Р Е
Ш Е Н
И Е №260018
гр.Кюстендил, 01.02.2021г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
окръжен съд, гражданско отделение, първи състав, в открито заседание на първи октомври, две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ БОГОЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ СТАМОВА
ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
при
секретаря: Галина Кирилова,
разгледа
докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№372/2020г.
по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава
Двадесета „Въззивно обжалване“,
чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е
образувано по въззивна жалба, подадена от адв.Др.М., в качеството му на
пълномощник на А.Д.А., с ЕГН **********, с адрес: гр.Кюстендил, *** срещу
решение №248 от 20.03.2020г. на Районен съд-Кюстендил, постановено по
гр.д.№2112/2019г. по описа на този съд.
С посоченото
решение РС-Кюстендил е признал за установено по отношение на А.Д.А., с ЕГН **********,
с адрес ***, че вземането на Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, с ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„Черни връх“ №51Д в размер
на 1 320.17 лева, представляващи
изплатено обезщетение по договор за застраховка „Гражданска отговорност“,
застрахователна полица №14001242432 със срок на валидност от 30.04.2014г. до
29.04.2015г., за което по ч.гр.д.№1673/2019г. е издадена заповед за изпълнение
№841 от 20.08.2019г., съществува, и е осъдил А.Д.А. да заплати на
Застрахователна компания „Лев Инс“ АД деловодни разноски в размер на 904 лева,
от които 77.00 лева по ч.гр.д.№1673/2019г. и 827 лева по гр.д.№2112/2019г. по
описа на съда.
Във
въззивната жалба се правят оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и
неправилност на атакуваното решение, като постановено при неизяснена фактическа
обстановка и неправилно тълкуване на законовите разпоредби, съдебната практика
и доказателствата по делото. Твърди се, че ищецът не е провел необходимото
главно и пълно доказване на своите твърдения, поради което и съдът не е
следвало да приеме за осъществени факти, за които съществува вероятност, но не
и несъмненост само на базата на предположения и на неподкрепени с доказателства
твърдения. Счита се, че неправилно КнРС е обосновал решението си с протокола за
ПТП, като е приел, че същият се ползва с формална и материална доказателствена
сила. Според въззивника, констативният протокол за ПТП, макар и официален
свидетелстващ документ, не се ползва с обвързваща съда материална
доказателствена сила относно отразения в него механизъм на злополуката и
поведението на участниците в нея, тъй като тези факти не са се осъществили пред
актосъставителя, а са основани на изявления на участниците в ПТП и на очевидци.
Обвързващата доказателствена сила на този документ, според жалбоподателя, освен
посочените в него дата, място на издаване и длъжностно качество, касае
единствено разположението на участвалите в произшествието превозни средства
след настъпването му, тъй като само този факт е обект на пряка констатация от
страна на актосъставителя. Механизмът на ПТП и щетите, според жалбоподателя, на
общо основание подлежат на доказване от ищеца в производството. Прави се
оплакване, че районният съд неоснователно не е кредитирал представени от
ответника в първоинстанционното производство доказателства, сочещи на извод, че
на процесната дата същият не е управлявал лекия автомобил и не е причинил ПТП,
а се е намирал в дома си, а автомобилът най-вероятно е бил отнет противозаконно
от неизвестно лице, което е причинило ПТП. В тази връзка се сочи, че
образуваното във връзка с произшествието досъдебно производство е било
прекратено на основание чл.24 ал.1 т.1 от НПК. Твърди се още, че
обстоятелствата, визирани от нормата на чл.274 ал.1 т.1 от КЗ /отм./ не са били
установени и доказателства, че А. е автор на настъпилото ПТП по делото липсват.
Претендира се отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – ЗК „Лев Инс“ АД, чрез пълномощника ю.к.А., с пълномощно,
приложено към отговора, е депозирал такъв. Изразява се становище за
неоснователност на жалбата и за правилност и законосъобразност на постановеното
от РС-Кюстендил решение по спора, поради което се моли потвърждаване на
първоинстанционното решение и присъждане на разноски. Сочи се, че от събрания и
проверен по делото доказателствен материал са били установени признаците от
фактическия състав на чл.274 ал.1 от КЗ (отм.). с основание, според
въззиваемия, съдът е кредитирал приетия по делото констативен протокол за ПТП,
който е официален свидетелстващ документ, ползващ се с материална
доказателствена сила, че фактите са се осъществили така, както е отразено в
него, а страната, която оспорва верността на удостоверените в протокола факти,
следва да проведе пълно обратно доказване, за да обори доказателствената сила
на документа. Дружеството, сочи, че в срока по чл.131 от ГПК ответницкът по
иска не е оспорил верността на протокола за ПТП, поради което не е било открито
производство по чл.193 от ГПК, а след този срок възможността за провеждане на
пълно обратно доказване е била преклудирана, съгласно чл.133 от ГПК. Счита се,
че независимо от наличието или липсата на открито производство по чл.193 от ГПК, съдът правилно е приел, че представените доказателства не оборват
удостоверителната сила на протокола за ПТП.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото прие,
че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в
първоинстанционното производство, която има правен интерес от обжалване,
подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна
проверка.
КнОС,
след като прецени становищата на страните, събраните по делото доказателства и
след преценка на обжалвания съдебен акт, приема, че въззивната жалба е неоснователна, а решението на КнРС следва
да бъде потвърдено. Съображенията за това са следните:
Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК,
извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта
му, в резултат на която проверка намира, че решението на РС-Кюстендил е валидно
и допустимо.
Преценено по същество, решението е правилно и основните изводи на
районния съд, довели до констатацията за основателност на исковата претенция
следва да бъдат споделени.
Според приложимата разпоредба на чл.274 ал.1 т.1 от КЗ (отм.),
застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, има право да получи от застрахования платеното от
застрахователя обезщетение, когато застрахованият при настъпването на
пътнотранспортното произшествие е управлявал моторното превозно средство след
употреба на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по
закон норма или под въздействието на наркотично вещество или негов аналог, или
е отказал да се подложи, или виновно се е отклонил от проверка за алкохол,
наркотично вещество или негов аналог.
Въззиваемото дружество, ищец в първоинстанционното производство, е
предявило исковата си претенция срещу А.А. за установяване съществуването на
вземане за сумата от 1 320.17 лева, с твърдението, че същата представлява
заплатено обезщетение на пострадало при ПТП лице за щети, причинени от А. като
водач на МПС, чиято гражданска отговорност е била застрахована от дружеството,
като при настъпването на пътнотранспортното произшествие А. е управлявал
моторното превозно средство след употреба на алкохол с концентрация на алкохола
в кръвта над допустимата по закон норма, като търсената сума включва и 20.00
лева – сторени ликвидационния разноски по образуваната пред застрахователя
щета.
Както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съд не са спорни
следните установими от събраните по делото доказателства факти, а именно:
ЗК „Лев Инс“ АД е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ и
застрахователна полица №***, сключена за лек автомобил марка „Сузуки“, модел „Витара“, с ДК ***, собственост на ответника, и валидна за времето от 30.04.2014г.
до 29.04.2015г.
На 10.04.2015г., около 00.10 часа, т.е. в срока на действие на така
сключения договор, в гр.Кюстендил било реализирано ПТП между горепосочения
автомобил, собственост на А.А. и други два леки автомобила, единият от които –
собственост на лицето И.Й.С.марка „Опел“, модел „Астра“, с ДК №***.
Малко след инцидента на място пристигнали полицейски служители, които
съставили протокол за ПТП с №1509720 от 10.04.2015г., в който описали като
участници в ПТП 1/ лек автомобил марка „Сузуки“, модел „Витара“, с ДК ***, собственост на А.А. и 2/ л.а. марка „Опел“, модел „Астра“, с ДК
№***, собственост на лицето И. Й. С., като по отношение на първия автомобил
посочили, че водач е бил А.А., а по отношение на втория – че е бил паркиран,
както и вписали механизъм на ПТП: водачът на л.а. м. „Опел“ А.А., движейки се
от VII-мо Основно училище към бл.184, поради употреба на алкохол, с
концентрация над 1.2 на хиляда е изгубил контрол на МПС и последователно е
блъснал два паркирани леки автомобила, от което няма пострадали, а са настъпили
имуществени щети, които са описани в протокола.
Пред застрахователното дружество е била образувана преписка по щета с
№0902-5060-15-301675, по която на собственика на пострадалия автомобил с банков
превод на 20.05.2015г. е била изплатена сумата от 1 300.17 лева. Начислени
са били и общи ликвидационни разходи по преписката в размер на 20.00 лева.
Не са спорни естеството и обема на причинените щети, нито подлежащата на
изплащане сума.
На 10.04.2015г. на А.А. са били съставени два акта за установяване на
административно нарушение. Акт за установяване не административно нарушение
(АУАН) с №947317/10.04.2015г. е бил съставен за извършено от А.А. нарушение на
чл.20 ал.2 от ЗДвП, за това, че на 10.04.2015г. около 00.10 часа в
гр.Кюстендил, в кв.„Герена“ е управляващ собствения си лек автомобил марка „Сузуки“, модел
„Витара“, с ДК ***, като пред блок 157 е изгубил контрол над автомобила и е блъснал два
броя паркирани леки автомобили. Въз основа на този акт е било издадено
наказателно постановление с №15-1139-000265/08.05.2019г., връчено на ответника
на 25.06.2015г., с което на същия е било наложено наказание „глоба“ в размер на
100.00 лева. АУАН №726424/10.04.2015г. е бил съставен за това, че по същото
време и на същото място А. е управлявал лекия си автомобил, след употреба на
алкохол, установено с техническо средство „Алкотест дрегер 7510“, фабр.№0265,
индикаторната скала на който е отчела 2.26 промила алкохол в издишания въздух в
00.29:08 часа, като водачът е имал силен мирис на алкохол и не е могъл да
говори, като му е бил издаден талон за да даде кръв за лабораторен анализ –
нарушение на чл.5 ал.3 т.1 от ЗДвП. Свидетелството му за управление и
контролния му талон са били иззети.
Срещу А. е било образувано Досъдебно производство ДП с №375/2015г. по
описа на КнРП за престъпление по чл.343б ал.1 от НК, което с постановление от
16.06.2015г. на прокурор при РП-Кюстендил е било прекратено на основание чл.24
ал.1 т.1 от НПК, поради липса на достатъчно доказателства, от които да се
направи обоснован извод, че А. е извършил престъплението, за което е обвинен.
А. не оспорва, че към момента на вземане на пробата за алкохол с
техническо средство, същият е бил под въздействието на алкохол, както и не
оспорва установената концентрация.
Спорът е фокусиран върху въпроса дали А.А. е водачът, управлявал МПС, за
което е имало сключена застраховка „ГО“, респ. дали същият има качеството по
чл.213 ал.1 от КЗ (отм.) - причинител на вредата, която е била репарирана с
изплащането на застрахователно обезщетение.
По делото са изискани и приложени материалите от досъдебното
производство, както и са разпитани двама свидетели – Б. Б. и Р. А., последният
– брат на ответника по иска, сега въззивник.
Б.Б.е заявил, че е приятел на А. и, че на 10.04.2015г. вечерта двамата,
заедно с други лица са били в кафене в гр.Кюстендил в кв.„Запад“, където А.
употребявал алкохол. Към 22.30-23.00 часа Б.закарал А. до дома му в кв.„Герена“
бл.155 с личния му автомобил джип „Сузуки Витара“, паркирал пред блока, дал на А.
ключовете от автомобила и последният се качил в дома си, а друго лице дошло да
вземе самия свидетел. Последният е заявил, че към онзи момент централното
заключване на джипа било развалено и същият не се заключвал.
Свидетелят Р.А. е заявил, че въпросната вечер бил на заведение и се
прибирал към дома си към 23-24 часа, когато видял пред блока ударената кола на
брат му и двама съседи, които му обяснили, че е имало катастрофа, но не знаели
какво е станало. Той им казал, че джипът е на брат му, след което дошли
полицаи, които попитали кой е собственикът и свидетелят ги завел в дома си.
Заварили А.А. да спи, свидетелят го събудил, той се облякъл и излязъл. Отвън му
направили проба за алкохол, като ответникът бил „доста почерпен“, след което
започнали да пишат някакви документи, които свидетелят не знае кога и дали брат
му е подписал.
При тези данни районният съд в обжалваното решение е приел, че доколкото
с исковата
молба ищецът е представил Констативен протокол, в който е било посочено, че
водач на л.а.„Сузуки Витара“ е бил ответникът в производството и в срока за
отговор на исковата молба ответникът, предвид нормата на чл.133 от ГПК не е
оспорил констативния протокол и производство по оспорването му не е било
откривано, то съдът следва да зачете задължителната материална доказателствена
сила на този официален свидетелстващ документ, който обвързва съда относно
отразените в него факти и обстоятелства. Посочил е, че при липса на открито
производство по оспорване на официален свидетелстващ документ е недопустимо
събиране на гласни доказателства за опровергаване на съдържанието му (да се
разпитват свидетели за водача на автомобила, след като този факт е удостоверен
в констативния протокол), което произтичало и от разпоредбите на чл.164 ал.1
т.2 от ГПК и чл.194 ал.1 от ГПК, следователно и поискания от ответника свидетел
Р.А. – негов брат, и показанията му се явявали недопустимо доказателствено
средство и не следвало да бъдат кредитирани при постановяване на крайния
съдебен акт.
Съдът е посочил изрично, че от описания протокол, издаден от длъжностни
лица и в кръга на службата им, се установява, че ответникът е управлявал МПС,
концентрацията на алкохол в кръвта му и увредените автомобили и при наличието
на останалите предпоставки и по правилото на чл.213 от КЗ /отм./ ищецът се е
суброгирал в правата на увредения срещу виновния водач.
Въззивният съд счита, че отговорността на ответника, сега въззивник,
следва да бъде ангажирана в хипотезата на чл.274 ал.1 т.1 от КЗ (отм.) и
намира, че анализът на доказателствения материал по делото не подкрепя
защитната теза на А..
Действително, протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ и като
такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно
удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти,
относими към механизма на ПТП. Съставителят удостоверява пряко възприети от
него факти при огледа, относими за определяне на механизма на ПТП, като
местоположението на МПС, участниците в ПТП, характера и вида на нанесените
щети, пътните знаци и маркировката на мястото на произшествието и други. От
значение за преценката на възприетите от длъжностното лице факти е
времеотстоянието на извършения от него оглед спрямо момента на осъществяване на
ПТП. Следва да се преценява кои обстоятелства се включват в обхвата на
удостоверителното изявление относно възприет от съставителя на протокола факт.
Отстоянието във времево отношение на огледа и съставянето въз основа на него на
протокола спрямо момента на настъпване на произшествието, рефлектира и върху
обема на релевантните за механизма на ПТП факти, които ще намерят отражение в
протокола за ПТП. Констатираните участници в ПТП и установените водачи на МПС,
участвали в ПТП, възприети като такива от съставителя и вписани в
изготвения протокол, представляват
официално удостоверяване относно тези факти. При неоспорване на автентичността
на протокола и на обстоятелствата, определящи го като официален документ,
страната, на която същият се противопоставя, може да оспори верността на
удостоверените в него факти, но следва да проведе пълно обратно доказване, с
оглед обвързващата материална доказателствена сила на документа.
В конкретния случай, ответникът на практика е оспорил удостоверителната
сила на протокола за ПТП, тъй като в отговора на исковата молба ясно е заявил
възражението си, че не е бил водач на лекия автомобил, при управлението на
който е била причинена щетата, т.е. оспорил е истинността на отразеното в него
относно този факт. При все това, не може да се приеме, че А. е провел в нужната
степен пълно обратно доказване. На първо място, същият е подписал протокола за
ПТП, в който е вписан като водач на собственото си МПС, без каквито и да било
възражения. Подписал е съставените му два броя АУАН, за това, че при управление
на МПС на въпросната дата и място, е извършил нарушения на правилата на ЗДвП,
отново без да възрази относно тези констатации. На следващо място, показанията
на свидетеля Б.не опровергават вписаните констатации в протокола, тъй като се
отнасят за време, предшестващо времето на инцидента и по никакъв начин не
изключват възможността в по-късен момент въззивникът да е управлявал своя лек
автомобил. Относно показанията на свидетеля Р.А., брат на въззивника, следва да
се съобрази евентуалната му заинтересованост, същите трябва да се преценяват
много внимателно, според чл.172 от ГПК и да се съотнасят към останалите
доказателства по делото, които подкрепят верността на вписаната констатация.
Следва също така да се има предвид, че и този свидетел не е очевидец на
инцидента и фактът, че на по-късен етап ответникът е бил установен в дома си, в
състояние на алкохолно опиянение, не изключва възможността преди да се прибере
да е управлявал собствения си автомобил. Тезата за противозаконно отнемане на
МПС и управляването му от неизвестно лице е напълно голословна.
Налага се извод, че констатацията в протокола за ПТП относно водача на
л.а.„Сузуки Витара“ не е оборена. В тази посока съществена роля не играе и
фактът на прекратяване на образуваното срещу А.А. наказателно производство.
Изводите на прокурора относно наличието или липсата на престъпление и наличието
или липсата на доказателства за участието на дадено лице при извършване на
деянието не обвързват съда, обсъждащ гражданско-правните последици на същото.
Разпоредбата на чл.300 от ГПК касае само наличието на влязла в сила присъда, а
постановлението не притежава правните характеристики на такава.
При горните доводи, въззивният съд намира, че исковата претенция е
доказана и обжалваното решение следва да се потвърди.
Относно разноските:
С оглед извода за правилност на решението на районния съд, не се налага
корекция на присъдените с решението суми за разноски.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, сторените от жалбоподателя
разноски остават за негова сметка.
На въззиваемото дружество се следват разноски за възнаграждение на
юрисконсулт в размер на 100.00 лева, определени, съгласно чл.78 ал.8 от ГПК, във вр. с чл.37 от Закона за
правната помощ и чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
П О Т В Ъ Р Ж Д А В А изцяло решение №248 от 20.03.2020г. на Районен съд-Кюстендил,
постановено по гр.д.№2112/2019г. по описа на този съд.
О С Ъ Ж Д А А.Д.А., с ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на Застрахователна
компания „Лев Инс“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в
гр.София, бул.„Черни връх“ №51Д сумата от 100.00 лева (сто лева),
представляваща разноски за юрисконсултно възнаграждение за въззивната
инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.