Р Е Ш Е Н И Е
№……../……….10.2020г.
гр. Варна
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание,
проведено на двадесет и трети септември две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ДАНИЕЛА
ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
при секретаря Нели
Катрикова
като разгледа
докладваното от съдия Кирякова
въззивно
търговско дело № 862 по описа за 2020г.,
за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на
чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба на Н.К.Г. с ЕГН **********
*** ****чрез пълномощник адв.Т.П., срещу Решение № 1478/18.03.2020г. по гр.д.№ 14644/2019 г. по описа
на ВРС, с което Е ОТХВЪРЛЕН предявения от Н.К.Г. с ЕГН **********, с адрес в гр.Варна,
******срещу „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И
КАНАЛИЗАЦИЯ – ВАРНА“ ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес гр. Варна, ул.
„Прилеп“ № 33, за приемане на установено между страните, че не дължи по
изпълнителен лист, издаден на 21.01.2018 г. по ч. гр. д. № 15390/2015 г. на ВРС
сумите : 6338.32 лв., представляваща главница за ползвани и неплатени В и К –
услуги по партида с абонатен № 1242212, за периода от 30.05.2002 г. до
02.12.2015 г. за обект-имот, находящ се в гр. Варна, *******, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
– 10.12.2015 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата 3920.62 лв.,
представляваща лихва за забава, за периода от 30.05.2002 г. до 02.12.2015 г.,
както и разноски в производство в размер на 205.18 лв., представляваща
заплатена държавна такса и 450 лв. представляваща юрисконсултско
възнаграждение, поради изтекла погасителна давност, на основание чл.439 от ГПК.
В жалбата се
излага, че решението на ВРС е неправилно и незаконосъобразно, т.к. съдът не е
взел предвид, че вземането за ВиК услуги се погасява с тригодишна давност,
която е изтекла към датата на завеждане на делото, както и че вземането на
ответника не е установено със съденбо решение. Процесиите вземания съставляват
периодични плащания по смисъла на чл.111, б. „в" ЗЗД и след като те не са
установени със съдебно решение, по отношение на тях не е приложим
регламентираният в чл. 117, ал. 2 ЗЗД 5-годишен давностен срок, а те се
погасяват с изтичане на 3-годишна давност съгласно чл. 111 ЗЗД /Тълкувателно
решение № 3 постановено на 18.05.12 г. от ВКС на РБ по т. д. № 3/11 г./.
Сочи се, че т.
14 от Тълкувателно решение № 2/13 постановено на 26.06.2015 г. по т. д. № 2 по
описа на ВКС на РБ за 2013 г. изрично е прието, че заявлението за издаване на
заповед за изпълнение не прекъсва давността. Към датата на образуване на изп.
д. № 33/2019г., вземанията за периода 2002-2015г., са погасени по давност, като
с погасяването на главните вземания на основание чл. 119 ЗЗД, са погасени и
вземанията за лихви. В случая главното вземане е за ВИК - услуги които са
периодично плащане по смисъла на чл.111 „в" от ЗЗД в съответствие с TP №3/18.05.2012 г. по тълкувателно дело №3/2011 г. на
ОСГТК на ВКС; акцесорното вземане е това за обезщетение за забава /законната
лихва/ по см. на чл.111 „в" ЗЗД, а вземането за платена държавна такса по
ч.гр.д./заповедно/ е допълнително вземане по смисъла на чл.119 ЗЗД, т.е. всички
суми са погасени с изтичането на кратката тригодишна давност.
Настоява се,
че доколкото вземането не е предявено повече от 3 години, няма прекъсване или
спиране на давността на основание на чл.116 и чл.115 от ЗЗД, поради което
същото е погасено по давност. Като е приел съдът, че от 05.01.2016г. е
започнала да тече пет годишна давност, която към датата на завеждане на иска
/13.09.2019г./ не е изтекла, е постановил неправилно и незаконосъобразно
решение. В случая давността е три годишна, предвид характера на вземането.
Счита се, че погрешно
съдът е приел, че заповедта за изпълнение се ползва със сила на присъдено нещо,
както съдебно решение, за което е приложим чл.117, ал.2 ЗЗД. Процесиите вземания
за ВиК услуги са за периодични плащания по смисъла на чл.111, б. „в" ЗЗД и
същите не са установени със съдебно решение, по отношение на тях не е приложим
регламентираният в чл. 117, ал. 2 ЗЗД 5-годишен давностен срок, същите се
погасяват с изтичане на 3-годишна давност съгласно чл. 111 ЗЗД, поради което,
предявения иск за установяване недължимост на сумите е основателен и следва да
бъде уважен.
Настоява се
атакуваното решение да бъде отменено и постановено друго при уважаване на
исковата претенция с присъждане на сторените разноски в двете инстанции.
В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна
не изразява становище по въззивната жалба.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД разгледа
съдържащите се в жалбата оплаквания, становището на противната страна и с оглед
на тях и събраните по делото доказателства, в рамките на правомощията си по
чл.269 от ГПК проверява обжалваното решение и основателността на иска, като
приема за установено следното :
Въззивната жалба
е редовна по смисъла на чл. 267, ал. 1 ГПК, подадена е в срок от надлежна
страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, съдържа необходимите приложения, вкл.
доказателство за платена държавна такса, поради което е допустима и подлежи на
разглеждане по същество.
Правомощията на
въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК са да се произнесе служебно
по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост първоинстанционно
решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по
отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно.
Наличието на
всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка
със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на
съдебното решение, обуславя неговата допустимост.
Не се спори по делото, че въз основа на влязла в сила на 05.01.2016г.
заповед за изпълнение на парично задължение №7638 от 11.12.2015г. по ч.гр.д. №
15390/2015г. по описа на ВРС, в полза на „Водоснабдяване и Канализация – Варна“ ООД с ЕИК ********* срещу Н.К.Г. с ЕГН **********
е издаден изпълнителен лист №184/21.01.2018г. за сумата от 6338.32 лв., представляваща
главница за ползвани и неплатени В и К – услуги по партида с абонатен №
1242212, за периода от 30.05.2002 г. до 02.12.2015 г. за обект-имот, находящ се
в гр. Варна, *******, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението – 10.12.2015 г. до окончателното изплащане на
задължението; сумата 3920,62 лв., представляваща лихва за забава, за периода от
30.05.2002 г. до 02.12.2015 г., както и разноски в производство в размер на
205,18 лв., представляваща заплатена държавна такса и 450 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение
Не се спори, че за принудително събиране на вземането е образувано
изп.дело № 33/2019г. по описа на ЧСИ с рег. № 897. Ищцата представя с исковата
молба съобщение с изх. № 661/16.01.2019г. за образувано изпълнително дело въз
основа на посочения по-горе изпълнителен лист. Отделно, твърди, че на
17.01.2019г. от счетоводител на работодателя си „Мегаклийн 21“ ООД е узнала да
получено във фирмата запорно съобщение за наложен запор върху трудовото й
възнаграждение.
Ищцата счита, че не дължи процесните суми, тъй като вземанията са
погасени по давност с изтичане на три години от издаване изпълнителния лист до
образуване на изпълнителното дело. Ответникът
оспорва иска.
Пренесен и във въззивното производство е спорният въпрос дали в случая е
приложима давността по чл.117, ал.2 от ЗЗД, на който настоящ състав счета, че
следва да се даде положителен отговор.
Според посочената разпоредба щом вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е винаги пет години. Заповедта за изпълнение
замества съдебното решение като изпълнително основание, като при оспорването й
от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 от ГПК проверката дали вземането
съществува се извършва по общия исков ред. По силата на чл.416 от ГПК,
доколкото възражение не е подадено в срок, съотв.е отхвърлено възражението по
чл.423 от ГПК, както е в конкретния случай, заповедта за изпълнение влиза в
сила на 05.01.2016г.
Очевидно е, че в чл. 117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията
установени със съдебно решение, но липсва основание това правило да не се
приложи и за вземанията, за които има влязла в сила заповед за изпълнение.
По арг. от чл. 415 и чл.416 от ГПК, ако
не е подадено възражение или същото бъде оттеглено заявителят няма правен
интерес да установи вземането си по съдебен ред, като влязлата в сила заповед
за изпълнение има изпълнителна сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист. В постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, определение № 214/15.05.2018 г. по
ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, IV ГО, се приема, че "влязлата в
сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и
установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение". Следователно по действащия
ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед
за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други
актове на ВКС (определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на
ВКС, IV ГО, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС,
II ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г.,
IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г.,
IV ГО).
С изтичане на преклузивния
срок по чл.
414, ал. 2 от ГПК за подаване на възражение против заподта за изпълнение обаче
се получава крайния ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно
съществуването на вземането, тъй като единствената възможност за оспорване на
вземането са основанията по иска с правна квалификация чл. 424 от ГПК - при новооткрити
обстоятелства или нови писмени доказателства, която представлява частно
проявление на възможността влязъл в сила съдебен акт да бъде отменен по реда на
извънредните способи за отмяна - при предпоставките по чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК. Извън иска по чл. 424 от ГПК длъжникът не може да
се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане.
Този режим се различава от регламентирания в отменения ГПК режим във връзка с
издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание,
при който се предвиждаше възможност за предявяване на искове - по чл. 252 от ГПК (отм.); , чл. 254 от ГПК (отм.); и чл. 255 от ГПК (отм.); , които не се
преклудират със специални срокове. Затова и съдебната практика приемаше, че
правните последици на акта по чл. 242 от ГПК (отм.); , с който се
разпорежда издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание,
не се приравняват на влязло в сила съдебно решение, постановено в исков процес,
поради което срокът на давността по чл. 117, ал. 1 от ЗЗД съвпада с давностния
срок за погасяване на вземането и разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД не намира приложение.
Съдебната практика по отношение на несъдебните изпълнителни основания по
отменения ГПК няма отношение към разглеждания случай. Съгласно действащия ГПК
стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя
влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК (отм.).
Длъжникът по влязлата в
сила заповед за изпълнение не може да оспорва вземането с възражения,
основани на факти или обстоятелства, които са му станали известни или са могли
да му станат известни до изтичане на срока за подаване на възражение. Затова и
твърдението на ищцата, че още към момента на образуване на заповедното
производство вземането на кредитора за периода 30.05.2002г. до 02.12.2013г. е
погасено по давност, не се поставя на разглеждане в производството по настоящия
иск.
Следователно при
приложението на действащия ГПК разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ГПК обхваща и влязлата в
сила заповед за изпълнение, доколкото няма основание да се отрече, че
правните последици на влязлата в сила ЗИ на практика са приравнени на
правните последици на влязлото в сила съдебно решение.
Така в конкретния случай петгодишната давност е започнала да тече с
влизане в сила на заповедта за изпълнение на паричното вземане – 05.01.2016г.
Поради това към момента на образуване на изпълнителното производство по изп.д.
№ 33/2019г. по описа на ЧСИ №895 вземанията на ответника не са били погасени по
давност.
На следващо място, следва да се посочи, че към момента на налагане на
запор върху трудовото възнаграждение на ищцата /по искане на взискателя- ответник
по настоящия иск/ най-късно на 17.01.2019г. /съгласно признанието в исковата
молба/ давността не е била изтекла, но е била прекъсната, по арг. от чл.116,
б.в от ЗЗД и задължителните разяснения по т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по
тълк.дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, че давността се прекъсва с предприемането
на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, в
конкретния случай – налагането на запор върху вземания на длъжника.
Следователно и в хода на изпълнителното производство не е изтекла погасителната
давност за вземанията, тъй като се установят извършени действия, от
категорията, годни да прекъснат давността. Считано от предприемането на същите,
петгодишната погасителна давност за вземанията е прекъсната на осн.чл.116, б.в
от ЗЗД и започва да тече нова давност,
също петгодишна. Затова към датата на подаване на исковата молба и към
настоящия момент не е изтекъл петгодишния давностен срок, който да лиши
взискателя от правото на принудително удовлетворяване на вземанията му. Това обуславя
неоснователност на заявения отрицателен установителен иск по чл.439 във чл.124,
ал.1 от ГПК.
Като е достигнал до идентични правни изводи исковият съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този резултат от спора във въззивната инстанция въззивникът следва
да понесе сторените от въззиваемото дружество разходи за юрк възнаграждение в
размер определен на 100 лева.
По изложените
съображения, ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1478/18.03.2020г. по гр.д.№ 14644/2019 г. по описа
на ВРС.
ОСЪЖДА
Н.К.Г. с ЕГН ********** ******* да заплати на „ВОДОСНАБДЯВАНЕ
И КАНАЛИЗАЦИЯ – ВАРНА” ООД ЕИК ********* гр. Варна разноски във въззивното производство в размер на 100 лева – юрк възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на осн.чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.