№ 3282
гр. София, 04.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20231100503044 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №1736 от 07.03.2022 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с
решение от 08.07.2022 г., постановено по гр. дело №67417/2021 г. по описа на
Софийския районен съд, 78 състав е отхвърлен предявеният положителен
установителен иск по реда на чл. 422 ГПК от ЗК „Л.И.“ АД за признаване за
установено по отношение на „Д.З.“ АД, че на основание чл. 411 КЗ му дължи
сумата от 1 149,25 лв., представляваща регресно вземане за заплатено
застрахователно обезщетение за настъпило ПТП на 01.04.2016 г. във
Федерална Република Германия.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца ЗК „Л.И.“ АД,
с която обжалва същото като неправилно и необосновано. Поддържа се, че
доколкото деликтът е настъпил на територията на Република Германия,
приложимо към настоящия случай е немското право. Въззивникът се позовава
на чл. 59, §2, изр. 1 от Застрахователния кодекс на Германия, съгласно който
щетите се делят на половина. Цитира се практика на Върховния съд на
Федерална република Германия. Излагат се доводи, че двете застрахователни
компании – на камиона и ремаркето, формират двойна застрахователна
полица, тъй като комбинацията от влекач и ремарке трябва да се разглежда
като единна оперативна единица. По изложените съображения се иска отмяна
на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск
да бъде уважен. Претендират се разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от
1
„Д.З.“ АД, с който оспорва същата като неоснователна и молив въззивния съд
да я остави без уважение. Поддържа, че решението на първоинстанционния
съд е правилно и обосновано, постановено в съответствие с европейското
законодателство и юриспруденция. Заявява, че правилно в настоящия случай
първоинстанционният съд е приел, че е приложимо българското право и по-
конкретно чл. 479 от ЗК. При условията на евентуалност се прави възражение
за погасителна давност, като се твърди, че претендираното вземане е било
погасено с изтичане на петгодишна погасителна давност, считано от датата на
извършеното плащане. Предвид изложеното се иска потвърждаване на
обжалваното първоинстанционно решение като правилно и отхвърляне на
подадената срещу нея въззивна жалба като неоснователна. Претендират се
разноски.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу
подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна
и допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са
ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да
променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да
се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Въззивният съд
намира, че същото е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите изложени от СРС. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от
него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
2
материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни
мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между
страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Основният спорен въпрос по делото е по отношение на приложимото
материално право. Приложимото право по граждански и търговски дела в
рамките на Европейския съюз се определя по реда на Регламент (ЕО)
№593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година
относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) и по реда на
Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли
2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения
(Рим II). Правният източник се определя в зависимост от вида на
облигационното правоотношение, предмет на правния спор – дали произтича
от договорно или извъндоговорно правно основание, като същите са
автономни понятия на европейското право.
Понятието "договорно задължение", по смисъла на член 1 от Регламент
"Рим I", обозначава доброволно поето правно задължение от дадено лице
спрямо друго. Що се отнася до понятието "извъндоговорно задължение" по
смисъла на член 1 от Регламент "Рим II", това понятие касае "дела относно
деликтна или квазиделиктна отговорност" по смисъла на член 5, точка 3 от
Регламент "Брюксел I", обхваща всяко искане, което има за цел да ангажира
отговорността на ответника и което не се отнася до "дела, свързани с договор"
по смисъла на точка 1 от този член 5 (решение ÖFAB, C-147/12). Освен това
следва да се има предвид, че съгласно член 2 от Регламент "Рим II"
последният се прилага спрямо задълженията, произтичащи от вреда, тоест
спрямо всяко засягане в резултат на непозволено увреждане, неоснователно
обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие или culpa in
contrahendo. С оглед на изложените съображения, под "извъндоговорно
задължение" по смисъла на Регламент "Рим II" следва да се разбира
задължение, произтичащо от някое от събитията, посочени в член 2 от този
регламент.
За правилното решаване на спора следва да се има предвид и
практиката на Съда на Европейския съюз, която съгласно чл. 267, вр. чл. 4,§3
ДФЕС има задължителна сила за всички национални юрисдикции на
държавите членки. От практиката на Съда по приложение на Регламент Рим I
(вж. например C-375/13) следва, че само правно задължение, което е поето
доброволно от едно лице спрямо друго и на което се основава искът на
ищеца, се отнася до "дела, свързани с договор", по смисъла на член 5, точка 1
от този регламент.
Задължението на застрахователя да обезщети причинената на
пострадало лице вреда произтича не от тази вреда, а от договора, който го
обвързва с отговорното застраховано лице. Това обезщетение следователно
произтича от едно договорно задължение, поради което приложимото към
това задължение право трябва да бъде определено в съответствие с
3
разпоредбите на Регламент "Рим I" и по- конркетно чл. 7, §2.
Тъй като задължението на застрахователя да покрие гражданската
отговорност на застрахования по отношение на пострадалото лице произтича
от договора за застраховка, сключен със застрахования, условията при които
застрахователят може да упражни правата на пострадалото при
пътнотранспортното произшествие лице срещу отговорните за
произшествието лица, се определят от националното право, уреждащо
посочения договор за застраховка - член 7 от Регламент "Рим I". Доколкото
приложимото право не е било избрано от страните, договорът за застраховка
се урежда от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване
на застрахователя, а именно - българското право.
Нормативният източник, който урежда спорното правоотношение на
национално равнище е Кодексът за застраховането в сила от 01.01.2016 г., тъй
като процесното ПТП е настъпило на 01.04.2016 г. Разпоредбата на чл. 479 КЗ
урежда две хипотези - първата касае вреди, нанесени от ремарке по чл. 481,
ал. 1, изречение второ и ал. 2, т. 3, което е свързано с моторно превозно
средство и е функционално зависимо от това моторно превозно средство по
време на движение, и/или когато то се е откачило по време на движение, а
втората касае вреди, нанесени от ремарке, което не е свързано с моторно
превозно средство и не е функционално зависимо от моторно превозно
средство, не е било в движение, както и при самозадвижване.
От събраните по настоящото дело доказателства следва, че в случая се
касае за хипотезата на чл. 479, ал. 1 вр. чл. 481, ал. 1, изречение второ и ал. 2,
т. 3 КЗ - ремарке, което е свързано с моторно превозно средство и е
функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на
движение, в който случай вредите се покриват от застрахователя по
задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите,
свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно
средство. Обратно, вредите, нанесени от ремарке, което не е свързано с
моторно превозно средство и не е функционално зависимо от моторно
превозно средство, не е било в движение, както и при самозадвижване, се
покриват от застрахователя по задължителната застраховка "Гражданска
отговорност" на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на
ремаркето, каквато хипотеза в случая не е налице.
По изложените съображения предявеният иск срещу застрахователя на
ремаркето по застраховка „Гражданска отговорност“ се явява неоснователен
и следва да бъде отхвърлен. Предвид изначалната недължимост на
претендираната сума, не е необходимо разглеждане на възражението за
погасителна давност, въведено от ответника, поддържано и с подадения
отговор на въззивната жалба.
Поради съвпадение на крайните изводи да двете съдебни инстанции,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно, а подадената
въззивна жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна и
недоказана.
4
По разноските:
Предвид изхода от спора, право на разноски има въззиваемата страна,
която претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, в определен
от съда размер. Предвид липсата на правна и фактическа сложност по делото,
броя на проведените съдебни заседание /едно/ и обстоятелството, че пред
въззивната инстанция не са допуснати и събрани нови доказателства и като
съобрази разпоредбите на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, съдът определя на въззиваемия
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №1736 от 07.03.2022 г., поправено по реда
на чл. 247 ГПК с решение от 08.07.2022 г., постановено по гр. дело
№67417/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 78 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,ал.3, вр.ал. 8 ГПК ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. **** да заплати на
„Д.З.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
**** сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5