Решение по дело №110/2025 на Административен съд - Стара Загора

Производството е по реда на чл.118 от КСО вр .с чл.128 и сл. от АПК, образувано по жалбата на В. Г. И. против Решение №1040-23-3/15.01.2025г, с което Директора на ТП НОИ Стара Загора е потвърдил Разпореждане №232-00-603-3/04.11.2024г на ръководителя на осигуряването за безработица, а жалбата срещу него е оставена без уважение.

С разпореждане №232-00-603-3/04.11.2024г ръководителя на осигуряването за безработица е отказал отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО по Заявление вх. №232-00-603/01.07.2024г, подадено от В. Г. И., на основание чл.54ж ал.1 вр. с чл.11 §3 буква „а“ и чл.65 §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004г при следните мотиви: подадено е заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, след прекратяване на трудова дейност в Германия, считано от 01.07.2024г. По данни от получения СЕД U017 от КИ на Германия за периода от 01.04.2021г до 30.06.2024г И. е упражнявала трудова дейност в Германия за период с обща продължителност от 3 години, 3 месеца и 00 дни. В информационната система на НОИ няма данни за упражняване на трудова дейност в България след 07.12.2017г. и до датата на подаване на заявлението тоест за последните пет години липсва трудово правна връзка с България. Поради това България не се явява нито държава по пребиваване, нито държава по последна заетост и съответно България не е компетентна държава, която да извърши преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. Съгласно чл.65 ал.5 вр. с ал.2 от Регламент /ЕО/ №883/2004г НОИ не е КИ по отпускане на парично обезщетение за безработица, тъй като лицеот не е осъществявало дейност при прилагане на българското законодателство, нито е пребивавало в България по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност.

Разпореждането е връчено на 13.12.2024г с указания за правото да бъде обжалвано в 14-дневен срок пред Ръководителя на ТП НОИ Стара Загора.

Жалбата срещу разпореждането е подадена на 19.12.2024г, а по нея е постановено Решение №1040-23-3/15.01.2025г от компетентния Директор на ТП НОИ Стара Загора за отхвърлянето й като неоснователна и за потвърждаване на Разпореждането по мотивите и поводите, при които с него е отказано да се признае правото на обезщетение за безработица от фондовете на НОИ. В решението допълнително е извършено позоваване на чл.54а ал.1 от КСО, който изиска за най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването да бъдат внесени или да са дължими осигурителни вноски за фонд „Безработица“, кумулативно с регистрацията в Агенцията по заетостта и отсъствието на отрицателните предпоставки като придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, не упражняване на трудова дейност, за която да подлежат на задължително осигуряване. Според основното правило по чл.65 ал.2 от Регламент /ЕО/ №883/2004г обезщетенията за безработица се предоставят от институцията в държавата по пребиваване на лицето по време на последната му заетост. Според чл.61 от същия Регламент сумирането на периодите на осигуряване и заетост, осъществени в съответствие със законодателството на която и да е друга държава-членка се извършва, ако работникът е завършил периоди на осигуряване или заетост в съответствие със законодателството, по силата на което се търси обезщетението за безработица – в случая не е изпълнено условието на чл.54а ал.1 от КСО за дължими или внесе вноски във фонд „Безработица“ за най-малко 12 месеца от последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването. Следователно, според решаващия орган не може да бъде извършено сумиране с периодите на осигуряване в другата държава-членка. На държавите членки е позволено да изискват минимален осигурителен период, за да вземат предвид периодите в държавата по предходна заетост. Правилото е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено в държавата по последна заетост, която е и компетентна. Държавата по пребиваване е компетентна по изключение, когато центърът на жизнените интереси е бил в една държава-членка – тази на пребиваване, докато последната заетост е осъществяване в друга държава –членка. В този случай, поради съображения, че е по-вероятно лицето да намери нова работа в държавата-членка по пребиваване, е допустимо тя да бъде определена като компетентна да отпусне обезщетението за безработица. Съгласно Решение по дело С-76/76 на СЕС основен критерий при определяне на държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност . В конкретния случай държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост, с оглед на посочените факти – през три последователни години от последните пет лицето е работило в Германия, без да има трудово правни връзки с държавата по произход България. След като България не е държава нито пребиваване по време на последната заетост, нито държава по последна заетост, то няма основание за прилагане на чл.65 ал.2 и ал.5 буква „а“ от Регламент /ЕО/ №883/2004г. Прилагането на разпоредбите за сумиране на периоди зависи от условието, лицето да има последно завършен период или периоди на трудова заетост съгласно законодателството на държавата, в която кандидатства за обезщетение. Няма изискване за определена продължителност на периодите, завършени в компетентната държава преди лицето да поиска прилагане на правилата за сумиране. Следователно, освен няколко изключения, безработно лице няма право на ПОБ въз основа само на законодателството на друга държава, различна от тази на чиято територия е станало безработно. Съгласно чл.61 от Регламента КИ на държава –членка, чието законодателство поставя придобиването на правото на обезщетения в зависимост от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. Заявителката не е работила в България от края на 2017г и до 01.04.2021г, когато започва работа в Германия. В Германия работи от 01.04.2021г до 30.06.2024г. Следователно лицето е участвало в системата на осигуряване на държавата членка по последната заетост, което определя тази държава –членка като компетентна да отпусне обезщетението за безработица. Лицата имат и възможност след получаване на обезщетението за безработица да го прехвърлят за получаване в друга държава членка. Изключението по чл.65 ал.5 буква „а“ от Регламента за получаване на обезщетение от държавата-членка по пребиваване така, както ако спрямо него се е прилагало нейното законодателство по време на последната му заетост в друга държава –членка не е приложимо в случая, защото България не е държава-членка по пребиваване по време на последната заетост на лицето в друга държава –членка. Според трайната практика на СЕС причините от семеен характер, поради които лицето е преместило пребиваването си в ДЧ, различна от компетентната ДЧ не следва да се вземат предвид за целите на прилагането на тази разпоредба. Разпоредбата не подлежи на разширително тълкуване. Във връзка с делото Ди Пауло СЕС е пояснил, че разпоредбата не се прилага за всички работници-мигранти, упражняващи дейност в една ДЧ, докато семействата им живеят в друга държава-членка. Изключението се отнася само до тези работници, които са запазили силни връзки в държавата, в която обикновено пребивават. Държавата членка по пребиваване е понятие, което трябва да се ограничи до държава, в която работникът, макар и зает в друга ДЧ, продължава да живее и където обичайно се намира центърът на неговите интереси – колко често пътува между месторабота и местопребиваването, какво е семейното му положение, работи ли по професията си, дали намерението му е било за времена пребиване или за натрупване на професионален опит, личните му контакти и връзки в двете държави, социалните му контакти. В тази връзка адресната регистрация в не е факт, който да определя държавата-членка като държава по пребиваване. Роднините в държавата по произход също не са определящи за центъра на жизнените интереси, доколкото е обективно закономерно да има такива. В допълнение е извършено позоваване на чл.1 буква „х“ от Регламента относно понятието периоди на пребиваване – определени или признати за такива от законодателството, съгласно което те са завършени или се считат за завършени. Лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си по произход не може да се счита за пребиваващо в държавата по произход, дори ако възнамерява да се върне в нея. Държавата по пребиваване се определя от релевантните факти по време на периода на последната заетост, а не от тези, настъпили след завръщането на лицето. За периода от 01.01.2019г до 30.06.2024г заявителката не е пребивавала и не е внасяла данъци и осигурителни вноски в България за повече от пет години, съгласно установеното от справки от ТД на НАП и ОД на МВР Стара Загора. Правно значение има периода на последна заетост за целите на прилагане на чл.65 ал.2 от Регламента, съгласно Решение по дело С-255/13 на СЕС – т54, съгласно което намерението на лицето коя е държавата му на пребиваване, би могло дас е отчете за определяне на държавата по пребиваване, но същото следва да се оцени с оглед на фактите и обективните условия по случай, тъй като простото заявяване на намерение за пребиваване на определено място само по себе си не е достатъчно за целите на прилагане на чл.11 §2 от Регламент 987/2009 на Комисията.

Решението е съобщено на жалбоподателката на 20.01.2025г с указания за правото да бъде обжалвано в 14-дневен срок пред Административен съд Стара Загора.

Жалбата до съда е подадена на 28.01.2025г от лице с правен интерес, поради което е допустима.

С жалбата не се оспорват фактите, но се твърди, че чл.11 §3 буква „а“ от Регламента за прилагане 987/2009 на Комисията посочва правилото, според което се определя само една компетентна държава-членка, защото всяко лице може да бъде подчинено само на законодателството на една държава-членка и това е тази, в която се намира центърът на жизнените му интереси. За определяне на понятието пребиваване има определение в чл.1 б. „й“ от Регламента №883/2004г и това е мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието престой, което е определено като временно пребиваване. Правилата за определяне на мястото, където лицето обичайно пребивава са уредени в чл.11 от Регламента за прилагане, като по целесъобразност може да се включат продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, положението на лицето, определено от естеството на упражняваната дейност, по специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки, жилищното положение и по-конкретно колко постоянен е характерът му, държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Няма йерархия на тези факти, а се преценяват в съвкупност. Особено значение имат причините на лицето за преместване, които се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице, когато има разногласие между институциите на държавите-членки. Следователно постоянното пребиваване е в тази държава-членка, в която обичайно се намира центърът на жизнените интереси, поради което се приема, че лицето продължава да живее в нея, докато работи в друга държава-членка. Специалните правила, които са изключения от общия принцип по чл.11 §3 от Регламент №883/2004г, че ДЧ по последна заетост е компетентна да отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица са установени в чл.65 §2 от същия Регламент. Съгласно Решение №U3 от 12.06.2009г на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, напълно безработно лице, което вече не поддържа никаква връзка с държавата членка на заетост, понеже трудово правното договорно отношение е прекратено или срокът му е изтекъл, се разглежда като лице по чл.65 §2 от регламента и обезщетенията се предоставят от държавата по пребиваване – тази теза е изложена от жалбоподателя наред с другата, основана на тълкуване на понятието пребиваване в съответствие с чл.11 от Регламента за прилагане и за отричане на тезата на ответника, че намерението за завръщане след прекратяване на трудовото правоотношение няма правно значение.

, което се завърне в държавата по произход има правото да получи обезщетение за безработица като се вземе предвид продължителността на осигурителните периоди в друга държава-членка. Противното и поддържано от ответника изисква регистрация в бюрото по труда на държавата-членка, в която е полаган зависимия труд и в която напълно безработното лице не желае повече да пребивава. Като аргумент за това, че независимо от продължителността на трудовата дейност в друга държава –членка правото на обезщетение за безработица се дължи от държавата по произход се излага и твърдение, че семейството на жалбоподателката и нейните роднини са пребивавали в България през целия релевантен период. От съда се иска да бъде отменено Решението на Директора на ТП НОИ Стара Загора и потвърденото с него разпореждане и да се върне преписката с указания за признаване на правото на обезщетения за безработица.

Ответника Директор на ТП НОИ Стара Загора, чрез редовно упълномощен процесуален представител иска от съда да бъде отхвърлена жалбата с присъждане на възнаграждение за юрисконсулт.

Административен съд Стара Загора като взе предвид доводите на страните, съобразно доказателствата и закона, намира за установено следното:

Жалбата е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Първо следва да се поясни съдържанието на правните норми на чл.61 и на чл.65 §2 от Регламент /ЕО/ №883/2004г на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент /ЕС/ №465/2012г на Европейския парламент и на Съвета от 22.05.2012г., при това така, както е установено от Съда на ЕС. По дело С-30/22г Съдът на ЕС е постановил Определение, съгласно член 99 от Процедурния правилник, когато отговорът на преюдициален въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или не оставя място за разумно съмнение, Съдът може във всеки един момент да се произнесе с мотивирано определение по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат. Определението по дело С-30/22г на Съда на ЕС е по преюдициално запитване от АС Велико Търново въз основа на идентични факти: от 01.12.2014г и до 29.03.2021г заявителя е упражнявала дейност като наето лице в Обединеното Кралство. Тук е мястото да се посочи, че СЕС изрично изключва да има правно значение Споразумението за оттегляне и факта, че трудовата дейност е преустановена след 31.12.2020г. На 2 април 2021 г. DV подава заявление в качеството си на безработно лице да ѝ бъде отпуснато парично обезщетение за безработица на основание КСО. Към заявлението си DV прилага някои документи, сред които декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагането на член 65, параграф 2 от Регламент № 883/2004. Освен това е иницииран електронен обмен на информация между Република България и Обединеното кралство, касаещ положението на DV. разпореждане от 18 август 2021 г. българският орган по осигуряване за безработица е отказал да уважи това заявление със съображението, че осигурителните периоди, завършени от DV в Обединеното кралство до 29 март 2021 г., не са последвани от осигурителни периоди в България.

Директорът на ТП НОИ е отхвърлил жалбата против този отказ, а против неговото решение е подадена жалба до АС Велико Търново. В настоящия случай от акта за преюдициално запитване е видно, от една страна, че българският орган по осигуряване за безработица е отказал да отпусне обезщетения за безработица на DV с мотива, че след като е завършила осигурителни периоди в Обединеното кралство, упражнявайки дейност като заето лице на територията на тази държава, DV се е върнала в България, където е подала заявление за получаване на такива обезщетения, без да е упражнявала професионална дейност или да е завършила осигурителни периоди на територията на тази държава членка. В това отношение следва да се припомни, че член 61 от този регламент предвижда по-конкретно в параграф 1, че компетентната институция на държава членка, чието законодателство поставя придобиването на правото на обезщетения за безработица в зависимост от завършването на периоди на осигуряване, зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. От член 61, параграф 2 обаче следва, че с изключение на случаите по член 65, параграф 5, буква а) от посочения регламент, прилагането на посочения член 61, параграф 1 зависи от това дали заинтересованото лице, в съответствие със законодателството, съгласно което се претендират обезщетенията, е придобило последно осигурителни периоди, ако това законодателство изисква такива периоди. Тоест, когато случаят не попада в обхвата на чл.65 §5 б. „а“ от Регламента, тогава на основание чл.61 от същия Регламент периодите на осигуряване, завършени в друга държава членка се зачитат/сумират, ако последните осигурителни периоди са придобити в държавата, от която се иска отпускане на обезщетението за безработица. Следователно правилото на чл.61 от Регламента се прилага на първо място, когато не е налице изключението по чл.65 §5 б. „а“ от Регламента, като в противен случай за зачитане на осигурителните периоди в друга държава-членка е необходимо лицето да има последно завършени периоди, така както чл.54а ал.1 от КСО изисква. В този смисъл т.42 от Определението:

Поради това, доколкото от член 54а, алинея 1 от КСО следва, че българското законодателство обуславя придобиването на право на обезщетение за безработица от завършването на осигурителни периоди и доколкото при връщането си в България DV не е завършила такива периоди, тя би могла да претендира обезщетения за безработица на основание Регламент № 883/2004 чрез сумиране на осигурителните периоди, завършени в друга държава, в случая Обединеното кралство, само ако положението ѝ съответства на визираното в член 65, параграф 5, буква а) от този регламент във връзка с член 65, параграф 2 от него.

т.44: Според отговора на запитващата юрисдикция, основан на данните, получени при електронния обмен на информация между Обединеното кралство и Република България, така и на декларацията, подадена от DV относно определянето на пребиваването по член 65, параграф 2 от Регламент № 883/2004 — държавата по пребиваване на DV е била Обединеното кралство. От данните ясно се вижда, че през целия период на упражняване на дейност от DV като заето лице на територията на Обединеното кралство, тя пребивава по смисъла на член 1, буква й) и на член 65, параграф 2 от Регламент № 883/2004 в тази държава, която е компетентната държава по смисъла на последната разпоредба през този период. Едва след като тази дейност като заето лице е преустановена, DV се връща в България, за да поиска от компетентния орган на тази държава членка да ѝ отпусне обезщетения за безработица.

Видно от изложеното, на предварителния въпрос, повдигнат в точка 39 от настоящото определение, следва да се отговори, че член 65, параграф 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

Според диспозитива на Определението по дело С-33/22 на СЕС: Член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г., трябва да се тълкува в смисъл, че: не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, разполагаща по силата на чл.72 от Регламент /ЕО/ №883/2004г с правомощието да разглежда въпроси, свързани с тълкуването с цел улесняване еднаквото прилагане на Общностното право е постановила Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета, по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно безработни лица, които не са погранични работници, и които по време на последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка.

Според Решението: По силата на член 65, параграф 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 отговорността за изплащането на обезщетенията се прехвърля от компетентната държава към държавата на пребиваване, на чиито служби по заетостта засегнатото лице се поставя на разположение.

Въпреки, че понастоящем това е приемливо за пограничните работници и някои други категории работници, които също запазват близки отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване" се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход.

От цитираното по-горе съдържание на правната норма на чл.65 от Регламента, става ясно, че нейното предназначение е да обхване изключителните случаи, но не и тези, които са типичния пример за трудова миграция, а настоящият е точно такъв. Поради тази причина, когато не се касае за погранични работници, нито за лица по чл.11 §4, чл.13 и чл.16 §1 от Регламента, за които без съмнение се прилага чл.65 от Регламента, тогава първостепенно значение има характера на дейността като заето или самостоятелно заето лице. Дали е относително стабилна, или се касае за инцидентно, с конкретна професионална или друга цел, различна от трудова миграция, упражняване на дейност като заето или самостоятелно заето лице. Нормата на чл.65 от Регламента не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

Спорът по делото се концентрира именно върху понятието пребивавало през целия период на последна дейност като заето лице. Съгласно определението, предоставено в член 1, буква й) от посочения регламент, понятието „пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а в буква к) от същия член понятието „престой" е определено като „временно пребиваване". В член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 са посочени критериите за определяне на мястото на пребиваване в случаите, в които институциите на две или повече държави-членки са на различно мнение по този въпрос.

В настоящия случай обаче институциите на държавите не са на различно мнение от една страна, а от друга, не се касае за престой по време на последната заетост, а за пребиваване. Нито постоянния адрес, който всеки български гражданин следва да има, нито мотивите за завръщане в държавата по произход имат значение за прилагане на чл.65 от Регламента. Той изисква упражняване на трудова дейност, подчинена на законодателството на една държава членка без промяна на обичайното пребиваване в друга държава-членка.

Жалбоподателката е полагала зависим труд в държава-членка на ЕС в посочения период от малко над три години, като преди това, още през 2017г е преустановила осигуряването си за фонд „Безработица“. В Германия е пребивавала заедно със своя съпруг, като са обитавали наето жилище, а не предоставено от работодател на работници, които временно упражняват трудова дейност, без да са променили своето местоживеене. Регистрирания постоянен адрес в България е задължение на всеки български гражданин, дори да не пребивава на нейна територия, а закупуването на право на строеж на жилище, както и поддържането на банкова сметка и мобилен телефонен номер, не може да се приеме като обичайно местоживеене докато се полага труд в Германия. Пребиваването не е било ограничено само от изискването за присъствие на мястото, на което трябва да се полага труд, при което продължителността на трудовото правоотношение не би изключило прилагането на чл.65 от Регламента. Пребиваването е заедно със съпруга в държавата-членка, където семейството е живяло в периода на последната трудова заетост. Промяната на решението за установяване обратно от Германия в България не е сред фактите по чл.65 от Регламента. Да се завърне в държавата на обичайно местоживеене означава лицето да започне да търси работа в тази държава, която е била и по време на последната му заетост център на жизнените интереси. За жалбоподателката България не е била този център, след като тя не е била в Германия, единствено поради трудово правното задължение да престира труда си там.

Центърът на жизнените интереси, обусловен от мястото на живеене на семейството, съвпадащо с държавата-членка, с която е установена трудово правна връзка, подчинена на нейното законодателство, изключва прилагане на чл.65 от Регламента. Жалбоподателката има правата по чл.64 от същия Регламент.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.173 ал.2 от АПК, Административен съд Стара Загора

Р Е Ш И

ОТХВЪРЛЯ жалбата на В. Г. И. против Решение №1040-23-3/15.01.2025г на Директора на ТП НОИ Стара Загора, с което е потвърдено Разпореждане №232-00-603-3/04.11.2024г на ръководителя на осигуряването за безработица за отказ да се отпусне обезщетение за безработица на основание чл.65 §2 от Регламент /ЕО/883/2004г на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност.

ОСЪЖДА В. Г. И. [ЕГН] да заплати на Национален осигурителен институт сумата от 100лв /сто/, представляваща възнаграждение за юрисконсулт.

Решението не подлежи на обжалване пред ВАС на РБ.