№ 433
гр. Русе, 01.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Т. Илиева
при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело №
20234520106041 по описа за 2023 година
Ищцата Ц. С. С. твърди, че на 19.01.2022 г. сключила договор за потребителски
кредит № ********* с ответното дружество, по силата който „Лев Кредит" ЕООД
поело задължението да й предостави парична сума от 200 лв. Ищцата от своя страна се
задължила да върне заемната сума, както и възнаградителна лихва и други такси и
разходи, както следва: Общ размер на кредита - 200 лв.; ГПР - 42,56 %; Лихвен
процент на кредита - 36,00 %; Лихвен процент на ден - липсвал; Брой погасителни
вноски - 6, всяка дължима на месечен период, съгласно посочена дата в таблица -
Приложение 2 към ДПК. Таблицата обаче нямала характер на погасителен план по
смисъла на ЗПК; Неустойка при неспазване на чл. 22 от ДПК - 126,54 лв., която сума
била разпределена във всяка една от 6-те месечни вноски по таблицата по 21,09 лв.;
Размер на месечната погасителна вноска - 58 лв. /с включена неустойка/; Обща сума,
дължима по кредита – 348 лв. /при чиста стойност на заема от 200 лв./.
Счита, че процесният договор е изцяло недействителен по смисъла на Закона за
потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, както и съгласно общите
разпоредби на ЗЗД. Съдържанието му следвало да е ясно и разбираемо за потребителя,
а в случая договорът изначално съдържал подвеждащи клаузи, каквато е тази за
обезпечаване на кредита с поръчител и със запис на заповед. Обезпечаването на
кредита било условие за отпускането му, едностранно определено от икономически по-
силната страна - кредитора.
В Раздел VII, чл.22 от договора кредиторът едностранно вменил задължение на
потребителя да обезпечи изпълнението на кредита с поръчител. Не били предвидени
1
никакви конкретни условия по отношение на поръчителя - нито кога следва да се
предостави обезпечение - поръчител /при сключване на договора, след това/, нито на
какви условия следва да отговаря това лице. В таблицата - Приложение 2 било
предвидено обаче задължение за заплащане на „неустойка" при непредоставено
обезпечение в общ размер 126,54 лв. /или допълнително по 21,09 лв. към всяка месечна
вноска/, която сума не била включена в ГПР при формиране на общите разходи по
кредита. Очевидно от Приложение 2 било, че кредиторът изначално е предвидил
заплащане от страна на ищцата на тази сума от 126,54 лв., тъй като изрично било
записано, че месечната вноска е в размер на 58 лв. /с включените в нея 21,09 лв.
неустойка/. Неустойката всъщност представлявала допълнително оскъпяване или
разход по кредита, известен на кредитора, поради което е следвало да бъде включена
при окончателния размер на ГПР.
В чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК като задължителен реквизит на договорите бил посочен
срок на договора за кредит, а процесният договор нямал срок. Същият съдържал
единствено схема на погасяване /дати/, която не била и погасителен план по смисъла
на материалния закон. При липса на погасителен план договорът за потребителски
кредит също бил недействителен.
Чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, като задължителен реквизит от съдържанието на всички
договори за потребителски кредити, регламентирал да бъде посочена методиката за
изчисляване на референтния лихвен процент, каквато методика в процесния договор
липсвала. В същия бил посочен размер на възнаградителната лихва – 36 %, като ГПР
бил фиксиран на 42,56 %. По никакъв начин не било посочено какви такси или други
разходи са включени в разликата от 42,56 % между ГПР и договорната лихва, което
означавало, че ГПР е посочен абстрактно, без да е спазено изискването на ЗПК да се
посочи методиката за изчисляване на ГПР и какво точно съдържа оскъпяването на
кредита. В ГПР не били включени всички разходи, водещи до оскъпяване на кредита,
каквато например била неустойката за непредоставено обезпечение-поръчител в
размер на 126,54 лв. Този разход, вменен в тежест на ищцата, който бил известен
изначално на кредитора, умишлено не бил включен в изчисляването на ГПР, посочен в
договора в размер, по-нисък от реалния, което също водело до пълната
недействителност на контракта. Тоест, ГПР бил посочен в някакъв абстрактно
определен размер, който формално отговарял на законовите изисквания, само за да
фигурира в процесния договор за кредит. ГПР надвишавал посочения в договора
процент от 42.56 % и бил над 100 %. Тоест договорът бил съставен по неясен за
потребителя начин, което противорало на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, договорът трябвало да съдържа задължително
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
2
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
В случая ирелевантен бил фактът, че както лихвеният процент, така и ГПР, били
определени като фиксиран процент от общата сума, тъй като от тази уговорка не
можело да се извлече информадията за размера на включените в месечната погасителна
вноска суми за главница, лихва и такса за обслужване на кредита, каквато се явявала
неустойката. Неясно било и дали сумите по погасителния план са с фиксиран размер
във всяка погасителна вноска или първо се заплаща неустойката и лихвата, и едва
тогава се изплаща главницата. Тези данни имали съществено значение за изчисляване
на дължимите лихви и разноски по обслужване на кредита, тъй като за база за
изчислението им ще служела неизплатената част от главницата.
Процесният договор бил в нарушение също и на чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24 ЗПК.
Същият не съдържал клаузи относно наличието или липсата на право на отказ на
потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено и другите
условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК,
както и за размера на лихвения процент на ден. Липсвал реда за прекратяване на
договора за кредит /т. 23/, както и наличието на извънсъдебни способи за решаването
на спорове и за обезщетяване на потребителите във връзка с предоставяне на
потребителски кредит, както и условията за тяхното използване /т.24/.
На ищцата не били представяни Общите условия към договора за кредит, тя не ги е
подписала на всяка страница, каквито са изискванията на ЗПК, което на самостоятелно
основание влечало недействителност на ДПК. Същият съдържал препратки към
някакви Общи условия /особено в частта, отнасяща се до обезпечаване на кредита/, но
самият договор съдържал вътрешни противоречия, тъй като от текста му можело да се
тълкува, че в него са инкорпорирани ОУ, като едновременно с това се съдържали и
препратки към тях. В заключителната част от ДПК нямало текст, от който безспорно да
се установи дали има действително ОУ, които са част от ДПК или самият ДПК
съдържал ОУ.
Нищожни били и отделни клаузи в процесния договор за заем. Нищожна като
противоречаща на добрите нрави била клаузата, фиксираща размера на
възнаградителната лихва на 36 %. Допустимият размер на договорната лихва не можел
да надвишава трикратния размер на законната лихва, каквато била константната
практика на ВКС, а в случая „Лев Кредит" ЕООД фиксирал годишната лихва в размер
3,6 пъти законната лихва за периода. Размерът на договорната лихва не следвало да
надвишава не три, а два пъти законната лихва, тъй като кредитът практически бил
обезпечен и със запис на заповед, и с допълнителната такса, озаглавена „неустойка".
Максимумът, до който не се накърняват добрите нрави при определяне на законната
3
лихва при обезпечени кредити, бил двукратният размер на законната лихва, съгласно
практиката на ВКС.
Нищожна като подвеждаща била клаузата, в която е уговорен ГПР в размер на
42,56 %. Независимо, че формално отговарял на изискванията на ЗПК, на практика
ГПР бил в значително по-голям размер, за който ищцата не е уведомена при сключване
на договора. Тоест, договорът бил съставен по неясен и неразбираем за потребителя
начин: кредиторът - ответник не включил в ГПР неустойката за непредоставено
обезпечение - поръчител, който се явявал условие за отпускане на кредита и
представлявала или скрита лихва, или такса за усвояване и управление на кредита.
Клаузата, в която било вменено задължение на ищцата да заплати такса за
непредоставено обезпечение - поръчител, също била нищожна. Чрез нея кредиторът
целял да прехвърли собствената си отговорност по ЗПК за извършване на
предварителна проверка на кредитния статус на потребителя. Без да включи сумата за
неустойка, кредиторът нямало да отпусне кредит на ищцата, което означавало, че
неустойката представлявала или такса по усвояване и управление на кредита /която по
силата на ЗПК било недопустимо да бъде събирана от потребителите/, или скрита
лихва при положение, че безспорно била включена в оскъпяването на кредита още при
сключване на договора.
Таксата за неустойка била и неправомерно висока - сумата от 126,54 лв. била над
60 % от чистата стойност на заема от 200 лв.
Претендира да бъде постановено решение, с което да бъде прогласена
нищожността на договор за потребителски кредит № *********/19.01.2022 г. поради
противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условие на евентуалност да бъде
прогласена нищожността на отделни клаузи от него, регламентиращи лихвен процент в
размер на 36 % и възлагащи на ищцата да заплати неустойка за непредставено
обезпечение от 126.54 лв. Претендира присъждане на разноските в настоящото
производство.
Ответникът депозира отговор на исковата молба, в който счита претенциите на
ищцата неоснователни. Заявява, че част от клаузите, доказващи спазването на
изискванията на ЗПК, се намират в общите условия, неразделна част от договора за
потребителски кредит. Представя Общите условия към договора за кредит, подписани
от страните по него, включително от ищцата. Твърди, че са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1 ДПК. Клаузите за обезпечаване на кредита с поръчителство от трето лице и за
издаване на запис на заповед били ясни и разбираеми. Обезпечаване на кредита, както
и въобще обезпечаването на изпълнението на облигационни задължения, било
обичайна практика, регламентирана в ЗЗД и специалните закони и не представлявало
едностранно действие, определено от кредитора, като икономически по-силна страна.
Спазено било изискването на чл. 11, ал. 1, т. 6 от ЗПК договорът да съдържа срока за
4
връщане на заемната сума. В чл. 2 от договора изрично било посочено, че кредитът се
отпуска за срок, посочен в Приложение № 2 - Погасителен план, неизменна част от
самия договор. В Приложение № 2 били посочени сроковете за междинните плащания
като месечни вноски с конкретни дати, както и датата 19.07.2022 г. като падеж на
последната погасителна вноска за взетия кредит. Евентуалното неспазване на чл. 11,
ал. 1, т. 6 от ЗПК не било предвидено като основание по смисъла на чл. 22 от ЗПК за
недействителност на договора за потребителски кредит.
Изискването, визирано в чл. 11, ал. 1, т. 9а от ЗПК - договорът да съдържа
методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а от ЗПК в
случая било неприложимо. То било валидно само в случаите, когато в договора било
предвидено първоначалният лихвен процент да се променя в срока на изплащане на
кредита, като тази промяна се извършва с индекс или т.н. референтен лихвен процент,
методиката за чието изчисляване било необходимо да бъде посочена в договора
съгласно чл. 11, ал.1, т. 9а. от ЗПК.
Спазено било изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК договорът да съдържа
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. В приложение № 2 - погасителен план, неразделна част от самия
договор, се съдържали условията за издължаване на кредита от потребителя, както и
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски. В чл. 30 от ДПК била упомената последовалността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми.
Соченото от ищеца като неспазено изискване, визирано в чл. 11, ал. 1, т. 20 от
ЗПК, било неприложимо в конкретния случай. Чл. 27 и чл. 28 ЗПК имали предвид
случаите, когато полученият кредит се използва пряко за придобиване на стоки или
услуги, а в настоящия случая договорът нямал такъв предмет.
Спазено било и изискването договорът да съдържа реда за прекратяването му. В
чл. 23 от същия подробно била описана възможността и привилегията на потребителя
да се откаже от договора в 14-дневен срок, без да дължи обезщетение и неустойки и без
да посочва причина, като необходимо било единствено да уведоми кредитодателя и в
30-дневен срок след това да върне главницата по кредита и да плати възнаградителната
лихва за периода от получаване на кредита до връщането му. Реда за прекратяване бил
подробно описан и в чл. 27 и чл.28 от Общите условия.
Договорът съдържал и информацията по чл. 11, ал. 1, т. 24 от ЗПК, поради което
следвало да се приеме, че е спазено и последното изискване, оспорено от ищеца. В чл.
33 от договора било предвидено споровете между страните да се решават чрез
преговори, а в чл. 37, ал. 5 от Общите условия било предвидено правото на
кредитополучателя да сезира помирителните комисии, създадени по чл. 182 - чл. 184
5
от ЗЗП за всички случаи, когато счете, че са нарушени негови права и законни
интереси. Евентуалното неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 23 и т. 24 от ЗПК не било
предвидено като основание по смисъла на чл. 22 от ЗПК за недействителност на
договора за потребителски кредит. В чл. 9 от договора бил упоменат годишния процент
на разходите по кредита, възлизащ на 42.56 %. Следователно ГПР по кредита попадал
в допустимите от ЗПК граници и не противоречал на добрите нрави. В случая ГЛП бил
фиксиран за целия период на договора и възлизал на 36 %. Имайки предвид чл. 19, ал.
1 от ЗПК, оскъпяването, което произлиза от ГЛП, било съставна част от ГПР.
Следователно, направеното твърдение от ищеца било невярно и ГЛП по кредита
попадал в допустимите от ЗПК граници и липсвало каквото и да е законово основание
договарянето на възнаградителна лихва от 36 % по договора за кредит да бъде
прогласено за нищожно.
Моли да бъде постановено решение, с което предявените искове да бъдат
отхвърлени изцяло.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за
установено от фактическа страна, следното:
На 19.01.2022 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
*********, по силата на който на ищцата е предоставен потребителски кредит в размер
на 200 лева, при лихвен процент по заема 36 % и годишен процент на разходите 42.56
%. Срокът и начинът на плащане не са предвидени в договора, а се установяват от
Приложение 2 към него, съдържащо погасителния план. Съгласно същото, кредитът
следва да се изплати на 6 месечни вноски, с краен падеж – 19.07.2022 г.
Съгласно чл. 22 от договора, задълженията на потребителя към кредитора се
обезпечават от поръчител, който, съгласно чл.21 от представените от ответника Общи
условия към договор за потребителски кредит, следва да е пълнолетно дееспособно
лице с постоянно местожителство в страната. Действително, както соци и ищцата, не
става ясно към кой момент посоченото обезпечение следва да се предостави.
Предвидено е и допълнително обезпечение – потребителят и поръчителят по собствено
съгласие да издават записи на заповед в полза на кредитора за сумата по погасителния
план. Едва в погасителния план, съдържащ се в Приложение 2 към договора, става
ясно, че изначално е начислена неустойка /каквато нито договорът, нито ОУ
предвиждат/ при неспазване на чл.22 от договора за потребителски кредит в месечен
размер 21.09 лв. или в общ размер 126.54 лв.
Страните не спорят, че ищцата е усвоила изцяло отпуснатата сума.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум,
съдът приема, че е сезиран с претенция за прогласяване недействителността на договор
6
за потребителски кредит № *********, сключен на 19.01.2022 г., а в условията на
евентуалност - за прогласяване нищожността на отделни негови клаузи.
Изхождайки от предмета на договора и страните по него – физическо лице,
което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална
компетентност, и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща
кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният контракт
има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета,
чл.10 и чл.11, като на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на
чл.143 – 148 от ЗЗП.
Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, клаузите на контракта
не са индивидуално уговорени, по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни
договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и
това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени
идентични контракти между същия заемодател и различни потребители.
Съдът намира процесният договор за потребителски кредит изцяло
недействителен, като нарушаващ разпоредбите на ЗПК.
Според чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на слючване на договора за кредит, като се посочет взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредници за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В §1, т.2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за
„обща сума, дължима от потребителя“ и това е сборът от общия размер на кредите и
общите разходи по кредита. В случая общата сума, която потребителят следва да
върне, възлиза на 384.54 лв., включваща отпуснатия кредит от 200 лв., неустойка от
126.54 лв. и лихва в размер на 58 лв., при лихвен процент 36 % и при посочен ГПР -
42.56 %. Не става ясно, обаче, кои са включените в него компоненти, а това от своя
страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин /чл.10, ал.1 ЗПК/.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите
7
за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен
пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите –
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение
и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение
на задължението за представяне на обезпечение, съгласно чл.22 от контракта, се
намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в
ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за извършване на предварителна оценка
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори
това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и
изрично е посочено в чл.16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на
договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката
и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.
Освен това, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение), е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС,
нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
По посочения по-горе начин се заобикаля закона – чл.33, ал.1 от ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка
в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната
практика е константна.
Непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално
очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава основание да се
8
иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от
липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка. Това навежда на извода, че нито една от страните не е имала
реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора
по чл.71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи
обезпечение, е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика
при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали
възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи,
то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на
„задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от
договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-
висока цена, прикрита като неустойка.
Посочената сума представлява допълнително възнаграждение за кредитора и
следва да бъде включена в годишния процент на разходите, чиито процент би се
увеличил значително. Тъй като това не е сторено, освен, че е нарушена императивната
разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, по този начин се заобикаля и нормата на чл. 19, ал.
4 ЗПК.
Атакуваният договор за потребителски кредит не съдържа информация и
относно размера на лихвения процент на ден, което също е част от задължителното му
съдържание, предвидено в чл.11, ал.1, т.20 ЗПК и самостоятелно основание за неговата
недействителност.
По отношение клаузата, касаеща възнаградителна лихва, са налице и други
основания за недействителност. В договора е предвиден лихвен поцент – 36 %. Така
уговорен, размерът на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.
Действително към датата на сключване на договора няма императивни разпоредби,
определящи максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че
свободата на договаряне не е ограничена и то при положение, че се касае за
потребителски договор, при който потребителят е по-слабата икономически страна,
поради което се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и
съдебната практика се приема, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, изрично формулиран или
проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Налице е трайно установена
практика на ВКС, според която съглашение за плащане възнаградителна лихва е
9
действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. Към датата на
сключване на процесния договор, размерът на законната лихва е 10.00 %, т.е.
уговореният в контракта годишен лихвен процент надвишава повече от три пъти
законната лихва, в нарушение на добрите нрави. Поради това клаузата на чл.10 от
договора накърнява равноправието между страните, противоречи на добрите нрави и е
в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед което се явява
нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.
По изложените мотиви съдът приема, че предявеният иск за прогласяване
нищожността на договор за потребителски кредит № *********/19.01.2022 г. като
противоречащ на императивни разпоредби на ЗЗП, ЗПК и ЗЗД е основателен и като
такъв следва да се уважи.
За настоящото производство следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищцата - адвокат К. Б..
Същата й е предоставила безплатно правна помощ, съгласно чл.38, ал.2 ЗА за защита в
настоящото производство, което се установява от приложения на гърба на л.5 договор
за правна защита и съдействие. На основание чл. 38, ал.2 ЗА, вр. с чл. 7, ал.1,т.1 от
Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на
адвокат Б. следва да се присъди адвокатско възнаграждение от 400 лв.
Ответникът, на основание чл. 78, ал.6 ГПК, дължи заплащане на държавна такса
по сметка на РС-Русе в размер на 50 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит №
*********/19.01.2022 г., сключен между „Лев Кредит“ ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес а управление: гр.Шумен, ул.“Васил Левски“ 5 и Ц. С. С., с ЕГН
**********, от гр. Русе, като противоречащ на императивни разпоредби на ЗЗП ЗПК и
ЗЗД.
ОСЪЖДА „Лев Кредит“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес а
управление: гр.Шумен, ул.“Васил Левски“ 5 да заплати на адвокат К. И. Б. от АК-Русе,
с ЕГН **********, на основание чл.38, ал.2 от ЗА, 400 лева адвокатско
възнаграждение за оказаната на ищцата безплатна адвокатска помощ в настоящото
производство.
ОСЪЖДА „Лев Кредит“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес а
управление: гр.Шумен, ул.“Васил Левски“ 5, да заплати по сметка на Районен съд-
Русе държавна такса по делото в размер на 50 лева.
10
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд- Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
11