Р Е Ш Е Н И Е
№2078/15.5.2019г.
гр.
Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ районен СЪД, гражданско ОТДЕЛЕНИЕ, ХХІ състав, в публично заседание на деветнадесети април, през две хиляди и деветнадесета година,
проведено в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: M.M.
при участието секретаря Д.П., като разгледа докладваното от съдия М. гр. дело №13271 по описа на Варненски районен съд за 2018г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно и кумулативно съединени искове от ******************************, със
седалище и адрес на управление *** срещу В.Х.В., ЕГН **********,*** за осъждане на ответника да заплати сумата от 13465,93 лева съставляваща
главница по договор за кредит
за текущо потребление от 24.10.2017г., сумата от 704,78 лева – договорна
лихва за периода 10.02.2018г. – 30.08.2018г.,
сумата от 18,78 лева – обезщетение за забава за периода
11.03.2018г. – 30.08.2018г., както
и сумата от 120 лева съставляваща дължими такси и разноски по договора,ведно със законната лихва
върху главницата считано от депозиране
на исковата молба в съда – 30.08.2018г. до
окончателно изплащане на задължението, на осн. чл.
430, ал.1 и ал.2 ТЗ, чл.86, ал.1 и чл.79 ЗЗД.
В исковата молба се излагат
твърдения, че ищецът в качеството му на кредитор е отпуснал на ответника потребителски кредит в размер на 14000 лева,като
облигационното правоотношение
е обективирано в договор от
24.10.2017г. Твърди, че кредиторът
е изпълнил задължението си като е предоставил
на ответника посочените парични средства. Длъжникът е следвало да изплати задължението си за срок от
84 месеца, при уговорена между страните възнаградителна лихва. Излага, че длъжникът не
е изпълнил задължението си да погасява на падеж задължението си, при което
е в забава за плащане на 6 поредни погасителни вноски, считано от 10.03.2018г. до 10.08.2018г. Твърди, че е налице
посоченото в т.18.2 от ОУ обстоятелство за отнасяне на остатъка от задължението по кредита като
предсрочно изискуемо, като считано с получаване на препис от исковата молба
от ответника, последния следва да се счита за
уведомен за намерението на банката да отнесе вземането по процесния договор за предсрочно изискуемо.
Претендира
заплащане на дължимата незаплатена главница, договорна лихва, обезщетение за забава, така и такси и разноски, които се формират
на база т.17 от договора, като разходи по изискуемост
на кредита.
В срока по чл. 131 ГПК е
депозиран писмен отговор от ответника, чрез особения му представител, с който
предявените искове се оспорват по основание и размер. Излагат се възражения, че
ищеца не може да се позове на настъпила предсрочна изискуемост въз основа на
изявление обективирано в исковата молба, а това му действие е следвало да бъде
осъществено преди сезиране на съда. Отделно от това посочва, че хипотезата е
неприложима доколкото защитата на ответника се реализира служебно въз основа на
назначен на последния особен представител. В евентуалност намира, че договора
на отговоря на изискванията на чл.11 от ЗПК, предвид това, че не е посочена
методика за изчисляване на референтен лихвен процент, съответно не е посочено
дали с ответника е сключена застраховка, покриваща неплащането на изискуемите
месечни вноски.
Съдът, след съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно и по вътрешно
убеждение, приема за установено следното от фактическа страна:
Представен по делото е
договор за кредит за текущо потребление от 24.10.2017г., по силата на който
ищецът е отпуснал на ответника кредит в размер на 14000 лева със срок на
погасяване на задължението от 84 месеца. Уговорено е падеж на задължението
10-число на съответния месец, както и 9,6% лихвен процент годишно или от по
0,03% на ден, формиран на база 6-мескечен SOFIBOR 0,268%, който при отрицателна стойност се
приема със стойност нула, и фиксирана преференциална надбавка в размер на
9,332% при изпълнение условията на програмата. Към договорът е представен
погасителен план, в който са посочени размера на 84 бр. месечни погасителни
вноски, индивидуализирани по размер за главница, договрна
лихва и такса.Представя се и подписано от страните Приложение №3 за такси по
кредити за текущо потребление, в която се посочва, че е уговорени такса
свързана с разходи по изискуем кредит в размер на 120 лева.
Представени са по делото
общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, в които е
посочено, че при допусната забава в плащанията на главницата и/или лихвата над
90 дни, целия непогасен остатък от главницата става предсрочно изискуем и се
олихвява с договорения лихвен процент и с надбавка за забава в размр на 10 процентни пункта. Посочено е, че последиците
настъпват автоматично, а ако законът го изисква след уведомяване до клиента.
Представено е извлечение от
счетоводните книги на ищеца, от което се установява, че за 10.03.2018г.
задължението на ответника възлиза на 221,31 лева, съответно за периода от
10.04.2018г. до 10.08.2018г. в размер от по 227,78 лева на месец.
По делото е приета съдебно
– счетоводна експертиза на вещото лице Д.П., от която се установява, че
ответникът е заплатил по договора за кредит общо 4 пълни месечни вноски и 1
вноска с осъществено частично плащане. Частично погасената месечна вноска е за
10.03.2018г., от която са заплатени 6,47 лева, която сума е отнесена към
задължението за лихва през този период.Посочено е, че е осъществена еднократна
промяна на лихвения процент, която промяна е съобразена с промяна на Софибор.
При тази установеност на фактите, съдът възприе следните
правни изводи:
От съвкупния анализ на събраните
в хода на съдебното производство писмени доказателства може да бъде направен
извод, че страните се намират обвързани
в облигационно правоотношение, което произтича от договор за кредит за
текущо кредитиране от 24.10.2017г., по силата на който ищецът в качеството му
на кредитор е отпуснал кредит на ответника в качеството му на кредитополучател
в размер на 14000 лева, който последния се е задължил да възстанови в срок от
84 месеца, на месечни вноски определени по размер от погасителния план към договора.
Крайният срок за погасяване на задължението страните са уговорили да се
осъществи на 24.10.2024г., която дата се явява падеж на последната 84-та
погасителна вноска. От заключението на съдебно – счетоводната експертиза на
вещото лице Д.П., което се кредитира от съда като компетентно и безпристрастно
дадено, съдът приема, че кредиторът е изпълнил своята част от задължението си
произтичащо от договорът за кредит, като е предоставил сумата от 14000 лева,
която е усвоена от длъжника. Не се установява обаче последния да е изпълнил
задължението си по договора да осъществява плащане на съответната погасителна
вноска на падеж уговорен в т.7 от процесния договор за потребителски кредит. Установи
се, че длъжникът е заплатил общо 4 пълни месечни погасителни вноски и една
погасителна с падеж на 10.03.2018г. – частично с размер на погасеното от 6,47
лева, след която дата е преустановил всякакви плащания. При така изложеното съдът приема, че
ответникът е неизправна по страна по договора, което поражда възможността на
кредитора да приложи раздел VІІ от Общите условия към договора за кредит, с
които видно от поставения подпис ответникът е запознат, като отнесе остатъка от
задължението на длъжника за предсрочно изискуемо. Уговорката за установяване
задължението за предсрочно изискуемо е действителна, а действителните уговорки
между страните по договорите на осн. чл.20а ЗЗД имат силата на закона за тези,
които са ги сключили.
Първият и основен въпрос, който
се поставя в настоящия спор се извежда от възраженията на ответника, релевирани
в отговорът му по чл. 131 ГПК, чрез назначеният му от съда особен представител,
на осн.чл.47, ал.6 ГПК, като същия е свързан с възможността да бъде отнесен
кредита като предсрочно изискуем и настъпващите след този факт обстоятелства.
Застъпва се становището, че банката не може да се позове на настъпила
предсрочна изискуемост въз основа на изявление съдържащо се в исковата молба,
доколкото това изявление е следвало да бъде осъществено преди сезиране на съда.
В евентуалност се развива и довод, че тази хипотеза на уведомяване на длъжника
за предсрочната изискуемонст, на която банката се
позовава е невъзможно да бъде приложена в настоящата хипотеза, доколкото не
ответникът е получил исковата молба и доказателствата към нея, а назначеният му
от съда особен представител.
Съдът не споделя така релевираните от особения представител на ответника възражения.
Съдебната практика и в случая Решение №161/08.02.2016г., постановено по т.дело
№1153/2014г. на ІІ т.о. на ВКС приема, че исковата молба може да има характер
на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с
връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се
обявява на длъжника. Настоящия първоинстанционен съд с оглед пълнота на
изложението намира, че следва да бъде разграничена хипотезата на производство
по предявен иск с правно осн. чл. 422 ГПК, който има за предмет установителен
иск след проведено заповедно производство от хипотезата на осъдителен иск,
какъвто е настоящия с правно осн. чл.430 ТЗ.В първият случай съдебната практика
е категорична относно обстоятелството, че изявлението на банката – кредитор за
предсрочна изискуемост на кредита, достигнало до длъжника в хода процеса не
може да бъде отчетено като относим факт по чл.235,
ал.3 ГПК – т.18 от ТР/4/2013г. на ОСГТК. В тази хипотеза за приложение на
предсрочната изискуемост е необходимо същата да е обявена на длъжника преди
депозиране на заявлението в съда, като именно и затова в производството по
чл.417 ГПК заявителя наред с заявление придружено с документ по т.2 от
цитирания текст, представя и доказателства, че до знанието на кредитополучателя
е доведено намерението на банката да отнесе вземането за предсрочно изискуемо. Настоящото
производство се развива по предявен осъдителен иск с оглед приетото с
разпореждане №23546/18.06.2018г., постановено по ч.гр.дело № 9490/2018г. на
ВРС, потвърдено с определение № 2499/13.07.2018г., постановено по т.дело №
1036/2018г. на ВОС, с което е отхвърлено заявлението, като е прието, че е
недопустимо автоматично настъпване на предсрочната изискуемост, а е необходимо
уведомление. Именно в тази връзка кредиторът и с оглед посочения съдебен акт
депозира настоящия осъдителен иск, като в исковата си молба релевира изявления,
че отнася вземането си по договора за кредит като предсрочно изискуемо. При
тези съображения възраженията на ответника следва да бъдат оставени без
уважение, като бъде прието, че е възможно в исковата молба кредитора да направи
изявление за предсрочна изискуемост на задължението на длъжника.
За да настъпи ефекта на
предсрочната изискуемост длъжникът следва да бъде уведомен за това намерение на
кредитора. Щом може това намерение на кредитора да бъде оформено в исковата
молба, с която той сезира съда с предмет вземане по договор за банков кредит,
по който неизправна страна е кредитополучателя, следва да се отговори и на
следващия въпрос, а именно дали уведомлението съдържащо се в исковата молба
следва лично да достигне до длъжника, респ. възможно ли е да бъде прието за
редовно уведомление осъществено чрез назначен от съда особен представител, на
осн. чл.47, ал.6 ГПК.
По отношение на така поставения
от ответника и изцяло относим към казуса въпрос,
настоящия първоинстанционен съд споделя практиката обективирана в Решение №198/18.01.2019г.,
постановено по т.дело № 193/2018г. на І т.о. на ВКС, с което се дава
положителен отговор на въпроса, като си приема, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор
за кредит, в исковата молба по който е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото
си да направи целия дълг по
кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора или закона
предпоставки, връчването на
особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника- ответник.
Във връзка с
гореизложеното следва да бъде прието, че с исковата молба кредитора упражнява
правото си по чл.18.2 от Общите условия по договора за банков кредит, като
обявява вземането за предсрочно изискуемо. Уведомлението за това намерение е
осъществено с връчване на препис от исковата молба на 21.12.2018г. на
назначения от съда особен представител на ответника. С други думи доколкото
последиците на предсрочната изискуемост се прилагат след уведомяване на
длъжника, то именно от тази дата – 21.12.2018г. вземането произтичащо от
договора за банков кредит от 24.10.2017г. се счита за предсрочно изискуемо. Установява
се, че към датата, на която е настъпила предсрочната изискуемост длъжникът е
допуснал забава в плащанията по задължено си за период повече от 90 дни,
предвид това, че е преустановил всякакви плащания считано от 10.03.2018г., поради
което и на осн. чл.18.2 от Общите условия към договора за кредит следва да
бъдат приложени санкциониращите разпоредби, като стане изискуемо цялото
незаплатено задължение по договора. От приетото и кредитирано от съда
заключение на съдебно – счетоводната експертиза, съдът приема, че задължението
за главница възлиза на 13465,93 лева, поради което този иск се явява доказан
както по основание, така и по размер и като такъв следва да бъде уважен изцяло.
Следва да бъде присъдена и законна лихва върху главницата считано от депозиране
на исковата молба в съда – 30.08.2018г.
до окончателно изплащане на задължението.
По отношение на
претенцията за заплащане на сумата от 704,78 лева – договорна (възнаградителна)
лихва, за периода 10.02.2018г.-30.08.2018г.
Съобразно разясненията дадени в Тълкувателно
решение от 27.03.2019г., постановено по тълкувателно дело №3/2017г. на ОСГТК при настъпване на предсрочна изискуемост отпада занапред действието на погасителния план, ако страните са уговорили заемът/кредитът да се връща на вноски. Посочва се, че възнаградителната лихва като уговореното договорно
възнаграждение за предоставяне и ползване на парична сума в срока на договора
се дължи до настъпване на предсрочната изискуемост, но не и след този момент.
В настоящата хипотеза след като
бе прието, че предсрочната изискуемост настъпва не автоматично, а от момента на
уведомяване на длъжника – 21.12.2018г., то и до този момент се дължи и
договорно възнаграждение, определено по размер съобразно уговорките в договора за потребителски кредит. При тези
съображения претенцията за присъждане на договорна лихва за периода
10.02.2018г. – 30.08.2018г. се явява основателна, а с оглед кредитираното
заключение на вещото лице П. същата се явява доказана и по размер, и като
такава следва да бъде изцяло уважена.
Съдът не споделя възраженията на
ответника, че договорът за потребителски кредит не отговоря на изискванията на
чл.11 ЗПК, при това, че не е посочена методика за изчисляване на референтен
лихвен процент.
Договорът за
потребителски кредит съгласно императивните изисквания на чл. 10 и сл. от ЗПК следва да се сключи в
писмена форма и да съдържа ясна и разбираема информация за всички дължими от
потребителя плащания, в т.ч. и за лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент.
Съобразно легалното
определените дадено в §1,т.4 от ДР на ЗПК
"Лихвен процент по кредита"
е лихвеният процент, изразен като фиксиран
или като променлив процент, който се прилага
на годишна основа към сумата на усвоения
кредит.В следващите т.5, т.5а и т.6 от §1 на ДР на ЗПК се дава
легално определение на фиксиран лихвен
процент по кредита, променлив лихвен
процент по кредита и съответно референтен лихвен
процент. В последната хипотеза допреди
изменението си с ДВ бр.20/2018г., която е относима към периода на възникване на
процесното облигационно правоотношение по договора за потребителски кредит от
2017г.,референтния лихвен процент се определяше като лихвеният процент,
използван като основа за изчисляване на приложимия към договора за
потребителски кредит променлив лихвен процент
по кредита. Той представлява пазарен индекс LIBOR, EURIBOR, SOFIBOR и/или индикатори, публикувани от Българската
народна банка и/или Националния статистически
институт, или комбинация от тях.
В т.8 от договора за
потребителски кредит от 24.10.2017г. се посочва, че кредитът се олихвява с
променлив лихвен процент в размер на 9,60% годишно, формиран от стойността на
6-месечен SOFIBOR 0,268%, който при отрицателна стойност се
приема със стойност нула и фиксираната преференциална надбавка в размер на
9,332%. Променливия
лихвен процент съобразно т.72.1 от Общите условия, зависещ от 6-месечния SOFIBOR се променя от кредитора
два пъти годишно, на 15 януари и 15 юли. Така обстоятелството, че след уговаряне на лихвен процент по договора
за потребителски кредит като променлив процент, който се прилага на годишна
основа към сумата на усвоения кредит, поради формирането му на база използвания
от кредитора референтен лихвен процент и
фиксираната надбавка за целия срок на договора, съответно включване на уговорки
на каква периодичност следва да бъде осъществявана такава евентуална промяна
предвид избрания пазарен индекс SOFIBOR, води до извода, че е спазена
разпоредбата на чл.33а от ЗПК, като кредитора прилага прилага референтен лихвен процент по определена от
него методика, която е посочена в договора за
потребителски кредит и общите условия към него.Изложеното налага извода за
неоснователност на възражението, че процесния договор противоречи на чл.11,
ал.1, т.9а вр.чл.33а ЗПК.
По отношение на предявеният иск
за осъждане на ответника да заплати сумата от 18,78 лева – обезщетение за забава за периода
11.03.2018г. – 30.08.2018г.:
Отново в цитираното
Тълкувателно решение от 27.03.2019г., постановено по тълкувателно дело
№3/2017г. на ОСГТК се посочи, че не е допустимо кумулиране на договорна лихва с
обезщетение за забава в рамките на един и същ период. Ако договорната лихва се
дължи до обявяване на вземането за предсрочно изискуемо, то обезщетението за
забава е дължимо от отнасяне на вземането за предсрочно изискуемо до депозиране
на исковата молба, с която се предявява осъдителната искова претенция срещу
длъжника в съда.
Особеността на
настоящата хипотеза е, че волеизявлението за предсрочна изискуемост се съдържа
в самата искова молба, при което както бе прието с връчване на същата на
особения представител на ответника същата настъпва. Така настъпил този факт,
който е от значение за спорното право в хода на процеса не дава възможност
кредитора да претендира обезщетение за забава върху неизпълнената част от
дължимата главница в това производство, доколкото началната дата на настъпване
на предсрочната изискуемост е не преди, а след депозиране на исковата молба в
съда. С оглед така изложеното следва извода, че доколкото предсрочната изискуемост
е настъпила на 21.12.2018г., то претенцията за заплащане на обезщетение за
забава за периода 11.03.2018г.
– 30.08.2018г. е неоснователна и поради такава
следва да бъде отхвърлена в пълно предявения размер от 18,78 лева.
По отношение на предявения иск за
присъждане на сумата от 120 лева съставляваща дължими такси и разноски по договора:
Съобразно уговореното в договора
за банков кредит от 24.10.2017г. и в частност т.17, се предвижда, че
кредитополучателя заплаща такси определени съобразно тарифата на банката.Така
посочената тарифа (Приложение№3) е доведена до знанието на ответника, което
обстоятелство се установява с полагане на подпис в същата (л.23) от същата,
като в т.5 от посочения документ е предвидена такса в размер на 120 лева, която
такса представлява разходи при изискуем кредит. По реда на чл.20 ЗЗД следва да
бъде разкрито действителното съдържание на разпоредбата на т.5 от Приложение
№3, като бъде поставен въпроса за какво са тези разходи, от какво естество са
те и кога са дължими.
На първо време в настоящото
производство не се установява така претендираната сума от 120 лева да се
сторена като разход от ищеца и то разход по почин обявяване на кредита за
предсрочно изискуем. Единственото основание, от което произтича задължението за
плащането й е предвиждането й в приетите от банката такси по кредити за текущо
кредитиране. Не предвиждането на сумата, а реално сторените разходи по това
перо за основание за присъждането на същата. Отделно от това следва да бъде
посочено, че в случая предсрочната изискуемост настъпи в хода на процеса с
уведомяване на длъжника след връчване на препис от искова молба. Извънсъдебните
действия по уведомяване на длъжника за намерението на банката осъществени чрез
ЧСИ Николай Георгиев са приети за незаконосъобразни с разпореждане
№23546/18.06.2018г., постановено по
ч.гр.дело № 9490/2018г. на ВРС, потвърдено с определение постановено по т.дело
№ 1036/2018г. на ВОС, поради което сторените разноски за тази посочена от съда
извънсъдебна процедура следва да останат
за сметка на банката. Щом с връчване на исковата молба банката довежда до
знание на длъжника намерението си да отнесе вземането по договора за кредит за
предсрочно изискуем, то на същата не се дължат такси под формата на разходи по
почин уведомлението, доколкото то е осъществено от съда в изпълнение на
процесуалните му задължения за размяна на съдебни книжа между страните.На
кредитора се дължат съдебно – деловодни разноски, които той е сторил във връзка
с инициираното съдебно производство, но не и разноски за дейност, която не е
осъществена.При тези съображения предявения иск за присъждане на сумата от 120 лева съставляваща дължими такси и разноски по договора следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По отношение на съдебно – деловодните разноски:
С оглед изходът на
спора в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски съразмерно уважената
част на предявените искове. По делото се представят доказателства за сторени
разноски от ищеца в размер на 1847,92 лева, от които 280,62 лева – заплатена
държавна такса в заповедното производство, 408,02 лева доплатена държавна такса
в исковото производство, 959,28 лева – заплатен депозит за назначаване на
особен представител на ответника и 200 лева – заплатен депозит за назначена
съдебно – счетоводна експертиза. Към тази сума следва да бъде определено от
съда юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в размер на
200 лева, на осн. чл.25, ал.1 НЗПП, като се вземе в предвид относително
високата правна сложност на спора. Така от общо сторените и определени 2047,92
лева в полза на ищеца следва да бъдат присъдени 2028,05 лева, на осн. чл.78,
ал.1 ГПК.
Водим от горното съдът
Р Е
Ш И :
осъжда В.Х.В., ЕГН **********,*** да заплати на ******************************,
със седалище и адрес на управление *** сумата от 13465,93 (тринадесет хиляди четиристотин шейсет и пет лева и 93 ст.) лева съставляваща главница по договор
за кредит за текущо потребление
от 24.10.2017г. ведно със законната лихва върху главницата считано от
депозиране на исковата молба в съда – 30.08.2018г. до окончателно изплащане на
задължението, както и сумата от 704,78 (седемстотин и четири лева и 78 ст.) лева – договорна лихва за периода 10.02.2018г. – 30.08.2018г., като отхвърля предявените искове за
сумата от 18,78 лева – обезщетение за забава за
периода 11.03.2018г. – 30.08.2018г.,
както и сумата от 120 лева съставляваща дължими такси и разноски по договор
за кредит за текущо потребление
от 24.10.2017г., на осн. чл.
430, ал.1 и ал.2 ТЗ, чл.86, ал.1 и чл.79 ЗЗД.
осъжда В.Х.В., ЕГН **********,*** да
заплати на ******************************, със седалище и адрес на управление *** сумата от 2028,05 (две хиляди двадесет и осем
лева и 5 ст.) лева съставляваща сторени съдебно-деловодни разноски и
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство, съразмерно
уважената част на предявените искове, на
осн. чл.78, ал.1 ГПК.
Банкова сметка, ***жението
си към ищеца: IBAN №BG96STSA93000020011111, „*********“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :