РЕШЕНИЕ
№180
22.07.2020
г., град Добрич
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Добрич, гражданско отделение, в публично съдебно заседание
на двадесет и четвърти юни, през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДИАНА ДЯКОВА
МЛ. СЪДИЯ Г. ПАШАЛИЕВ
при участието на секретаря Павлина
Пенева, като разгледа докладваното
от
мл. съдия Г. Пашалиев въззивно гражданско дело № 225 по описа на Окръжен съд
Добрич за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 1901/27.01.2020
г. на О.Ш.И. срещу Решение № 1365 от 12.12.2019 г. по гр. д. № 1575 по описа за
2019 г., с което Районен съд Добрич е осъдил „***“ ЕООД да заплати на О.И.
сумата от 28 лв. – неплатено брутно трудово възнаграждение за месец февруари
2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба –
08.05.2019 г., до окончателното плащане. В останалата част до пълния
претендиран размер от 560 лв. е отхвърлил иска.
Отхвърлил е и претенцията за заплащане на сумата от
2637, 73 лева, представляваща командировъчни пари за осъществени командировки в
периода 01.01.2019 г. – 03.02.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата
от подаване на исковата молба до окончателното плащане.
Първостепенният съд е уважил предявения от ответника
насрещен иск, като е осъдил О.И. да заплати на „***“ ЕООД сумата от 1672, 89
евро, получена от ответника без правно
основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 12.06.2019
г., до окончателното плащане.
С депозираната жалба съдебният акт се атакува в
частите, с които първоинстанционният съд е отхвърлил иска на О.И. за заплащане
на командировъчни пари в размер на 2637, 73 лева, както и в частта на
произнасянето по насрещния иск на ответното дружество.
В процесуалния документ се излагат доводи за
неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на съдопроизводствените
правила и противоречие с материалния закон.
Въззивникът посочва, че основният въпрос в
производството касае приложимия закон. В тази връзка изтъква, че районният съд
неправилно е приложил Наредбата за служебните командировки и специализации в
чужбина, тъй като конкретният случай попада в обхвата на друг нормативен акт –
Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на работници и
служители в рамките на предоставяне на услуги. Обосновава тезата си, като се
позовава на договора между ответника и LKW WALTER. От изявлението,
материализирано в съглашението, извежда, че българският работодател се е
договорил с чуждестранното дружество да му предоставя транспортни услуги. Сочи,
че в изпълнение именно на този договор е бил командирован за периода 01.01.2019
г. – 03.02.2019 г., поради което приложима е разпоредбата на чл. 121а, ал. 1,
т. 1, б. „а“ от КТ.
В жалбата се излагат твърдения и за допуснати процесуални
нарушения. Въззивникът счита, че първостепенният съд е нарушил
съдопроизводствените правила, като не е установил действителната фактическа
обстановка. Основал е изводите си на непълно експертно заключение. На тази
плоскост заявява, че въпросът по т. 4 от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза е останал без отговор, защото ответното дружество не е представило
превод на необходимите превозни документи. Заключава, че при това положение
следва да бъдат приложени последиците на чл. 161 от ГПК.
Прави искане решението на първоинстанционния съд да
бъде отменено в частта, с която е отхвърлен осъдителния иск за сумата от 2637,
73 лева, представляваща командировъчни пари за осъществени командировки в
периода 01.01.2019 г. – 03.02.2019 г. Иска да бъде постановено ново, с което
претенцията да бъде уважена.
По отношение на насрещния иск въззивникът заявява, че
съдът не се е съобразил с разпоредбата на чл. 271 от КТ., в която е посочено,
че работникът не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и
обезщетения по трудовото правоотношение, получени добросъвестно. Поради липсата
на доказателства, от които да се установява недобросъвестността му при
получаване на сумата от 1672, 89 евро, счита, че искът следва да бъде
отхвърлен. Претендира разноски.
В съдебно заседание се явява лично и с пълномощника си
адвокат Б.Г., която заявява, че поддържа жалбата и иска да бъде уважена.
Насрещната страна не е подала отговор в
законоустановения срок. В съдебно заседание се явява процесуалния представител
адвокат Г.С.. Прави искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Едновременно с въззивната жалба на О.И., в Окръжен
съд Добрич е постъпила и частната му жалба срещу Определение № 465 от
10.02.2020 г. по гр.д. № 1575/2019 г., с което Районен съд Добрич е оставил без
уважение искането му за изменение на решението в частта за разноските.
В частната жалба се оспорва приетото от съда, че
ищецът не е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
претендирано от ответната страна, своевременно. В тази връзка въззивникът
изтъква, че е направил възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК преди даване ход на
устните състезания. Въз основа на изложеното счита, че възражението трябва да
бъде разгледано и присъденото възнаграждение да бъде намалено.
Въззивникът изразява несъгласие и с отказа на съда да
му присъди направените пътни разходи.
Насрещната страна е получила препис от частната жалба
с определението по чл. 267 от ГПК, но не е подала отговор.
Въззивният
съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства,
намира следното от фактическа страна:
От общите условия на съвместна работа на „LKW WALTER“ от
24.08.2017 г. (л. 125 до 131) се извежда, че между „***“ ЕООД и „LKW
WALTER“ е възникнало договорно правоотношение, по силата на което последното
дружество е следвало да възлага на българския превозвач транспортирането на
товари от името на „LKW WALTER“. Ответникът „***“ ЕООД от своя страна се е задължил да извършва
възложените курсове със собствени моторни превозни средства.
Видно от
приложения трудов договор (л. 5), на 24.10.2018 г. между страните е възникнало
трудово правоотношение. Дружеството „***“ ЕООД е назначило О.И. на длъжността
„шофьор международни превози на тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“ за
срок от шест месеца, с основно месечно трудово възнаграждение от 510, 00 лева.
С ПМС от 01.01.2019 г. размерът на минималната работна заплата за страната се е
увеличил на 560, 00 лева, което е наложило и увеличение на заплата на О.И. на
560, 00 лева.
Със заповед №
9 от 28.10.2018 г. (л. 7 и 8) работодателят е командировал О.И., за периода от
28.10.2018 г. до 31.12.2018 г., да извършва международен превоз на товари в
държави от ЕС и извън ЕС. Впоследствие със заповед № 11 от 01.01.2019 г. (л. 9 и 10)
е бил командирован, за периода от 01.01.2019 г. до 03.02.2019 г., да извършва
международен превоз на товари в държави от ЕС и извън ЕС. И в двата случая е
следвало да осъществи пътуванията с товарни автомобили с рег. № ***и с рег. № ***.
От приложената
разпечатка от картата на водача на О.И. (л. 15 до 17) става ясно, че последният
е управлявал товарни автомобили с рег. № ***и с рег. № ***, както е било
посочено в заповедите за командироване, за периода от 28.10.2018 г. –
01.02.2019 г.
Страните не
спорят, че между тях е съществувала уговорка трудовото възнаграждение и другите
плащания по трудовото правоотношение да бъдат превеждани по сметка на съпругата
на О.И. – М.Х..
Представено е
извлечение от сметка ***(л. 11 до 13), с титуляр М.Х., от което се извежда, че
за периода 01.11.2018 г. – 01.04.2019 г. ответното дружество е превело сума в
размер на 669, 78 евро за трудови възнаграждения и сума в размер на 3428, 89 за
командировъчни. С четири разходни касови ордера от 17.10.2018 г., 19.01.2019
г., 25.01.2019 г., 26.01.2019 г. (л. 29 до 32) ответното дружество е изплатило
на ищеца в брой и сума в общ размер на 917, 00 евро.
На 15.01.2019
г. (л. 33) ищецът e подал до работодателя молба, с която искал да му
бъде разрешено да ползва неплатен отпуск за периода от 04.02.2019 г. до
25.02.2019 г.
Въззивникът е
оспорил автентичността на подписите, положени под името му в молбата за
неплатен отпуск и в двата разходни ордера от 19.01.2019 г. и от 25.01.2019 г.
Оспорването не е проведено успешно, тъй като от заключението на
съдебно-графическата експертиза (л. 111 до 113) се извежда, че подписите в
документите са на О.И..
Със заповед №
03-09/26.02.2019 г. (л. 34) работодателят е прекратил трудовото правоотношение
с О.И..
От заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза (л. 106 до 109) се установява, че командировъчните пари, които се дължат на ищеца за периода 01.01.2019 г. – 03.02.2019 г. са в размер на 918, 00 евро (1795, 45 лева: за м. януари 1637, 03 лева при 31 календарни дни и за м. февруари 158, 42 лева при 3 календарни дни). Командировъчните, които му се дължат за периода 28.10.2018 г. – 03.02.2019 г. са в размер 2673, 00 евро (5227, 93 лева). Работодателят му е заплатил командировъчни пари в размер на 4636, 48 евро (8534, 23 лева) или 1690, 48 евро (3306, 29 лева) в повече. Установява се също, че дължимото трудово възнаграждение за месец февруари 2019 г. е в брутен размер от 56, 00 лева, нетен 27, 33 лева. Работодателят е изплатил нетно възнаграждение от 5, 60 лева.
По делото е
разпитан свидетелят П.А..
Свидетелят разказва за работата си в транспортнo предприятие „***“, договорните правоотношения на
това дружество с „LKW WALTER“ и бонусите,
които е получавал за изпълнение на задълженията си. Тези факти са извън
предмета на доказване по делото, поради което показанията на свидетеля не
следва да бъдат коментирани от въззивния съд.
При
тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
С исковата си
молба ищецът е предявил иск с правно основание
чл. 128, т. 2 от КТ и иск по чл. 215 от КТ.
Искът, с който
се претендира трудово възнаграждение в размер от 560, 00 лева за месец февруари
2019 г. е уважен за сумата от 28, 00 лева, като в останалата част до пълния му размер
е отхвърлен. Произнасянето по тази претенция е влязло в сила, тъй като не е
било обжалвано от страните.
По втория иск
в тежест на ищеца е да докаже, че е бил в трудово правоотношение с
работодателя, командироването му от последния за процесния период, както и
размера на обезщетението при командировка. Ответникът от своя страна може да
противопостави възражения за недължимост поради плащане или на други основания.
По делото се
установи, че страните са били в трудово правоотношение от 25.10.2018 г. до
26.02.2019 г. В рамките на този период работникът е бил командирован със
заповед № 9 от 28.10.2018 г. (л. 7 и 8), за периода от 28.10.2018 г. до
31.12.2018 г., да извършва международен превоз на товари в държави от ЕС и
извън ЕС. Със заповед № 11 от 01.01.2019 г. (л. 9 и 10) е бил командирован да
извършва международен превоз на товари в държави от ЕС и извън ЕС, за периода
от 01.01.2019 г. до 03.02.2019 г. За времето от 04.02.2019 г. до 25.02.2019, когато ищецът е ползвал
неплатен отпуск, не му се дължат командировъчни пари.
Релевантен за
предмета на делото е вторият период, защото претенцията за заплащане на
командировъчни пари касае именно него. Такива се следват на ищеца, тъй като е
доказано, че през това време е изпълнявал трудовите си задължения. Установеното
дотук не е спорно. Спорен е обаче въпросът за размерът на обезщетението при
командироване, дължимо на работника за процесния период.
В тази връзка
страните застъпват различни становища. Ищецът счита, че в случая приложими са
правилата на Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на
работници и служители в рамките на предоставяне на услуги, а ответникът
поддържа тезата, че следва да бъде приложена Наредбата
за служебни командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ).
По смисъла на
чл. 121а, ал. 1, т. 1, б. „а“ от КТ командироване на работници или служители в рамките
на предоставяне на услуги е налице, когато български работодател командирова
работник или служител на територията на друга държава - членка на Европейския
съюз, държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо
пространство, или на Конфедерация Швейцария, за своя сметка и под свое
ръководство въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на
услугите. О.И. е бил командирован да извършва превоз на товари под
ръководството и за сметка на ответното дружество, но по възлагане от „LKW WALTER“, който се явява ползвател на транспортната услуга.
Поради тази причина Наредбата за условията и реда за
командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на
услуги е приложима по отношение на процесния случай. В този подзаконов акт
обаче не се съдържат правила за изчисление размера на командировъчните пари,
които работникът трябва да получи от работодателя. Разпоредбата на чл. 6 във
вр. с чл. 2, ал. 2 от наредбата, на която се позовава въззивникът, касае
минималният размер на трудовото възнаграждение, а не командировъчните пари,
претендирани от О.И.. Размерът на последните
е уреден в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина.
Необходимо е
да бъде правено разграничение между двете понятия – трудово възнаграждение и
обезщетение при командироване. Между обезщетението за командироване и трудовото
възнаграждение липсва идентитет, както в основанието така и в същността им. Работодателят
дължи възнаграждение на работника за престирания от него труд винаги. Докато
командировъчни пари се предоставят на работника, в случай, че същият е изпратен
от работодателя да изпълнява трудовите си задължения извън мястото на постоянната
му работа. Командировъчното обезщетение се изплаща независимо от трудовото възнаграждение
и се предоставя на работника, за да покрие очакваните му разходи във връзка с
квартира, храна и пътуване. Направеното разграничение налага
извода, че няма как правилата на чл. 6
във вр. с чл. 2, ал. 2 от Наредбата за условията и реда за командироване и
изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги да бъдат
приложени при изчисляване на размера на командировъчните пари. Аргумент в
подкрепа на застъпената теза се извлича и от разпоредбите на чл. 4 и на чл. 5
от подзаконовия нормативен акт. Единствено в тях се говори за командировъчни
пари при изпращане на работници в рамките на предоставяне на услуги. Разпоредбата
на чл. 4 установява правила за пътуването на работника, както и за субекта,
задължен за плащането на пътните пари. Плащането
на квартирни пари на работника по чл. 5, които също като пътните са вид командировъчни
пари, е предвидено като възможност за страните по трудовото правоотношение и
подлежи на допълнително уговаряне между тях. Нормотворецът не е уредил подробно
плащането на командировъчните пари, разграничавайки ги по видове и посочвайки
размерите им, защото тези обществени отношения са детайлно уредени в Наредбата
за служебни командировки и специализации в чужбина. В случая именно този
нормативен акт е приложим при изчисляване на размера на командировъчното
обезщетение на О.И.. В приложение № 3 към чл. 31 за шофьори на сухоземни
транспортни средства са предвидени командировъчни пари в размер от 27, 00 евро
на ден при единична езда. Липсва основание за заплащане на командировъчно
обезщетение в размер от 48, 31 евро на ден, претендиран от ищеца. Следователно,
както става ясно от заключението на
изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза (л. 106 до 109), командировъчните
пари, които се дължат на ищеца за периода 01.01.2019 г. – 03.02.2019 г. са в
размер на 918, 00 евро (1795, 45 лева: за м. януари 1637, 03 лева при 31
календарни дни и за м. февруари 158, 42 лева при 3 календарни дни). От приложените
доказателства се установи, че същите са били платени на работника, поради което
искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.
Поради
съвпадане на изводите на двете инстанции Решение № 1365 от 12.12.2019 г. по гр.
д. № 1575 по описа за 2019 г. на Районен съд Добрич следва да бъде потвърдено в
тази част като правилно и законосъобразно.
Във въззивната
жалба са изложени твърдения за допуснати процесуални нарушения. Въззивникът
счита, че първостепенният съд е допуснал процесуално нарушение като е основал
фактическите си изводи на непълна експертиза. Не е било установено през кои
държави е минавал О.И., по време на командировката си. Неоснователността на
тези твърдения произтича пряко от предмета на въззивното обжалване и от извода
на въззивната инстанция за неприложимост на Наредбата за условията и реда за
командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на
услуги по отношение размера на командировъчните пари. Както стана ясно по-горе
в изложението, в частта относно произнасянето по трудовото възнаграждение не е
инициирана въззивна проверка на съдебния акт. Поради тази причина за въззивният
съд не е релевантно през кои държави е преминавал ищеца и колко часа е
управлявал. Тези факти биха имали значение, само ако се разглеждаше иск за
заплащане на трудово възнаграждение, а спорът в тази част не се е пренесъл пред
въззивната инстанция. Ето защо, дори
съдът да е допуснал процесуално нарушение, като е формирал фактическите си
изводи въз основа на непълно експертно заключение, то отстраняването му не би
могло да промени изхода на спора по иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ. По същата причина не подлежи на разглеждане и искането на въззивника да
бъдат приложени последиците на чл. 161 от ГПК по отношение на ответника.
Работодателят
е предявил насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. В
негова тежест е да докаже плащането на претендираната сума от 1672, 89 евро. Работникът
от своя страна следва да установи основанието, на което я е получил.
От
заключението на ССЕ се установява, че за периода от 28.10.2018 г. до 03.02.2019 г. на работника се
следват командировъчни в размер 2673, 00 евро (5227, 93 лева). Работодателят му
е заплатил сума в размер на 4636, 48 евро (8534, 23 лева) или 1690, 48 евро
(3306, 29 лева) в повече. Плащането на претендираната сума е доказано от работодателя,
но искът следва да бъде отхвърлен, тъй като в случая приложение намира разпоредбата на чл. 271, ал. 1 от КТ. Въззивният
съд не споделя становището на първата инстанция, което е в противоположен
смисъл. Не съществуват основания за стеснително тълкуване на правилото, при
което от обхвата му да бъде изключено обезщетението при командироване. Това е
така, защото законодателят ясно е посочил, че разпоредбата на чл. 271, ал.1 от КТ се прилага и за обезщетенията, получени по трудовото правоотношение, а
командировъчните пари са именно такова обезщетение. Презумпцията за
добросъвестност на работника не е оборена от дружеството.
При това
положение в частта относно произнасянето по насрещния иск Решение № 1365 от
12.12.2019 г. по гр. д. № 1575 по описа за 2019 г. на Районен съд Добрич следва
да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което искът бъде
отхвърлен.
По
отношение на разноските във въззивното производство:
При този изход на спора пред настоящата
инстанция в полза на двете страни се поражда правото да им бъдат заплатени направените
разноски.
Въззиваемата страна не е направила
искане за присъждане на разноски, поради което такива не ѝ се следват за
въззивното производство.
Въззивникът е направил своевременно
искане за присъждане на разноски в размер на 65, 44 лева за държавна такса и
60, 00 лева за пътни разходи. Пътните разходи не представляват
съдебно-деловодни разноски по производството, поради което същите не следва да
бъдат възлагани в тежест на насрещната страна. За плащане трябва да ѝ
бъде възложена половината от държавната такса – 32, 72 лева, тъй като произнасянето
по насрещния иск е съответно на половината от оплакванията в жалбата.
В първоинстанционното производство ищецът
е поискал да му бъдат присъдени разноски в размер на 465, 00 лева – адвокатско възнаграждение
за защита по насрещен иск. Представил е доказателства, от които се установява,
че сумата е платена на пълномощника, поради което същата следва да бъде
възложена в тежест на ответната страна.
На дружеството трябва да бъдат присъдени
2/3 от претендираните за първата инстанция разноски, без държавната такса за
насрещния иск в размер на 130, 88 лева, защото произнасянето по другите два от общо
предявените три иска е съответно на защитата му. Оттук се извежда, че му се
следват разноски в размер на 706, 67 лева. Във връзка с размера на адвокатското
възнаграждение е направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, което настоящият
състав намира за неоснователно. Фактическата и правна сложност на делото
позволяват уговарянето на възнаграждение в размер над минималния по Наредба № 1
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Тъй като районният съд е присъдил в
полза на работодателя разноски от 1181, 59 лева, в частта над 706, 67 лева до 1181,
59 лева решението трябва да бъде отменено.
Окръжният съд дължи произнасяне и по
частната жалба срещу определението на първата инстанция, с което е оставила без
уважение искането за изменение в частта на разноските. Съдът вече взе становище
по оплакванията в частната жалба и не намира за нужно да ги повтаря. Поради
неоснователността на възражението за прекомерност на адвокатското
възнаграждение и приетото по-горе, че пътните разходи не са съдебно-деловодни
разноски, Определение № 465 от 10.02.2020 г. по гр.д. № 1575/2019 г. на Районен
съд Добрич следва да бъде потвърдено.
С оглед на горното, въззивният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
Решение
№ 1365 от 12.12.2019 г. по гр. д. № 1575 по описа за 2019 г. на Районен съд
Добрич в частта, с която е осъдил О.Ш.И. да заплати на „***“ ЕООД сумата от
1672, 89 евро, получени без основание от ответника, в периода от 28.10.2018 г.
до 03.02.2019 г., като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ
иска на „***“ ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр. Д., срещу О.Ш.И.,
ЕГН ********** ***, с който иска ответникът да бъде осъден да му върне сумата
от 1672, 89 евро, която е получил без основание, в периода от 28.10.2018 г. до
03.02.2019 г.
ОСЪЖДА
„***“ ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр. Д., да заплати на О.Ш.И.,
ЕГН ********** ***, сумата от 32, 72 лева – държавна такса за обжалване пред
въззивната инстанция, както и сумата от 465, 00 лева – заплатено от О.И.
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в първоинстанционното
производство.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 1365 от 12.12.2019 г. по гр. д. № 1575 по описа за 2019 г. на Районен
съд Добрич в частта, с която е отхвърлил иска на О.Ш.И., ЕГН ********** ***,
срещу „***“ ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр. Д., за
заплащане на сумата от 1352, 68 евро /2637, 73 лева/, представляваща
командировъчни пари за осъществени командировки в периода 01.01.2019 г. –
03.02.2019 г.
ОТМЕНЯ
Решение № 1365 от 12.12.2019 г. по гр. д. № 1575 по описа за 2019 г. на Районен
съд Добрич в частта, с която е осъдил О.Ш.И., ЕГН ********** ***, да заплати на
„***“ ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр. Д., заплатеното от „***“
ЕООД адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и разноски в
първоинстанционното производство за сумата над 706, 67 лева до 1181, 59.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 1365 от 12.12.2019 г. по гр. д. № 1575 по описа за 2019 г. на Районен
съд Добрич в частта, с която е осъдил О.Ш.И., ЕГН ********** ***, да заплати на
„***“ ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр. Д., заплатеното от „***“
ЕООД адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и разноски в
първоинстанционното производство за сумата до 706, 67 лева.
ПОТВЪРЖДАВА
Определение
№ 465 от 10.02.2020 г. по гр. д. № 1575 по описа за 2019 г. на
Районен съд Добрич.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.