№ 201
гр. Габрово, 02.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в публично заседание на
четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Веселина Топалова
Членове:Ива Димова
Симона Миланези
при участието на секретаря Весела Хр. Килифарева
като разгледа докладваното от Симона Миланези Въззивно гражданско дело
№ 20224200500280 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 224 от 11.05.2022 г. е признато за установено, на осн. чл.
422 от ГПК, че съществува вземането на „Профи Кредит България" ЕООД, с
ЕИК *********, против Б. К. Б., ЕГН **********, с адрес гр. Габрово, ул.
"****" № **, по договор за потребителски кредит № 30038634422 от
08.08.2019 г. за сумата от 304, 41 лева главница, ведно със законната лихва,
считано от 28.05.2021 г. както и за сумата 96, 18 лева - обезщетение за забава
върху главницата за периода 11.09.2019 г. - 27.05.2021 г., за което е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение № 448/31.05.2021 г. по ч. гр. д.
№ 947/2021 г. по описа па ГPC. Със същото решение е отхвърлен искът на
„Профи Кредит България" ЕООД против Б. К. Б., с пр. основание чл. 422 от
ГПК, в частта за установяване съществуването на вземане по договор за
потребителски кредит № 30038634422 от 08.08.2019 г. за сумата 48, 52 лева
възнаградителна лихва за периода 10.12.2019 г. - 10.07.2020 г. , като
неоснователен и недоказан. Отхвърлен е и предявения иск с пр. осн. чл. 79 от
ЗЗД от „Профи Кредит България" ЕООД против Б. К. Б., за сумата от 76.36
лв. представляваща възнаграждение за закупена услуга „Фаст" и за сумата
213.69 лв. представляваща възнаграждение за закупена услуга „Флекси" като
неоснователен и недоказан. С решението в тежест на ответницата са
възложени разноските по делото.
Срещу така постановеното решение, в частта, в която е отхвърлен
предявения иск по чл. 422 от ГПК за възнаградителна лихва в размер на 48,
52 лв., е постъпила въззивна жалба от „Профи Кредит България" ЕООД, в
която се твърди, че в тази част решението е неправилно. Излага се, че съдът
1
неправилно приема клаузата на сключения договор касаеща определянето на
възнаградителната лихва за неравноправна и поради това нищожна на осн. чл.
146, ал. 3 от ЗПК. В договора ясно е посочена методиката на формирания
процент на разходите, като подобно изискване име единствено при наличието
на референтен лихвен процент по арг. от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в случая
е спазено и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а имено, че ГПР не може да
бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва. В случая страните са
уговорили лихвен процент от 40, 90%, като същият отговаря на законовите
ограничения и не противоречи на добрите нрави. Клиентът се е съгласил да
сключи договора при лихвен процент от 40, 90% и ГПР от 48, 28 % и същите
не противоречат на добрите нрави. Няма пречка страните да уговарят
възнагардителна лихва или неустойка за забавено плащане над законната
лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.
10, ал. 2 от ЗЗД. Няма противоречие с добрите нрави, доколкото същите са
морална категория, и уговорената лихва не надхвърля нормалния и
справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е
предоставил парични средства. Възнаградителната лихва е цената на
предоставеното ползване на заетата сума и когато е налице нееквивалентност
между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на
добросъвестност . Законодателят е предвидил регулация само по отношение
на ГПР, който в конкретния случай не надвишава петкратния размер на
законната лихва. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се
присъди претендираното договорно възнаграждение в размер на 48, 52 лв.,
както и разноските за въззивното производство.
Не е постъпил отговор от насрещната страна.
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, поради което следва да се приеме, че е
процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с кумулативно обективно
съединени искове от „Профи Кредит България" ЕООД против Б. К. Б., с които
е поискано: да се приеме за установено, на осн. чл. 422 от ГПК, че
ответницата дължи на ищеца сумата от 304, 41 лева главница, сумата от 56,
66 лева законна лихва и сумата от 48, 52 лв. договорно възнаграждение по
договор за потребителски кредит № 30038634422, за което е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение № 448/31.05.2021 г. по ч. гр. д. №
947/2021 г. по описа па ГPC; да се осъди ответницата да заплати на ищеца, на
осн. чл. 79 от ЗЗД, сумите от 76, 36 лв. възнаграждение за закупена услуга
Фаст и 213, 69 лв. възнаграждение за закупена услуга Флекси.
За да постанови решението, в обжалваната част, с която е отхвърлен
искът по чл. 422 от ГПК за сумата от 48, 52 лв. договорно възнаграждение по
процесния договор за потребителски кредит, съдът е приел, че клаузата
касаеща определянето на възнаградителната лихва за заемодателя в размер на
40, 90 % е неравноправна и поради това нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП. Прието е, че страните могат свободно да договарят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и
добрите нрави. Към датата на сключване на договора за кредит липсват
2
императивни разпоредби на закона по отношение на възнаградителната лихва.
При положение обаче, че се касае за потребителски договор, по който едната
страна е икономически по – слаба, то същата се ползва със засилена защита на
ЗЗП и ЗПК, и следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било
възнаградителна, било за забава) е ограничен. Поради това е приета съдебната
практика приемаща, че противоречаща на добрите нрави е уговорката
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва. Изведен е извода, че уговорената договорна лихва от 40, 90
% надхвърля този размер и клаузата е неравноправна.
Въззивният съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и
наведените от страните доводи, приема за установено следното:
Сумата, която е предмет на въззивната жалба, е претендирана от
"Профи Кредит България "АД за присъждане с подаденото заявление по чл.
410 ГПК, като непогасени задължения от Б. К. Б. по сключен на 08.08.2019 г.
договор за потребителски кредит и са претендирани сумите от 304, 41 лв. –
главница и 48, 52 лв. договорно възнаграждение за периода от 10.12.2019 г.
до 10.07.2020 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №
947/2021 г. на РС-Габрово. Поради постъпило в срок възражение от длъжника
по чл. 414 ГПК е предявен от заявителя установителния иск по чл. 422 ГПК, в
чийто предмет са включени и тези вземания. Наред с предявения
установителен иск с исковата молба е съединен и осъдителен иск за сумата от
общо 290, 05 лв. – незаплатено възнаграждение за закупени пакети от
допълнителни услуги.
От доказателствата по делото безспорно е установено, че на 08.08.2019
г. г. между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит –
Профи Кредит Стандарт № 30038634422, по силата на който ищцовото
дружество е превело по сметка на ответницата сумата 400 лв. Последната се е
задължила да върне сумата за срок от 11 месеца при месечна вноска по
кредита в размер на 44, 12 лв., при годишен лихвен процент 40, 90 % и ГПР
48, 28%. Безспорно в месечната погасителна вноска е включена и вноската за
закупените допълнителни пакети Фаст и Флекси и общото задължение по
договора е определено на 925, 29 лв., а месечната вноска на 84, 12 лв.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата. Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо. За
неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели
такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т.д.
№ 3686/2014г. на ВКС, I т.о.). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по
аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г.
на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит
може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е
наведен такъв довод.
3
Въззивният съд намира, че като карен извод, приетото от
първоинстанционния съд относно дължимите от ответницата суми по
предявения иск по чл. 422 ГПК, е правилен.
Безспорно е по делото, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение въз основа на сключен договор за потребителски кредит,
намиращ своята правна регламентация в ЗПК. Настоящият състав на съда
намира, че уговорката за възнаградителната лихва между страните в размер
на 40, 90 % не може да бъде приета за противоречаща на чл. 26 от ЗЗД. Но
същевременно императивната разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира
максималният размер на ГПР по потребителските кредити, като
възнаградителната лихва е компонент от него. Ограничението по чл. 19, ал. 4
ЗПК е поставено не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички
разходи, за да се предотврати прекомерно оскъпяване на кредита. Услугите
предвидени в закупения пакет допълнителни услуги, по същността си са
услуги свързани с усвояване и управление на кредита. Съглашение, с което се
поема задължение за заплащане на определена сума, за експресно
разглеждане на заявление за отпускане на кредит, приоритетно изплащане на
потребителския кредит, отлагане на определен брой вноски, намаляване на
определен брой погасителни вноски, смяна дата на падежа, е нищожно
поради противоречието му със закона, който забранява да се заплащат такси и
комисионни свързани с услуги по усвояване на кредита (чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК). Споразумението, освен че в предмета му са включени действия на
страните по управление и усвояване на отпуснатия кредит, заобикаля и
закона, а именно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК предвиждаща
максимално допустимия размер на ГПР, тъй като с представения пакет услуги
съществено се увеличава цената на кредита, което и не е обявено по
надлежния ред на потребителя като лихвен процент и разходи по кредита, а
като споразумение допълнителни услуги. В параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена
легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ -
това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси и
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В случая с пакета от допълнителни услуги се въвеждат
допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за
потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърля
допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Безспорно, ако се прибави към уговорения ГПР от 48, 28 % и
разходите за закупените пакети допълнителни услуги (440 лв.), които са по –
големи от уговорената главница (400 лв.), ще бъде надвишен максималния
допустим размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. В този смисъл и на осн.
чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите в договора, надвишаващи определените по ал. 4
4
на чл. 19 от ЗПК се считат за нищожни. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка
клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. Според нормата на чл. 22
от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение, когато
не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът
за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК-за определяне на
годишния процент на разходите. Предвид това и след като коментираните
клаузи на процесния договор за кредит като нищожни не пораждат правно
действие, то договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 22
във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност по кредита, без
да дължи лихва или други разходи по кредита.
Предвид гореизложеното решението на първоинстанционния съд, в
обжалваната отхвърлителна част на предявения иск по чл. 422 ГПК за сумата
от 48, 52 лв. - възнаградителна лихва следва да бъде потвърдено. В
необжалваната част решението е влязло в законна сила.
На основание гореизложеното, Габровският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 224 от 11.05.2022 г. постановено по гр. д.
№ 1528/21 г. от Габровският районен съд, в частта, в която е отхвърлен
предявения иск по чл. 422 ГПК за сумата от 48, 52 лв. - възнаградителна
лихва, като правилно и законосъобразно.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5