РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 15.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публичното заседание на
двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО
ГЕОРГИЕВ
НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря
Цветанка Павлова, като разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ в. гр. дело № 295 по описа за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на М.В.Б., чрез адв. М. Б. против Решение № 44/27.12.2018 г., постановено по гр. дело
№ 410/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Етрополе, втори състав, с което е признато
за установено, че М.В.Б. дължи на „Т.Б.“ ЕАД на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК,
във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 92, ал. 1 от ЗЗД сума в размер на 417,51 лева, включваща сумата 52,94 лева,
абонаментна такса по договор за мобилни услуги за периода 01.03.2016 г. -
31.03.2016 г., сумата 298,79 лева – неустойка по договора за мобилни услуги,
сумата 2,99 лева, представляваща лизингова вноска за периода 01.03.2016 г. -
31.03.2016 г. и сумата 62,79 лева, представляваща сбор от 21 лизингови вноски
по договор за лизинг на мобилно устройство, ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението – 12.07.2018 г., до окончателното ѝ заплащане,
за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК № 190 от 12.07.2018 г. по ч. гр. д. № 299/2018 г. по описа на Районен
съд – гр. Етрополе.
С въззивната жалба въззивницата
оспорва първоинстанционното решение като неправилно,
необосновано и постановено при нарушение на материалния закон. Счита, че тъй
като заповедта за изпълнение е издадена за вземане по договор за мобилни
услуги, то недопустимо е ищецът с исковата молба да предявява иск за
установяване и на вземане по договор за лизинг, който всъщност представлява
друго основание. Счита, че е недопустим иск по чл. 422 от ГПК, който не се
припокрива със заявеното в заповедното производство. Посочва, че за да се
претендира неустойка е необходимо договорът да е бил предсрочно прекратен
поради неизпълнение на задълженията по него, но процесният
случай не е такъв. Твърди, че дължимите абонаментни такси за периода от
01.03.2016 г. до 31.03.2016 г. са в размер на 15,99 лева, а не 52,94 лева и това
задължение е изплатено. Претендира присъждане и на сторените от нея разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, въззиваемата страна „Т.Б.“ ЕАД се е възползвала от възможността да подаде писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Посочва, че в
заповедта за изпълнение съдът не следва да посочва основанията на задължението.
Достатъчно е да има съответствие между заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и исковата молба, с която се предявява установителния
иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК. Посочва, че претендираната
сума в заповедното и в исковото производство е в един и същ размер – 417,51
лева. Счита, че в заявлението и в исковата молба е ясно посочено какво включва
тази сума. Твърди, че неустойката в размер на 298,79 лева е начислена на
основание чл. 11 от Договора за мобилни услуги. Намира за неоснователно твърдението
на въззивницата, че задължението за периода
01.03.2016 г. до 31.03.2016 г. е в размер на 15,99 лева, а не 52,94 лева и че е
изплатено. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, платен от въззивницата.
В
съдебното заседание пред въззиния съд въззивницата М.Б., редовно призована, не се явява.
Представлява се от адв. Б., който поддържа въззивната жалба и изложените в нея доводи. В съдебното
заседание въззиваемата страна „Т.Б.“ ЕАД, редовно
призована, се представлява от адв. Ш., който оспорва въззивната жалба.
СОФИЙСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, като взе предвид подадената въззивна
жалба, съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от
обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и
след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и
допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното
решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва
да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени
във въззивната жалба.
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на „Т.Б.“ ЕАД, с която са предявени против
М.В.Б. обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове, а именно: иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата 52,94 лева,
представляваща неплатена абонаментна такса за периода 01.03.2016 г. –
31.03.2016 г. по договор за предоставяне на мобилни услуги от 24.02.2016 г.;
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
92, ал. 1 от ЗЗД за сумата 298,79 лева, представляваща неустойка по договора за
предоставяне на мобилни услуги от 24.02.2016 г.; иск с правно основание чл.
422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 345, ал. 1 от ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за сумата от 65,78 лева,
представляваща неплатени лизингови вноски за период 01.03.2016 г. – 31.05.2016
г. по договор за лизинг на мобилно устройство, ведно със законната лихва върху
посочените суми от 12.07.2018 г., до окончателното изплащане на сумите. Исковата
молба е депозирана по реда на чл. 422 от ГПК, след като в законоустановения
срок е постъпило възражение срещу издадената на 12.07.2018 г. в полза на ищеца заповед № 190 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 299/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Етрополе за сумата общо 417,51 лева, ведно със законната лихва от
датата на заявлението до окончателното изплащане. За да постанови своето решение,
районният съд е приел, че посочената сума се дължи от ответника на основание
сключен договор за мобилни услуги и договор за лизинг, поради което е уважил
предявените искове. Решението на
първата инстанция се обжалва в неговата цялост, като по съществото на спора,
настоящият състав на въззивния
съд намира следното:
Предмет на установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК
представлява предявеното със заявлението по чл. 410 от ГПК парично вземане,
ведно с неговите принадлежности, вкл. и изтекли лихви. Ето защо, съдът дължи
произнасяне по посочения в заявлението размер и вид на предявеното материално право в заповедното производство, като
искът се счита за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С
предявяването му се цели да се установи дали оспореното в заповедното
производство вземане съществува. При уважаване на иска заповедта за изпълнение влиза
в сила. В случая, със заявлението заявителят „Т.Б.“ ЕАД е претендирал вземане в
размер на 417,51 лева. В обстоятелствената част на заявлението заявителят е
описал от какви суми се състои това вземане, както и от какви обстоятелства
произтича то. Изяснено е естеството
на вземането, а именно че то включва както неплатена абонаментна такса по договор
за предоставяне на мобилни услуги от 24.02.2016 г. и неустойка по този договор,
така и неплатени лизингови вноски по договор за лизинг на мобилно устройство. В принципен аспект претендирането на няколко парични
суми с едно заявление е допустимо и не е пречка за издаване на заповед за
изпълнение. В случая в заповедта за изпълнение не е посочено
естеството на вземането. Настоящият съдебен състав, счита че не е налице противоречие, тъй като общата сума на
вземането /което включва три компонента – цена и неустойка по договор за
мобилни услуги и цена по договор за лизинг/, претендирана
с исковата молба, както и основанията, от които ищецът твърди, че е възникнало
или начислено то, отговаря на тази по заповедта за изпълнение. По изложените
съображения настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на въззивника за недопустимост на предявените искове, поради
липса на идентичност между предявеното в заповедното производство материално
право и претендираните в исковата молба суми.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.
79, ал. 1 от ЗЗД
Съгласно
чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ако длъжникът не изпълни точно задължението си,
кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата.
Следователно за уважаване на предявения иск следва да бъдат установени следните
предпоставки: 1/ между ищеца, в качеството му на доставчик на мобилни услуги
/мобилен оператор/ и ответника в качеството му на потребител на мобилни услуги,
е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за мобилни услуги; 2/
ищецът е предоставил на ответника електронни съобщителни услуги съобразно избран
абонаментен план за определена цена /месечна абонаментна такса/; 3/ ответникът
не е заплатил уговорената цена.
От
представения по делото договор за мобилни услуги от 24.02.2016 г. се
установява, че на посочената дата ищецът е поел задължение да доставя на
ответницата мобилни услуги, посочени в раздел II от Общите условия за
взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги срещу парично
възнаграждение /абонаментна такса/. Договорът е сключен за срок от 24 месеца
при избран абонаментен план „Стандарт + 15,99“ с месечен абонамент от 15,99 лева на месец и
предпочетен номер ………. с включени 1000 национални минути и мобилен интернет. Договорът
за мобилни услуги представлява ненаименован, консенсуален, двустранен, възмезден и комутативен договор,
притежаващ елементи на договора за изработка, по силата на който в момента на
сключването му и за двете страни по него са възникнали субективни права и
правни задължения. Правното действие на сключения ненаименован
договор попада под приложното поле на ТЗ, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между лица, едно от които е търговец и е свързано с
упражняваното от него занятие – арг. чл. 286, ал. 1 от ТЗ. Този договор е от вида на субективните /относителните/ търговски сделки.
По
делото са представени предварително установени от ищеца общи условия за взаимоотношенията с потребителите на
мобилни телефонни услуги. Общите условия към договора са задължителни за
потребителя-ответник, тъй като писмено ги е приел – чл. 11 от процесния договор /арг. чл. 298,
ал. 1 от ТЗ/. Съгласно раздел IV, т. 26 от Общите условия при ползване на услуги чрез индивидуален
договор заплащането на ползваните услуги
се извърша въз основа на фактура, която се издава ежемесечно на името на
потребителя. Следователно, потребителят следва да заплаща уговореното
възнаграждение след предоставянето
на мобилните услуги от ищеца и възнаграждението се дължи за получените мобилни услуги, предмет на
договора. Операторът трябва да престира пръв, като не
може да претендира възнаграждение, преди потребителят да е получил мобилните
услуги. Обстоятелството, че операторът е изпълнил точно своите договорни
задължения /арг. чл. 63 от ЗЗД/ подлежи на пълно и
главно доказване от ищеца по правилата, предписани в правната норма,
регламентирана в чл. 127, ал. 1 от ГПК. Само установените в процеса на
доказване по несъмнен начин правнорелевантни
обстоятелства в гражданския процес се считат за осъществени в обективната
действителност. Действително, ответникът не е оспорил получаването на мобилните
услуги, но по правилата за разпределяне на доказателствената
тежест по чл. 127, ал. 1 от ГПК, ответникът по процесния
иск може да приеме пасивно поведение, тъй като процесуалното задължение за
установяване на предоставянето на мобилни услуги за процесния
период, носи ищеца.
По
делото са представени дубликат на фактура № ………… от ……………… г. за сумата 124,98 лева и дубликат на
фактура № ……………от ………….. г. за сумата 454,75 лева. Тези фактури са посочени и в заявлението в
заповедното производство. От посочените в тях суми ищецът претендира 55,93 лева
по първата фактура и 361,58 лева по втората фактура. Представените данъчни
фактури като частни свидетелстващи документи, обективиращи
изгодни за техния издател обстоятелства, не се ползват с доказателствена
сила и чрез тях не могат да се установят твърдените от ищеца обстоятелства. По
делото липсват други доказателства за предоставянето на твърдените от ищеца услуги
за процесния период и съответно за тяхната стойност.
Издадените фактури представляват покана за плащане, но сами по себе си не могат
да доведат до извод, че посочените в тях задължения действително са възникнали
/особено при оспорване от страна на ответника/. Фактът, че дадена фактура е
осчетоводена по определен начин, само по себе си не доказва, че обективираните в нея стопански операции са се осъществили в
обективната действителност така, както се твърди. Обстоятелството, че ищецът е
предоставил на ответницата процесните мобилни услуги,
може да бъде установено чрез съдебно-техническа експертиза, която да направи
фактически констатации при проверка на техническите записващи средства, находящи се при ищеца, които отчитат проведени от ответницата
разговори. Такова доказателствено искане не е било
направено своевременно от ищеца. Отделно от това, в хода на процеса ищецът не
проведе пълно и главно доказване относно това на какво основание е начислена
сумата от 69,76 лева без ДДС за разговори, данни, съобщения и други таксувани
услуги, съдържаща се в дубликат на фактура № …………….. от ………… г. В отговора на исковата молба,
както и във въззивната жалба ответницата е направила
признание на неизгодното за нея обстоятелство, че за периода 01.03.2016 г. –
31.03.2016 г., който съвпада и с фактурирания период, дължимата от нея сума е в
размер на 15,99 лева. Ответницата е навела доводи, че тази сума е заплатена от
нея и е оспорила претендираната от ищеца сума в
размер на 52,94 лева. Доколкото ищецът е направил признание за получено от него
плащане в размер на 46,76 лева, с което са погасени задължения съдържащи се в процесната фактура № ……………… от …………….. г., то настоящият съдебен състав
счита, че дължимата абонаментна такса в размер на 15,99 лева е била заплатена
от ответницата. Както беше изяснено, в тежест именно на ищеца е да докаже дължимостта на останалите суми, претендирани
във фактурата. Доколкото представените частни свидетелстващи документи,
изхождащи от ищеца и обективиращи изгодни за него
обстоятелства, не представляват доказателства за настъпване на твърдените в
исковата молба факти, съдът счита, че тези обстоятелства остават недоказани. По
изложените съображения, настоящата въззивна инстанция
приема, че предявеният иск за заплащане на възнаграждение за ползваните от
ответника мобилни услуги следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По иска с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД
Съгласно
чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват. Следователно за да се уважи предявеният иск е необходимо да се
установят следните материално-правни предпоставки: 1/ да е възникнало между
страните твърдяното облигационно правоотношение; 2/ ищецът да е изпълнил
задълженията си по сключения договор, респективно, да е бил готов да ги изпълни
/т.е., че е изправна страна по договора/; 3/ в договора /или общите условия към
него/ да е била уговорена неустойка в случай на неизпълнение на посочените
задължения от ответника в претендирания размер.
В чл.
11 от представения по делото договор за мобилни услуги се съдържа клауза според
която, в случай на прекратяване на договора по вина или инициатива на
потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за
съответния абонаментен план месечни абонаменти до края на този срок. Настоящият
съдебен състав приема, че в случая неустойката представлява задължение за
потребителя на услугата да заплаща нейната цена, въпреки че доставчикът на
услугата вече не я предоставя, тъй като договорът е прекратен, съответно
достъпът до мобилната мрежа е преустановен. Въвеждането на задължение за
потребителя да заплаща цена за услуга, която вече не му се предоставя, е
аналогична хипотеза на нормата на чл. 143, т. 6 от ЗЗП, според която
неравноправна клауза в потребителски договор е тази, която дава възможност на
търговеца да задържи сума, получена за престация,
която не е извършил, когато сам прекрати договора. В случая сумата не се
задържа, тъй като все още не е заплатена от потребителя, но се твърди, че се
дължи и се претендира от ищеца. Поради това посочената клауза в общите условия
на ищеца, в качеството му на доставчик на услугата е неравноправна, тъй като тя
създава значително неравновесие в правата на потребителя и на търговеца,
доколкото позволява на търговеца да получи възнаграждение за услуга, която не е
предоставил. Процесната клауза, в която е определена
неустойката не е била индивидуално уговорена, тъй като процесният
договор е бланков и се изготвя предварително от доставчика на услугата /вж. чл.
146, ал. 2 от ЗЗП/. Доказателства в противен смисъл не са били представени,
доколкото тежестта за доказване на това обстоятелство е на търговеца /чл. 146,
ал. 4 от ЗЗП/. Неравноправните клаузи са нищожни /чл. 146, ал. 1 ЗЗП/, и поради
това, че става въпрос за нищожност на уговорки в договора поради противоречие
със закона, предоставящ защита на потребителите /ЗЗП/ съдът следи служебно за
това. По изложените съображения претендираната сума
от 298,79 лева не се дължи.
По иска с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 345, ал. 1 от ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД
Съгласно
чл. 345, ал. 1 от ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД лизингополучателят има задължение да заплаща цената и
разходите свързани с ползването на вещта. Следователно за да бъде уважен
предявения иск следва да бъдат установени следните материално-правни
предпоставки: 1/ между ищеца, в качеството му на лизингодател
и ответника в качеството му на лизингополучател, е
възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за лизинг на мобилно
устройство; 2/ ищецът е предоставил за ползване на ответника уговореното в
договора мобилно устройство; 3/ ответникът не е заплатил уговорената цена.
По делото
е представен договор за лизинг от 24.02.2016 г., от който се установява, че на
посочената дата между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение
по силата на което, ищецът като лизингодател се е
задължил да предостави на ответницата като лизингополучател
за временно и възмездно ползване мобилно устройство марка Telenor,
модел Smart
Mini II White срещу обща
лизингова цена в размер на 86,27 лева. Договорът е сключен за срок от 23
месеца, като съгласно чл. 3 от него лизингополучателят
се задължава да заплати лизинговата цена на 24 лизингови вноски – една
първоначална лизингова вноска в размер на 17,50 лева с ДДС, платима при
сключването на договора и 23 равни месечни лизингови вноски, всяка в размер на
2,99 лева с ДДС. Правното действие на сключения договор за лизинг попада под
приложното поле на ТЗ, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е
възникнало между лица, едно от които е търговец и е свързано с упражняваното от
него занятие – арг. чл. 286, ал. 1 от ТЗ. Основното
задължение на лизингодателя е да предаде лизингованата вещ на лизингополучателя
и да му предостави свободното ползване на обекта на лизинг в рамките на
уговорения срок. Съгласно чл. 4 от договора с подписването му лизингополучателят е декларирал, че лизингодателят
му е предал устройството във вид годен за употреба, както и всички
принадлежности и документи към устройството. Това изявление представлява извънсъдебно признание на
неизгоден за ответницата факт, поради което настоящият съдебен състав счита, че
ищецът е изпълнил основното си задължение по договора за лизинг. При
изпълнението на насрещната престация за предаване на
вещта, предмет на договора, правното задължение на лизингополучателя
за заплащане на лизинговото възнаграждение е станало изискуемо, но тъй като
страните са разсрочили това задължение на 23 лизингови вноски, всяка една от
тях става изискуема при настъпване на падежа, съгласно уговореното в договора
за лизинг. Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора за лизинг месечните лизингови
вноски се фактурират от лизингодателя и заплащат от лизингополучателя в сроковете, в които той заплаща своите
задължения по договора за мобилни услуги. Според чл. 27 от Общите условия на
ищеца за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги
плащането на посочената във фактурата сума се извършва в срока указан на нея,
но не по късно от 18 дни от датата на издаването ѝ. Фактурите се издават от ищеца на първо число
всеки месец за задълженията от предходния отчетен период. Поради това
обстоятелство лизингополучателят изпада в забава на
съответния ден, когато е длъжен да заплати съответната лизингова вноска, без да
е необходима покана от кредитора /арг. чл. 84, ал. 1,
изр. 1 от ЗЗД/. По делото е представена фактура № …………. от …………. г. за отчетен период 01.03.2016 г. –
31.03.2016 г., в която е посочено задължение за вноска за лизинг в размер на
2,99 лева и е посочен срок за плащане 16.04.2016 г. Обстоятелството, че
възникналото от процесния договор за лизинг парично
задължение е изпълнено, подлежи на пълно и главно доказване от ответника.
Ответникът не е установил в хода на процеса това плащане. Ето защо настоящият
съдебен състав счита, че тази лизингова вноска е дължима от него.
По
отношение на претендираната от ищеца сума в размер на
62,79 лева, представляваща сбор от 21 лизингови вноски, начислени на основание
чл. 12 от общите условия към договора за лизинг, поради неплащане на предходни
вноски, настоящият съдебен състав намира следното: По делото са представени предварително
установени от ищеца общи условия на договор за лизинг за предоставяне на
преносим компютър, телефонен апарат или друго устройство. Общите условия към
договора са задължителни за потребителя-ответник, тъй като писмено ги е приел –
чл. 6 от процесния договор /арг.
чл. 298, ал. 1 от ТЗ/. Съгласно чл. 12, ал. 1, т. 2 от Общите условия, в случай
на неизпълнение на задължение за плащане от страна на лизингополучателя,
лизингодателят има право да обяви месечните вноски за
предсрочно изискуеми. В ал. 2 на същия член пък е посочено, че месечните вноски
и другите дължими плащания стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване
на договора, както и в случай на забава на дължими по договора плащания. По
делото се установи, че ответникът е изпаднал в забава за плащането на лизингова
вноска за отчетен период 01.03.2016 г. – 31.03.2016 г. поради което е налице
една от предпоставките за предсрочна изискуемост на всички останали лизингови
вноски в размер на 62,79 лева.
Доколкото
изводите на двете съдебни инстанции несъвпадат напълно, то първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в съответната част и вместо него да бъде
постановено друго.
По разноските:
При този изход
на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, на въззивницата се дължат разноски съобразно отхвърлената
част от исковете. Тя е заплатила 25 лева за държавна такса за въззивно обжалване и претендира 900 лева за адвокатско
възнаграждение – по 300 лева за заповедното производство и производството пред
първата и въззивната инстанция. От представените пред
първоинстанционния и въззивния
съд договори за правна защита и съдействие, които в тази си част представляват
разписка за плащане, се установява, че въззивницата е
заплатила 300 лева адвокатско възнаграждение за заповедното производство, 300
лева адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство и 300 лева адвокатско възнаграждение за въззивното
производство. Въззиваемата страна „Т.Б.“ ЕАД е
направила възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което по
същество е неоснователно, тъй като заплатеното възнаграждение е в рамките на
минималните размери по чл. 7, ал. 2, т. 1 и ал. 7 от Наредба № 1 от 9 юли 2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед отхвърлената
част от исковете на въззивницата се дължат разноски в
размер на 779,26 лева.
При този изход
на спора на въззиваемия „Т.Б.“ ЕАД също се дължат
разноски, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК съразмерно с уважената част от
исковете. „Т.Б.“ ЕАД е заплатил 25 лева държавна такса в заповедното
производство и 25 лева държавна такса за исковото производство, както и 360
лева за адвокат за процесуално представителство в заповедното производство,
което се установява от представения по делото договор за правна защита и
съдействие. Въззиваемият не е доказал да е сторил
други разноски по делото. С оглед уважената част от исковете му се дължат
разноски в размер на 64,59 лева.
Мотивиран от горното, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 44/27.12.2018 г., постановено по гр.
дело № 410/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Етрополе, втори състав, в
частта в която е признато за установено, че М.В.Б., ЕГН:**********, със съдебен
адрес:*** М. .“ дължи на
„Т.Б.“ ЕАД,
със седалище и адрес на управление ***, Б. П., сграда
., сумата от 351,73 лева,
представляваща разликата над сумата от 65,78 лева до пълния предявен размер от
417,51 лева, ведно със законната лихва от 12.07.2018 г. до окончателното
изплащане, за която е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК № 190 от 12.07.2018 г. по ч. гр. д. № 299/2018 г. по описа на
Районен съд – гр. Етрополе, както и в частта за разноските, като ВМЕСТО ТОВА
ОТХВЪРЛЯ предявените от
„Т.Б.“ ЕАД, със седалище и адрес на управление ***, Б. П., сграда . против М.В.Б. иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1
от ЗЗД за сумата от 52,94 лева, абонаментна такса по договор за мобилни услуги
за периода 01.03.2016 г. - 31.03.2016 г. и иск с правно основание чл. 422, ал.
1 от ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сумата 298,79
лева, представляваща неустойка по договора за предоставяне на мобилни услуги от
24.02.2016 г., ведно със законната лихва от 12.07.2018 г. до окончателното
изплащане на задължението, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК № 190 от 12.07.2018 г. по ч. гр. д. № 299/2018 г. по описа на Районен
съд – гр. Етрополе.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 44/27.12.2018 г., постановено по гр. дело
№ 410/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Етрополе, втори състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА „Т.Б.“ ЕАД, със седалище и адрес на управление ***, Б. П., сграда . да
заплати на М.В.Б.,
ЕГН:**********, със съдебен адрес:*** М.., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 779,26 лева – разноски по
делото.
ОСЪЖДА М.В.Б., ЕГН:**********, със съдебен адрес:*** М. .“ да заплати на „Т.Б.“ ЕАД, със седалище и адрес на управление ***,
Бизнес парк, сграда 6, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 64,59 лева –
разноски по делото.
Решението е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.