№ 143
гр. Сливен, 09.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН в публично заседание на осми юни през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:Мария Ян. Блецова Калцова
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно гражданско
дело № 20222200500184 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 181/17.03.2022г. по гр. дело № 4137/2021г. на Районен съд Сливен,
с което е признато за установено по предявеният отрицателен установителен иск за
собственост от Й. М. ПР., ЕГН ********** от *** и Ж. М. К., ЕГН ********** от ***, че С.
Г. М., ЕГН ********** от ***, не е собственик на 1/3 идеална част от следния недвижим
имот: находящ се в ***, община Сливен, а именно : дворно място състоящо се от 1920 кв. м.
образуващо парцел II-146 в кв. 14 по плана на ***, общ. Сливен, ведно със застроените в
него масивна жилищна сграда на един етаж, състояща се от три стаи и едно сервизно
помещение, със застроена площ от 60 кв.м., изба със застроена площ 60 кв.м., лятна кухня
със застроена площ 30 кв., гараж със застроена площ 20 кв.м. и една селскостопанска
постройка 60 кв.м. и е отменен нотариален акт № 27, том 3, нотариално дело № 279/2014 г.
на нотариус Р.С., в частта за 1/3 идеална част от правото на собственост за следния
недвижим имот: находящ се в ***, община Сливен, а именно : дворно място състоящо се от
1920 кв. м. образуващо парцел II-146 в кв. 14 по плана на ***, общ. Сливен, ведно със
застроените в него масивна жилищна сграда на един етаж, състояща се от три стаи и едно
сервизно помещение, със застроена площ от 60 кв.м., изба със застроена площ 60 кв.м., лятна
кухня със застроена площ 30 кв., гараж със застроена площ 20 кв.м. и една селскостопанска
постройка 60 кв.м.
С решението е признато за установено по предявения ревандикационен иск за собственост с
правно основание чл.108, ал.1 от ЗС, спрямо СТ. Т. ГЮЗ., ЕГН ********** и Г. Д. ИЛ. , ЕГН
********** и двамата от ***, че Й. М. ПР., ЕГН ********** от *** и Ж. М. К., ЕГН
1
********** от *** са собственици на по 1/6 идеална част от правото на собственост върху
следния недвижим имот, находящ се в ***, община Сливен, а именно : дворно място
състоящо се от 1920 кв. м. образуващо парцел II-146 в кв. 14 по плана на ***, общ. Сливен,
ведно със застроените в него масивна жилищна сграда на един етаж, състояща се от три стаи
и едно сервизно помещение, със застроена площ от 60 кв.м., изба със застроена площ 60
кв.м., лятна кухня със застроена площ 30 кв., гараж със застроена площ 20 кв.м. и една
селскостопанска постройка 60 кв.м. и са осъдени СТ. Т. ГЮЗ., ЕГН ********** и Г. Д. ИЛ. ,
ЕГН ********** и двамата от *** да предадат владението, което осъществяват без правно
основание, на процесните по 1/6 идеална част за всяка от ищците от гореописания недвижим
имот на Й. М. ПР., ЕГН ********** от *** и Ж. М. К., ЕГН ********** от ***. Осъдени са
ответниците да заплатят разноски.
Подадена е въззивна жалба от ответниците, чрез представител по пълномощие, в която се
твърди, че решението е неправилно, немотивирано и незаконосъобразно. Нямало
доказателства за упражняването въобще на владение върху имота от двете ищци. В
конкретният случай съдът е излязъл извън юридическите и житейски норми при
прилагането на института на владението като елемент от упражняването на правото на
собственост. След смъртта на баща им двете ищци не са посещавали имота и наследяването
но закон няма автоматично действие при упражняването на владение върху който и да е
имот. Настаняването да живее в имота С.М. през периода 1981г.-1883г. и до сега, е свързано
с със сключването на брака й с бащата на ищците през 1983г. и това жилище и целият имот
е придобил характера на семейно жилище, което се е ползвало от 2009г. до 2021г.
единствено и само от ответницата С.М. и тя е установили пълна владелческа власт върху
имота. Това е доказателство за последователният характер в действията на ответницата по
отношение на владението върху имота. На кого да демонстрирала владението си, като
ищците не са идвали в имота и не са го обезпокоявали това владение. Съдът без да има
основания да се съмнява в явното, несъмнено, спокойно и непрекъсвано владение на
ответницата, кредитира действията на двете ищци като достатъчни, че те са продължили да
владеят имота и не е отблъснато тяхното владение от страна на ответницата С.М.. От 1983г.
до деня на завеждане на исковата претенция, ищците не са давали признаци за намерения за
владение върху имота или въобще да са се противопоставяли на владението на целият имот.
Ответницата през всичките години на владение върху имота е проявила явно субективно
целенасочено владение върху имота и това е стигнало по индиректен път до ищците, защото
никой от тях не е направил опит да прекъсне или отблъсне това владение. Ответницата не е
правила опити да търси съгласие или разрешаване на наследствените отношения за имота, а
тя директно се е представила за собственик на имота. С провеждането на обстоятелствена
проверка се отричат правата на собственик на ищците. За това и няма повод да се
анализират фактите, свързани с твърдението на ищците, че владението било упражнявано
тайно. Наличието на данни за поддържане на построени сгради в имота от ответницата,
ограждане на имота и други, е израз и и символ на едно последователно явно и категорично
упражнявано право на владение и собственост върху имота. Излагат се още житейски
аргументи и в обобщение се иска да се отмени решението и да се постанови ново, с което да
2
се отхвърлят претенциите.
В срока по чл.263 от ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба, чрез представител
по пълномощие, в който се поддържа, че е неоснователна. Ищците са основали правата си на
съсобственост на основание наследяване от своя баща.Това правоприемство те са
доказали.След смъртта на наследодателя им наследниците са станали съвладелци на имота,
независимо кой от тях живее в него. Именно поради това ответницата С.М. е владяла своята
част от имота и е държала частите на останалите наследници. Абсолютно несъстоятелно е
твърдението в жалбата, че преживялата съпруга на наследодателя е владяла този имот от
момента на сключването на брака й с наследодателя. Като съпруга тя е владяла имота заедно
със съпруга си. Именно поради придобиването на имота по давностно владение по време на
брака този имот е станал семейна имуществена общност. Поради това след смъртта на
съпруга си тя е придобила половината от имота на собствено основание и 1/6 ид.ч. по
наследство. Именно тези идеални части тя е владяла за себе си, а останалите 2/6 ид.ч.е
държала за останалите две наследници, ищците по делото. Правните изводи на обжалваното
решение са съобразени с материалните закони и със задължителната практика на ВКС.
Правото на собственост на ответницата М., признато с нот.акт от 2014г., е оспорено в частта
относно наследствените дялове на ищците. Този акт за признаване на право на собственост в
нейна полза по давностно владение е през 2014г.,т.е.по-малко от 10- годишния давностен
срок след смъртта на наследодателя. Преди 2007г.такъв давностен срок не е текъл, тъй като
давност между съпрузи не тече. Не се установило по делото първата ответница да е
променила държането на наследствените части на ищците във владение за себе си. Съгласно
Т.Р.№ 1 от 06.082012r.no т.д.№ 1/2012г.на ОСГК на ВКС презумпцията на чл.69 от ЗС не се
прилага в отношенията между съсобствениците, когато основанието за тази съсобственост е
наследяването. Следва да се приеме, че едва през 2014г.,когато е издаден нотариалния акт за
собственост по давностно владение в нейна полза тя е манифестирала намерението да
владее като свои частите на ищците. До 2021г., когато е продала имота на останалите
ответници и когато е образувано процесното дело, също не е изтекъл давностният срок по
чл.79 от ЗС. Нотариалният акт по обстоятелствена проверка няма задължителна материална
доказателствена сила, но който го оспори следва да го обори. В случая такова оборване не е
необходимо, тъй като дори да е владяла целия имот, първата ответница е била
недобросъвестен владелец, този нотариален акт следва да се цени само като начало на
давностно владение, но до продажбата на имота, респ.до завеждането на исковете
давностният 10 годишен срок не е изтекъл. Така след като първата ответница не е
притежавала правото на собственост върху 1/3 ид.ч.от имота, тя не е могла да прехвърли
тази част от имота чрез транслативната сделка на останалите двама ответници.По тази
причина купувачите С.Г. и Г.И. владеят частите на ищците без правно основание. Затова
предявеният срещу тях иск по чл. 108 от ЗС правилно е уважен. В обобщение се иска да се
потвърди решението.
В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени или процесуални искания.
В с.з. за въззивниците се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената
3
жалба.
В с.з. за въззиваемите се явява представител по пълномощие, който оспорва основателността
на въззивната жалба.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл.
260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ
интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция
констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването
– и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата
инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята
към нея.
Последователна е практиката на ВС и ВКС относно характеристиките на владението и
държането. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът
държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт
върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с
два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта/corpus/ и
субективен - намерението да се държи вещта като своя /animus domini/. При държането
фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта.
Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже,
че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща гражданскоправна
норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага за всички гражданскоправни
субекти, без оглед на това дали притежават или не права на собственост върху една и съща
вещ. Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради
трудността за доказване на намерението за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед
на това, което обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт,
а именно субективния признак на владението /animus domini/- намерението да се държи
вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт - обективния признак на
владението/corpus/ - упражняване на фактическа власт върху вещта. Съдът е длъжен да я
приложи точно и еднакво спрямо всички лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава
да приеме, че щом като е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от
доказване и предполагаемият факт. При нея, както и при всички оборими законни
презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва да я
4
обори.
При съсобствеността права на собственост върху една и съща вещ се притежават от две или
повече лица, а количественото съотношение между правата се изразява в дялове, респ.
идеални части. Всеки от съсобствениците има правомощие да упражнява фактическа власт
върху общата вещ като се съобразява с правата на останалите. Независимо от вида на
правопораждащия факт /правна сделка, придобивна давност и др./, от който произтича
съсобствеността, е налице съвладение като правомощие, т. е упражняването на фактическата
власт отговаря на правото на собственост върху съответната идеална част. Върху чуждите
идеални части обаче съсобственикът няма право на владение като правомощие и част от
съдържанието на вещното право. Затова той може да бъде техен владелец или държател в
зависимост от намерението си, тъй като може да се владее не само изцяло чужда вещ, но и
чужда идеална част от нея. Ако се предполага, че който има фактическа власт върху една
изцяло чужда вещ, я държи като собствена, то на още по-силно основание това се
предполага и за идеалните части от нея.
Презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва
да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата
власт показва съвладение. Независимо от правото на всеки от съсобствениците да ползва
общата вещ, то някой от тях може сам да упражнява фактическа власт върху цялата вещ, без
да се съобразява с правата на останалите. Това може да стане било като въобще не знае, че и
друг има право на собственост върху същия имот, било като отнеме владението на
останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните си части. В
случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт
върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите,
намерението му за своене се предполага. Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал
фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл. 79 ЗС.
При спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците
следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и
от кога. По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на
което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което
съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на
останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно
да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото
на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец,
следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия
трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва
отричане владението на останалите съсобственици.
В конкретния случай е безспорно, че преживялата съпруга на общия наследодател е владяла
имота от момента на сключването на брака й с наследодателя. Като съпруга тя е владяла
имота заедно със съпруга си. Поради придобиването на имота по давностно владение по
време на брака този имот е станал семейна имуществена общност. След смъртта на съпруга
5
си тя е придобила половината от имота на собствено основание и 1/6 ид.ч. по наследство.
Именно тези идеални части тя е владяла за себе си, а останалите 2/6 ид.ч.е държала за
останалите две наследници. Основателни са доводите на въззиваемите, че правото на
собственост на въззивницата, признато с нот.акт от 2014г., е оспорено в частта относно
наследствените дялове на ищците. Този акт за признаване на право на собственост в нейна
полза по давностно владение е през 2014г.,т.е.по-малко от 10- годишния давностен срок след
смъртта на наследодателя. Преди 2007г.такъв давностен срок не е текъл, тъй като давност
между съпрузи не тече. Не се установява по делото първата въззивница да е променила
държането на наследствените части на ищците във владение за себе си. Съгласно ТР № 1 от
06.082012г. пo тд № 1/2012г.на ОСГК на ВКС презумпцията на чл.69 от ЗС не се прилага в
отношенията между съсобствениците, когато основанието за тази съсобственост е
наследяването. Така едва през 2014г., когато е издаден нотариалния акт за собственост по
давностно владение в нейна полза тя е манифестирала намерението да владее като свои
частите на ищците. До 2021г., когато е продала имота на останалите ответници и когато е
образувано делото, не е изтекъл давностният срок по чл.79 от ЗС. Нотариалният акт по
обстоятелствена проверка няма задължителна материална доказателствена сила. Дори и да е
владяла целия имот, първата ответница е била недобросъвестен владелец, този нотариален
акт следва да се цени само като начало на давностно владение, но до продажбата на имота,
респ.до завеждането на исковете давностният 10 годишен срок не е изтекъл.
В обобщение исковете се явяват основателни.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват
отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно
събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал
обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна
норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Въззиваемата страна е претендирала разноски и такива следва да бъдат присъдени в размер
на сумата от 300 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази
инстанция.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 181/17.03.2022г. по гр. дело № 4137/2021г. на Районен съд
Сливен.
ОСЪЖДА С. Г. М., ЕГН ********** от ***, СТ. Т. ГЮЗ., ЕГН ********** и Г. Д. ИЛ. , ЕГН
********** и двамата от *** да заплатят на Й. М. ПР., ЕГН ********** от *** и Ж. М. К.,
ЕГН ********** от *** сумата от 300 /триста/ лева представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение за тази инстанция.
6
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7