РЕШЕНИЕ
гр.
София, 17.09.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо гражданско отделение, І-25
състав, в публично заседание на десети май две хиляди и осемнадесета година в
състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
при секретаря Р. Манолова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 1220 по описа за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т.
3 ЗОДОВ.
Ищецът И.Д. твърди, че е привлечен като обвиняем
за престъпление по чл. 170, ал. 2 вр. с чл. 1 НК за това, че е влязъл в чуждо
жилище чрез използване на специално техническо средство, като деянието е
извършено нощем. По това обвинение срещу ищеца е внесен обвинителен акт, като с
присъда от 18.05.2015 г. СРС е оправдал ищеца по повдигнатото му обвинение
(присъдата е влязла в сила на 05.01.2017 г., след като е потвърдена от СГС).
Ищецът посочва и че е бил задържан от органите на полицията за срок от 24 часа.
Ищецът твърди, че от така повдигнатото му обвинение той е претърпял неимуществени
вреди, изразяващи се в уплаха (включително с оглед на възможното наказание),
накърнено е достойнството и честта му, преживял е отрицателни емоции, стрес,
ограничил е нормалното си общуване, получил е сърцебиене и повишаване на
кръвното налягане, станал е раздразнителен спрямо семейството и близките си,
имал е проблеми със съня. В това състояние ищецът е бил през период от около четири
и половина години (времетраенето на наказателното производство), като и досега
продължава да изпитва част от тези отрицателни емоции. Поради това ищецът иска
ответникът да му заплати обезщетение за причинените му неимуществени вреди в
размер на 30 000 лв., заедно със законната лихва върху тази сума от
05.01.2017 г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски по делото.
Ответникът П.НА Р.Б.оспорва предявения иск. Счита,
че твърдяните от ищеца неимуществени вреди, както и причинната им връзка с
действията на прокуратурата в наказателното производство не са установени по
делото. Оспорва и размера на претендираното обезщетение като завишен. Счита и
че не следва да отговаря за задържането на ищеца от органите на полицията. Не
претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по
делото, намира следното:
От приложеното към делото наказателно производство
по НОХД № 19713/2014 г. на СРС, 121 състав и приложеното към него ДП №
3474/2013 г. на 6-то РУП, гр. София се установява, че първоначално на 10.11.2013
г. на ищеца И.Д. е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 НК – опит за извършване на кражба чрез използване на техническа средство
(съгласно постановлението за привличане на обвиняем от същата дата). Тъй като
ищецът е бил заварен на местопроизшествието от органите на полицията, той е бил
задържан на основание чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗМВР (отм.), видно от заповед за
задържане от 09.11.2013 г., като е освободен на следващия ден. С
постановлението за привличане на обвиняем от 10.11.2013 г. на ищеца е
определена мярка за неотклонение „подписка“. Впоследствие повдигнатото на ищеца
обвинение е променено, като с постановление за привличане на обвиняем от
22.07.2014 г., което е връчено на ищеца на 20.08.2014 г., на ищеца е повдигнато обвинение за
престъпление по чл. 170, ал. 2 НК за проникване в чуждо жилище чрез използване
на специално техническо средство, като деянието е извършено нощем. По това
обвинение срещу ищеца е внесен обвинителен акт от 23.10.2014 г., като
ищецът е оправдан по обвинението с присъда на СРС от 18.05.2015 г., която
е потвърдена с решение на СГС и е влязла в сила на 05.01.2017 г.
Така цялостната продължителност на наказателното
производство срещу ищеца е от 09.11.2013 г. до 05.01.2017 г. или общо около три
години и два месеца. В хода на производството ищецът първоначално е задържан за
24 часа, като през останалото време спрямо него е прилагана мярка за
неотклонение „подписка“. В рамките на досъдебното производство единствените
действия, които са извършвани в присъствието на ищеца, видно от протоколите на
досъдебното производство, са тези по първоначалното повдигане на обвинение на
ищеца на 10.11.2013 г., когато той е отказал да даде обяснения, доброволно е
предал намиращи се у него вещи от значение за разследването и му е извършен
личен обиск, както и по повдигане на новото обвинение на ищеца на 20.08.2014
г., когато той отново е отказал да даде обяснения, като в същия ден му е
предявено и разследването. В протоколите за другите извършени на досъдебното
производство процесуални действия не е посочено да е участвал ищецът. Следователно
участието на ищеца на досъдебното производство е свързано с минималното
задължително участие при повдигане на обвинението и предявяване на
разследването. В рамките на съдебното производство ищецът е участвал в четири
съдебни заседания, проведени в периода 05.12.2014 г. – 18.05.2015 г. пред
първата инстанция, и две заседания в периода 15.06.2016 г. – 14.09.2016 г. пред
въззивния съд.
Поначало всяко лице, на което неоснователно е
повдигнато обвинение, преживява определен стрес от това, което обстоятелно е
нормална последица от ситуацията, в която лицето попада. Този стрес е в
зависимост и от тежестта на повдигнатото обвинение, тъй като възможността за
налагане на по-тежко наказание, особено лишаване от свобода за по-продължителен
срок с оглед на повдигнатото обвинение, утежнява негативните емоции, които
обвиняемият изпитва. Поради това в конкретния случай следва да се отчете, че
първоначално повдигнатото на ищеца обвинение е за тежко престъпление, за което
законът предвижда наказание лишаване от свобода до десет години (чл. 195, ал.
1, т. 4 НК). С така повдигнатото срещу ищеца обвинение е протекло цялото
досъдебно производство, продължило над девет месеца, като обвинението е
изменено в по-лекото, за което е внесен и обвинителният акт в съда, едва в
самия край на досъдебното производство, когато е предявено и разследването.
Същевременно обаче следва да се отчете, че съдебната фаза на производството,
продължила около две години, е протекла при обвинение спрямо ищеца с по-малка
тежест, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до пет години (чл.
170, ал. 2 НК).
При съобразяване на продължителността на въздействието върху ищеца като
обвиняем, което е свързано и с продължителността на изпитваните от него
отрицателни емоции във връзка с наказателното производство срещу него, следва
да се има предвид първоначалния момент на започване на определени действия
срещу ищеца. В случая тези действия започват със задържането на ищеца на
09.11.2013 г. и съответно повдигането на обвинение срещу него на следващия ден.
В този смисъл общата продължителност на наказателното производство срещу ищеца
от около три години и два месеца (до влизането на оправдателната присъда в сила
на 05.01.2017 г.) може да се определи и като нахвърляща (макар и не значително)
нормалната продължителност на производството, като се има предвид, че делото е
разгледано само на две съдебни инстанции (решението на въззивния съд в случая не
подлежи на касационен контрол). Всъщност следва да се отбележи, че
по-съществена е продължителността на досъдебната фаза, където разследването е
продължило над девет месеца и то при положение, че ищецът е бил известен и
привлечен като обвиняем от самото начало на производството, като се съобрази и
че поначало срокът за това производство е два месеца (чл. 234, ал. 1 НПК).
Следва да се отчете и обстоятелството, че
първоначално ищецът е задържан от разследващите органи, като това задържане е
продължило около 18 часа (видно от заповедта за задържане, представена в
наказателното първоинстанционно съдебно производство). Неоснователно е
възражението на ответника, че не следва да носи отговорност за това задържане,
тъй като в случая то следва да се разглежда като част от развилото се
наказателно производство. Това е така, тъй като наказателното производство
първоначално е образувано като бързо производство в хипотезата на чл. 356,
ал. 1, т. 1 НПК, тъй като ищецът е заловен непосредствено след извършване на
престъплението, за което е обвинен, всъщност на самото местопрестъпление (видно
от преписката на досъдебното производство). В този смисъл самото задържане на
лицето следва да се счита за част от наказателното производство срещу него,
независимо че е наредено от разследващите органи въз основа на мерките на
принуда по ЗМВР, а не е резултат от мярка за неотклонение, определена по реда
на НПК. Видно от досъдебното производство първите действия по разследването, с
които се счита образувано и самото досъдебно производство (чл. 356, ал. 3 НПК),
са извършените оглед на местопроизшествието и разпит на свидетели на 09.11.2013
г. Според чл. 356, ал. 4 НПК с извършването на тези действия ищецът придобива и
качеството на обвиняем, доколкото е налице обосновано предположение, че именно
той е извършил деянието. За наличието на такова предположение, формирано от
разследващите органи, може да се заключи именно с оглед на задържането на
ищеца, което е извършено на основание чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗМВР (отм.) –
когато са налице данни, че лицето е извършило престъпление. Следователно при
задържането на ищеца, той вече е бил обвиняем в рамките на започналото
досъдебно производство.
Несъмнено за задържането на ищеца държавата следва
да носи отговорност, тъй като то се е оказало неоправдано с оглед на
последващото оправдаване на ищеца по повдигнатото обвинение за деянието, във
връзка с което е бил задържан. Поради това, доколкото за неоснователно
образуваното и водено наказателно производство, когато обвиняемият бъде
оправдан, отговорността на държавата се реализира чрез прокуратурата, а в
случая задържането на ищеца е именно в хода на досъдебното производство и във
връзка с повдигнатото му обвинение (по което впоследствие е оправдан), следва
да се приеме, че държавата отговаря чрез прокуратурата и за това действие,
независимо дали то е било одобрено от прокурор, или предприето самостоятелно от
полицейските органи. Все пак обаче тежестта на задържането на ищеца не може да
бъде твърде значима, като се има предвид, че то е продължило малко повече от 18
часа.
Следва да се има предвид и неудобството, причинено
на ищеца, свързано с необходимостта да участва в съдебното производство, като
той се е явявал както пред органите на досъдебното производство (два пъти), така
и в съдебни заседания по делото (общо шест пъти), както се посочи по-горе. Макар
че, както се посочи по-горе, продължителността на наказателното производство би
могла да бъде и по-кратка, следва да се отчете, че участието на ищеца в него
като цяло е в рамките на минимално необходимото. Освен това спрямо ищеца не са
предприемани марки на процесуална принуда, с изключение на определената му
мярка за неотклонение „подписка“, която съдът приема, че не е от естество да
допринесе съществено към негативните изживявания на ищеца, свързани с производството
срещу него, тъй като тази мярка не влияе върху начина на живот на ищеца, а само
поставя изискване той да уведоми съответните органи на производството при
промяна на адреса си (чл. 60 НПК).
При това положение следва да се отчете и
конкретното проявление на горните фактори по отношение на ищеца. Според
показанията на свидетелите Т.В.и Николай Колев през време на наказателното
производство срещу ищеца той се е отчуждил и затворил в себе си, изпаднал е в
депресивно състояние, като е странял от приятелите си и колегите в работата,
съответно и те са се отдръпнали от него, притеснявал се е и от възможността да
бъде осъден на лишаване от свобода. Тези последици следва да се съобразят, но
също така следва да се има предвид, че те са по-скоро част от нормалните
негативни емоции и стрес, свързани с наказателното производство срещу
определено лице, на което неоснователно е повдигнато обвинение, за които се
посочи по-горе, а не разкриват извънреден характер и интензивност.
В тази връзка не следва да се отчитат сочените от
свидетелката Т.В.обстоятелства, свързани с влошаването на здравословното
състояние на ищеца вследствие от наказателното производство срещу него, тъй
като тези показания не се подкрепят от нито едно друго доказателство по делото.
Липсва както медицинска документация за наличие на заболявания, за които,
според свидетелката, ищецът е потърсил медицинска помощ на няколко пъти, а също
така и анализ (под формата на медицинска експертиза, която не би могла да бъде
назначена именно поради липса на медицинска документация, въз основа на която
да работи) на евентуалните причини за здравословните проблеми на ищеца, за да
се определи по категоричен начин, че те са следствие именно от стреса, изпитан
от ищеца поради воденото срещу него наказателно производство.
С оглед на изложените съображения по делото се
установява, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата
чрез прокуратурата на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като претърпените от
ищеца неимуществени вреди, както се посочи и по-горе, са пряко свързани с
повдигнатото му обвинение и воденото спрямо него наказателно производство, по
което ищецът е оправдан. Поради това прокуратурата следва да заплати
обезщетение на ищеца за причинените му неимуществени вреди, чийто размер, като
съобрази посочените по-горе обстоятелства и фактори, съдът намира за
справедливо да определи на 4 000 лв., за която сума искът следва да се
уважи.
По разноските:
С оглед изхода на делото на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ на ищеца следва да се присъдят разноските по делото, които възлизат на 10
лв. за заплатената държавна такса. На основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 ЗОДОВ вр.
с чл. 38, ал. 2 ЗА на адвоката на ищеца следва да се присъдят разноски за
адвокатско възнаграждение за оказана на ищеца безплатна правна помощ по делото,
които съответно на уважената част от иска възлизат на 190,67 лв. Доколкото това
възнаграждение се определя в минималните размери съгласно Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаградения, неоснователно е възражението
на ответника за прекомерност на тези разноски.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., адрес гр. София, бул. „********на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да
заплати на И.П.Д., ЕГН **********, адрес *** сумата 4 000 лв. (четири хиляди лева) – обезщетение за претърпени
неимуществени вреди вследствие на повдигнатото срещу И.Д. обвинение в
извършване на престъпление, във връзка с което е образувано НОХД № 19713/2014 г.
на СРС, 121 състав, заедно със законната лихва върху тази сума от 05.01.2017 г.
до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
иска до пълния размер от 30 000 лв.
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., адрес гр. София, бул. „********да заплати на И.П.Д., ЕГН **********,
адрес *** сумата 10 лв. (десет лева)
– разноски по делото.
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., адрес гр. София, бул. „********да заплати на адвокат П.И.Ш., ЕГН **********,
адрес ***, офис 803 на основание чл. 38,
ал. 2 ЗА сумата 190,67 лв. (сто
и деветдесет лева и 67 ст.) – разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: