№ 2962
гр. София, 15.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Петър Люб. Сантиров
Членове:Ивета Антонова
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело №
20241100501384 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба подадена от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ “ЕООД
срещу решение № 20091720/23.05.2023г. поправено с решение №20111142/18.12.2023г. по гр.д. №
15475/2021г. по описа на СРС, II г.о., 164 състав, с което е уважен предявения от „ТЕМИС
КЕПИТЪЛ“ООД иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2972,61 лв.,
дадена без основание и представляваща сбор от заплатени възнаграждения за пакет допълнителни
услуги по шест договори за потребителски кредит сключени между С.Р.А. и „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ “ЕООД – въз основа на нищожни клаузи, които вземания са прехвърлени чрез договор
за цесия и е осъдено да заплати направените по делото разноски.
В жалбата се твърди, че е решението е недопустимо, като постановено при недопустимо
изменена и допълнена искова молба след оставянето й без движение включително и в съдебно
заседание. При условията на евентуалност, ако въззивният съд счете, че решението е допустимо
излага съображения за неговата незаканосъобразност и неправилност, като постановено при
нарушение на материалния и процесуален закон и необоснованост на изводите. По същество
оспорва действителността на договор за цесия, респективно неговото действие по отношение на
евентуалните вземания спрямо ответника на физическото лице С.Р.Г.;твърди, че договора за цесия е
нищожен на основание –чл.26 ал.2 от ЗЗД поради липса на предмет, доколокото не могат да се
цедират бъдещи, невъзникнали или неиндивидуализирани вземания и поради лиса на съгласие –
чл.26 ал.2 от ЗЗД , както и на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави и
със закона - съдържащ нищожни /неравноправни клаузи/ на основания чл. 143 ал.2 т.3, 5, 6, т.15,
т.19 и т. 20 ЗЗП. и невписването на цедента в регистъра на финансовите институции по чл.3а ЗКИ.
Счита, че липсва надлежно съобщаване на цесията на длъжника.Поддържа, че по делото не е
доказано и процесното вземане да е възникнало в полза на цедента, доколкото същият не е
извършвал плащания в полза на ответното дружество. Посочва като неправилен извода на
1
първоинстанционният съд относно констатацията за наличие на нищожни клаузи, предвиждащи
заплащане на допълнителни услуги, както и констатацията за нищожност на уговорената
възнаградителна лихва, като последното отново е свръх пепитум, доколкото е извън предмета на
спора. Моли съда да обезсили решението, а при условията на евентуалност да го отмени и да
постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „ТЕМИС
КЕПИТЪЛ“ООД, в който изразява становище, че че първоинстанционният съд се е произнесъл в
съответствие със заявената за защита искова претенция – по редовна и допустима искова молба,
като е съобразил събраните, правилно и безпристрастно е водел съдебния процес и е основал
своите фактически и правни изводи въз основа събраните по надлежния ред доказателства,
съответно правилно е приложил процесуалния и материалния закон. Счита, че обжалваното
решение следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК, намира следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима,
поради което следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно.
Във връзка с направените възражения да недопустимост на обжалвоното решение,
настоящят състав счита следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от „ТЕМИС
КЕПИТЪЛ“ ООД срещу „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с правно основание чл. 55 ал. 1 пр.
1 ЗЗД вр. чл. 99 от ЗЗД сумата от 2972,61 лв., представляваща сбор от платени възнагражедния за
пакет допълнителни услуги по договори за потребителски кредит, ккато следва:
-49,00 лв. – по договор за потребителски кредит № **********/21.07.2016г.;
-50,00 лв. по договор за потребителски кредит № **********/10.04.2017г.;
-41,10 лв. – по договор за потребителски кредит № 3023012572829.08.2017г.;
-1379,67 лв. - договор за потребителски кредит № *********/13.11.2017г.;
-510,11 лв. по договор за потребителски кредит № **********/05.02.2018г.;
-422,73 лв. – по договор за потребителски кредит № 30034255066/11.01.2019г.
които вземания са цедирани на ищеца „Темис Кепитъл“ ООД, съгласно договор за
вземания от финансови институции от 10.01.2020г.
Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или
отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната
квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за
правнорелевантните за спора факти. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало
съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на
делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е
2
недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В този смисъл е и съдебната
практика – решение № 124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. №
92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО.
Недопустимо е решението, постановено при липса на някоя от изрично и изчерпателно
предвидените в закона процесуални предпоставки (каквато е вкл. нередовността на исковата молба)
или наличие на процесуална пречка за възникване или надлежно упражняване правото на иск.
Исковата молба е нередовна, когато не отговаря на изискванията, посочени в разпоредбите на чл.
127 и 128 ГПК. За редовността на исковата молба съдът следи служебно, тъй като надлежното
предявяване на иска е условие за допустимост на процеса и на постановеното по съществото на
спора съдебно решение. При констатиране на несъответствие между съдържанието на исковата
молба и изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК съдът е длъжен да даде указания за отстраняване на
нередовностите - чл. 129 ал. 2 ГПК, като при неизпълнение на същите – да върне исковата молба
на основание чл. 129 ал. 3 ГПК. Когато недостатъците на исковата молба са констатирани за пръв
път във въззивното производство, въззивният съд е длъжен да процедира по аналогичен начин, в
каквато насока са и задължителните указания, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение №
1/17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК, ВКС /запазило в тази част действието си и при ГПК от
2007г. вр. т.5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС /.
В обстоятелствената част на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на
полученото без основание ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да
заяви, че даденото е без основание. Изявлението, че даденото е без основание може да бъде както
твърдение на отрицателен факт, така и правен довод. То е твърдение на отрицателен факт, когато
ищецът посочва, че даденото от него няма връзка с никакви факти от обективната действителност.
Когато ответникът по иска възрази, че съществува основание да получи даденото и посочи какво е
то, ищецът може да репликира, че претендираното основание е нищожно, като посочи фактите,
които го опорочават. В този случай изявлението, че даденото е без основание е правен довод.
/решение № 29 от 28.03.2012г. на ВКС по гр.д. № 1144/2010г., IV ГО и определение № 60385 от
02.12.2021г. по ч.гр.д. № 4500/2021г. по описа на ВКС, IV ГО/. Когато обаче се сочи някакво
основание или причина за даването, то ищецът следва да изложи твърдения за факти и правни
доводи за това защо смята, че това основание или причина са нищожни или липсват /в този смисъл
е решение № 30 от 14.03.2018г. по гр.д. № 2230/2017г. по описа на ВКС, Трето ГО/.
В настоящитя случай в исковата молба ищецът е заявил фактическо твърдение, че сумата
е предадена без основание без да уточни причината за извършеното плащане от цедента в полза на
ответника, което не е сторено и с молба от 22.01.2021г. след оставяне на исковата молба без
движение вкл. и за уточняване на размера на предявения частичен иск. С молба от 26.04.2021г.
ищецът посочва, че сумата е предадена от цедента на ответника без основание, при грешка, като
след запознаване с отговора на исковата молба от депозиран от ответника и първо съдебно
заседание ищецът с изрична молба /л.93 от делото на СРС/ е угочнил, че сумата е платена въз
основа на нищожни клаузи по сключени шест договора за потребителски кредит, като
първоинстанционният съд е счел, че същото представлява изменение на иска чрез добавяне на
основание по смисъла на чл.214 ал.1 ГПК и допуснал изменение на иска, което отразил в доклада
по делото.
В случая е налице допустимо релевиране на възражение от страна на ищеца,
осъществяваща защита срещу наведените в отговора на исковата молба възражения срещу
основателността на иска и които стават част от предмета на делото и по които съдът дължи
произнасяне.
Както изрично е посочено и в решение № 134/19.04.2016г. по гр.д. №5577/2015г. на ВКС,
IV г.о. „ За редовността на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на получено без
основание е достатъчно да бъде посочено, какво ищецът е дал на ответника и да заяви, че даденото
е без основание. Ангажирането на доказателства - договор …., във връзка с твърдението, че
съществува /или не/ основание за плащането, ….има отношение към основателността, но не и към
допустимостта на исковата претенция“, а разпределениетона доказателствената тежест в процеса е
въз основа на исканията и възраженията на страните е обусловено от претендираното материално
право, чиято защита ищецът търси чрез предявения иск или от възраженията на ответника, целящи
отричане съществуването на правото на ищеца,тъй като не е възникнало, погасило се е или
3
ответникът разполага със свое право противопоставимо на ищеца.
Предвид посоченото, първоинстанционият съд се е произнесъл по заявеното в исковата
молба основание – плащане на сумата при липса на основание за това, както и дали е налице
основание за задържане на платеното по изложените в отговора на исковата молба фактически
обстоятелства, както и релевнираните възражения от ищеца и спорана страните по делото относно
действителността на съществуването на договорно правоотношение и отделни негови клаузи, въз
основа на което е извършено плащането.
Ето защо възраженията на ответното дружество за недопустимо изменение на исковата
претенция, за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по непредявен иск и за
нередовност на исковата молба, включително и за произнасяне свръхпетитум са неоснователни.
С оглед изложеното, първоинстанционното решение е допустимо.
Досежно правилността на обжалваното решение съдът и във връзка с поддържаните с
въззивната жалба доводи, настоящият състав счита следното:
За да бъдe уважен предявеният иск ищецът при условията на пълно и главно доказване
следва да установи кумулативното наличие на следните материално-правни предпоставки: 1.
съществуване на действително задължение на ответника към цедента – основание, вид, размер 2.
действителен договор за цесия, с който цедентът прехвърля на цесионера /ответника/ вземанията по
т.1 и т.3. уведомяване на длъжника за извършената цесия.
Относно съществуване на действително вземане в полза на С.Р.А. спрямо ответника.
Възникване на правото за връщане на даденото при начална липса на правно основание
се обуславя от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки /юридически
факти/: 1. процесната сума да е заплатена от ищеца; 2. тя да е получена от ответника и 3. това
имуществено разместване на блага от материалната сфера на ищеца в имуществения комплекс на
ответника да е без правно основание, т.е. без да е било възникнало задължение за заплащане на
неустойка за забава върху съответна главница. Следователно в тежест на ищеца по иска е да
установи при условията на пълно и главно доказване имущественото разместване – плащане на
процесната сума в полза на ответника, а ответника – че е налице основание за получаване на
сумата към момента на плащане, съответно за задържане на полученото.
Безспорно се установява от представениите и прети като доказателства по делото шест
броя писмени договори, двустранно подписани и при неоспорена и неустановена неавтентичност
на подписа на кредитополуателя, че между "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ"ЕООД – от една трана
като кредитодател, и С.Р.А. – като кредитополучател, по силата на който заемодателят е
предоставил на заемополучателя суми, както следва:
-2500,00 лв. – по договор за потребителски кредит № **********/21.07.2016г.; със срок за
връщане -24 месеца, размер на месечна погасителна вноска – 154,55 лв., фиксиран годишен лихвен
процент от 41,17% и годишен процент на разходите от 49,89%., и дължима сума по кредита от
3709,20 лв.. Уговорена е и клауза за закупен пакет допълнителни услуги – „ЕКСТРА“ – 1875,12лв.,
платими на вноски, като по този начин общото задължение по договора възлиза на 5584,32 при общ
размер на погасителната вноска от 232,68 лв..
-2100,00лв. по договор за потребителски кредит № **********/10.04.2017г.; със срок за
връщане -24 месеца, размер на месечна погасителна вноска – 129,82 лв., фиксиран годишен лихвен
процент от 41,17% и годишен процент на разходите от 49,89%., и дължима сума по кредита от
3115,68 лв.. Уговорена е и клауза за закупен пакет допълнителни услуги – „ЕКСТРА“ – 1487,76 лв.,
платими на вноски, като по този начин общото задължение по договора възлиза на 4603,44 при общ
размер на погасителната вноска от 191,81 лв.;
4
-800,00 лв. – по договор за потребителски кредит № 3023012572829.08.2017г. със срок за
връщане -36 месеца, размер на месечна погасителна вноска – 39,04 лв., фиксиран годишен лихвен
процент от 41,17% и годишен процент на разходите от 49,90%., и дължима сума по кредита от
1405,44 лв. Уговорена е и клауза за закупен пакет допълнителни услуги – „ЕКСТРА“ – 704,52 лв.,
платими на вноски, като по този начин общото задължение по договора възлиза на 2109,96 лв. при
общ размер на погасителната вноска от 58,61 лв.;
-4000,00 лв.- договор за потребителски кредит № *********/13.11.2017г. със срок за
връщане -36 месеца, размер на месечна погасителна вноска – 195,18 лв., фиксиран годишен лихвен
процент от 41,17% и годишен процент на разходите от 49,89%., и дължима сума по кредита от
7026,48 лв. Уговорена е и клауза за закупен пакет допълнителни услуги – „ЕКСТРА“ – 3522,96 лв.,
платими на вноски, като по този начин общото задължение по договора възлиза на 10549,44 лв. при
общ размер на погасителната вноска от 296,04 лв..
-2000,00 лв. по договор за потребителски кредит № **********/05.02.2018г. със срок за
връщане -36 месеца, размер на месечна погасителна вноска – 97,59 лв., фиксиран годишен лихвен
процент от 41,17% и годишен процент на разходите от 49,89%., и дължима сума по кредита от
3513,24 лв. Уговорена е и клауза за закупен пакет допълнителни услуги – „ЕКСТРА“ – 10506,60 лв.,
платими на вноски, като по този начин общото задължение по договора възлиза на 5019,84 лв. при
общ размер на погасителната вноска от 139,44 лв..
-1500 лв. – по договор за потребителски кредит № 30034255066/11.01.2019г. със срок за
връщане -24 месеца, размер на месечна погасителна вноска – 89,94 лв., фиксиран годишен лихвен
процент от 38,30% и годишен процент на разходите от 45,37%., и дължима сума по кредита от
2158,70 лв. Уговорена е и клауза за закупен пакет допълнителни услуги – „ЕКСТРА“ – 1448,88 лв.,
платими на вноски, като по този начин общото задължение по договора възлиза на 3607,58 лв. при
общ размер на погасителната вноска от 150,31 лв..
Доколкото са налице договори по смисъла на чл. 9 ал. 1 ЗПК, потребителски кредит
сключен с физическо лице при действието на ЗПК, то длъжника има качеството на „потребител“ по
смисъла на §13 т.1 вр.т.12 от ДР на ЗЗП, което по силата на чл. 7 ал. 3 ГПК задължава съдът
служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а и такива
са наведени от ищеца в исковата молба.
Приложима към казуса е редакцията на ЗПК изм. и доп., р изм., бр. 20 от 6.03.2018 г., в сила от
1.07.2018 г.., като според разпоредбата на чл.22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10
ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 1, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.Съгласно разпоредбата на чл. 24 от ЗПК за договора за потребителски кредит се
прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите.
За да е налице нищожност на клаузи от процесните договори за кредит, дължаща се на
неравноправния им характер, съгласно разпоредбите на чл.143 вр. чл.146 ал.1 ЗЗП, следва да са
налице кумулативно следните предпоставки – клаузите да не са индивидуално уговорени, да е
нарушен принципа за добросъвестност в договарянето и/или да е налице значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по сделката и/или последната да е
сключена в ущърб на потребителя.
Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че
потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна
точка на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го
принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да
може да се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 година по дело С-618/10 на СЕС/.
Клаузите не са индивидуално определени, когато са типизирани и се сключват еднообразно с
неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този случай те са предварително изготвени
от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – арг.
чл.146 ал.2 ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите –
обстоятелство, което не е устасновено в настоящото производство, поради което и съдът приема, че
същите не са индивидуално уговорени.
5
От ЗЗП се извежда изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да
е използван ясен и разбираем език – от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и
разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди произтичащите за него
икономически последици от сключване на договора.
От посоченото до тук настоящият състав счита, че процесния договор като сключен в
писмена форма отговаря от външна страна на императивните изисквания на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал.
1, т. 7, 9, 11 и 20 ЗПК.
Посочени са датата и мястото на сключване, вид на предоставения кредит,
индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който
потребителят следва да върне, годишният лихвен процент по кредита, условия за издължаване на
кредита- периодичността и датите на плащането вноските, срока на договора за кредит, както и
останалото се изискуемо съдържание според цитираните разпоредби, а именно:
Процесните договори за потребителски кредит отговарят от външна страна на
установените в разпоредбата на чл. 10 ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител,
както и на изискванията за сключването му по ясен и разбираем начин – всички елементи на
договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт.
В съответствие с чл. 11 ал. 1 т. 7 ЗПК в процесните договори е посочен общият размер на
кредита, сборуван от отделните стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода
на договора възнаградителна лихва. Отделно е посочено и общото задължение по договора, ведно
със стойността на закупения пакет допълнителни услуги. В чл. 3 от Общите условия, неразделна
част от договора, са посочени и условията за усвояване на заемната сума.
Процесните договори за кредит не са сключени при условията на разсрочено плащане за
стока или услуга, поради което разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК е неприложима.
В договорите е уговорен фиксиран, а не променлив лихвен процент, поради което е
достатъчно да бъде посочен размера на същия и следва да се счита, че отговаря пълно на
изискването по чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК
В съответствие с чл. 11 ал. 1 т. 11 ЗПК условията за издължаване на кредита от
потребителя са обективирани в погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на всяка дължима месечна погасителна вноска, каквото е
законовото изискване при договори за кредит с фиксиран лихвен процент. Едновременно с това са
посочени поотделно както размерът на вноската по кредита, така и размерът на включените в него
компоненти – главница и лихва, размерът на вноската по закупения пакет от допълнителни услуги.
В случая лихвата е с фиксиран процент и не е необходимо да се посочва последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, което изискване е поставено само
при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
В съответствие с чл. 11, ал. 1 т. 12 ЗПК, в чл. 7. 3 от Общите условия е установено
правото на кредитополучателя при погасяване на главницата по договора да получи при поискване
и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под
формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, сроковете и условията за
извършването на тези плащания.
Съгласно чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК в договора за кредит следва да е посочена информация за
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право
може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29 ал. 4 и ал. 6
ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. Въззивният състав намира, че и тези
изисквания са били спазени при съставяне на процесния договор за кредит, доколкото в т. 7. 1 от
Общите условия на договора е изрично предвидено, че кредитополучателят има право да се откаже
от договора, като е точно регламентиран и начинът и срокът, в който може да стори това – чрез
отправяне на писмено предизвестие в четиринадесетдневен срок, считано от датата на неговото
сключване или в случай че кредитополучателят е избрал договора, общите условия и погасителния
план да бъдат изпратени по реда на чл. 13. 1 от договора – от датата на тяхното получаване.
Договорени са и условията за упражняване на това право, а именно, че в срок не по-късно от 30 дни
6
от датата на изпращане на уведомлението, кредитополучателят е длъжен да върне предоставената
главница по кредита, както и да заплати начислената лихва от датата на усвояване на средствата по
договора до датата на връщане на главницата. Посочено е, че лихвата се изчислява на базата на
уговорения в договора лихвен процент на дневна база.
Кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт, поради което и разпоредбата
на чл. 12 ЗПК е неприложима по отношение на процесния договор.
Към настоящият момент е постановено решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-
714/22, с участието на ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, по преюдициални въпроси от значение
за спора, което, с оглед задължителния си характер, следва да бъде съобразено при разрешаването
на поставения правен въпрос за последиците от установяване недействителността на съществен
елемент от императивно уреденото съдържание на договорите за потребителски кредити, в
частност това по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, предвид разпоредбата на чл. 22 ЗПК, че липсата на
някой от посочените задължителни реквизити на договора за кредит води до недействителност на
целия договор.
В процесните договори годишният процент на разходите е фиксиран като абсолютна
процентна стойност – 38,83-49,90 %. В разпоредбата на чл. 5. 2. от Общите условия, неразделна
част от договора, са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 към ЗПК начин, а именно, че договорът за потребителски кредит
ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по договора; както и че ГПР по кредита се
изчислява, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален
размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора - чл. 5.2.2 от Общите условия.
Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК
и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия е недопустимо. Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се
съдържа в § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит,
и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита
е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариални такси.
Преценката за неравноправност и поради това – за нищожност по смисъла на чл. 146
вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и за
преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Тъй като договорът за потребителски кредит по своето правно естество представлява
възмездна правна сделка, годишният процент на разходите изразява насрещната парична
престация, която кредитополучателят е длъжен да осъществи /включваща общите разходи по
кредита – лихвени и нелихвени разноски, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит; съобразно легалната дефиниция, уредена в чл. 19 ал. 1 ЗПК/. Следователно,
годишният процент на разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата
на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл.
и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените
разноски се състои. Както последователно е разяснявано в задължителната за националните
юрисдикции практика на СЕС /при приложението на чл. 4, § 2, във вр. с чл. 6, § 1 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори/, в този случай договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като
премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора.
Установената недействителност /нищожност/ на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата
на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11
7
ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на
договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното
съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването
им. /член 3, буква ж) от Директива 2008/48, решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. №
1646/2022 г., II т. о., ТК/. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото
му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи,
отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер".
Посоченото по- горе обосновава извода, че в договора за потребителски кредит, не е
достатъчно да се посочи цифрово какъв е годишният процент на разходите, но и изчерпателно да
се изброят всички разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при формиране на годишния
процент на разходите. В процесните договори за кредит размерите на посочения ГПР не включва
договореното възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, за което е предвидено
отделна погасителна вноска в размер, но включена към общата такава.
Тези съставни елементи обаче в настоящият случай, остават неизвестни и се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса, предоставен за ползване
на кредитополучателя. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи
какво точно е включено в тях. Бланкетното посочване единствено на крайния размер и
формулировката на законовата разпоредба, която посочва какво следва да се включва, обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува дали те са в
съответствие с чл.19 ал.1 от ЗПК.
В случая, неясно е за разликата над посочения % размер на договорна лихва до % на
ГПР - какви са разходите, които формират допълнително оскъпяване на кредита, като само
разходите по закупен допълнителен пакет услуги – главница, лихва, неустойка, които несъмнено
следва да се включат в размера на ГПР /решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22/, не биха
могли да се включат в разликата от между двете величини в % и в който случай несъмнено ще е
налице и превишаване на императивно определения максимален размер от 50 % на ГПР - чл.19
ал.4 ЗПК, което е самостоятелно основание за нищожност на клаузата, съответно договора за
потребителски кредит е в нарушение на императивната материалноправна норма и на основание
чл.22 вр. чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК доголите са недействителни.
В практиката на ВКС /решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV
г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение №
50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т. о, . /решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр.
д. № 3620/2021 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на
ВКС, ГК, ІV ГО / е прието, че при установена от съда недействителност на договор за
потребителски кредит, по предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за
заплащане на дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи на
основание чл. 23 ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до
размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита.
Горните изводи кореспондират с приетото с решение по дело С-714/22 от 21.03.2024 г. на
СЕС, съгласно което – чл. 10 параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
На самостоятелно основание и за пълнота на изложението следва да се посочи, че дори да се
приеме, че формалното посочване на стойност на ГПР е достатъчно да обоснове действителност на
договорите за потребителски кредит, самите клаузи, уреждащи дължимостта на възнаграждения по
пакетите за допълнителни услуги са нищожни, като пряко противоречащи на закона. Според
разпоредбата на чл. 10а ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а в договорените допълнителни услуги,
е включена възможност, срещу заплащане, кредитополучателят да получи „приоритетното
8
разглеждане и изплащане на потребителския кредит“, както и „улеснена процедура за получаване
на допълнителни парични средства“. В другата си част, допълнителните услуги, включващи
възможност за отлагане и намаляване на погасителни вноски и смяна на дата на падеж, доколкото
действително биха могли да имат потребност за кредитополучателя, на практика не се предоставят
на потребителя срещу заплатеното от него възнаграждение. Според ОУ на ответника, отлагане на
вноски може да бъде постигнато само с отделно допълнително споразумение, при изпълнение на
допълнителни условия, поставени от кредитора. Предвид изложеното, както е посочил и СРС, е
налице противоречие с чл. 143 ал. 2 т. 3 , т. 12 и 15 и т. 19 ЗЗП, тъй като клаузите за пакетите
допълнителни услуги поставят изпълнението на задълженията на ответника - търговец в
зависимост от условие, което зависи единствено от неговата воля; налагат на потребителя да
изпълни своите задължения за плащане на възнаграждение, дори и ако ответникът-търговец не
изпълни своите. По същество представляват незаконосъобразно уговорена възнаградителна лихва,
прикрита под наименованието „допълнителни услуги“.поради което се явяват неравноправни чл.
143 ЗЗП вр. чл. 146 5 ЗЗП, а презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не следва да се счита за оборена,
доколкото по делото не се доказа потребителят да е разполагал с възможност да изрази становище
и повлияе върху съдържанието на договора и конкретно вмененото му задължение за заплащане на
такса за допълнителни услуги. В този смисъл сумите, платени въз основа на тях, подлежат на
връщане от ответника на ищеца-цесионер като платени при първоначална липса на основание, а от
заключението по ССчЕ, ценена и от настоящия състав като компетентна, мотивирана и
изключително подробна, се установява, че размера на заплатените от цедента суми при погасяване
на задълженията си по договорите за кредит, както и стойността на всяка една от вноските за
допълнителни услуги „Екстра“
Доколкото се установи съществуване в правната сфера на цедента вземания срещу
ответника към датата на сключване на договора за цесия с ищеца е необходимо да бъдат разгледани
възраженията, касаещи действителността на договора за прехвърляне на вземания.
Относно наличието на действителен договор за цесия и съобщаването на цесията на
длъжника.
По делото е представен договор за прехвърляне на вземане - договор за вземания от
финансови институции от 03.06.2020г., сключен от името С.Р.Г. и ищеца „ТЕМИС
КЕПИТЪЛ“ООД, видно от съдържанието на който физическото лице прехвърля на ищеца всички
свои вземания от „ПРОФИ КРЕДИТ“ ЕООД, дължими от него на извъндоговорно основание, а
именно неоснователно обогатяване и възникнали периода 01.12.2015г. – 01.01.2020г., въз основа на
обстоятелствата по т.9 т.1,2,3 от договора за цесия.
Съгласно договора за цесия страните по него са се съгласили, че цесионерът приема
прехвърлените вземания от цедента и встъпва като кредитор за вземанията, предмет на договора,
от датата на подписването му, като цедентът декларира, че е получил плащането на уговорената
продажна цена.
Съгласно нормата на чл. 99 и чл. 100 ал.1 предл.3 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.
Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор привилегиите, обезпеченията и другите
му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Предишният
кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор
намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено
станалото прехвърляне..
9
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то
бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът
отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето. Той не отговаря за
платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и то само до размера на онова,
което е получил срещу прехвърленото.
Ответникът оспорва и действителността на договора за цесия, като:
- липса на съгласие от страна на цедента;
- като противоречащ на добрите нрави и закона;
-без индивидуализиран предмет, респективно поради липса на съществуващо вземане
към момента на съобщаване на цесията на ответника.
Относно наведеното възражение от ответника за нищожност на договор за цесия на
основание чл.26 ал.1 от ЗЗД – поради липса на съгласие от страна на цедента, съответно
ненадлежното му представителство за сключване на договора, както и незипълнение на
задължения от страните по договора за цесия, ответникът, като трето за договора лице, не
притежава право да оспорва обвързващото действие на договор, сключен между други страни.
Конкретно досежно представителната власт на пълномощник н ацедента – е налице ТР № 5/ 2014 г.
на ВКС по т.д. № 5/ 2014 г. на ОСГТК – т.2, задължително за съдилищата, според която - договор,
сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на
висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици, като същите настъпват,
ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди, съответно при липса на
потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен
договорът или неговите универсални правоприемници.
Предвид посоченото, ответника не може да се позове на недействителност на договора като
сключен от лице без представителна власт за цедента.
Относно наведеното възражение от ответника за нищожност на договор за цесия на
основание чл.26 ал.2 от ЗЗД – поради невъзможен предмет /неиндивидуализиран/
За да действителен договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане,
произтичащо от друго правно основание, което трябва да е определено или определяемо.
Неопределяемостта на прехвърлените вземания води до недействителност на цесията поради
недействителност на продажбата, на основание на която тя е извършена, т.е поради липса на
предмет - чл. 26, ал. 2 ЗЗД/Решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II т. о.,
ТК/.т.е. за валидността на цесията е необходимо вземането да е индивидуализирано чрез посочване
на източника – юридическият факт или правоотношение, от което произтича прехвърленото
вземане и страните по него/, и да бъда определено или определяемо, но не е необходимо то да е
ликвидно и изискуемо или да е настъпил падежът му. В тази връзка настоящият съдебен състав
намира за неоснователни възраженията на ответното дружество за нищожност на договор за
прехвърляне на вземания от 10.01.2020г, тъй като предметът му не е индивидуализиран. Това е
така, тъй като видно от договора изрично е посочено какъв е видът, характерът и произходът на
вземането и въз основа на какви обстоятелства цедента се легитимира като негов носител,
съответно в какъв период от време е възникнало - това са всички вземания на С.А. от „ПРОФИ
КРЕДИТ“ ЕООД, дължими от него на извъндоговорно основание, а именно неоснователно
обогатяване и възникнали периода 01.12.2015г. – 10.01.2020г., като допълнително са описани,
фактите, въз основа на които са възникнали вземанията: - т.9 т.1,2,3 от договора за цесия.
В допълнение на това следва да бъде посочено, че писменото потвърждаване от страна
на цедента на станалото прехвърляне, установено в чл. 99, ал. 3, предл. 2-ро от ЗЗД, не е елемент от
фактическия състав на договора за цесия и в този смисъл неговата липса не може да обоснове
извод за недействителност на договора за цесия.
Дали вземането съществува към момента на сключване на договора за цесия засяга
отговорността на цедента към цесионера при възмездна цесия /чл.100 ал.1 от ЗЗД/.
10
Относно наведеното възражение от ответника за нищожност на договор за цесия на основание
чл.26 ал.2 от ЗЗД – -като противоречащ на добрите нрави и злоупотреба с права.
Съгласно чл.26 ал.1 ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона или го
заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави. Съгласно чл.57 ал.2 от
Конституцията на Република България не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното
упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други, който основен принцип е
залегнал и изрично формулиран и в разпоредбата на чл.3 изр. 1 ГПК, задължава участващите в
съдебните производства лица и техните представители да упражняват предоставените им
процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави.
В настоящият случай, от изложеното по –горе е видно, че договора за цесия не противоречи
на закона, не се установяват и каквито и да са други обстоятелства, които дори са индиция за
наличие на злоупотреба с права или обосноваващи хипотеза на накърняване на добрите нрави.
Относно съобщаването на цесията на длъжника:
Допустимо е по силата на принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД
предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник, както е настоящият случай - в договора е
предвидено, че от датата на подписването на договора цесионерът се смята изрично упълномощен
за уведомяване на длъжника, чиито вземания се прехвърлят, като се задължава изрично да издаде и
пълномощно. /каквото е издадено– л.19 от делото на СРС/. В този случай представителната власт
възниква по волята на представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, като обемът
й се определя според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД.
Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99 ал. 3 и ал. 4 ЗЗД.
Към исковата молба е приложено уведомление от цесионера - ищец до ответника
относно сключения рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 10.01.2020г.
Представени са доказателства за връчване на уведомлението на ответника чрез телепоща преди
датата на подаването на исковата молба, като ответникът не оспорил връчването. Независимо от
горното, настоящият състав счита, че цесията е проявила своето действие съгласно чл. 99 ал. 4 ЗЗД
по отношение на длъжника/ответник с получаването на приложеното към исковата молба
уведомление, което е факт, настъпил в хода на процеса, който е от значение за спорното право, с
оглед на което следва да бъде съобразен при решаването на делото съгласно чл. 235 ал. 3 ГПК.
Връчване на уведомлението за цесията в хода на исковото производство, в това число с исковата
молба, има действие спрямо длъжника /решение № 114/07.09.2016 г. по т. дело № 362/2015 г. на
ВКС, II т.о./.
Предвид горното, въззивният съдебен състав приема, че първоинстанционният съд
правилно е приел, че ищецът има активна материална легитимация, произтичаща от договора за
прехвърляне на вземания спрямо ответника относно процесните вземания.
Ответникът не проведе доказване на основание за задържане на получените суми, в общ
размер от 612,50 лв., поради което и иска се явява основателен и доказан за претендирания размер.
С оглед достигането на извод за наличие на възникнало в полза на ищеца вземане, следва
да се разгледа своевременно заявеното в условията на евентуалност възражение за изтекла
погасителна давност, за което обстоятелство изрично са заявени и доводи във въззивната жалба.
Съгласно разясненията в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г., Пленума на ВС, вземанията,
произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на
петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД. Предвид обстоятелството, че първия фактически състав на
чл. 55 ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, давностният срок
започва да тече от деня на получаването. В в случая най – ранното погасяване на вземанията по
един от кредитите – 30.03.2017г. /по договор за потребителски кредит № **********/21.07.2016г /,
то към датата на подаване на исковата молба – 01.12.2020г. когато е прекъсната давността - чл. 116,
ал.1, б.“б“ ЗЗД, 5- годишния давностен срок несъмнено не е изтекъл. За увеличеня размер на
исковете – предприето на 6.12.2022г. давността не е изтекла, защото плащанията по тези договори е
11
извършено в периода след 06.12.2018г. т..е
за всички вземания не е погасено правото на принудително изпълнение на, в който случай иска би
следвало да се отхвърли като неоснователен.
Поради на изводите на двете инстанции, решението на първоинстанционния съд на
основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.1 от ГПК следва да бъде потвърдено.
Разноски
При този изход на правния спор, предмет на настоящото въззивно производство,
въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна направените по делото разноски на
основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК, за което е заявено своевременно искане, представен списък
по чл.80 от ГПК, както и доказателства за реално плащане на адвокатското възнаграждение от
400,00 лв.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване –чл.
280 ал. 3 т.1 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20091720/23.05.2023г. поправено с решение
№20111142/18.12.2023г. по гр.д. № 15475/2021г. по описа на СРС, II г.о., 164 състав.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление:гр. София, бул. България №49, бл.53Е, вх.В, ет.7, да заплати на „ТЕМИС
КЕПИТЪЛ“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление:гр. София, бул. Васил
Левски № 70, ет.2, ап. 8 на основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК разноските по в.гр.д. №
1384/2024г. по описа на Софийски градски съд в размер на 400,00 лв. /четиристотин лева/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12