№ 1199
гр. София, 25.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Камелия Първанова
Членове:Георги Иванов
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20241000500913 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение 6261 от 05.12.2023 г. по гр.д. 12503/2021 г. по описа на СГС, I-23 състав, са
уважени искове по чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, предявени от М. И. И. с ЕГН: ********** против
„Национална компания Железопътна Инфраструктура” ДП с ЕИК: *********, в качеството
му на възложител на работа, като му е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от
180 000 лв. ведно със законната лихва, считано от 04.03.2017 г. до окончателното заплащане,
от която сума 80 000 лв. са за болките и страданията, които е претърпял при произшествие
на жп-линия на 04.03.2017., а 100 000 лв. са за болките и страданията от смъртта на майка
му при същия инцидент. Ответникът е осъден да заплати държавна такса по сметка на
градския съд в размер от 7200 лв., а на процесуалния представител на ищеца адв. Я. от САК
възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА) в размер от 11 850 лв.-съгласно
Определение 2700/23.02.2024 г. постановено по реда на чл. 248 ГПК.
Първоинстанционният съдебен акт е оспорен с редовна и допустима въззивна жалба
от осъденото държавно предприятие. Оплакванията са свързани с неправилно приложение
на материалния закон, а именно – разпоредбите на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. Счита се, че
не е оценен приноса към произшествието на ищеца М. И., като следвало той да се посочи
като математическа дроб или процент; не била справедлива оценката на претърпените болки
и страдания, а освен това обезщетението било присъдено, без да се извърши намаление с
приетото съпричиняване. Въззивникът иска да се признае и вина на ищеца, като оспорва в
1
цялост първоинстанционното решение, желае отмяната му, отхвърляне на предявените
искове и присъждане на сторените по делото разноски, в т.ч. и юрисконсултско
възнаграждение.
По делото е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от процесуален
представител на ищеца, който счита, че решението на СГС следвало да се потвърди като
правилно и законосъобразно. Претендира определяне на адвокатско възнаграждение по чл.
38 ЗА.
Пред въззивната инстанция не са искани и не са събирани нови доказателства (чл. 266
ГПК).
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, понеже е постановено от родово компетентен съд, от лице,
което е съдия и в рамките на правораздавателната му власт, от и срещу надлежни страни в
процесуален аспект, както и съобразно търсената като обем от ищеца закрила на
нарушените му субективни материални граждански права
По делото САС установи следното от материалите по същото:
Ищецът М. И. И., чрез адвокат Я. Я., твърди, че на 04.03.2017 г., около 11 ч.,
на охраняем железопътен прелез в с. Ковачево, общ. Септември, обл. Пазарджик, той заедно
с двамата си родители пътували с притежавания и управляван от него лек автомобил от гр.
Пазарджик към гр. Белово. При приближаване на прелеза на км. 107+530 при с. Ковачево
установил, че бариерата е вдигната и съответно предприел преминаване през прелеза. В
същото време приближавал влак № 10392 от БДЖ ПП ЕООД - локомотивно депо София,
тръгнал от гара Пазарджик за гара Септември. Машинистът на влака подал звуков сигнал и
предприел аварийно спиране, но въпреки това настъпил удар, при който на ищеца били
нанесени значителни телесни увреждания, а майка му С. И. починала на място. Ищецът
навежда, че вследствие от описаното ПТП е получил следните травматични увреждания: 1.
контузията на главата с разкъсно-контузната рана, довела до сътресение на мозъка, проявило
се със степенно разстройство на съзнанието - зашеметяване, обърканост, сънливост и
съставляващо временно разстройство на здравето по смисъла на чл. 130 от НК; 2.
травматичен шок- разстройство на здравето, временно опасно за живота, по смисъла на чл.
129 от НК; 3. субталарна луксация (изкълчване) на лява глезенна става със счупване на
външния кондил на левия голям пищял, наложили оперативно лечение и имобилизация-
трайно затрудняване на движенията на левия долен крайник по смисъла на чл. 129 от НК за
период от около 4-6 месеца; 4. дуплексна фрактура на лявата лакътна кост и
полифрагментното счупване на 3-4-5 метакарпални (дланни) кости на лявата ръка -трайно
затрудняване на движенията на левия горен крайник по смисъла на чл. 129 от НК за период
от около 3-5 месеца. 5. лезия (частично нарушаване на целостта) на екстензорните сухожИ.
на 3-4 пръста, също наложили оперативно лечение и имобилизация, причинили трайно
затрудняване на движенията на левия горен крайник по смисъла на чл. 129 от НК за период
2
от около 1-2 месеца; 6. счупване на 3-4-5 леви ребра и 2-3-4-5-6-7 десни ребра -причинили
трайно затрудняване движенията на снагата по смисъла на чл. 129 от НК за период от около
1-2 месеца; 7. разкъсно-контузни рани по главата и по лявата предмшпница, причинили,
както заедно, така и поотделно, временно разстройство на здравето, неопасно за живота, по
смисъла на чл. 130, ал. 1 от НК за период от около десетина дни; 8. охлузвания и
кръвонасядания, причинили болки и страдания по смисъла на чл. 130, ал. 2 от НК за период
от около 3-6 дни. Ищецът сочи, че непосредствено след инцидента е приет в спешно
отделение за оказване на медицинска помощ, където са му поставени следните диагнози: 1.
травматичен шок; 2. субталарна луксация (изкълчване) на лявата глезенна става; 3. счупване
на латералния кондил на лявата тибия (голям пищял); 4. разкъсно-контузна рана по гръбната
повърхност на ляватапредмшпница и длан на ниво дистална трета, 5. дуплексна фрактура на
лявата улна (лакетна кост); 6. полифрагментни фрактури на 4-5 метакарпални (дланни)
кости; 7. лезия (частично нарушаване на целостта) на екстензорните сухожИ. на 3-4 пръсти;
8. счупване на гръдния кош и 3-4-5 ребра в ляво, както и 2-3-4-5-6-7 ребра в дясно; 9.
разкъсно-контузна рана на главата. На 04.03.2017 г. му е направена операция, като са
извършени: открито наместване с вътрешна фиксация на големия и малкия пищял; открито
наместване с вътрешна фиксация на лъчевата и лакътната кости; открито наместване с
вътрешна фиксация на дланните кости, прикрепяне наново на сухожилие, като е останал в
болницата 1 месец и след това е бил на домашно лечение. Излага, че вследствие от
описаните травми е претърпял изключително силни физически и психически страдания,
свързани и с мъчителното лечение. Освен това се чувствал зле и психически, особено след
като се налагало негови близки да му помагат да се обслужва в ежедневието си. Сочи, че е
претърпял изключителни страдания и вследствие смъртта на майка си, настъпила при
описания инцидент. Приживе отношенията между двамата били на обич и разбирателство,
тя винаги била негово опора във живота, била жизнена и правили много неща заедно. Сега
не минава и ден, без да мисли за нея и за това, че никога повече няма да я види. Ще му
липсва до края на живота му. Загубата го променила като човек, станал необщителен и
раздразнителен. Ищецът твърди, че виновен за настъпването на ПТП е прелезопазачът Й. Д.
В., който към процесния момент е служител на ответника. В неговите трудови задължения
влиза да „осигурява безопасно и безаварийно преминаване на жп возила, МПС и пешеходци
през прелеза"; „...да спуска бариери, като спира движението на пътните превозни средства";
„да спуска бариери преди преминаване на влак по нареждане на дежурния ръководител с
телефонограма"; „да изпълнява задълженията си съгласно Наредба № 4/27.03.1997 г. за
железопътните прелези" и др. Неговата работа е източник на повишена опасност, при което
и най-малкото невнимание или немарливост може да коства живота и здравето на хора. В
тази връзка посочва, че по отношение на Й. В. е налице влязла в сила присъда на
наказателен съд, с която той е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.
123, ал.1 НК и чл. 134, ал.1, т.2 НК за това, че на процесната дата е осъществил немарливо
изпълнение на правно-регламентирана дейност-обслужване на неохраняеми прелези между
ж.п. гари-осигуряване безопасно и безаварийно преминаване на ж.п. возила, МПС и
пешеходци през прелеза, спуска бариерите преди преминаването на влак, по нареждане на
3
дежурния ръководител с телеграма, като спира движението на пътните превозни средства и
вдига бариерите само след като е преминало ж.п. возилото през прелеза- като е нарушил и
не е спазил нормите на чл. 76, т.2, изр.1 и чл.76, т.3 от Наредба № 4/27.03.1997 г. за
железопътните прелези и т. VI от временна инструкция за обслужване на охраняем прелез на
км. 107+530 между гарите Септември и Пазарджик, съоръжен с ръчна бариера с
електрическо задвижване в участъка на двойна жп линия при влаково движение по път № 1
септември-Пазарджик и по път № 2 Пазарджик –Септември, като така е причинил по
непредпазливост смъртта на С. И. и средни телесни повреди на М. И.. Излага, че именно
служителят на ответника е проявил противоправно поведение, защото в деня на инцидента
дежурният ръководител на движението го е уведомил по надлежния ред за заминаването на
влака, като същевременно и машинистът е подал звуков сигнал при наближаване на
процесния прелез, но въпреки това той не изпълнил служебните си задължения и не е
спуснал бариерата на прелеза преди преминаването на наближаващия влак. Това в пряка
причинно-следствена връзка е довело до настъпването на ПТП с преминаващия автомобил,
управляван от него. С оглед изложеното намира, че за него е налице правен интерес да
предяви настоящите искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, с които претендира ответникът
да бъде осъден да му заплати обезщетение за причинените при процесното ПТП
неимуществени вреди в размер на 80 000 лв. за причинените лично на него телесни
увреждания и съответно болки и страдания и в размер на 100 000 лв., съставляващи
обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат от смъртта на неговата
майка. Двете главници се претендират ведно със законната лихва, считано от датата на ПТП.
Ответникът „Национална компания Железопътна Инфраструктура” ДП оспорва
предявения иск по основание и размер. Не оспорва твърдението на ищеца, че лицето Й. В. е
негов служител към процесния момент, но твърди, че вредите не са настъпили при или по
повод на изпълнение на възложена от него работа, а напротив- сочи, че те са резултат от
неизпълнението на това, което му е възложено от работодателя. Предвид това намира, че не
следва да носи отговорност за репариране на вредите, претендирани от ищеца. Евентуално
оспорва твърдените от ищеца неимуществени вреди, както и наличието на пряка причинно-
следствена връзка между евентуални такива и поведението на неговия служител. Заявява
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат и оспорва размера на претенциите
като прекомерни.
Пред първата инстанция са събрани писмени и гласни доказателства, както и са
изслушани съдебно-медицинска експертиза /СМЕ/ и съдебна авто-техническа експертиза
/САТЕ/, след анализ на които доказателства, съдът е постановил и решението по делото, като
е уважил изцяло исковете.
Както бе изяснено, въззивният съд се произнася само по наведените във
въззивните жалби доводи, като действа като апелация (т. нар. ограничен въззив - аргумент от
чл. 269, изр. 2 ГПК), поради което основният спор се съсредоточава по отношение на това
дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени
в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени
4
вреди, както и дали е приложена разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. От съдържанието на
въззивната жалба е изводимо /въпреки, че решението на СГС се оспорва в цялост/, че не е
налице спор, че е осъществен фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД,
а се спори единствено по размера на претенциите. Това е така и поради обстоятелството, че
В. е осъден за процесното деяние с влязла в сила присъда по НОХД 651/2018г. по описа на
ОС-Пазарджик, което обвързва настоящият съд по въпросите, посочени в чл. 300 ГПК, а от
друга страна не е спорно, че В. е бил в трудовоправни отношения с предприятието-
въззивник към момента на процесното увреждащо събитие, поради което са и налице всички
елементи от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, изяснени отдавна, както в теорията, така и в
съдебната практика.
По спорните въпроси в жалбата САС намира следното:
Относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД:
В уточнителна молба до съда от 06.12.2021 г. /л. 47-48/, ищецът изяснява, че приема,
че е налице съпричиняване по смисъла на посочения законов текст, но търсените
обезщетения са след приспадане на това съпричиняване. По-конкретно сочи, че
обезщетението за вреди от смъртта на майка си е по принцип 150 000 лв., но след
приспадане на 1/3 принос към тези вреди от негова страна, търси сумата от 100 000 лв.
Относно обезщетението за болки и страдания от телесните увреждания, които е претърпял
лично при пътното произшествие, сумата, с която те следвала да се обезщетят е 120 000 лв.,
но след приспадане на същото съпричиняване претендира 80 000 лв.
Очевидно е, че след като съдът е уважил исковете в цялост, дори и да не е казано
изрично, то СГС е приел, че съпричиняване има, макар и да не го е посочил като размер
/процент или математическа дроб/, а се е задоволил в мотивите си да отбележи, че взема
предвид „признанието за съпричиняване“.
От друга страна обаче, искането на въззивника „да се признае вина“ на ищеца И.
противоречи на института на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, изяснен в теорията и в
съдебната практика.
По обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по приложението
на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената в по-ново време практика по реда на чл. 290 ГПК
(решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №
159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и много други), Върховният
касационен съд последователно е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението
за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна
връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице
съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение
обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва
обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не се изисква
5
да има /такава се изисква само за делинквента – чл. 45, ал. 2 ЗЗД/. Или, от съществено
значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен
принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на
делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от
съпричиняването и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право
да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват
допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или с
предположения. Съпричиняването на вредата обаче изисква наличие на пряка причинна
връзка между поведението на пострадалия и настъпИ. вредоносен резултат. Приносът на
увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или
бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване
на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен.
В случая, съпричиняването се изразява в това, че М. И. като водач на лек автомобил
„Фолксваген Голф“ с ДК № ********, не се е съобразил с предупредителните пътни знаци за
опасност А35 „Бализ“, указващи разстоянието от мястото, където са поставени, до
железопътния прелез и който не е повишил вниманието си при преминаването, ако няма
влак. В случая е налице и такова самопризнание за принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от
страна на ищеца, което трябва да се зачете в процесуален аспект, но е изключено този
принос да е по-голям от 1/3, колкото е посочило и въззиваемото лице, доколкото основната
причина за катастрофата е това, че В. като прелезопазач не е спуснал бариерите преди
прелеза, за да не преминават пътни превозни средства в съответния период от време. Няма
никакво съмнение, че ако В. бе изпълнил служебните си задължения да спусне бариерите, то
до инцидента е нямало да се стигне изобщо, тъй като водачът на автомобила И. е щял да
спре пред спуснатите бариери, за да изчака преминаването на влака. Поради това, следва да
се приеме, че съпричиняване има в размер на 1/3.
Относно приложението на чл. 52 ЗЗД:
Терминът „справедливост”, употребен в чл. 52 ЗЗД не е абстрактен, а се преценява
според всеки индивидуален (конкретен) случай, като следва да се съобразят при прилагането
на материалноправната норма указанията, дадени в Постановление 4/1968 г. на Пленума на
ВС относно критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства и
личността на увредения, е определянето на конкретен паричен еквивалент на обезщетението.
Унификация и уравнивиловка са невъзможни, Възможно е при сравнително еднакви по
характер увреди да се присъди различно обезщетение при съобразяване с фактори от лично,
семейно, професионално естество, трайността и характера на уврежданията и др. В тази
връзка и с оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в първата инстанция, са събрани гласни
доказателства касателно твърдените неимуществени вреди, както и е изслушана и приета
СМЕ.
6
Свидетелката Г. П. Л. сочи, че познава много добре М. И.. Познава и неговата
майка С. И.. Взаимоотношенията им били много близки. М. понесъл много тежко
трагедията. Той не можел да приеме мисълта, че майка му си е отишла. Много тежко
преживял смъртта на майка си, сринал се, бил много отчаян, смятал, че няма да може да се
справи, защото бил с много травми, смъртта на майка си приел тежко. Много трудно било
възстановяването при него, той бил много наранен, твърди, че са го мили, сменяли му
памперси. Това продължило месеци, 4-5 месеца. Докато проходи 5-6 месеца му били
необходими.
Относно претърпените телесни увреждания, в.л. д-р Д. /л. 142 – 144/ изяснява
пред първата инстанция, че И. е получил вследствие на удара с влака на 04.03.2017 г.
травматичен шок, сътресение на мозъка, други контузии и разкъсвания по предмишниците,
дланите и главата, скъсал е сухожИ. на два пръста, изкълчил е лявата глезенна става и има
множество счупвания на лява лакътна кост, ляв голям пищял, на предкиткови кости, шест
ребра вдясно и три ребра вляво /л. 144/, като счупените ребра носят големи болки и
страдания при дишане. Претърпял е една хирургична интервенция, а общият лечебен и
възстановителен период е около пет месеца.
Обсъдените по-горе данни дават основание на настоящия съдебен състав да
приеме, че обезщетенията за неимуществени вреди в размери от 150 000 лв. за смъртта на
майката на въззиваемия и 120 000 лв. за претърпените от него телесни увреждания не са
прекомерни особено като се отнесат към годината на настъпване на вредоносното събитие –
2017 г. и социално-икономическите условия в страната, като друга отправна точка за
присъждане на справедливи обезщетения по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Относно загубата на
майката на въззиваемия следва да се отчете, че в резултат на произшествието И. е загубил
един от най-близките си хора – своята майка, а това несъмнено е довело до големи терзания,
душевни страдания и мъка. Що се отнася до претърпените телесни увреждания, то те са
многобройни и тук следва да се отчетат различните счупвания и осъществената операция.
Разбира се, при отчитане на приетия принос от 1/3 обезщетенията следва да се
определят на 100 000 лв. и 80 000 лв., колкото е присъдил в крайна сметка и СГС, макар и
използвайки твърде пестеливи мотиви, за да обоснове преценката си по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и по
чл. 52 ЗЗД.
Поради изложеното първоинстанционното решение е правилно и като краен резултат,
при което следва да се потвърди изцяло.
С оглед неоснователността на жалбата, разноски на въззивника не трябва да се
присъждат, а в полза на процесуалния представител на въззиваемия следва да се определи
възнаграждение по чл. 38 ЗА за настоящата инстанция, което изчислено по реда на чл. 7, ал.
2, т. 5 от Наредба №1/09.07.2004 г. на ВАдвС за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, възлиза на 11 850 лв. /единадесет хиляди осемстотин и петдесет/ лева,
доколкото решението на СГС е обжалвано в цялост. То подлежи на заплащане от
предприятието-въззивник.
7
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение 6261 от 05.12.2023 г. по гр.д. 12503/2021 г. по описа на СГС, I-23
състав.
ОСЪЖДА „Национална компания Железопътна Инфраструктура” ДП с ЕИК:
*********, гр. София, бул. „Княгиня М. Луиза“ № 110, представляван от З. К. – генерален
директор на ДП, чрез Г. В. – директор на поделение УДВГД-Пловдив към ДП НКЖИ, с адрес
за призоваване: гр. ***, ул. „***“ № *, ет. *, поделение УДВГД да заплати на основание чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата на адв. Я. Я., гр. София, ул. „***“ № *, ет. *, ап. *
адвокатско възнаграждение за втората инстанция в размер на 11 850 лв. /единадесет хиляди
осемстотин и петдесет/ лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8