№ 3713
гр. София, 12.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100510554 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №20136559 от 10.06.2021 г., постановено по гр. д. № 41816/2019 г. на
Софийски районен съд, 154 състав, е признато за установено по предявените искове с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240,
ал. 1 ЗЗД и чл. 422 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С. Н. Й., ЕГН **********,
дължи на „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 1141,54 лева, представляваща
главница по договор за паричен заем № 2023491 от 05.03.2014 г., сключен между „И.А. М.“
АД и С. Н. Й., вземанията по който са прехвърлени в полза на „А.ЗА С.НА В.“ ООД,
съгласно приложение № 1 от 01.02.2016 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., ведно със законна лихва за периода от 30.05.2018 г. до
изплащане на вземането, както и сумата от 533,85 лв., представляваща лихва за забава за
периода от 26.06.2014 г. до 30.05.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 34532/2018 г. по описа на СРС, 154
състав, като е отхвърлен искът за лихва за забава до пълния предявен размер от 677,27 лв.
Решението е обжалвано изцяло от ответницата в първоинстанционното производство -
С. Н. Й., действаща чрез назначения й особен представител. Изложените доводи във
въззивната жалба са за неправилност на решението. Твърди се, че уговорените клаузи за
възнаградителна лихва са нищожни на основание чл. 26 ЗЗД като противоречащи на
добрите нрави, представляват злоупотреба с право и противоречат също на чл. 143, ал. 1, т. 5
1
ЗЗП. Поддържа се, че допълнително начислените разходи за обслужване на кредита по
договора също са нищожни на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. с чл. 33 ЗПК и чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД. Излагат се подробни съображения за неравноправност на клаузите от договора,
касаещи възнаградителната лихва и начислените разходи за обслужване на кредита. В тази
насока се цитира практика на СЕС и разпоредби от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. Моли се да се уважи въззивната жалба, като предявените искове бъдат
отхвърлени изцяло.
Ответникът по въззивната жалба - „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД, действащ чрез процесуалния
си представител, е депозирал в законовоустановения срок отговор на въззивна жалба. В
отговора се излагат съображения за правилност и законосъобразност на решението на
районния съд и се оспорва като неоснователна въззивната жалба. Претендира се присъждане
на сторени разноски от въззиваемото дружество в размер на 100 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени
на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и приложимото
право, което очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за неоснователни.
Въззивният съд не установи при служебната проверка нарушение на приложими
императивни материално правни норми от страна на районния съд, включително липсват
неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП, Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
и практиката на СЕС, на които да се основава дължимостта на процесните вземания на
„А.ЗА С.НА В.“ ЕАД – а именно сумата от 1141,54 лева, представляваща главница и сумата
от 533,85 лв., представляваща лихва за забава за периода от 26.06.2014 г. до 30.05.2018 г.
За да постанови обжалваното съдебно решение, с което исковете са уважени,
2
първоинстанционният съд е приел за установено наличието на валидно възникнало
облигационно правоотношение между „И.А. М.“ АД и С. Н. Й., чийто правопораждащ
юридически факт е процесният договор за паричен заем № 2023491 от 05.03.2014 г. Видно
от удостоверителното изявление на ответника за получаването, обективирано в клаузата на
чл. 4 от договора за кредит, в която част същият има характер на разписка, заемодателят е
изпълнил задължението си за реално предоставяне на заемната сума в размер на 2400 лв.,
предмет на същия. С това, в полза на „И.А. М.“ АД е възникнало вземане в размер на
съответните седмични вноски, включващи главница и възнаградителна лихва, а в тежест на
ответника С. Н. Й. - насрещното задължение за тяхното заплащане при настъпване на
уговорените падежи съгласно чл. 3, т. 5 от договора. С настъпване изискуемостта и на
последната погасителна вноска - 29.10.2014 г. за ответника С. Н. Й. се е породило
насрещното задължението да върне на заемодателя „И.А. М.“ ЕАД непогасените суми по
процесния договор за паричен заем № 2023491 от 05.03.2014 г. Вземанията по процесния
договор за паричен заем са прехвърлени от „И.А. М.“ АД в полза на „А.ЗА С.НА В.“ ООД,
чийто правоприемник към настоящия момент е ищецът „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД, по силата на
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., като от приложение № 1 от
01.02.2016 г., представляващо неразделна част от договора, се установява, че същият има за
предмет и вземанията срещу ответника С. Н. Й., поради което съдът прави извод, че
процесният договор за потребителски заем е част и се обхваща от предмета на сключения
между „И.А. М.“ АД, от една страна, и „А.ЗА С.НА В.“ ООД, от друга страна, договор за
цесия от 16.11.2010 г. Длъжникът следва да се счита за уведомен за настъпилата промяна в
кредитора на вземанията по процесния договор за паричен заем с получаване на
уведомлението, заедно с препис от исковата молба, представляващо новонастъпил факт,
чието правно значение е съобразено от районния съд съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. В случая
ищецът претендира главница в размер на 1141,54 лв., която сума съответства на
извършените от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза изчисления, която
районният съд обосновано е кредитирал. С оглед извода относно съществуването на
главното задължение, в правната сфера на кредитора е възникнало и акцесорното такова на
основание чл. 30, ал. 3 от общите условия. Съгласно посочената клауза, при забава за
плащане на някоя от погасителните вноски заемателят дължи на заемодателя законната
лихва върху просрочената сума за всеки ден забава. От приетата съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че лихвата за забава възлиза в размер на 677,27 лв. за периода от
26.06.2014 г. до 30.05.2018 г.
Изложените правни аргументи на районния съд са законосъобразни, обосновани са,
при правилно прилагане на закона и след анализ на събраните по делото доказателства,
поради което настоящият състав счита, че постановеното решение е правилно и следва да се
потвърди изцяло.
По възражението на въззивника за нищожност на клаузите от процесния договор,
касаещи размера на възнаградителната лихва и начислените разходи за обслужване на
кредита:
3
Напълно обосновано районният съд не е разгледал тези възражения, като неотносими
към предмета на съдебното производство. От приетата съдебно счетоводна експертиза се
установява, че размерът на възнаградителната лихва и начислените разходи за обслужване
на кредита са платени от длъжника на кредитора доброволно още преди цедирането на
вземанията по договора в полза на „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД. В тази насока предмет на
процесните искове са само вземания за главница и мораторна лихва. Ето защо няма как
съдът да обсъжда възражения за нищожност на клаузи от договора, които не са източник на
процесните вземания. Действителността на клаузите от процесния договор, касаещи размера
на възнаградителната лихва и начислените разходи за обслужване на кредита, са извън
предмета на настоящото съдебно производство. Ако длъжникът счита, че действително тези
клаузи са нищожни, неравноправни по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 05.04.1993 г. и практиката на СЕС, то същият може да предяви съответни
искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу кредитора за възстановяване на платените
доброволно суми за възнаградителната лихва и начислените разходи за обслужване на
кредита. Така в евентуално бъдещето заведено съдебно производство с посочения предмет,
който е различен от настоящия, съдът ще може да извърши преценка за твърдяната
неравноправност на клаузите. Поради гореизложените съображения това възражение е
неотносимо към предмета на настоящото съдебно производство, поради което не може и не
следва да бъде обсъждано по същество.
Напълно неотносими към предмета на съдебното производство са и останалите
възражения, обективирани във въззивната жалба. Те са твърде общи, без никаква
конкретика, поради което няма как да се обсъждат в детайли от въззивния съд и няма как да
се отразят на правилността на обжалваното решение.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението на районния съд
следва да се потвърди изцяло.
Поради неоснователността на въззивната жалба, въззиваемият на основание чл. 78, ал.
8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ има
право на сумата 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение, както и на сумата от 150 лева,
внесена като депозит за назначения на въззивника особен представител.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20136559 от 10.06.2021 г., постановено по гр. д. №
41816/2019 г. на Софийски районен съд, 154 състав.
ОСЪЖДА С. Н. Й. с ЕГН:********** да заплати на „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД, ЕИК
******* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК разноски за въззивната инстанция в
размер на общо 250 лева, от които 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение и 150 лв. –
внесен депозит за особен представител.
4
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5