№ 153
гр. С., 22.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря Радост Д. Гърдева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20242200500194 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 176/05.03.2024г. по гр.д.
№ 1404/2023г. на СлРС, с което е отхвърлен предявеният иск с правна
квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение
на ответниците З. М. К. , ЕГН: **********, с адрес гр. С., ул. „С.Е.“ № 9 и
М. Б. Д., ЕГН: **********, с адрес гр. С., м. „А.ч.“ ......, че ищецът П. Б. П.,
ЕГН: **********, със съдебен адрес гр. С., пл. „Х.Д.“ ......, е собственик на
основание договор за дарение на недвижим имот, представляващ
ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 67338.441.61 по кадастралната
карта и кадастралните регистри на гр. С., одобрени със Заповед РД-18-
31/19.04.2006 г. на изпълнителния директор на АК, последно изменение на
кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо поземления
имот е от 05.08.2022 г., с адрес на поземления имот гр. С., м. „С.“, с площ
от 2089 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана,
начин на трайно ползване: за вилна сграда, предишен идентификатор: няма;
номер по предходен план: 259, при съседи: 67338.441.60, 67338.441.62,
1
67338.441.85, 67338.441.64, 67338.303.129, ведно с построената в имота
СГРАДА с идентификатор 67338.441.61.1 , със застроена площ от 36 кв. м.
на един етаж, с предназначение - вилна страда - еднофамилна, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН и е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК П. Б. П. да
заплати на З. М. К. сумата от 1500,00 лв. разноски по делото - заплатено
адвокатско възнаграждение, а на М. Б. Д. - сумата от 700,00 лв. разноски по
делото - заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението е обжалвано изцяло от ищеца в първоинстанционното
производство.
Във въззивната жалба въззивникът заявява, че счита атакуваното
решение за неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Заявява, че по
делото е установено, че ответникът К. през 1992г. е продал процесния имот
на баща му, както и че през 2008г. отново ответникът К. се е снабдил с
нотариален акт по обстоятелствена проверка за същия имот и веднага след
това го е продал на ответницата М. Д.. Не се спори, че през 2012г. бащата
на ищеца е дарил на сина си този имот, като и съдът правилно е приел, че в
хода на производството ответникът К. не е успял да установи упражнено
от него владение върху имота за периода след като го е продал на бащата
на въззивника до продажбата на М. Д.. Твърди обаче, че съдът неправилно е
приел, че ответницата М. Д. е упражнявала владение и не го е изгубвала в
продължение на пет години поради което е придобила имота чрез
добросъвестно владение.
Счита, че владението й не е било явно и несъмнително, тъй като отв. Д.
не е довела до знанието на бащата на въззивника, а в последствие и на самия
него, че държи вещта като своя. Въпреки, че въззивникът-ищец и преди това
баща му като собственици, не са ползвали имота регулярно, но правото на
собственост може да се отнеме чрез неползване. Това би могло да стане ако
ответницата Д. бе манифестирала спрямо тях собственически намерения,
но такива доказателства не са събрани и ако владението не е
осъществявано явно, засегнатият собственик няма възможност поради
неведение да се брани. Действията на тази ответница са били спорадични и
в никакъв случай не установяват по безспорен начин цялостно
осъществяване на фактическата власт. Тоест спрямо въззивника и неговия
2
праводател фактическата власт не е демонстрирана явно, а изобщо не е
демонстрирана. Даже и да е закупувала траверси, то те са били поставяни
някъде около имота, а не в самия имот и по този начин не е успяла да
демонстрира собственически намерения. Владението, което е
осъществявала ответницата не е и несъмнено.
Въззивникът твърди, че е разбрал, че собствеността се претендира от
трето лице едва след като е извикан да даде показания по досъдебно
производство и едва от този момент намерение за собственост е
демонстрирано от М. Д. спрямо него. От този момент започва да тече
петгодишната давност на която тя се позовава. Като е приел обратното,
съдът е постановил едно неправилно и незаконосъобразно решение.
С оглед изложеното въззивникът моли да се отмени атакуваното
решение и вместо това да се постанови друго, с което съдът да признаете
за установено спрямо ответниците, че въззивникът е собственик на имота,
подробно описан в исковата молба и да отмените н. акт № 125 t.IV per. №
6029 н. дело № 492/2008г. на нотариус Р. С., рег. № 524, вписан с вх. Per. №
10183/23.12.2008г. акт № 183 т. XXXIV н. дело 8056/2008г.
Претендира присъждане на разноски.
В условията на евентуалност заявява, че след като
първоинстанционният съд е приел, че възражението на ответника К. за
придобиване на имота по давност чрез упражняване на владение е
неоснователно, не е обезсилил н. акт Хе 125 от 19.12.2008г. т. IV per. Хе
6029 н.д. 492/2008г. на нотариус Р. С. и е осъдил ищеца да му заплати
направените в производството разноски. Следователно спрямо този
ответник искът на ищеца се явява основателен и съдът не е следвало да го
осъжда да заплаща на ответника К. деловодни разноски. Съдът също така
е следвало да отмени констативния н. акт, издаден в негова полза по
обстоятелствена проверка и като не е направил това, е постановил
неправилно и незаконосъобразно съдебно решение.
Моли да се отмени същото в тази му част като неправилно и
незаконосъобразно.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна – З. М. К., е
3
подала писмен отговор, с който заявява, че въззивната жалба е
неоснователна, а първоинстанционният съд правилно, обосновано и
законосъобразно е постановил своето решение, след обсъждане на целия
обем от налични доказателства в тяхната съвкупност и цялост.
Въззиваемият заявява, че напълно обоснован и законосъобразен е изводът на
съда, че ответницата М. Б. Д. е придобила по давност като добросъвестен
владелец правото на собственост върху процесния имот. Правилно са
преценени показанията на разпитаните свидетели В.Господинова и Л.Ненов
за осъществяваното владение от тази ответница. Това владение е
манифестирано със самият нотариален акт за продажба на процесния
имот, както и с начина на ползването му лично от ответницата и нейни
близки, на които го е предоставила. Несъстоятелно е твърдението, че
нейното владение се изчерпва с помощта й да се поправи пътя до имота, а
самият ищец не е проявил никаква процесуална активност да установи
откога, дали и как е осъществявал владение върху този имот. Праводателят
на ищеца е придобил с нотариален акт за покупко-продажба процесния имот
от въззиваемия през 1992год. Преди да го дари на ищеца през 2012г.,
правото на собственост вече е било прехвърлено с нот.акт за покупко-
продажба от първия ответник на втората ответница през 2008г. По този
начин праводателят на ищеца вече е изгубил правото на собственост
съгласно разпоредбата на чл.99 от ЗС от момента на придобиването му от
друго лице. Това прехвърляне е било оповестено публично чрез вписването на
документа за собственост.
На следващо място въззиваемият-ответник сочи, че преди да
продаде имота на ответницата Д., той се е снабдил през 2008г. с
нотариален акт по обстоятелствена проверка за придобиване по давност на
1090/2090 ид.ч.от поземлен имот 67338.441.61, целият с площ от 2090 кв.м.,
и макар да няма материална доказателствена сила, тежестта за
оспорването на нотариален акт, издаден по реда на чл.587 от ГПК, се носи
от оспорващата страна, без да намира приложение разпоредбата на чл.193
от ГПК, а такова не е успешно проведено. Въпреки това, както и в
противоречие със събраните по делото свидетелски показания за
осъществено владение от негова страна за период от 10 години преди да се
снабди с този нотариален акт и да продаде на първата ответница целия
имот, съдът не е признал възражението му за придобиване по давност
4
процесния имот. Тъй като той е направил възражение, а не е предявен
насрещен иск срещу ищеца за придобиване по давност на процесния имот,
мотивите на решението нямат задължителна сила. Независимо от това
въззиваемият счита, че решението е правилно в частта, с която се приема,
че ответницата М. Д. е придобила правото на собственост по давност като
добросъвестен владелец. По тази причина искът за собственост на ищеца
правилно е отхвърлен като неоснователен.
На последно място сочи, че е неоснователно оплакването срещу
частта от решението относно присъдените разноски, тъй като
предявеният иск срещу двамата ответници е отхвърлен изцяло, а що се
касае до искането за отмяна на нотариалния акт по обстоятелствена
проверка, този иск не е самостоятелен - той е обвързан с оспорване на
правото на собственост, признато с атакувани охранителен акт.
С оглед всичко изложено първият въззиваем моли да се потвърди
атакуваното решение и да му се присъдят разноски за адвокатско
възнаграждение за тази инстанция.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
В същия срок не е подадена от този въззиваем насрещна въззивна
жалба.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна – М. Б. Д. е
подала писмен отговор, с който заявява, че въззивната жалба е
неоснователна, а атакуваното решение – валидно, допустимо и правилно.
Счита, че с оглед събраните доказателства, съдът е формирал вярна и
пълна фактическа обстановка, прави анализ на правните изводи, като излага
доводи, аналогични на поддържаните в първоинстанционното производство
относно фигурата на владението и констатираните проявления на
изискуемите елементи по отношение на нея и на другия ответник. Заявява,
че владението на ответниците е явно, несъмнено, непрекъснато, а и
необезпокоявано и са правилни констатациите на съда, че в изискуемия
давностен период никой не е смущавал владението на ответницата Д.,
никой не е отправял претенции към имота преди нейното заминаване за А. и
впоследствие- към нейната майка, до лятото на 2021 год. Правилни са и
мотивите на съда, че не представлява действие, което би прекъснало
5
владението, прехвърлителната сделка от 2012год сключена с родителите на
ищеца. С Решение № 1064 от 03.04.1969год. по гр.д.№ 51/1969год. на ВС е
прието, че не прекъсват съществуващото владение върху една вещ
претенциите и оспорванията на лица, които не са предявили иск срещу
владелеца, нито са наложили тяхна фактическа власт върху вещта повече
от 6 месеца. От своя страна ищецът П. никога не е установил фактическа
власт върху имота от момента на прехвърлянето му през 2012 год., което
се установява от показанията на първия разпитан по делото свидетел,
съсед и несвързан със страните по делото. Не са налице доказателства, че
праводателите на ищеца също така са установили владение върху имота.
Въззиваемата сочи, че в случая приложение намира и презумпцията на
чл.69 ЗС относно намерението на владелеца да държи вещта като своя. По
делото не са събрани доказателства във връзка с ползването на имота,
опровергаващи презумпцията при условията на пълно насрещно доказване.
Правилни са и мотивите на съда, че ответницата Д. е добросъвестен
владелец по смисъла на чл.70 ЗС, тъй като същата е получила владението
върху процесния имот на валидно правно основание- действителна правна
сделка. По делото не е установено при сключването на договора
ответницата да е знаела или да е могла да узнае дали прехвърлителят е
действителният собственик на продавания имот. Към момента на
придобиване на процесния имот в имотния регистър не са налице данни,
разколебаващи несъмнената собственост върху процесиите земи в лицето
на прехвърлителя. Последният е представил доказателства за установяване
по несъмнен начин на собствеността си върху процесния имот- а именно
нотариален акт № 125, том IV, рег.№ 6029, дело № 492/2008год., както и
актуални скица и удостоверение за данъчна оценка, в които е вписан като
собственик. Това прави неоснователни доводите, изложени във въззивната
жалба, че ответницата Д. не била довела до знанието на ищеца или на
неговия баща обстоятелството, че държи вещта като своя.
По-нататък въззиваемата заявява, че от събраните по делото
доказателства може да се изведе извод, че ответникът К. е придобил
процесния имот по давност. Ищецът никога не е установил фактическа
власт върху имота от момента на прехвърлянето му през 2012год., не са
налице доказателства, че праводателите на ищеца също така са установили
владение върху имота. Извод, че ищецът, както и неговите родители, дори
6
не са считали имота за свой, може да се изведе от обстоятелството, че
нито сделката от 1992год. нито втората прехвърлителна сделка, са
декларирани пред общината и никога никой друг не е заплащал местните
данъци за имота освен ответниците. Това по същността си представлява
признание на ответниците за неизгодни за тях факти пред приходната
администрация и пред други държавни органи, което ще доведе до
възникване на публични и местни задължения за тях. Това поведение е явно
манифестиране на владение.
Поради тези съображения въззиваемата счита за неправилни
съображенията на съда, че ответникът К. не е извършил действия, с които
да отнеме или да прекрати владението на ищеца или на неговите
праводатели- не е имало какво да се отнема или прекъсва. Твърди, че се е
установило от събраните по делото гласни доказателства, че ответникът
З. М. К. е владял процесния имот още преди 1991 год., което е продължило до
19.12.2008 год. когато е продал имота на ответницата Д..
Към момента на извършване на разпоредителната сделка от 2008 год.
прехвърлителят З. К. е притежавал правото на собственост върху
продавания имот, което е удостоверено с нотариален акт № 125, том IV,
рег.№ 6029, дело № 492/2008год. на нотариус Р. С.. Това от своя страна
означава, че към момента на сключване на разпоредителната сделка с
имота през 2012 год. между ищеца П. и неговите родители, последните вече
не са били собственици на имота и правото на собственост не е
прехвърлено на приобретателя. Следователно ищецът П. не е придобил
собствеността върху имота през 2012 год. и не притежава активна
материалноправна легитимация по иска.
Според въззиваемата, дори да се приеме, че към момента на
снабдяване с нотариален акт № 125, том IV, рег.№ 6029, дело № 492/2008
год. на Районен съд С., не са били налице кумулативно дадените
предпоставки по чл.79 от ЗС, самото снабдяване с нотариален акт поставя
началото на давностен срок по чл.79 от ЗС и доказва собственическото
отношение на ответника К. към имота. На 19.12.2008 год. ответницата Д.
е установила владение върху имота, като част от съдържанието на
правото и на собственост, присъединявайки владението на своя праводател
и от този момент тя е продължила да осъществява владение върху имота,
7
демонстрирано недвусмислено и категорично на всички.
Предвид всичко изложено въззиваемата моли въззивния съд да
потвърди атакуваното решение и да й присъди разноските за тази
инстанция.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
В същия срок не е подадена от тази въззиваема насрещна въззивна
жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, за него се явява
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
поддържа въззивната жалба, оспорва отговорите, моли да се отмени
обжалваното решение и да се уважи предявения иск. Развива в защита по
същество сходна аргументация на изложената във въззивната жалба.
Претендира разноски.
В с.з. въззиваем пор. № 2, редовно призован, не се явява лично, за него се
явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,
който оспорва жалбата, поддържа отговора си и моли за потвърждаване
на атакувания акт, развива подробни съображения. Претендира
присъждане на разноските за въззивното производство, представя списък.
В с.з. въззиваема пор.№ 3, редовно призована, не се явява лично, за нея
се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,
който оспорва жалбата, поддържа отговора си и моли за потвърждаване
на атакувания акт, развива подробни съображения.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
8
пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението,
е пълна, правилна, фактологически вярна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК,
препраща своята към нея. Въззивният състав споделя и крайните правни
изводи на РС.
Свидетелските показания, поставени в основата на фактическите
констатации наред с приетите и неоспорени писмени доказателствени
средства въззивният съд възприема и кредитира в същата степен, както и
първоинстанционния, като се солидализира изцяло с доводите, изложени в
анализа на доказателствата.
Релевираните с въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Съдът е бил сезиран с предявени при условията на пасивно субективно
съединяване положителни установителни искове с правна квалификация чл.
124 ал. 1 от ГПК за признаване за установено между страните, че ищецът е
собственик на основание договор за дарение на недвижим имот,
представляващ ПИ с идентификатор 67338.441.61 по КККР на гр. С., с адрес
гр. С., м. „С.“, с площ от 2089 кв. м., номер по предходен план: 259, ведно с
построената в имота сграда с идентификатор 67338.441.61.1 , със
застроена площ от 36 кв. м. на един етаж, с предназначение - вилна страда
- еднофамилна.
Втората ответница е предявила в условията на евентуалност
обратни искове против първия ответник с правна квалификация чл. 189, ал.
1, изр. първо ЗЗД, вр. чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за продажба на
недвижим имот, обективиран в н.а. № 126, том IV, рег. № 6031, дело №
521/2008 г. на Нотариус Р. С., рег. № 524 на НК и с правна квалификация чл.
189, ал. 1, изр. второ ЗЗД, вр. чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД за осъждането
му да й върне сумата от 21855,40 лв., представляваща заплатена продажна
цена по договора, получена на отпаднало основание, заедно с обезщетение за
забава в размер на законовата лихва от предявяване на исковата молба -
30.10.2023 г. до окончателното й изплащане.
Първоначалните и евентуалните обратни искове са допустими, тъй
9
като съгласно приетото в т. ЗБ от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4
от 2014 г., собственикът има правен интерес да предяви иск за собственост
срещу лицето, което се е разпоредило със собствения му имот преди
завеждане на исковата молба. По принцип правен интерес от предявяване на
установителен иск за собственост е налице винаги, когато ответникът
оспорва или смущава правото на собственост на ищеца с фактически или
правни действия. Такива правни действия са както искането за издаване на
констативен нотариален акт за собственост, така и извършването на
прехвърлителна сделка с имота. В последния случай, ако собственикът
предяви иск само против приобретателя и по делото бъде установено, че
последният не е придобил правото на собственост на деривативно
основание, защото праводателят му не е бил собственик, праводателят
няма да е обвързан от постановеното решение, тъй като не е бил страна по
делото. Това ще наложи воденето на нов процес отделно срещу него, което
би било процесуално неикономично. Затова действителният собственик има
правен интерес да установи правото си на собственост както срещу
приобретателя, така и срещу праводателя по сделката, който чрез
правните си действия /изявена воля за прехвърляне на несобствения имот/
фактически е оспорил правото на собственост на действителния
собственик. От своя страна това дава възможност за предявяване на
евентуални обратни искове за уреждане на отношенията между
праводателя и приобретателя по сделката в случай, че искът се окаже
основателен.
Допустими са и предявените като евентуални искове на втората
ответница против първия ответник по чл. 189 ал. 1, вр. чл. 87 от ЗЗД и чл.
55 ал.1 от ЗЗД, като те имат характер на обратни искове. Нормата на чл.
219 ал. 3 от ГПК да сочи, че “страната, която има обратен иск срещу
третото лице, може да го предяви за съвместно разглеждане едновременно
с искането за привличане“, а в случая имаме двама ответници, които са
главни страни, като за втората е съществувал правен интерес да привлече
първия ответник като помагач и да предяви срещу него – при условията на
евентуалност - обратните си искове и макар че по принцип процесуалният
закон не е уредил забрана за привличане като трето лице-помагач от една
главна страна друга главна страна, която се намира в същото процесуално
качество /в случая на ответната страна/, няма и забрана да бъде предявен
10
обратен иск под евентуалност от един ответник срещу друг ответник за
постановяване на общо решение по главните и обратните искове. След като
в качеството си на главна страна първият ответник също е обвързан от
мотивите на решението, както е прието в т.3Б на ТР №4/2016г., то не е
необходимо той да бъде привличан като подпомагаща страна, след като и
по този начин ще се достигне до процесуална икономия и безпротиворечиво
установяване на общите факти между обикновените другари, съответно
до решаване със сила на пресъдено нещо на възникналите правни спорове
както между ищеца и ответниците, от една страна, така и между
ответниците, от друга. Достатъчно е, че са налице изискуемите условия за
предявяване на обратен иск - правопораждащите факти по пъроначалния и
тези по обратния да произтичат от едно и също правоотношение, или от
различни, но намиращи се в причинна връзка правоотношения и решението
по първоначалния да е с преюдициален характер.
Така ищецът обосновава твърдяното от него вещно право на
собственост с придобиването му чрез деривативен способ през 2012г.,
когато неговите родители са сключили с него договор за дарение, оформен с
н.а. № 82 от 01.11.2012г., н.д. 845/12г. по силата на който са му прехвърлили
собствеността върху ПИ с идентификатор 67338.441.61 по КККР на гр. С. в
м. „С.“, с площ от 2089 кв. м., номер по предходен план: 259, ведно с
построената в имота едноетажна сграда със застроена площ от 36 кв. м.
Праводателите му – негови родители, също са придобили собствеността /в
режим на СИО/ чрез деривативен способ – договор за покупко-продажба от
1992г., оформен с н.а. №115 от 21.05.1992г., н.д. 1388/92г., с който първият
ответник – З. К. е продал на баща му имота, тогава с пл.сн. № 259 и площ
от 2 дка, ведно с постройка – вила, с площ от 30 кв.м.
От своя страна втората ответница – М. Д., се легитимира като
собственик на същия имот - ПИ с идентификатор 67338.441.61 по КККР на
гр. С. в м. „С.“, с площ от 2090 кв. м., номер по предходен план: 259, ведно с
построената в имота едноетажна сграда със застроена площ от 36 кв. м. –
въз основа на договор за покупко-продажба, сключен с първия ответник – З.
К. през 2008г., оформен с н.а. № 126 от. 19.12.2008г., н.д. 521/2008г.
Първият ответник – продавач и по двете сделки, фактически не
заявява свои права върху имота и в отговора на исковата молба сочи
11
изрично, че от 2008г. до момента е престанал да се интересува от
състоянието н апроцесния имот, който е отписан от неговата партида в
края на същата година, както и че през периода от 2008г. насам не е имал
никакви претенции към имота.
Тъй като защитата, търсена от ищеца, се изразява в признаване на
правото му на собственост към момента на предявяване на исковата молба,
съдът следва да анализира събраните доказателства и установените въз
основа на тях факти и привеждайки ги към приложимите правни норми, да
констатира единствено дали към настоящия момент ищецът е собственик
на спорния имот. Както се посочи вече – първият ответник – З. К., е
отрекъл да има претенции към имота към момента. Отбранителната теза
само на втората ответница – М. Д., се изразява в противопоставяне на свое
изключително собственическо право върху имота и с оглед направените
възражения, съдът следва да съпостави конкуриращите се и препокриващи
се претенции и да достигне до извода кому принадлежи вещното право и с
оглед това -–да уважи или отхвърли положителния установителен иск на
ищеца. Възраженията на ответницата са две и са в отношение на
евентуалност помежду си. Тя твърди, че е собственик по силата на
прехвърлителна сделка, а ако този довод се счете за неоснователен – заявява
право на собственост въз основа на оригинерен способ – изтекла придобивна
давност.
Безспорно през 1992г., когато ответникът З. К. е продал н абащата на
ищеца процесния имот, правото на собственост е преминало в
патримониума на последния и няма спор, че праводателят е бил собственик.
Нормата на чл. 77 от ЗС разписва, че правото на собственост се придобива
чрез правна сделка или по давност /или по други определени в закон начини/.
Спорният въпрос е дали през 2008г., когато втората ответница М. Д. е
сключила сделка за покупка на имота отново с първия ответник З. К., е
настъпил транслативен ефект и правото на собственост е могло да
премине в нейния патримониум, тъй като се оспорва, че в този момент то е
принадлежало на праводателя.
В този смисъл са въведени твърдения, че придобитото право на
собственост през 1992г. от бащата на ищеца е изгубено поради повторното
му придобиване чрез способа на давностно владение от продавача
12
/ответника З. К./, който за целта се е снабдил през 2008г. с констативен
нотариален акт № 125 от 19.12.2008г. за 1090/2090 ид.ч. от имота. Този
нотариален акт не се ползва със задължителна материална
доказателствена сила относно отразените от нотариуса констатации и в
исковия процес относно правото на собственост е открит пътя на
опровергаването им с всички годни, допустими и относими доказателствени
средства.
Въззивният съд не намира за доказани твърденията за валидно изтекла
придобивна давност в полза на първия ответник през периода между 1992г.
и 2008г. В тежест на страната, позоваваща се на оригинерния способ за
възникване на право на собственост чрез добросъвестно или
недобросъвестно владение, е да докаже наличието на установените в
нормата на чл. 79 от ЗС и приети в практиката белези – обективни -
владелецът да държи вещта, да си служи с нея и да я употребява, т.е. да
упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица
да въздействат върху същата вещ и едновременно с това – субективни –
владелецът да има намерение да държи вещта като своя, да изключва
случайния характер на фактическата власт върху вещта, тя да бъде израз
на воля трайно да се държи вещта за себе си, да отблъсква евентуалното й
владение от други лица, включително от собственика. Освен това
владението трябва да е непрекъснато /да не е загубено за повече от 6
месеца/, да е несъмнено, спокойно /да не е установено по насилствен начин/ и
явно /да не е установено по скрит начин/. Още е необходимо, за да настъпи
придобивният ефект на оригинерния способ спрямо недвижим имот, освен
елементът на владението с посочените белези, да изтече и определен период
от време – собствеността възниква след осъществяване на признаците на
владение в продължение на 10 години, респективно - 5 години, ако
владението е добросъвестно.
Приведени към настоящия случай горните изисквания не намират
своето пълно проявление в установените факти. Не издържа критика
аргументът, че ответникът е продължил да заплаща данъците за имота до
2008г., не само защото това не обективира действия по ограничаване
правата на собственика, а и защото самият той заявява, че многократно е
ходил при бащата на ищеца да настоява имотът да бъде деклариран и
партидата да бъде променена на негово име, за да си плаща дължимите
13
данъци. Установените посредством свидетелските показания посещения на
имота са няколко, до към 2000г., и също не притежават белезите на своене
и демонстриране на явно намерение за отблъскване на собственика поради
настъпило изменение в субективното отношение към имота, което да е
открито, недвусмислено и достигнало до знанието на последния. Само
фактът, че собственикът не ползва имота, не е достатъчен той да загуби
правото си и ако сам /или чрез другиго/ не упражнява фактическа власт за
себе си, не означава, че се е отказал от правата си. Необходимо е активно
действие от владелеца-претендент, който да отнеме владението като
афишира вътрешната си представа, че имотът е негов. Също липсва и
непрекъснат 10 годишен период, доколкото няма условия за позоваване на
кратката придобивна давност.
Поради това към датата на сключване на договора за продажба през
2008г. между двамата ответници, продавачът – първият ответник З. К. -
не е бил собственик на прехвърляния имот.
Следователно правото на собственост не е преминало чрез
деривативен способ в този момент върху втората ответница М. Д..
Другата линия на „историята“ на имота се развива чрез сключването
на договор за дарение през 2012г., когато приобретателят /и съпругата му/
по прехвърлителната сделка от 1992г. – родители на ищеца – прехвърлят на
сина си правото на собственост чрез н.а. № 82 от 01.11.2012г., н.д.
№845/12г.
По смисъла на чл. 77 от ЗС, собственически права, възникнали за едно
лице по силата на сделка, могат да бъдат изгубени, ако друго лице ги
придобие по давност при осъществяване на определени условия. По принцип
само от собственика зависи дали, кога и как ще осъществява правомощията
си и дори и временно да е лишен от някое от тях, собствеността си остава
негова. Това базово правило обаче търпи промяна, когато с фактическата
си намеса друго лице – несобственик, упражнява фактическа власт за себе
си в продължение на определен период от време по начин, противопоставим
на собственика и това води до изгубване на правото от последния.
Така, от една страна посредством гласните доказателствени
средства, се установява, че след 1992г. до 2012г. родителите на ищеца не са
упражнявали елементите, изпълващи съдържанието на правото на
14
собственост – владение, ползване и разпореждане, а след 2012г., когато са
прехвърлили имота на ищеца, той също не е осъществявал пълноценно
правата си и не ги е заявявал до 2022г.
От друга страна се установява, че след 2008г., когато е сключена
сделката с първия ответник – несобственик З. К., втората ответница М. Д.
е предприела активни действия по упражняване на предполагаемите си
собственически правомощия. Тя е започнала дейности по укрепяване на пътя
до имота и е съборила сградата с намерение да построи нова. В
продължение на няколко години, както до заминаването й за А. през 2018г.,
така и след това, ответницата е упражнявала лично и чрез близки –
нейната майка, власт върху имота. Посещавала го е необезпокоявано сама и
с майка си, последната е ходела по няколко пъти в година да реже, полива и
поддържа дръвчетата и храстите, канела свои приятелки на разходка и
барбекю, контактували са със съседи, които са знаели за плановете и всички
са били наясно, че имотът е „на М.“. Никой друг не е предявявал претенции
към него и не е оспорвал фактическото състояние до 2022г., когато ищецът
е заявил, че го счита за свой.
Всичко това, разгледано в светлината на правната норма на чл. 79 от
ЗС, сочи на осъществявано добросъвестно владение от страна на втората
ответница, чийто изискуем 5 годишен срок е успешно изтекъл преди
завеждането на исковата молба и е довел до трансформиране на
фактическото състояние в правно.
Съдът приема, че е приложима хипотезата на чл. 79 ал. 2 от ЗС и
ответницата следва да се припознае като добросъвестен владелец, тъй
като в момента на сключване на договора за продажба от 2008г. с първия
ответник тя не е знаела и не е могла да знае, че праводателят й не е
собственик и вещноправният ефект на сделката не е настъпил. Договорът е
сключен в изискуемата нотариална форма и от описанието в нотариалния
акт на приложените документи е видно, че продавачът се е легитимирал
пред нотариуса като собственик на целия имот с констативен н.а.
№117/1975г. и констативен н.а. №125/2008г., липсвали са вписвания в
имотния регистър, опровергаващи правата на продавача, поради което не
може да се счете по никакъв начин, че купувачката е знаела, че
праводателят й не е носител на вещното право на собственост. Така в този
15
момент за нея е съществувало такова правно основание да владее имота,
годно да я направи собственик, при възникването на което е била налице
добросъвестност. В тази хипотеза самото правно основание представлява
демонстриране на завладяването и поставя начало на петгодишния
давностен срок, през който ако владелецът упражнява необезпокоявано и
непрекъснато фактическата си власт, придобива собствеността.
Намерението си за своене тя е демонстрирала явно и недвусмислено спрямо
всички, а тъй като не е знаела, че друго лице е действителният собственик,
не би могла да противопостави конкретно на него corpus и animus.
Доколкото самият той /ищецът или преди 2012г. – родителите му/ не са
оспорвали положението, не е имало и необходимост ответницата М. Д. да
отблъсква претенциите им. Владението й не е било прекъснато нито чрез
някакви други действия, нито чрез вписването на транслативната сделка
от 2012г., когато с н.а. №82/01.11.2012г. родителите на ищеца са му дарили
имота, тъй като това правно действие е извън изброените в чл. 116 б. „б“
от ЗЗД хипотези, които прекъсват течението на придобивната давност.
Това може да стане сам с извършване на действия на собственика,
предприети срещу самия владелец, които смущават владението и водят до
прекъсване на давността, но разпореждането с имота и вписването на
сделката не представляват такива действия. С извършването им нито
придобивната давност е прекъсната, нито ответницата се е превърнала в
недобросъвестен владелец, щом добросъвестността й е съществувала при
възникване на правното основание за стартиране на владението през 2008г.
Така към края на 2013г. нейното добросъвестно владение се е
трансформирало по оригинерен начин в право на собственост и тя не го е
изгубила от ищеца след този момент по описаните по-горе причини – тя е
продължила лично и чрез майка си да упражнява правомощията на
собственик, а ищецът няма данни да е установил от своя страна владение
срещу нея.
Ето защо, след като се установява, че към момента на предявяване на
положителния установителен иск правото на собственост върху спорния
имот принадлежи на втората ответница М. Д., това изключва едноличното
му притежаване от ищеца.
Исковете му са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени спрямо
16
двамата ответници. Искането по чл. 537 ал. 2 изр. посл. от ГПК за отмяна
на констативен н.а. №125 от 19.12.200. по н.д. № 492/2008г. не е
самостоятелен иск, а правна последица и с оглед отхвърлянето на
положителния установителен иск, без да е предявен отрицателен
установителен иск, съдът не следва да се произнася по него, независимо, че
възражението на първия ответник, че е бил собственик на спорния имот
към момента на прехвърлянето му на втората ответница, не е прието за
доказано.
Неуважаването на главните искове предотвратява разглеждането и
произнасянето по евентуалните обратни искове, предявени от втората
ответница против първия. Поради техния характер съдбата им е свързана
със съдбата на първоначалния иск, тъй като между правопораждащите
факти на първоначалния иск и тези на обратния иск има причинна връзка и
последният подлежи на разглеждане при уважен първоначален иск, който в
случая е отхвърлен.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд
счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде
потвърдено изцяло, включително и по отношение на присъдените разноски.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази
инстанция лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са
направени и заплати тези на въззиваемия З. К. в размер на 600 лв.
адвокатско възнаграждение, въззиваемата М. Д. не е доказала направени
разноски и такива не следва да й ес присъждат.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение №
176/05.03.2024г. по гр.д. № 1404/2023г. на СлРС.
ОСЪЖДА П. Б. П. да заплати на З. М. К. направените разноски по
делото за въззивното производство в размер на 600 лв.
17
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18