: Т: 2003: 153, параграф 85).

Затова и в случая следва да се преценят всички релевантни за определяне на държавата по пребиваване обстоятелства по начините и критериите, посочени в Регламента по прилагане и в Наръчника. Според съда на ЕС (Решение от 25 февруари 1999 г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer, С-90/97, Решение от 17 февруари 1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office national de l'emploi, C-76/76, и Решение от 8 юли 1992 г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt fur Arbeit, C-102/91) държава-членка по пребиваване е държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси и в този контекст следва при тази оценка да се вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване.

От жалбоподателя не са представени доказателства, удостоверяващи семейното му положение и съответно не се изяснява и доказва статусът на семейните и социалните му контакти. Твърдението, че притежава имот в България не е подкрепено с доказателства. Но и самото притежаване на такъв имот не означава избор на държава по пребиваване

От жалбоподателя е декларирано, че не е семеен, пълнолетната му дъщеря живее в САЩ, брат му в Белгия, родителите са починали.

Естествено е жалбоподателят да има близки и родственици в Република България, предвид факта, че това е страната по неговия произход, но твърдените връзки с близки и родственици в Република България, доколкото не са представени каквито и да било доказателства в този смисъл, не могат да се определят като значителни по смисъла, който се влага в това понятие и в цитираната практика на СЕС, както и например в Практическия наръчник относно прилагане на Регламента, каквито биха били, ако жалбоподателят имаше съпруга, деца в Република България по времето на пребиваването му в Германия, или се завръщаше често в страната по произход, или пък издръжката му бе поета от родителите му, или същият се е грижел за издръжката на своите родители в България и т.н.

Както се посочва изрично в Практическия наръчник, лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея, както в случая е декларирано от страна на жалбоподателя.

Вписването в регистрите на населението в страната също не е достатъчен критерий за установяване на държавата по пребиваване (решение на Първоинстанционния съд от 3 май 2001 г., Liaskou срещу Съвета, Т 60/00, EU: Т: 2001: 129, параграф 62).

Не са ангажирани доказателства, че жалбоподателят притежава недвижим имот в България. Не се установява в рамките на последната му заетост основните му връзки и контакти, неговите икономически и социални интереси да са били свързани основно с Република България. Нещо повече, налице е признание от негова страна, че няма деца,родители,близки роднини живеещи в България

Понятието „държава-членка, в която пребивава“ трябва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и да е бил зает в друга държава-членка, продължава своевременно да пребивава и където също се намира центърът на интересите му (Решение на Съда от 17.02.1977 г. по дело С 76-76 Silvana di Paolo vs. Office national de l'emploi). В тази връзка следва да бъде разгледан и периодът на получаване от жалбоподателя на обезщетение за безработица, отпуснато от национален орган след прекратяване на заетостта му в Германия за периода от 21.06.2013 г. до 11.11.2013 г. вкл., и от 11.03.2014 г. до 14.05.2014 г. вкл.

Безспорно е, че след изтичане на периодите на изплащане на процесните обезщетения в Германия , жалбоподателят, въпреки декларираното трайно намерение за установяване в Република България, се е завръщал във Германия с оглед възстановяването на заетостта си там / справката от ОДМВР-Русе/ . В този смисъл не може да се приеме, че прекъсването за този срок е с намерение П. да установи обичайното си пребиваване в Република България, на чиято територия трудова заетост не е установявана след 2009г..

Относно декларираното намерение за установяване трайно в Република България, при преценката на релевантните обстоятелства, касаещи определяне на държавата-членка по пребиваване на лицето, както е посочено и в цитираната практика на СЕС, това намерение следва да се извежда от самите обективни обстоятелства, предмет на оценката. Намерението на съответното лице трябва да се преценява въз основа на всички обстоятелства, от които произтича, което означава, че то трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. Само декларация, че лицето възнамерява, или желае да има пребиваване на определено място, не е достатъчна.

С оглед всичко изложено, след анализ на събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства, се налага единственият правилен и законосъобразен извод, формиран и от административния орган, че завръщайки се в България, Е. Т. не се е завърнал в държавата си по пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на заетостта в Германия, като се е завърнал в държавата си по произход, но не и по пребиваване.

От 2009 г. жалбоподателят работи в Германия. В България има само кратки периоди на престой по повод коледни празници и отпуски за максимум 18 дни.

Както се посочва изрично в Практическия наръчник, лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея, както в случая е декларирано от страна на жалбоподателя

Той не се е реализирал на българския пазар на труда в противоречие на изложеното твърдение в жалбата, държавата по пребиваване е там където лицето е запазило най-тесни контакти в широк смисъл и в нея би могло по-лесно да се интегрира на пазара на труда.

В становището си по преюдициално запитване от Административен съд - гр. Велико Търново по дело С-30/22, Европейската комисия (позовавайки се и на правилата, предвидени в глава IV на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г.), възприема позицията, че след изтичане на 5 години, през които дадено лице работи/пребивава в държава-членка, за него е възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване по време на последната заетост, от която би следвало да се претендират обезщетенията за безработица. В случая лицето е упражнявало трудова дейност във Германия за повече от 5 години / 15 години с прекъсване, но получаване на обезщетение за безработица в Германия/, което определя достатъчно трайна и тясна връзка с държавата по заетост.

При това положение и като се има предвид, че жалбоподателят на практика е декларирал намерение да се установи трайно в България, но вече след приключване на последната му заетост, не може да се приеме, че той се е завърнал в държавата-членка по пребиваване, защото според обсъдените по-горе релевантни обстоятелства Република България не се е явявала такава по време на последната заетост на Т.. Следователно по отношение на него не е приложимо изключението по чл. 65, § 2 от Регламента.

От цялата съвкупност от правнозначими обстоятелства, независимо от изразеното намерение на лицето да се установи в Република България, което също не може да бъде еднозначно потвърдено от обстоятелства, случили се след завръщане на лицето, както бе посочено и по-горе, не може да се приеме, че жалбоподателят е доказал по разгледаните по-горе критерии, че държава на пребиваване е Република България. Отнесени към цитираната правна регламентация, посочените факти и обстоятелства по конкретния казус не обосновават извод, че държавата на пребиваване на жалбоподателя е Република България.

Не се доказа в настоящото съдебно производство центърът на жизнените интереси на жалбоподателя да е останал и да е бил в Република България.

При събраните и анализирани доказателства обосновано и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби административният орган е приел, че Република България не е държава по пребиваване на жалбоподателя.

С оглед изложеното жалбата е неоснователна и следва да се остави без уважение.

Ответникът е заявил своевременно искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Като съобрази нормата на чл. 143, ал. 3 от АПК и изхода на спора, настоящият съдебен състав намира, че в полза на НОИ следва да се присъди сумата от 100 лева юрисконсултско възнаграждение, определена по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, субсидиарно приложими на основание чл. 144 от АПК; Решение № 10/29.09.2016 г. на Конституционния съд по к.д. № 3/2016 г. и ТР № 3/13.05.2010 г. по т. д. № 5/2009 г. на ВАС.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд - Русе

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на Е. П. Т. от гр.Русе против решение № 1040-17-67 от 17.10.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, с което е потвърдено разпореждане №171-00-85-5/28.08.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе

ОСЪЖДА Е. П. Т. [ЕГН], с адрес: гр. Русе, ул. „Д-р Петър Берон“ № 9 да заплати на Националния осигурителен институт – гр. София юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Решението е окончателно.