РЕШЕНИЕ
№ 740
гр. Пловдив, 07.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ - 2, в публично заседание
на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Руска Ат. Андреева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Въззивно гражданско дело
№ 20235300501939 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 155 от 25.04.2023 г., постановено по гр. д. № 1413/2022 г.
по описа на Районен съд – гр. Асеновград, II гр. състав, е осъдено „Фератум
България“ ЕООД да върне на М. Т. Б. дадена от нея без основание парична
сума в размер на 2695 лева, както и съответно е разпределена и отговорността
за разноските по делото.
Решението се обжалва изцяло с въззивна жалба от „Фератум България“
ЕООД. Жалбоподателят счита решението за неправилно, поради нарушение
на материалния закон, процесуалния закон и необоснованост. На първо
място, излагат се доводи за допуснато съществено нарушение на
процесуалните правила, тъй като не били допуснати от първоинстанционния
съд относими и необходими доказателства по делото. В тази насока съдът е
извършил преценка, че по делото не са представени доказателства за
сключване на договор за гаранция съответно за превеждане на получената от
ответника сума към този договор към „Фератум Банк“ (Малта) като
същевременно в доклада по чл. 146 от ГПК не били индивидуализирани
относимите към предмета на делото факти, нито били дадени указания, че не
се представят доказателства за тези факти. Поради това ответникът не
направил съответните доказателствени искания за да установи посочените по-
1
горе факти. Като неправилен се оспорва извода на съда, че липсва основание
за получаване на сумата от страна на ответника, съответно, че не е бил
сключен договор за гаранция, между ищеца и „Фератум Банк“ (Малта) и се
излагат доводи в тази насока. Излагат се и доводи, че годишният процент на
разходите по кредита е правилно посочен и определен в договора за кредит.
Развиват се подробни съображения.
Моли се за отмяна на обжалваното решение, вместо което да се
постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове. Претендират се
разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата
страна М. Б., чрез адв. Б., с който се изразява становище за неоснователност
на въззивната жалба. Моли се въззивната жалба да се остави без уважение
като неоснователна, а решението на първата инстанция да бъде потвърдено
като правилно. Претендира се възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за
Адвокатурата.
Като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата
на страните, настоящият съдебен състав намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Районният съд е бил сезиран от М. Б. с иск с правно основание чл. 55,
ал. 1 от ЗЗД против „Фератум България“ ЕООД за връщане на дадена без
основание парична сума в размер на 2695 лв.
В исковата молба и уточненията към нея са изложени твърдения, че на
02.11.2017 г. В. В. сключила с ответника „Фератум България“ ЕООД договор
за потребителски кредит № 558735, по силата на който й били отпуснати 3500
лева при фиксиран лихвен процент 23 % и ГПР 49,11 %. Общата сума, която
следвало да се заплати на кредитора била 4305 лева, на 12 погасителни
вноски. Ищцата заплатила на ответното дружество общо 7000 лева. Тази сума
значително надвишавала уговорената като дължима такава. Разликата между
уговорения дълг в размер на 4305 лева и платеното – 7000 лева, подлежала на
връщане като дадена без основание.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Фератум България“ ЕООД е
подал писмен отговор, в който потвърждава факта на сключването на
договора за кредит. Поддържа, че договорът за кредит съдържал всички
изискуеми по закон реквизити, а по него било договорено поръчителство на
дълга от „Фератум Банк“, Малта. Възнаграждението на поръчителя „Фератум
Банк“ не следвало да се включва в ГПР, доколкото било договорено в
отделно съглашение, не било условие за сключване на договора за кредит, а
потребителката сама избрала да се поръчителства за дълга й от него. Не
оспорва да е получил процесната сума, но счита, че получаването й не било
без основание.
Първоинстанционният съд е счел, че ответникът не е доказал
основанието да задържи претендираната му сума, поради което уважил
претенцията на ищцата Б. за връщане на даденото на „Фератум България“
2
ЕООД без основание до размера, до който е бил сезиран – парична сума в
размер на 2695 лева.
При извършената служебна проверка съгласно чл. 269 от ГПК, съдът
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Следва да се
премине към неговата правилност.
По делото не е спорно, че на 02.11.2017 г. страните М. Б.
(кредитополучател) и „Фератум България“ ЕООД (кредитодател) са
сключили договор за потребителски кредит № 558735, ведно с погасителен
план и при предоставяне на необходимата преддоговорна информация чрез
СЕФ. Представен е и сключеният договор (л. 25 от първоинстанционното
дело). Не е спорно, че кредитополучателката е заплатила на кредитора си
7000 лева.
Представени са общи условия на „Фератум България“ ЕООД по
потребителски кредити (за краткост „ОУ“), в чл. 5.3 от които е предвидена
възможността на кредитоискателя да предложи на кредитора обезпечение
чрез поръчител – физическо или юридическо лице. Уговорено е, че
кредитодателят поддържа списък с предварително одобрени поръчители,
който публикува на уеб страницата си (част „Дефиниции“ на ОУ, „Гарант“).
Всички останали поръчители подлежат на процедура по одобрение (чл. 5.5 –
чл. 5.6 от ОУ).
Представени пред въззива са Договор за гаранция (поръчителство),
сключен между „Фератум Банк“ и М. Б. и Общи условия към договор за
гаранция (поръчителство). Поради допуснати процесуални нарушения във
връзка с доклада на районния съд, на които жалбоподателят се е позовал,
доказателствата са приети от въззивния съд. В договора за поръчителство е
уговорено възнаграждение за гаранта, платимо от потребителя, в размер на
2695 лева.
По делото е изготвено и прието заключение по съдебно-техническа
експертиза, от което се установява, че при кандидатстването за кредит от
„Фератум България“ ЕООД потребителят следва да избере една от две
възможности: „Гаранция от Фератум Банк“ или „Личен гарант/
Поръчител“. Отговорът на втори въпрос към експерта е неотносим към
предмета на делото, доколкото изследваните заявления за отпускане на
кредит не касаят процесното правоотношение. Отговорите на трети и
четвърти въпрос касаят безспорни обстоятелства. Предвид изложеното,
заключението се кредитира като компетентно изготвено и относимо само по
първия зададен въпрос.
По делото е прието също така заключение по съдебно-счетоводна
експертиза, от което се установява, че в уговорения в договора за кредит
годишен процент на разходите е включена единствено възнаградителна
лихва, а при съобразяване на уговорено възнаграждение за гарант в размер на
2695 лева, кредитът би се оскъпил със 77 % на годишна база. Вещото лице
заключава, че счетоводните книги на „Фератум България“ ЕООД са водени в
3
съответствие със счетоводните стандарти. Следва да се приеме за установено,
че те са редовно водени. За тези обстоятелства заключението се кредитира
като пълно и компетентно изготвено.
В заключението се сочи, че сумата, преведена от „Фератум България“
ООД на „Фератум Банк“, Малта, във връзка с договор за гаранция била в
размер 817,34 лева. Изложеното съставлява неотносим факт – при иск за
недължимо платено водещото е прякото имуществено разместване между
страните („даването“), като последващи парични транзакции между
реципиента и трето лице са правно ирелевантни. Отговорността на това трето
лице, което се твърди да е получило процесната сума, не е предмет на
настоящото дело. Предвид това, съдът не основава изводите си за фактите на
обсъждания експертен отговор. Оплакванията на въззивника „Фератум
България“ ЕООД в тази насока се намират за неоснователни.
За да бъде уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за
връщане на даденото без основание, ищецът е необходимо да докаже
единствено даването, а ответникът – основанието да го задържи (в този
смисъл изрично напр. решение № 227 от 22.03.2019 г. на ВКС по гр. д. №
896/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Г. М.; определение № 421 от
25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 592/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията
М. П.).
В настоящия случай ответникът не оспорва, че е получил от ищцовата
страна парична сума в размер на 7000 лева, от които потребителят оспорва
основанието за плащане на 2695 лева. Ответното дружество е следвало да
докаже пълно и главно основанието си да задържи сумата от 2695 лева. В
случая това не е сторено.
Като взе предвид характеристиките на съглашението, което се сочи като
основание за престацията, и на страните по него, съдът намира, че се касае до
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК –
кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е
физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични
потребности; липсват данни да действало с оглед на професионалната си
дейност. Потребителката В. В. се ползва от защитата, която императивните
норми на закона предоставят.
Следва да се разгледа на първо място въпросът за действителността на
договора за кредит, доколкото той обуславя наличието на основание у
ответника да задържи процесната сума. По този въпрос въззивният съд
намира следното:
Съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК " Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Явно е, че
ГПР е величината, чрез която следва да се изрази по ясен и разбираем за
4
потребителя начин оскъпяването на заетата сума. Ако в ГПР не са включени
всички посочени разходи, то потребителят е в невъзможност да прецени
финансовите последици от поемането на задължението. Посочването в
договора за кредит на ГПР, който не отговаря на действителния такъв, води
до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
В случая уговореното възнаграждение за гаранта „Фератум Банк“, част
от което е заплатено от ищцата, не е включено в ГПР по кредита. То
съставлява допълнителен разход за потребителя, който съпътства
задължаването му по договора. Не могат да се споделят оплакванията на
жалбоподателя, че понеже потребителят можел да избере опция
поръчителство от личен гарант, а не от „Фератум Банк“, то сключването на
договора за поръчителство с последното не било задължително условие за
получаване на кредита. По делото се установява, че предоставянето на гарант
или поръчител е задължителен елемент от процедурата за кандидатстване за
кредита – на потребителя се дава възможност да отбележи една от две
затворени опции – „личен гарант“ или „гаранция от Фератум банк“. В тази
насока са и твърденията на самия ответник в отговора на исковата молба, чрез
които се описва механизма на кандидатстване и отпускане на кредита.
Следователно, предоставянето на поръчител или гарант е условие за
сключването на договора. Свързаните с това разходи е следвало да се
включат в ГПР, а понеже е сторено противното – посоченият ГПР в размер на
49,11 % не отговаря на действителния такъв. Напротив, оскъпяването на
кредита при съобразяването на възнаграждението за гаранта достига 77 % на
годишна база – почти два пъти спрямо невярно посоченото такова. Нарушен е
чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което и на основание чл. 22 от ЗПК
процесният договор за потребителски кредит е недействителен.
При горните изводи, финансовата институция има основание да получи
само чистата стойност по кредита (чл. 23 ЗПК). Не се спори, че г-жа Б. е
заплатила на „Фератум България“ ЕООД по-голяма парична сума.
Потребителката търси заплащане на горницата между дължимите от нея 4305
лева и даденото в размер на 7000 лева е дадена без основание. На основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД тази горница се явява получена от дружеството без
основание. Искът следва да бъде уважен в цялост.
Поради съвпадение на крайните изводи на въззива с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да се потвърди като
правилно. Въззивната жалба е неоснователна.
По разноските:
С оглед изхода от делото на М. Б. следва да се присъдят сторените
разноски в размер на 150 лева за възнаграждение на вещо лице, изслушано
във въззивното производство.
На основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и с оглед изхода от спора следва да
се осъди „Фератум България“ ЕООД да заплати на адвокат Д. Б. адвокатско
5
възнаграждение в размер на 800 лева за въззивното производство. Доколкото
при определянето на размера му съдът не следва да се ръководи от
предвидените в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения минимуми (аргумент от СЕС от 25.01.2024 г. по дело
C‑438/22), ПдОС съобрази степента на фактическа сложност на делото:
събрани са както писмени доказателства, така и е слушана експертиза на
въззив, проведени са множество открити заседания, а що се касае до правната
сложност, тя не е висока – и съществува обилна и трайна съдебна практика, в
която са изяснени спорните правни въпроси.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 155 от 25.04.2023 г. по гр. дело №
1413/2022 г. по описа на РС – гр. Асеновград, II гр. състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв „Фератум България“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к.
„***“, бул. „**, да заплати в полза на адв. Д. Б. – ПАК, с личен № ***, с адрес
на кантората: гр. П., ул. „*** Д***“ № ***, парична сума в размер на 800
/осемстотин/ лева, представляваща възнаграждение за безплатна адвокатска
защита и съдействие във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6