РЕШЕНИЕ
№ 96
гр. Благоевград, 25.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми
януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Габриела Тричкова
при участието на секретаря Мариела Палова
като разгледа докладваното от Габриела Тричкова Въззивно гражданско дело
№ 20211200501114 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, съдът съобрази следното:
Производството пред Окръжен съд Б. е образувано въз основа на въззивна жалба подадена
от СТ. Й. ХР., с ЕГН **********, с адрес гр. С., ул.“К.“ № 24, със съдебен адрес гр.С. ул.“Х.
А.“ № 60, ет.3, чрез адв. Г.В., срещу Решение № 50/29.09.20.г., постановено по гражданско
дело № 771/2020г. по описа на РС С., в частта с която е отхвърлен предявения иск по чл.439
от ГПК. Посочва се в жалбата, че първоинстанционният съд е уважил предявените искове за
установяване недължимост на сумите по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение, представляващи главница и лихва, като е отхвърлил предявения иск по
отношение на вземането за разноски, тъй като е приел, че вземането има самостоятелен
характер и към момента на предявяване на иска давността за същото не е изтекла.
В жалбата се съдържат оплаквания, че постановеното решение е неправилно поради
противоречие с материалния закон. Поддържа се, че Тълкувателно решение № 2 от
26.06.20.г. по т.д.№ 2/20.г. на ОСГТК на ВКС се прилага и за изпълнителни дела образувани
преди постановяването му, като в същото изрично е посочен момента в който ППВС № 3/80
г. е изгубило действието си, а именно с приемането на Конституцията през 1991г. Поради
това не може да бъде споделена тезата, че давността започва да тече от приемането на
тълкувателното решение. Заявено е становище, че практиката в обратния смисъл е
неправилна. Излага се, че в продължение на повече от 2 години от 28.06.2012г. до 07.12.20.г.
по изп.д. № 1447/20.г. по описа на ЧСИ Г. Ц. не са предприемани изпълнителни действия,
поради което същото се е прекратило по силата на закона, на основание чл.433, ал.1, т.8 от
ГПК. Сочи се, че съгласно приетото в ТР № 2/2013г. новата погасителна давност за
вземанията предмет на изпълнителното производство, започва да тече от датата на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие – в случая от
28.06.2012г. Процесният изпълнителен лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение, поради което за задълженията за главница се прилага общата 5 годишна
1
погасителна давност, а за задълженията за лихва кратката 3 годишна погасителна давност,
като се сочи, че за задълженията за главница е изтекла на 28.06.2017г., а за тези за лихва на
28.06.2015г. и към момента на предявяване на иска са се били превърнали в естествени
такива, които не подлежат на принудително изпълнение. В жалбата е посочено и че в
случай, че се приеме, че процесното ТР се прилага занапред, то следва да бъде съобразено,
че в продължение на 2 години от 28.06.2012г. до 07.12.2015г. по изпълнително дело №
1447/20.г. по описа на ЧСИ Г. Ц. не са предприемани изпълнителни действия, поради което
същото се е прекратило по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. След като
изпълнителното дело е прекратено, не е имало висящо изпълнително дело, респективно
давността за вземанията не е била спряна и същата е започнала да тече най – късно от
28.06.20.г. и към момента на предявяване на иска е била изтекла. Отделно от изложеното се
поддържа, че вземането за разноски е допълнително на главното задължение, то възниква и
съществува за времето на съществуване на главното задължение, като същото е дължимо
доколкото е дължимо вземането от което е произтекло. Цитира се разпоредбата на чл.119 от
ЗЗД, в която е посочено, че с погасяването на главното вземане, се погасяват и
произтичащите от него допълнителни вземания, каквито са и вземанията за разноски, макар
давността за тях да не е изтекла, като в същия смисъл се цитира съдебна практика. Сочи се,
че след като процесните задължения за главница са недължими поради погасяването им по
давност, то и задължението за разноски също е недължимо.
Предвид изложеното в жалбата, е направено искане решението на първата инстанция да
бъде отменено в отхвърлителната му част и предявеният иск за признаване за установено, че
ищецът не дължи на ответника сумата от 125 лв. представляващи сторени разноски по
ч.гр.д.№ 678/20.г. на РС С., да бъде уважен изцяло. Претендира се присъждане на разноски в
настоящото производство и в производството пред РС С.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран писмен отговор от страна на въззиваемия "Т.
ю." ЕАД.
Страните не са направили искания за събиране на доказателства във въззивното
производство и такива не са събирани.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция страните не се явяват, не се
представляват. С писмено становище подадено от пълномощника на жалбоподателя се
поддържа подадената въззивна жалба, като се иска да бъде отменено първоинстанционното
решение в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени изцяло
предявените искове по аргументи подробно изложени във въззивната жалба. Претендират се
разноски за двете съдебни инстанции, съгласно списък по чл.80 от ГПК.
Окръжен съд-Б., след като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от
фактическа страна:
Районен съд-С. е сезиран с искова молба подадена от СТ. Й. ХР., с ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ул. „К.“ № 24, със съдебен адрес гр.С. – 1000, ул.“Х. А.“ № 60, ет.3, АК „М.“ –
С., АД „В. и Л., адв. Е. Т. против "Т. Ю." ЕАД, ЕИК 12., със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. "К.“ № 19, представлявано от В. К.
Твърди се в исковата молба, че по силата на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК издадена по ч.гр.д.№ 678/2010г. на РС С., ищецът е осъден да заплати на
„Т. Б. А.К.т“ ЕАД, /понастоящем „Т. ю.“, с ЕИК 121.1, следните суми: сумата от 299,80 лева
главница по договор за финансиране, законна лихва върху главницата, считано от
19.05.2010г. до окончателното й изплащане, 116,99 лева мораторна лихва за периода от
30.10.2008г. – 25.10.2010 г. и сумата от 125,00 лева разноски в заповедното производство.
Посочва се, че в законоустановения срок длъжникът не е подал възражение срещу
гореописаната заповед за изпълнение и същата е влязла в законна сила, като въз основа на
нея е издаден изпълнителен лист. Твърди се, че на 06.10.2011г. въз основа на издадения
изпълнителен лист е образувано изп.дело № 1447/20.г. по описа на ЧСИ Г. Ц., рег.№ 702,
район на действие ОС Б., като на 03.11.2011г. държавата е присъединена като взискател по
делото. На 15.06.2012г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на С.Х., като на
20.06.2012г. ЧСИ е получил съобщение от работодателя на Х., че трудовия договор с
длъжника е прекратен на 03.05.2012г. Излага се, че на 28.06.2012г. е наложен запор върху
2
МПС с рег. №Е 33. В и МПС с рег.№ Е 7. ВХ собственост на длъжника, като на 07.12.2015г.
взискателя е поискал да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.
С оглед гореизложеното се твърди, че в продължение на повече от 2 години от 28.06.2012г.
до 07.12.2015г. по изп. дело № 1447/2011г. по описа на ЧСИ Ц. не са предприемани
изпълнителни действия, поради което същото се е прекратило по силата на закона, на
основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Твърди се, че съгласно приетото в ТР № 2 от 26.06.2015г.
по т.д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, новата погасителна давност за вземанията, предмет на
изпълнителното производство, започва да тече от датата, в която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действия в случая от 28.06.2012г. Поддържа
се, че процесния изпълнителен лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение, поради което за задълженията за главница се прилага общата 5 годишна
давност, а за задължения за лихва – кратката 3 – годишна погасителна давност, като при това
положение, давността за задълженията за главница е изтекла на 28.06.2017г., а тези за лихва
на 28.06.2015г. С оглед изложеното, е предявен иск за признаване за установено, че ищецът
СТ. Й. ХР. не дължи на ответника сумите по влязлата в сила заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК на РС С. въз основа на която е издаден изпълнителен лист, поради
погасяването им по давност.
С исковата молба се претендират разноски.
Изпълнена е процедурата по чл.131 от ГПК, като ответника не е подал в срок отговор на
исковата молба.
Пред районния съд са събрани писмени доказателства, които първоинстанционния съд не
е намерил за нужно да анализира.
Въз основа на събраните от първата инстанция доказателства, въззивният съд намира
следното от фактическа страна:
Не е спорно по делото, че на 21.05.2010г. по ч.гр.д.№ 678/20.г. по описа на РС-С. е
издадена заповед № 13.за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която е
разпоредено длъжникът СТ. Й. ХР., с ЕГН **********, от гр.С., ул.“К.“ № 24 да заплати на
кредитора „ТИ Б. А. К.“ ЕАД от гр.С., ул.“Д. Х.“№ 52-54, сумата от 299,80 лева за
незаплатени суми по договор за целево финансиране, сумата от 116,99 лв. за начислена
мораторна лихва за периода от 30.10.2008г. до 25.01.2010г., ведно със законната лихва върху
главницата от 19.05.2010г. до изплащане на вземането, както и сумата от 125 лв. разноски
по делото. В заповедта е посочено, че вземането произтича от договор за целево
финансиране № 4268./31.03.20.г. по силата на който на длъжника е предоставена за
закупуване избрана от него стока за сумата от 879 лв., на 24 равни месечни вноски от по
49,97 лв., с краен срок за погасяване 30.03.20.г.
Установява се, че въз основа на разпореждане № 1656/17.06.20.г. постановено по ч.гр.д.№
678/20.г. по описа на РС С., като е констатирано, че заповедта за изпълнение е била връчена
на длъжника, и същия не е депозирал възражение, въз основа на влязлата в сила заповед за
изпълнение е разпоредено издаване на изпълнителен лист в полза на заявителя срещу
длъжника за присъдената сума.
От приобщените материали по изпълнително дело № 1447/2011г. по описа на ЧСИ Г. Ц., се
установява, че същото е образувано въз основа на молба подадена от „Т. б. а. к.“ ЕАД,
против СТ. Й. ХР., въз основа на издадения изпълнителен лист от 18.06.2010г.
С тази молба е било поискано осъществяване на изпълнителни действия.
Установява се от материалите по изпълнителното дело, че на 11.10.2011 г. до длъжника е
била изпратена покана за доброволно изпълнение.
С разпореждане от 03.11.2011г. по изпълнителното производство е присъединена
държавата като взискател.
С дата 12.06.2012г. е наложен запор на трудовото възнаграждение на длъжника, като с
писмо от 17.06.2012г. изпратено от „Д.“ ООД гр.К. е уведомен ЧСИ, че длъжника Х. не
работи в дружеството, освободен е на 03.05.2012г.
С дата 28.06.2012г. е уведомен ЧСИ Ц., че в сектор „П. п.“ при ОД на МВР Б. на
14.06.20.г. е наложен запор върху ППС с ДК № Е 3. В, и Е7. ВХ, регистрирани на името на
3
СТ. Й. ХР..
С молба вх.№ 11550/07.12.20.г. взискателят е направил искане до ЧСИ да бъде наложен
запор на трудовото възнаграждение на длъжника С.Х., като с дата 12.01.20.г. ЧСИ е
наложил запор на трудовото възнаграждение на длъжника, като е изпратил запорно
съобщение до работодателя му.
С нова молба от 22.04.2016г. взискателят е отправил искане отново да бъде наложен запор
на трудовото възнаграждение на длъжника по изпълнителното дело, която е оставена без
уважение, поради това, че запор е наложен от по- рано.
С молба от 10.02.2017г. депозирана от взискателя до ЧСИ е направено ново искане за
налагане на запор на трудовото възнаграждение на длъжника, като са заплатени дължимите
такси.
С писмо изпратено от работодателя на 11.04.20.г. ЧСИ е уведомен, че С.Х. получава
трудово възнаграждение под размера на минималната работна заплата, поради което
трудовото му възнаграждение е несеквестируемо.
Въз основа на събраните доказателства първата инстанция е приела от правна страна, че
след 07.12.2015г. от страна на ответното дружество не са предприемани редовни
изпълнителни действия, които да доведат до прекъсване на предвидения давностен срок,
като производството по изпълнителното дело е прекратено на 07.12.20.г. на основание
чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, поради тези съображения е уважил иска като основателен в частта
за главницата, законната и мораторна лихва. По отношение на вземането за разноските в
заповедното производство, РС С. е приел, че вземането има самостоятелен характер, като за
него е приложима общата пет годишна давност, съгласно чл.110 от ЗЗД, която е започнала
да тече на 07.12.2015г. и към датата на предявяване на иска не е изтекла, поради което този
иск е отхвърлен като неоснователен.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. В случая Окръжният съд констатира, че атакуваното
първоинстанционно решение в обжалваната му част е валидно и допустимо. Във връзка с
доводите в подадената жалба, съдът намира, че жалбата е неоснователна, като
първоинстанционното решение в обжалваната му част е правилно по съображения различни
от изложените от първата инстанция.
Съгласно чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва изпълнението чрез иск, който
съобразно ал. 2 може да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Предмет на отрицателния установителен иск е недължимостта на изпълняемото материално
право, основана на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, т. е. недължимост на
вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано
изпълнителното дело. Съответно на предмета на отрицателния установителен иск надлежно
процесуално легитимирани страни в исковото производство са носителите на оспорваното
материално право - длъжникът като ищец и взискателят като ответник.
За да бъдат уважени предявените искове, ищеца следва да установи кумулативното
наличие на следните предпоставки, че e бил осъден въз основа на несъдебно изпълнително
основание да заплати сумите, предмет на издадения Изпълнителен лист от 18.06.2010г. по
ч.гр.д. № 678/20.г. по описа на РС-С., въз основа на който е образувано изпълнително
производство, и че вземанията по ИЛ са погасени по давност, текла в периода 28.06.20.г. -
28.06.20.г. Ответникът следва да установи, че са извършвани изпълнителни действия, които
прекъсват или спират петгодишния давностен период, респ. наличието на други
обстоятелства, водещи до запазване действието и възможността за принудително
осъществяване на притезанията, предмет на издадения Изпълнителен лист.
С тълкувателно решение №2/26.06.20. г. по т.дело №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.10 е
прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8
4
ГПК/чл. 330, ал. 1, б. "д" ГПК (отм.) нова погасителна давност за вземането започва да тече
от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие. Обявено е за изгубило сила ППВС №3/19. г.
Съгласно т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г на ВКС по тълк.дело №2/2013г. ОСГТК,
погасителната давност в изпълнителния процес не спира. Тя се прекъсва многократно с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето
по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ),
като: налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на
парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.
Според даденото в ТР №2/2013г на ВКС тълкуване, не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на изп. дело, изпращането и връчването на ПДИ,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др.
Във връзка с въпросите повдигнати с жалбата относно това дали до постановяване на ТР
№ 2/26.06.2015г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК следва да се прилага
Постановление № 3/18.11.1980г. е налице противоречива съдебна практика, като във връзка
с това е образувано тълкувателно дело № 3/2020г. по описа на ВКС, Гражданска и Търговска
колегии, за приемане на тълкувателно решение по въпроса: От кой момент поражда
действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по
изпълнително дело, което е образувано преди приемането му? Към настоящия момент няма
постановено тълкувателно решение по посочения въпрос.
Въз основа на гореизложеното от фактическа страна може да се направи от правна страна
извод, че по настоящия казус, от образуване на изпълнително дело № 1447/20.г. по описа на
ЧСИ Г. Ц. до 26.06.2015 г., ако намира приложение ППВС № 3/18.11.1980 г. и погасителна
давност не тече, независимо дали има или няма извършени изпълнителни действия,
началният момент от който започва да тече погасителна давност е датата 26.06.2015 г. -
постановяване на TP № 2/26.06.20.. Следователно, датата, на която вземането се погасява по
давност би била 26.06.2020 г. и то ако са налице критериите за настъпването, предвид
възможността за прекъсването й. В случая след постановяване на цитираното ТР са искани и
извършвани изпълнителни действия, които са прекъснали давността, като от 07.12.2015г.
когато е поискано от взискателя налагане на запор е започнала да тече нова погасителна
давност, поради което същата не е изтекла към датата на предявяване на иска.
Ако се приеме, за правилно становището, че давността върху вземанията предмет на
изпълнително производство образувано преди 26.06.2015г., тече от момента на последното
валидно изпълнително действие, тъй като давност в изпълнителния процес тече, то в
настоящия случай като се съобрази датата на последното валидно изпълнително действие –
14.06.2012г., петгодишния срок би изтекъл на 14.06.2017г., в случай че не е налице
прекъсване на давността. В случая обаче, както съда посочи, в петгодишния срок са
извършвани изпълнителни действия / на 07.12.2015г./, които са прекъснали давността,
поради което не може да се приеме, че същата е изтекла, тъй като от последното валидно
изпълнително действие е започнала да тече нова давност.
Молбите на ответника от 07.12.2015г., 10.02.2017г. са прекъсвали давността, тъй като с
тях е поискано извършване на изпълнителни действия – налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника. Въз основа на подадените молби ЧСИ е предприел
изпълнителни действия, като е наложил запор върху трудовото му възнаграждение.
С оглед горното, съдът намира, че на посочените по горе дати, когато са поискани,
съответно са предприети от ЧСИ изпълнителни действия по налагане на запор, давността е
прекъсната и е започнала да тече нова давност, която не е изтекла до предявяване на иска
/09.09.2020/. Прекъснатата давност не се засяга от това, че на 14.06.2014г. изпълнителното
5
дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Както е прието в трайната съдебна
практика на ВКС настъпилата перемция е без правно значение за института на
погасителната давност.
С оглед изложеното следва да се приеме, че вземането на ответника – взискател за
разноски по заповедното производство съществува, то не е погасено по давност и сумата е
дължима от ищеца по изпълнението в размера, който е посочен в изпълнителния лист,
поради което правилно първата инстанция е отхвърлила иска в тази част. Предмет на
въззивно обжалване е решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен
установителния иск за недължимост на вземането за разноски, поради което въззивния съд
намира, че не следва да бъде преценявана правилността на решението в необжалваната му
част, тъй като същото е влязло в сила. С оглед на това доводите в жалбата, досежно това, че
вземането за разноски е допълнително и съществува само доколкото е дължимо вземането
от което е произтекло, като съобразно чл.119 от ЗЗД с погасяването на главното вземане се
погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания включително и разноските, не
може да бъде обсъждано, тъй като съдът намира, че с оглед изложеното давността не е
изтекла.
Въз основа на изложеното решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено.
Жалбоподателя е претендирал присъждане на разноски, като с оглед изхода от делото
такива не му се дължат.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, настоящият въззивен съдебен акт не подлежи на
касационна проверка.
Воден от изложените мотиви, Окръжен съд Б., Гражданско отделение, IV въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 50 от 29.09.20.г., постановено по гражданско дело № 771 от
20. г. по описа на Районен съд С. в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявения иск
за признаване за установено, че СТ. Й. ХР., не дължи на „Т. ю.“ ЕАД сумата от 125,00 /сто
двадесет и пет/ лв. разноски в заповедното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6