Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 23.03.2016 год.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, двадесет и шести състав, в
публично заседание на двадесет и трети февруари две хиляди и шестнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА ГЪЛЪБОВА
При участието на секретаря Т.С. разгледа докладваното от съдията гр.д. № 5728 по описа на ВРС за 2015 год.
и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба
от М.К.Т. с ЕГН ********** *** срещу ******, с която е предявен иск за
заплащане на сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, причинени от Държавата в лицето на законодателния орган ******, в
резултат на нарушение правото на Европейския съюз, изразяващо се в приемането
на закон, а именно Гражданския
процесуален кодекс от 2007г., влязъл в сила от 01.03.2008г., в частта досежно
касационното обжалване, който е несъобразен с европейското законодателство и
задълженията на държавата като страна-членка на ЕС, заедно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното
плащане. Претендират се и направените по делото разноски.
В
исковата молба са изложени твърдения, че ищецът като клиент на „***” АД е
претърпял вреди, за които е завел съдебни дела, които е загубил, а ВКС е
отказал да допусне касационно обжалване по неговата касационна жалба. Сочи се,
че законодателният орган с приемане на ГПК от 2007г., в частта за касационно
обжалване, не е предвидил възможност за обжалване на определенията на ВКС за
недопускане на касационно обжалване, не е предвидил възможност за отмяна при
промяна на практиката по способите по чл. 301 от ГПК, не е предвидил институт
на конституционна жалба, както и не е предвидил ПЗР за заварените случаи по
отношение на касационното обжалване, с което *** не е изпълнило задължението си
като законодателен орган на държава членка на ЕС, съгласно разпоредбата на чл.
4, § 3, ал. 2 от ДЕС, вр. чл. 2 и чл. 19 § 2 ал. 1 от ДЕС и съобразно
тълкувателната практика на Европейския съд в Люксембург. Ищецът твърди, че по
този начин ответникът го е увредил. Твърди, че е претърпял неимуществени вреди
от вредоносното действия в размер на 20 000 лева, за периода от 19.04.2010 г.
до 17.04.2015 г., които се изразяват в емоционални, душевни и психологически
терзания от накърняване на чувството му за справедливост, физически неудобства
и емоционален дискомфорт, изживяно огорчение, разочарование, яд и др.
В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на
исковата молба, с която се оспорва предявеният иск като неоснователен. Твърди
се, че приетият закон в частта за касационното обжалване е в съответствие с
правомощията на ВКС по ГПК и с разпоредбите на КРБ. Оспорва се твърдението на
ищеца, че не са предвидени ПЗР за заварени случаи, но касационната жалба на
ищеца била подадена след влизане в сила на новия ГПК и не попадала в обхвата на
ПЗР. Счита за неоснователен довода, че с приемане на ГПК са нарушени правата на
ищеца като европейски гражданин. Твърди, че няма нарушение на чл. 4, § 3 от
ДЕС.
В съдебно заседание процесуалният представител на
ищеца поддържа исковата молба.
Ответната страна не изпраща
представител в съдебно заседание и не изразява становище.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и
събраните по делото доказателства, преценени заедно и по отделно, намира за
установено от фактическа страна следното:
По искова молба на М.К.Т. срещу „*** – ЕАД” от
21.12.2006г. е образувано гр.д. № 9815/2006г. по описа на ВРС с
предмет обективно съединени претенции по чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.49 от ЗЗД. Производството е завършило с Решение № 6 от 05.01.2009г., с което
СА отхвърлени претенциите на ищеца за заплащане на сумата от 2000 лева,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на произтичащото задължение
от договор за превоз на пътници от 07.11.2006г. и за заплащане на сумата от
2000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на
действия на непозволено увреждане от страна на
ответника. Решението на ВРС е оставено в сила в посочените части с Решение №
226/30.05.2009г. по в.т.д. № 274/2009г. На 30.06.2009г.
ищецъте подал до ВКС на РБ касационна жалба срещу въззивното решение с подробно
изложение на касационните основания по чл.280, ал.1 от ГПК, по която е
образувано т.д. №740/2009г. по описа на ВКС, II т.о., приключило с Решение № 202/19.04.2010г., с което не е
допуснато касационно обжалване на решение № 226 от 30.05.2009г., постановено по в.т.д. №
274/2009г. на ВОС.
Ноторно известно е, че
междувременно на горепосчения период на разглеждане на делото на ищеца М.К.Т., ******
е приело изцяло нов Граждански процесуален кодекс, обнародван в ДВ, бр.59 от 20.07.2007г., влязъл в сила от
01.03.2008г. С чл.280 от от ГПК от 2007г. се предвижда
нова процедура по касацинно обжалване, различна от тази по чл.218а и сл. от ГПК
от 1952г. (отм.). В § 2, т.3 от ПЗР на новия
ГПК е предвидено, че касационните дела,
образувани по касационни жалби, постъпили до влизането в сила на този кодекс,
се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на
делата от касационната инстанция. Безспорно касационната жалба на М.Т. срещу
Решение № 226/30.05.2009г. по в.т.д. № 274/2009г. е подадена след влизане в сила на ГПК от 2007г.
От ищеца по делото е представено
заявление от 04.08.2014г., адресирано до Председателя на XII Народно събрание на Република България, подадено от М.К.Т.,
с което се иска да бъдат поправени на основание чл.49
във вр. с чл.45 от ЗЗД, чл.4, ал.1 и чл.56 от КРБ причинените му имуществени и
неимуществени вреди от действието на приетите от *** лоши закони, довели до
изложеното в молбата му злоувреждащо институционално производство, което е
различно от горепосоченото по гр.д. № 9815/2006г. по описа на ВРС и
последвалите го инстанции. Със заявлението се настоява *** да ревизира лошите
закони, а именно чл.71, ал.1 от ГПК, чл.303 и 305 от ГПК, чл.280, ал.1 и ал.2
от ГПК и чл.284, ал.3 от ГПК. Няма дани заявлението да е връчено на ***.
По
делото са разпитани двама свидетели на страната на ищеца – ***. Съдът кредитира
показанията на свидетелите, като обективни, дадени от безпристрастни лица и
непротиворечащи на останали събран по делото доказателствен материал. От показанията на св. ***
се установява, че ищецът е изпитвал голям яд и безсилие, свързани със загубата
на делата срещу ***, които е водил. Свидетелката е пътувала заедно с ищеца в
същия влак по линията *** Варна, където имало закъснения, често замръзвали от студ по гарите. Ищецът Т. искал да поправи „наказанията”, които
са търпели във връзка с проблемите с ***, но не успял и тежко изживявал това.
Съгласно показанията на св. *** ищецът вследствие на делата, които е водил
срещу ***, които са завършили неблагоприятно, изпадал все по-често в гневни
изблици, започнал да ходи по лекари и да пие по една шепа лекарства, преживявал
дълбоко и драматично случващото се.
При така установените фактически обстоятелства съдът
достигна до следните правни изводи:
Предявеният иск е с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз
във вр. с чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД.
Касае се за предявен иск по извъндоговорна отговорност
на държава-членка на ЕС за вреди, причинени на ищеца от Държавата, в лицето на
нейния законодателен орган, действал в нарушение на разпоредби на правото на ЕС
с непосредствено действие, от които частноправният субект черпи права.
Съгласно чл.4, § 3 от Договора за Европейския съюз
държавите-членки са длъжни да вземат всички общи и специални мерки , необходими
за гарантиране на задълженията, произтичащи от правото на ЕС, да подпомагат
общността за постигане на нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки,
които могат да застрашат тези цели. От този общ принцип практиката на Съда на
Европейския съюз е извела и института за отговорността на държавите-членки за
вреди, настъпили вследствие нарушение на общностното право – за първи път с
делото Frankovich and others v.
Съгласно горепосочените решения
фактическият състав на отговорността на държавата включва общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти,
достатъчно сериозно нарушение на тази общностна норма и пряка причинна връзка
между нарушението и вредата.
Съдът на ЕС допуска държавата да дължи
обезщетение за вреди независимо от вида на органа, който е причинил вредата,
без значение дали вредата е причинена с действие или бездействие.
В решението по делото Frankovich е
посочено, че държавата е длъжна да отстрани последиците от причинените вреди в
рамките на националното право относно отговорността на държавата. Поради липса
на регламентация в правото на Общността, националният правов ред на
държавите-членки следва да определи компетентните съдилища и да уреди исковите
производства, по реда на които следва да бъде реализирана нейната отговорност
за вреди от нарушения на правото на ЕС. Прието е, че материалните и
процесуалните условия на този ред не могат да бъдат по-неблагоприятни,
отколкото при подобни искове, засягащи националното право (принципа на
равностойността) и не могат да бъдат така нормирани, че да правят практически
невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезщетение (принципа на
ефективността). В мотивите на решението по делото Kobler е прието, че държавата-членка сама трябва да определи
компетентната юрисдикция пред която да бъде заведен иска о процесуалните
правила за това.
В българското национално право отговорност за вреди
може да се търси по общия исков ред и по реда на Закона за отговорността на
държавата за вреди. Предметният обхват на ЗОДОВ е изрично регламентиран в същия
закон, като отговорността на държавата за вреди, настъпили вследствие нарушение
на общностното право не попада в този обхват и следователно следва да се реализира
по общия исков ред по чл.49 във вр.с чл.45 от ЗЗД – в този смисъл Определение № 30 от 12.01.2015г. по
ч.гр.д. № 7269/2014г. по описа на ВКС, IV г.о., Определение № 895 от 15.12.2014г. по ч.гр.д. №
6936/2014г. по описа на ВКС, III г.о., Определение № 742 от 13.10.2014г. по ч.гр.д. № 5651/2014г. по описа на ВКС, III г.о. и др. Освен
ограничения предмет обхват на ЗОДОВ, в него изобщо липсва и възможност за
търсене на отговорност на законодателния орган на държавата. Отделно от това, изискването
за заплащане на такса на гражданските съдилища в размер на 4 % от цената на
иска, не може да се разглежда като ограничение на достъпа до съд, не прави
практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезщетение, с
оглед на което не нарушава и принципа на ефективността. Още повече, че се касае
за производство, в което тепърва ще се установява незаконосъобразността на
действията/бездействията и ще се доказват правнорелевантните факти за
реализиране на деликтната отговорност, а не се касае за вреди от акт,
действие/бездействие, чиято незаконосъобразност вече е установена. В този
случай приложим е общият исков ред, а по отношение на таксата съществува и
гаранцията на чл.83 от ГПК. Не е налице и нарушение на принципа на
равностойността, доколкото ако ищец бе завел иск за нарушение на вътрешното
право от страна на Държавата в лицето на неин орган, които не попадат в предметния
обхват на ЗОДОВ, искът му щеше да се разгледа именно по реда на чл.49 във вр.
45 от ЗЗД. Това е така, защото на основание чл.7 от КРБ държавата отговаря
пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и
длъжностни лица, но когато тази отговорност не може да бъде реализирана по реда
на специалния закон (ЗОДОВ), отговорността за вреди се реализира на основание
чл.49 от ЗЗД – в този смисъла Решение № 110 от 14.06.2013г. по гр.д. № 93/2012г. по описа на ВКС, IV г.о, постановено по чл.290 от ГПК.
С оглед правилата на разпределение на доказателствената
тежест на ищеца е указано, че следва да докаже поведение на ответника, което е
в несъответствие със задълженията му по Договора за европейския съюз и
европейското законодателство, настъпилите вреди и причинната връзка между тях.
Въпросът дали нарушената норма на общностното право предоставя
права на частноправните субекти е правен въпрос и подлежи на преценка от съда,
както и въпроса дали нарушението в случай, че бъде доказано, е достатъчно
съществено.
В настоящия случай от ищеца се твърди увреждащо
поведение от страна на Държавата в лицето на нейния законодателен орган – ******,
изразяващо се в приемане на закон, а именно Гражданския процесуален кодекс от
2007г., влязъл в сила на 01.03.2008г. в частта за касационното обжалване. Ищецът
най-общо се позовава на нарушения на разпоредби на Европейската конвенция за
защита правата на човека и основните свободи – чл.6, чл.13, чл.14 и чл.46, както
и чл.1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ и на Хартата на основните права на Европейския съюз –
чл.1, чл.47, чл.54. Очевидно всички тези норми предоставят права на
частноправните субекти.
Предвид, че искът касае нарушения на норми на общностното
право необходимо е да се изследва въпроса дали Европейската конвенция за защита
правата на човека и основните свободи е част от него. ЕКПЧ е приета още през
Сочените от ищеца чл.6 и 13 от ЕКПЧ съответстват на
правата, предвидени в чл.47 от ХОПЕС, а чл.14 от ЕКПЧ съответства на правото по
чл.21 от ХОПЕС.
С оглед горното съдът намира, че нарушаването на някои
от правата, дадени с посочените разпоредби представлява нарушение на
общностното право, както и че при преценката за наличие на нарушение следва да
се има предвид, както практиката на Съда на ЕС, така и практиката на
Европейския съд по правата на човека.
Ищецът се позовава на конкретни обстоятелства, довели
до нарушение на горните разпоредби, а
именно, че законодателят с приемането на ГПК от 2007г. не е предвидил
възможност за обжалване на определенията на ВКС за недопускане на касационно
обжалване, не е предвидил възможност за отмяна при промяна в практиката по
способите по чл. 301 от ГПК, не е предвидил институт на конституционна жалба,
както и не е предвидил ПЗР за заварените случаи по отношение на касационното
обжалване.
Отделно от това, в исковата молба ищецът е посочил
множество твърдения за нарушения, допуснати от съдилищата, разгледали делото му
против ***, а именно за нарушение на диспозитивното начало, неприлагане на
Регламент на Европейския парламент и на съвета и др., които съдът намира, че в
настоящия случай са неотносими и не следва да ги коментира. Същите биха били
относими, ако искът се водеше срещу Държавата в лицето на съдебната инстанция,
постановила крайния съдебен акт по делото.
Съдът намира, че непредвиждането от
законодателя на възможност за обжалване на определенията на ВКС за недопускане
на касационно обжалване, както и на възможност за отмяна при промяна в
практиката по способите по чл. 301 от ГПК не съставлява нарушение на чл.47 от
ХОПЕС (респ. чл.6 и 13 от ЕКПЧ). Тези възможности биха могли да представляват
ефикасни средства за правна защита при нарушаване правото на справедлив процес,
но чл.13 ЕКПЧ/47 ХОПЕС имат предвид осигуряване на такива средства по принцип,
без да дават конкретика, нито някаква необходимост от брой на средства. В
случай на предвидени достатъчно ефективни средства, невключването в законодателството на други
възможни такива не съставлява нарушение.
Съгласно практиката на ЕСПЧ, когато едно решение
засягащо „граждански” права или „наказателно обвинение”, е постановено от
административен, дисциплинарен или изпълнителен орган по националния закон,
трябва да съществува структурно право на жалба пред съдебен орган –
възможността да се иска съдебен преглед на поне една инстанция е самостоятелно
изискване на чл.6 от ЕКПЧ (дело Albert and Le Compte). Чл.6 обаче не гарантира като такова право на жалба до
по-горен съд срещу решение на по-долен съд. Само когато националното
законодателство предвижда такова право, чл.6 ще се прилага и пред горната
инстанция. В този смисъл възможността за обжалване на две или повече инстанции
е несамостоятелно изискване на чл.6 (дело Delcourt). Предвид изложеното
настоящият съд намира, че доколкото законодателят е предвидил две инстанции по
същество за разглеждане на делото на ищеца, той напълно е спазил изискването на
чл.6 от ЕКПЧ. Отделно от това, е предвидена възможност за трета инстанция при
наличие на предпоставките на чл.280 от ГПК. Непредвиждането на възможност за
обжалване на решението на ВКС за недопускане на касационно обжалване не
съставлява нарушение само по себе си на чл.6 от ЕКПЧ, нито на чл.13 от ЕКПЧ.
По отношение на извънредните способи за отмяна Съдът
по правата на човека има множество произнасяния. Принципът на окончателност на
съдебните решения res judicata означава, че когато
станат окончателни, същите веднага трябва да станат и правнообвързващи и не
трябва да съществува риск да бъдат отменени ( Brumarescu). Това право се извежда от принципа за правна сигурност
(Ryabykh v.
Въпроса за непредвиждането на института на индивидуална
конституционна жалба съдът намира, че изобщо не следва да бъде разглеждан като
възможно нарушение от страна на *** при приемане на ГПК, доколкото начинът за
сезиране на Конституционния съд е предвиден в чл.150, ал.1 от КРБ и би могъл да
бъде изменен само с изменение на самата Конституция.
Твърдението за нарушение от страна на законодателния
орган, изразяващо се в непредвиждане на ПЗР за заварените случаи по отношение
на касационното обжалване, съдът също намира за неоснователно. На първо място,
както е посочено от ответника, ПЗР е предвидена, а именно тази в § 2, т.3 от ПЗР на ГПК от
2007г., съгласно която касационните дела,
образувани по касационни жалби, постъпили до влизането в сила на този кодекс,
се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на
делата от касационната инстанция. Остава като потенциално нарушение приемането
на самият текст на ПЗР в смисъл, че е налице разграничение на заварените дела по
времеви принцип, а именно в зависимост от датата на подаване на касационната
жалба, вместо всички вече започнали като първа инстанция дела да се гледат по
стария ред, включително и по отношение на касацията.
Действително съдът намира, че с приемането на различен
ред за касационно обжалване по отношение на заварените дела, а именно тези,
които вече са започнали като първа инстанция, в известен смисъл се нарушава
принципа за правна сигурност, предвид че страните са водили делото си с
убеденост, че за преглед на спора им съществуват три инстанции по същество
(доколкото спорът попада в обхвата на касационното обжалване по отменения ГПК).
Въпреки това би могло да се приеме, че тази разпоредба е приета по
целесъобразност за облекчаване на касационната инстанция като най-авторитетна
такава чрез намаляване на делата, които следва да разглежда по различен ред, за
избягване на възможна хаотичност при разглеждане на делата, и най вече за
по-бързо и ефективно постигане на целите, преследвани с промяната на реда за
касационно обжалване, а именно за уеднаквяване на практиката на съдилищата, за
работа по точното прилагане на закона и развитие на правото. Отделно от това,
новият ГПК е обнародван на 20 юли 2007г., и е влязъл в сила на 01.03.2008г., в
който период от повече от седем месеца, страните чиито дела вече са започнали
са имали време да ръководят действията си от очакваната промяна. При това за
тях е предвидено ефикасно правно средство за защита на правото им на достъп до
съд и справедлив процес, чрез преходната и заключителна разпоредба, че
заварените първоинстанционни и въззивни дела се разглеждат по стария ред.
Въпроса за законодателните промени също е засяган в
практиката на Европейския съд по правата на човека в делата Arnolin
and Others v. France и Aubert and Others v. France, в които най-общо се казва, че държавите не трябва да
влияят на съдебното разглеждане на един спор чрез приемането на ново
законодателство, както и че макар и една законодателна намеса, която предопределя
изхода по висящо дело, да може да бъде оправдана от „наложителни основания от
обществен интерес”, по принцип, само финансови съображения не могат да
оправдаят такава намеса. Разликата с настоящия случай е, че по посочените дела се
касае за приемане на материален закон с обратно действие, който преурежда
спорното материално право и по този начин предопределя изхода на спора (Arnolin),
както и обстоятелството, че при наличие на позитивна за страните съдебна практика
на касационния съд по въпроса на делото се създава поне легитимно очакване за
придобиване на имуществено право, което е достатъчно същото да се разгледа като
„притежание” и да се обоснове нарушение на чл.1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ (Aubert).
В настоящото производство се разглежда
приемането на процесуален закон, при това с действие занапред, който по никакъв
начин не касае спорното материално право. Не може да се говори и за нарушаване
на легитимно очакване за придобиване на имуществени права, доколкото наличието
или не на трета инстанция по същество на спора не касае същото. Последната
инстанция е само една възможност за промяна в неблагоприятния до момента изход
от спора и не може да доведе до формирането на такава сигурност у страната, че
ще получи претендираното имуществено право, която да обоснове нарушение на чл.1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ, съгласно приетото от Съда по ПЧ. Предвид изложеното съдът намира, че конкретната законодателна
намеса не е от характер да промени изхода на спора и не съставлява нарушение на
чл.6 от ЕКЧП.
По твърденията за нарушение на
чл.14 от ЕКПЧ/чл.21 от ХОПЕС, а именно за нарушаване принципа за недискриманация, ищецът не е изложил подробни
обстоятелства и аргументация. Доколкото ищецът като страна по правен спор,
започнал при действието на отменения ГПК и чиято касационна жалба е подадена
след влизане в сила на новия ГПК, е поставен в различно положение от страна по
друго дело, започнало по стария ред, чиято касационна
жалба е подадена преди влизане в сила на закона, може да се говори за някакъв отграничителен
критерий, но не и за дискриминация. Последната
представлява по-неблагоприятно третиране на основание на някакъв признак, а в
настоящия случай става въпрос за законодателна промяна в процесуалния ред, а не за различно третиране, както и не може да се
извърши преценка кой е по-благоприятния ред.
С приемането на ГПК от 2007г. не
се нарушава и чл.1 от ХОПЕС съгласно, който човешкото достойнство е
ненакърнимо. Не става ясно от изложението на жалбоподателя, нито се доказа от
него как новия процесуален ред за касационно обжалване
накърнява неговото или нечие друго човешко достойноство.
На следващо място, в подкрепа на
твърденията си за нарушение на европейското законодателство и европейските
стандарти ищецът е посочил много решения на Съда в Страсбург, но такива, които
не са пряко относими към настоящия иск. Делото „Капитал Банк
АД срещу България” касае необходимостта от проверка пред съд на акта на
адиминистративен орган - в случая акта на БНБ за отнемане лицензията Капитал
Банк АД и констатацията за нейната неплатежоспособност. Делото „Манчева срещу България” касае изпълнението на влезлите в сила съдебни решения. Делото „Мартини срещу Франция” от своя страна касае публичният
характер на производството и защитата от „тайно правосъдие”, като съдът посочва, че правото на
публично гледане на делото предполага публично изслушване пред съда, който
разглежда съществото на спора. Именно в този смисъл решението по това дело не
може да бъде съотнесено към производството по допускане на касационно обжалване
по чл.288 от ГПК. Действително се предвижда произнасяне на ВКС в закрито
заседание, но в случая той все още не действа като инстанция по съществото на
спора, с оглед на което не е необходимо провеждане на публично заседание.
Колкото до необходимостта от трета инстация по същество на спора, този въпрос
беше коментиран по-горе.
По всички гореизложени съображения съдът намира, че не
е налице нарушение от страна на ****** на европейското законодателство с
действията му по приемане на Гражданския процесуален кодекс от 2007г. в частта
за касационното обжалване. С оглед липсата на нарушение не е изпълнен и
фактическият състав по ангажиране отговорността на Държавата в лицето на нейния
законодателен орган по чл.4, § 3 от Договора за Европейския съюз.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че
освен липсата на нарушение, не се доказаха и съществени претърпени от ищеца
вреди, нито пряката причинна връзка между вредите и приемането на ГПК от 2007г.
от страна на ***. От свидетелските показания в най-общ план се установи, че
ищецът е чувствал яд, безсилие и гняв, но не и същите да са приели някаква съществена
проявна форма. Човешко чувство е да се изпита яд и дори гняв, както и безсилие
при загубата на дело или при невъзможността индивида да повлияе на приемането
на закон, с който не е съгласен. Въпросът дали същите са се проявили по такъв
начин, че да обосноват ангажирането на деликтната отговорност е отделен.
Съгласно показанията на св. *** ищецът започнал да ходи по лекари и да пие
„една шепа лекарства”. Въпросните твърдения на свидетеля са много общи и не са
подкрепени с медицинска документация, с оглед на което не могат да се направят
никакви конкретни изводи за причинените вреди, още по-малко за причинната
връзка с приемането на ГПК. Показанията и на двамата свидетели не конкретизират
точен период, нито определено обстоятелство, което да е провокирало у ищеца
въпросните негативни усещания. Не става напълно ясно дали те са провокирани от
загубата на делата срещу ***, от поведението на съдебните институции или това
на законодателя.
Предвид изложеното, съдът намира, че
предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.8 във
вр. с ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника поисканите
съдебно-деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна
не е представила списък с разноски по чл.80 от ГПК, но с отговора на исковата
молба е направила искане да й бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в
размерите по чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждение, а именно 300 лева.
Мотивиран от горното, Варненският районен съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения
от М.К.Т. с ЕГН ********** *** срещу ****** иск за заплащане на сумата
от 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
причинени от Държавата в лицето на законодателния орган ******, в резултат на
нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в приемането на закон,
а именно Гражданския процесуален кодекс от 2007г., влязъл в сила от
01.03.2008г., в частта досежно касационното обжалване, който е несъобразен с
европейското законодателство и задълженията на държавата като страна-членка на
ЕС, заедно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
исковата молба – 20.04.2015г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА М.К.Т. с ЕГН ********** *** да заплати на ****** сумата от 300 лева, представляваща направени в
настоящото производство разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: