РЕШЕНИЕ
№ 1712
гр. Пловдив, 17.10.2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХIV състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи
септември, две хиляди двадесет и третата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря Г.Г. и с участието
на прокурора Тодор Павлов, като разгледа докладваното от съдия Методиева
касационно административнонаказателно дело № 1418 по описа на съда за 2023 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.63в от Закона за административните нарушения
и наказания /ЗАНН/ и глава дванадесета
от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Касационният жалбоподател В.В.П.
с ЕГН ********** ***, обжалва Решение № 696/24.04.2023
г., постановено по АНД № 3918/2022 г. по описа на Районен съд – Пловдив, 8 н.с.
С обжалваното решение е потвърдено изцяло Наказателно постановление № 22-1030-003504/08.06.2022
г. на Началник Група в Сектор “Пътна полиция“ при ОД на МВР Пловдив, с което
наказателно постановление на П. са наложени административни наказания, както
следва: глоба от 20 лева на основание чл.183, ал.2, т.1 от ЗДвП за нарушение по
чл.6, т.1 от ЗДвП, глоба от 10 лева на основание чл.183, ал.1, т.1, пр.2 от ЗДвП за нарушение по чл.100, ал.1, т.1 от ЗДвП и глоба от 10 лева на основание
чл.183, ал.1, т.1, пр.3 от ЗДвП за нарушение на чл.100, ал.1, т.2 от ЗДвП.
С жалбата се твърди неправилност на обжалваното съдебно решение, като се
сочи, че същото е издадено в противоречие с материалния закон и е необосновано.
Твърди се също и че съдът необосновано е приел, че е налице установен
извършител на нарушението по чл.6 от ЗДвП, както и че не е отчел наличието на
такова описание на нарушенията по наказателното постановление, което е нарушило
правото на защита на санкционираното лице. Прави се искане за отмяна на
обжалваното решение и на потвърденото с него наказателно постановление.
В съдебно заседание, редовно
призован, жалбоподателят се явява лично и моли за уважаване на жалбата му по
изложените в нея конкретни съображения.
От страна на ответника Сектор Пътна полиция при ОД МВР Пловдив не е
постъпил отговор по касационната жалба, нито е изпратен представител в
съдебното заседание.
Прокурорът от ОП – Пловдив Павлов изразява становище за законосъобразност и
правилност на първоинстанционното решение.
Касационният съд, като извърши преглед на обжалваното съдебно решение, във
връзка с наведените в жалбата основания, съобразно с нормата на чл.348, ал.1 от НПК, констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения законов срок и от страна по
първоинстанционното съдебно производство, за която решението е неблагоприятно,
поради което се явява допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Районен съд - Пловдив, след като е провел пълно и всестранно разследване по
делото, е възприел за установена описаната в обжалваното решение фактическа
обстановка, която се възприема изцяло и от настоящия съд, поради което и е
ненужно да се повтаря. За да потвърди наказателното постановление съдът, постановил
оспореното решение, е изложил подробни мотиви относно установеността на всяко
от нарушенията, като изрично е направил анализ на понятията престой и паркиране
и като ги е разграничил, е достигнал до законосъобразен извод, че в случая
установените факти, сочат на констатирано паркиране на автомобила, описан в
наказателното постановление в зоната на действие на забранителен знак В27. По
отношение на нарушенията по чл.100 от ЗДвП районният съд е обсъдил възраженията
на жалбоподателя, като е посочил, че понеже задължението за носене на документите,
посочени в чл.100 от ЗДвП, предполага тяхното представяне при поискване от контролен
орган за проверка, то не е налице допуснато нарушение при издаване на
наказателното постановление с посочване на изпълнително деяние „не представя“,
вместо „не носи“ при описание поведението на водача, квалифицирано по т.2 и т.3
от наказателното постановление.
Настоящият съдебен състав, на първо място, изцяло споделя мотивите на
първоинстанционния съд относно това, че в случая, с оглед на обективно
установените факти, включително и с показанията на разпитания свидетел, е било
налице установено паркиране на описания в наказателното постановление
автомобил, а не негов престой, както твърди жалбоподателят. На второ място,
съдът намира за неоснователни възраженията на жалбоподателя П. относно липсата
на установеност на извършителството на нарушението, квалифицирано по чл.6 от ЗДвП в наказателното постановление. В тази насока се твърди, че самото сядане
на жалбоподателя в автомобила, след извършване на нарушението, не го прави
водач, респективно извършител на нарушението, както и че не са били положени
усилия за установяване водача на автомобила, осъществил паркирането му.
Действително, сам по себе си фактът, че жалбоподателят е бил видян да сяда в
автомобила, за който преди това е установено паркиране в нарушение на
забранителен знак, не е доказателство относно това, че именно жалбоподателят е
паркирал на мястото на установяването му автомобила. Не е доказателство обаче в
обратната насока и заявеното от страна на жалбоподателя, че не е собственик на
автомобила, доколкото не е налице установена забрана за друго лице, освен
собственика на автомобила, да го управлява, което произтича и от разпоредбата
на чл.188, ал.1 от ЗДвП. В случая, предвид описаната от страна на разпитания
като свидетел актосъставител конкретна фактическа обстановка относно начина, по
който е заварен автомобилът, както и времето на изчакване появата на
жалбоподателя и неговите конкретни действия, забелязани от актосъставителя, а
именно наличен свободен достъп до автомобила, както и запалване двигателя на
автомобила от жалбоподателя, са били налице достатъчно основания да се приеме,
че именно жалбоподателят е паркирал преди това за кратко автомобила на мястото
на установяването му. В тази насока от показанията на свидетеля става ясно и
това е видно и от АУАН, че при съставяне и подписване на акта жалбоподателят П.
не е възразил изобщо да не е бил водач на МПС. Впрочем, в представените от него
възражения в писмен вид против АУАН същият, излагайки съображение, че
автомобилът е престоявал, а не е бил паркиран, изрично е посочил, че той го е
спрял на булеварда, на който автомобилът е бил установен от полицейските
служители. В тази насока и съдът не възприема като основателни твърденията на
жалбоподателя, че не той е управлявал автомобила преди извършената му проверка.
Не е основателно и позоваването на налично съществено процесуално нарушение
при издаване на наказателното постановление, което да не е отчетено от
първоинстанционния съд, изразило се според жалбоподателя в начина на
изписването на нарушението под т.1 от наказателното постановление при посочване
на правната му квалификация, предвид отразяването, че водачът не съобразява
поведението си с пътен знак В27 или В 28. Това изписване очевидно е некоректно,
като най-вероятно е обусловено от съдържанието на санкционната норма на чл.183,
ал.2, т.1 от ЗДвП, която предвижда наказване за водач, който неправилно
престоява или е паркирал неправилно. Въпреки посоченото некоректно изписване,
то според съда същото не е довело до невъзможност за жалбоподателя да разбере
за кое именно негово поведение бива санкциониран, доколкото в обстоятелствената
част на наказателното постановление е отразено, че паркира в зоната на
действието на пътен знак В27, обозначаващ забрана за престой и паркиране.
Независимо от посоченото обаче, според настоящия съдебен състав в случая е
налице допуснато смесване от страна на наказващия орган на хипотезите на
нарушената и съответно санкционната правни норми на чл.6, т.1 от ЗДвП и чл.183,
ал.2, т.1 от ЗДвП. Нормата на чл.183, ал.2, т.1 от ЗДвП, въз основа на
която е определено наказание по вид и размер за соченото нарушение на чл.6, т.1
от ЗДвП, гласи, че се наказва с глоба водач на МПС, който неправилно паркира
или престоява. Конкретните разпоредби, които определят реда за паркиране и
престой обаче са тези, записани в раздел ХIХ на ЗДвП - от чл.93 до чл.98.
В наказателното постановление не се сочи нарушение на този ред с посочване на конкретно
нарушения законов текст, а от описанието на нарушението следва да се направи
извода, че се касае до нарушаване на забранителен пътен знак, което е неспазване
предписанието на пътен знак и за което законът е предвидил съвсем отделна
административнонаказателна разпоредба, а именно тази на чл.179, ал.1, т.5 от ЗДвП при това, когато от неспазването на пътен знак е създадена непосредствена
опасност за движението. В случая този допълнителен признак не се сочи за
установен в наказателното постановление, но това не означава, че нормата на
чл.183, ал.2, т.1 от ЗДвП пък се явява съответна на нарушението по чл.6, т. 1
от ЗДвП, съставляващо именно несъобразяване на поведението на водача с
конкретен пътен знак. Напротив, разпоредбата на чл.183, ал.2, т.1 от ЗДвП е
приложима при установено нарушение по чл.94-98 от ЗДвП, изразяващо се в
престой, или паркиране, извън посочените начини за това, например, престояване
на платното за движение, но не успоредно на оста на пътя и най-вдясно, или
паркиране върху пешеходна пътеки, или трамвайна линия и пр. При това положение
и следвало е районният съд да отчете, че в случая е налице неправилно
съотнасяне на установеното нарушение към санкционната норма на чл.183, ал.2,
т.1 от ЗДвП и при преценка на обстоятелствата по чл.63, ал.7, вр. с ал.1, т.4
от ЗАНН и съобразно с указаните му правомощия в ТР 8/2021 г. по т.д. №1/2020г.
на ВАС, да извърши необходимата промяна в квалификацията, по която нарушението
по т.1 от наказателното постановление бива санкционирано, така, че да е налице
необходимото съответствие, като прецени забраната за влошаване положението на
наказаното лице и приложението на общата разпоредба на чл.185 от ЗДвП. Поради
това и доколкото на касационния съд е предоставена такава възможност за изменение
чрез приложение на закона за същото, еднакво или по-леко наказуемо нарушение,
то следва в тази му част решението на районния съд да бъде отменено и делото
върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав за извършване на посочената
преценка.
Що се касае до останалите две нарушения, съответно по т.2
и т.3 от наказателното постановление, за които районният съд го е потвърдил, то
настоящата съдебна инстанция намира, че в тази му част първоинстанционното
решение е действително незаконосъобразно по следните съображения. Наистина,
като е посочено и от жалбоподателя, изпълнителното деяние на нарушението по
чл.100, ал.1, т.1 и т.2 от ЗДвП, във връзка с чл.183, ал.1, т.1 от ЗДвП,
предполага водачът да не носи определените
в закона документи. Правилно е преценено от първоинстанционния съд, че,
изискването документите да се носят при управление на МПС е свързано с
възможността те да бъдат проверени от контролните органи, като бъде поискано
тяхното представяне от водача. Същевременно обаче, самото непредставяне на документи,
които следва да бъдат носени от водачите и са им поискани, не означава всякога,
че документите не се носят и затова не биват представени. И това е така,
доколкото е възможна хипотеза документите да се носят от водача, но същият да
откаже да ги представи, когато ще е налице друго нарушение, свързано с
неизпълнение на указанията на контролните органи, за което е предвидено и различно
по-сериозно наказание в чл.175, ал.1, т.3 от ЗДвП. В тази насока и действително
е налице смесване на изпълнителните деяния на две различни нарушения, като в
акта се сочи, че жалбоподателят не представя документи, а в наказателното
постановление, че не представя и едновременно с това, че не носи документите,
поради което и възраженията на жалбоподателя относно това, че правото му на
защита е засегнато по този начин на процедиране, се явяват основателни. И това
е така, доколкото на същия следва да е ясно какво именно негово поведение му е
вменено да осъществява състав на нарушение и на кое именно нарушение, за да
може и адекватно да организира защитата си. Като не е отчел това обстоятелство,
а е потвърдил наказателното постановление, то районният съд в тази му част е
постановил незаконосъобразно решение, което ще следва да се отмени, а като
последица от това следва и отмяна на наказателното постановление.
Воден от горното и на основание
чл.222 от АПК, във връзка с чл.63в от ЗАНН, Административен съд – Пловдив, XXIV касационен състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 696 от 24.04.2023 г.,
постановено по АНД № 3918/2022 г. по описа на Районен съд – Пловдив, 8 н.с., В ЧАСТТА МУ, с която е потвърдено Наказателно
постановление № 22-10-30-003504/08.06.2022 г. на Началник група в Сектор „Пътна
полиция“ при ОД МВР Пловдив по т.1 от същото, а именно за нарушение по чл.6,
т.1 от ЗДвП, за което е наложено наказание глоба от 20 лева на основание
чл.183, ал.2, т.1 от ЗДвП и
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от
друг съдебен състав в посочената му част.
ОТМЕНЯ Решение № 696 от 24.04.2023 г., постановено по АНД № 3918/2022 г. по описа
на Районен съд – Пловдив, 8 н.с., В
ЧАСТТА МУ, с която е потвърдено Наказателно постановление №
22-10-30-003504/08.06.2022 г. на Началник група в Сектор „Пътна полиция“ при ОД
МВР Пловдив по т.2 и т.3 от същото за нарушенията по чл.100, ал.1, т.1 и
чл.100, ал.1, т.2 от ЗДвП, за които са наложени наказания глоба от по 10 лева
за всяко на основание чл.183, ал.1, т.1 от ЗДвП, вместо
което постановява:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 22-10-30-003504/ 08.06.2022 г. на Началник
група в Сектор „Пътна полиция“ при ОД МВР Пловдив в частта му по т.2 и т.3 от
същото за наложените на В.В.П. с ЕГН ********** две наказания глоба от по 10
лева на основание чл.183, ал.1, т.1 от ЗДвП за нарушения по чл.100, ал.1, т.1 и
чл.100, ал.1, т.2 от ЗДвП.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: