РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 16.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЙОАНА ГЕНЖОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 7033 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 284428 от 25.11.2019 г., постановено по гр.д. № 27677 по описа за 2014 г. на СРС, I ГО, 50-ти състав, първоинстанционният съд е осъдил на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ответника „Ц.з.г.м.” ЕАД да заплати на ищеца В. А.Г. сумата от 62,00 лева, представляваща платена на 06.02.2013 г. без основание такса за репатриране на собствения му лек автомобил марка „Фиат”, рег. № ******. С решението ответното дружество е било осъдено на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на ищеца и сумата в размер на 650,00 лева, представляваща сторени от ищеца в първоинстанционното производство разноски.
Срещу решението на СРС е подадена въззивна жалба от ответника „Ц.з.г.м.” ЕАД, в която се поддържа, че решението на СРС е неправилно, необосновано, незаконосъобразно, постановено при нарушение на материалния закон и несъобразяване с доказателствата по делото. Възразява се, че поради смесване на двата вида актове (наказателно постановление и принудителна административна мярка) СРС е достигнал до погрешния извод, че отмяната на наказателното постановление означавало, че процесната сума е получена на отпаднало основание. Посочва се, че основанието за събиране на сумата в размер на 62,00 лева е разпоредената от полицай принудителна административна мярка, като заплащането на сумата не е обвързано с издаването на акт за установяване на административно нарушение и наказателно постановление. Поддържа се, че принудителната административна мярка е индивидуален административен акт, издаден в устна форма в отсъствието на водача, като с факта на явяването си на специализирания паркинг, за да освободи автомобила и да плати разходите по принудително преместване, ищецът е бил уведомен за наложената мярка, от който момент започва да тече срокът за обжалването ѝ. Сочи се, че по делото няма данни принудителната административна мярка да е била обжалвана и отменена. Възразява се, че полицаят, издал разпореждането за принудително преместване на автомобила, не е служител на дружеството-въззивник и не е натоварен да изпълнява възложена от него работа по реда на чл. 49 от ЗЗД, поради което претенциите за вреди от неправомерната му заповед следва да се търсят по реда на ЗОДОВ от контролния орган, а не от дружеството – въззивник по реда на ЗЗД. Търсят се разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство – В.А.Г.. В открито съдебно заседание на 24.11.2020 г. страната, представлявана от пълномощника си – адв. М., изразява становище за неоснователност на жалбата, като моли същата да бъде оставена без уважение. Търсят се разноски.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че на 06.02.2013 г. около 10:20 ч. ищецът бил паркирал собствения си автомобил марка „Фиат”, с рег. № ****** на ул. „Тулово”,гр. София срещу Българска национална телевизия към ул. „Шейново”, навлизайки в очертанията за място за паркиране за хора с трайни увреждания. Междувременно полицай, служител на СДВР, отдел „Охрана на обществения ред” - група „Съдействие на „Центъра за градска мобилност”” разпоредил репатрирането на процесния автомобил поради това, че същият бил паркиран в нарушение на ЗДвП. Автомобилът бил вдигнат, отстранен и откаран на специализиран паркинг от служители на ответното дружество. На 06.02.2013 г. ищецът заплатил на ответното дружество сумата в общ размер от 62,00 лева, от които 60,00 лева за принудително преместване и 2,00 лева за престой в специализирания паркинг. На същата дата на ищеца е съставен акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № 877304/06.02.2013 г. за нарушение на чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП. Въз основа на АУАН било издадено наказателно постановление № 4282/18.02.2013 г., с което на ищеца за извършеното нарушение било наложено наказание глоба в размер на 200,00 лева.
По жалба на ищеца издаденото наказателно постановление било отменено с решение от 06.01.2013 г., постановено по н.а.х.д. № 5853 по описа за 2013 г. на СРС, НО, 110-ти състав.
Със заповед № РД-09-05-478/03.09.2012 г. на кмета на Столична община бил одобрен ред за принудително преместване на неправилно паркирани автомобили съгласно Приложение № 1, представляващо неразделна част от същата заповед, което също е прието по делото. Съгласно посоченото в т. 1 от приложението, ответното дружество осъществява оперативната дейност по принудително преместване на неправилно паркирани пътно-превозни средства на територията на Столична община, а съгласно т. 2 принудителното преместване става само след констатиране на нарушението от полицай от отдел „Пътна полиция“ при СДВР или инспектор от Столичен инспекторат, упълномощен от кмета на общината. В т. 7 от приложението е предвидено, че принудителното преместване се извършва по нареждане на полицая или служителя на Столичен инспекторат, след като същите установят нарушения на ЗДвП или Наредбите на Столична община по отношение на паркирането.
В Решение № 149/22.03.2012 г. на Столичния общински съвет и Заповед № 56/18.02.2009 г. на Управителя на „Ц.з.г.м.“ ЕООД били определени цените за принудително преместване и за престой в наказателен паркинг на пътно-превозни средства.
С оглед на така събраните по делото доказателства и установените фактически обстоятелства от правна страна съдът намира следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания. При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи
относно неговата правилност.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД ищецът претендира връщане на сума, за която твърди, че е дадена при отпаднало основание. Фактите, подлежащи на установяване, са: даване на нещо от страна на ищеца, получаване на същото от страна на ответника, отпадане на основанието, което да обуславя имущественото разместване.
В настоящия случай основанието за начисляването и събирането на исковата сума е осъщественото принудителното преместване на лекия автомобил на ищеца. Принудителното преместване представлява принудителна административна мярка за осигуряването на безопасността на движението по пътищата, която се налага по начина и при хипотезите, предвидени в разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. „б“ от ЗДвП. По своя характер тя е форма на държавна принуда, а по своето предназначение цели да отстрани вредните последици от констатирано правонарушение. Мярката е предвидена в закон, поради което нейното налагане представлява властническа проява на съответния орган едностранно да предизвика промяна в правната сфера на адресата на мярката и следователно има белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, който може да бъде обжалван по реда на АПК – чл. 145 и сл. от АПК. Следователно автомобилът на ищеца е бил репатриран в изпълнение на индивидуален административен акт, издаден на основание чл. 171, т. 5, б. „б“ от ЗДвП от орган с властнически правомощия поради това, че е бил паркиран в нарушение на ЗДвП. Законът не е предвидил задължителна писмена форма за законосъобразност на акта (по аргумент от чл. 172, ал. 1 от ЗДвП). В чл. 23 от ЗАНН е предвидено органите, които налагат принудителните административни мерки, да бъдат уредени в съответния специален за материята на регулиране закон. В разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от ЗДвП е уредено правото на министъра на вътрешните работи за определяне на длъжностни лица от службите за контрол и длъжностни лица, определени от собствениците или администрацията, управляваща пътя, да преместват или нареждат да бъде преместено паркирано пътно превозно средство на отговорно пазене на предварително публично оповестено място без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач. Издателят на този акт е длъжностното лице по чл. 168, ал. 1 от ЗДвП, а дължимостта на разходите и таксите от собственика на принудително преместеното превозно средство и възможността последното да бъде задържано до заплащането на тези разходи и такси произтичат от разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. „б“ от ЗДвП. Ответното дружество няма правомощия да осъществява контрол по спазване на правилата за движение - неговите служители се явяват само технически изпълнители на наложената принудителна административна мярка.
Обжалването на заповедите, с които се налагат принудителни административни мерки по чл. 171 от ЗДвП се извършва по реда на АПК съгласно чл. 172, ал. 5 от ЗДвП. След като мярката „принудително преместване на паркирано ППС без знанието на неговия собственик“ се налага с фактически действия, и мярката има характера на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК – волеизявление на административен орган, изразено, чрез действие, с което непосредствено се засягат права и законни интереси на определени лица, налагането на мярката по реда на чл. 171, т. 5, б. “б” от ЗДвП подлежи на обжалване по реда на АПК. По делото обаче нито се твърди, нито има данни ищецът да е упражнил правото си на жалба срещу индивидуалния административен акт, с който е била наложена принудителната административна мярка, поради което следва да се приеме, че същият е влязъл в сила. Собственикът на принудително преместения лек автомобил, като участник в административното производство, има интерес да оспори този административен акт. При липсата на подобно произнасяне и на искане за инцидентно произнасяне по валидността на този административен акт за гражданския съд е изключена възможността да се произнесе инцидентно по законосъобразността му (чл. 17, ал. 2 от ГПК).
Отмяната на наказателното постановление е без значение за преценката дали съществува основание за плащане на сумата 62,00 лева – разходи за репатриране и такса за престой на специализиран паркинг. Наказателното постановление, като властнически акт, има за цел налагането на наказание за извършеното в разрез с нормите на закона поведение, констатирано и обективирано в АУАН. Видно от процесното наказателно постановление, за установеното нарушение на чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП на ищеца е било наложено наказание глоба в размер на 200,00 лева. Както беше посочено по-горе – принудителната административна мярка, ангажирала събирането на процесната сума, съставлява санкция с различно предназначение, а именно - да отстрани вредните последици от констатирано правонарушение. Предвид това, отмяната на наказателното постановление не може да доведе до отмяна на наложената принудителна административна мярка и отпадане на основанието за събиране на процесната сума.
С оглед на изложеното, въззивният съд намира, че има основание за плащане на процесната сума в размер на 62,00 лева, представляваща разходи за репатриране и такса за престой на специализиран паркинг. Следователно предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е неоснователен и подлежи на отхвърляне, а решението на СРС следва да бъде отменено.
Предвид изложеното, решението на СРС следва да бъде отменено и в частта за разноските, като ищецът бъде осъден на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на ответното дружество сумата в размер на 300,00 лева - разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, и сумата в размер на 30,00 лева- внесен депозит за разпит на един свидетел при режим на призоваване. За производството пред настоящата инстанция дружеството-въззивник претендира разноски в размер на 360,00 лева - адвокатско възнаграждение, и 25,00 лева – държавна такса, за заплащането на които представя доказателства. Въззиваемата страна не е направила възражение за прекомерност спрямо размера на адвокатското възнаграждение, поради което поисканите и сторени разноски следва да бъдат присъдени в пълен размер.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 284428 от 25.11.2019 г., постановено по гр.д. № 27677 по описа за 2014 г. на СРС, I ГО, 50-ти състав, в цялост,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.А.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД срещу „Ц.З.Г.М.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 62,00 лева – платена на 06.02.2013 г. без основание такса за репатриране на собствения му лек автомобил марка „Фиат”, рег. № ******.
ОСЪЖДА В.А.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Ц.З.Г.М.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в размер на 330,00 (триста и тридесет) лева, представляваща сторени в първоинстанционното производство разноски, и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 385,00 (триста осемдесет и пет) лева, представляваща сторени във въззивното производство разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.