РЕШЕНИЕ
№ 4500
гр. С, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20221110137670 по
описа за 2022 година
Предявени са искове от “АСВ” АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С,
бул.”Д-р П Д” № 25, офис сграда Л, ет.2, офис 4, с които е поискало да бъде установено по
отношение на ответника Г. С. К., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.Л бл....., че последният
дължи на ищеца следните суми: сумата от 311.26 лв., представляваща главница по договор
за паричен заем №../26.01.2021 г., сключен между длъжника и "С К" ООД, вземането по
който последното е прехвърлило на заявителя с Приложение № ..2021 г. към договор за
цесия от 26.08.2021 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК - 31.03.2022 г., до
изплащане на вземането, сумата 13.44 лева, представляваща договорна лихва за период от
23.02.2021 г. до 04.05.2021 г., сумата 131.14 лева, представляваща обезщетение за забава за
период от 24.02.2021 г. до 31.03.2022 г.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че между "С К" ООД и ответника е сключен договор за
кредит за 400.00 лв., която е следвало да бъде върната на 14 седмични вноски, от които 13
по 32.47 лв. и 1 от 3.12 лв., като падежът на последната е 04.05.2021 г.
В исковата молба са изложени подробни доводи за дължимостта на претендирите
договорна възнаградителна лихва и обезщетение за забава.
Ищецът аргументира активната си материална легитимация по иска със сключен с
кредитната институция договор за цесия, с която последната му е прехвърлила вземането си
от ответника.
В срока за отговор, ответникът по делото, чрез назначения му от съда особен
представител, е депозирал такъв, с който оспорва исковете.
По същество се прави оплакване, че в процесния договор са налице неравноправни
клаузи, касаещи въведената неустоечна клауза, както и възнаградителната лихва и ГПР.
1
Според ответника, неустоечната клауза противоречи на добрите нрави, като е последица от
неизпълнение на изисквания по договора, които не могат да бъдат осигурени от
потребителя. Освен това се отбелязва, че тя не е индивидуално договорена, поради което са
изпълнени условията на чл.143-146 от ЗПК за приемането й за нищожна.
Наведени са доводи и за недействителност на клаузата на възнаградителна лихва,
свързана с нейния размер, който противоречи на добрите нрави. По отношение предвидения
ГПР, се сочи, че същият е немотивирано висок. По отношение възнаградителната лихва се
сочи, че размерът й над този, който в практиката на ВКС се приема, че съответства на
добрите нрави, а именно трикратния размер на законната лихва.
С оглед на това, ответникът поддържа становище, че договорът за кредит е нищожен,
в резултат на което той дължи връщане само на чистата стойност на кредита.
По така изложените съображения се иска съдът да отхвърли предявените искове като
неоснователни и недоказани.
В съдебно заседание страните не се представляват. Вземат писмено становище по
съществото на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
От приложеното към настоящето, ч.гр.д.№ 17168/2022 г. по описа на СРС е видно, че
въз основа на заявление по реда на чл.410 ГПК в полза на дружеството ищец е била
издадена заповед за изпълнение за следните суми: сумата от 311.26 лева, представляваща
главница по договор за паричен заем №../26.01.2021 г., сключен между длъжника и "С К"
ООД, вземането по който последното е прехвърлило на заявителя с Приложение № ..2021 г.
към договор за цесия от 26.08.2021 г., ведно със законна лихва за период от 31.03.2022 г. до
изплащане на вземането, сумата 13.44 лева, представляваща договорна лихва за период от
23.02.2021 г. до 04.05.2021 г., сумата 131.14 лева, представляваща обезщетение за забава за
период от 24.02.2021 г. до 31.03.2022 г. С възражение от 02.06.2022 г. длъжникът е оспорил
вземанията без мотив.
На 26.01.2021 г. Г. К. е сключил договор за потребителски кредит №... със „С К“
ООД за сумата от 400.00 лв., при общи условия, представени с исковата молба.
На 26.08.2021 г. кредиторът е сключил с ищцовото дружество рамков договор за
цесия прехвърляне на парични задължения. С Приложение № ..2021 г. към същия, са
продадени 617 вземания, сред които на ред 445 е посочено и това от Г. К.. Цесията е
потвърдена от цедента, а цесионера, въз основа на пълномощно от цедента, е изпратил до Г.
К. уведомление в тази насока, което не е могло да бъде връчено на обявения от него адрес.
От заключението по допусната съдебно-счетоводна експертиза се установява
размера на начислените при ищеца задължения на ответника и дължимото обезщетение за
забава. Вещото лице е установило, че преди завеждане на делото, ответникът е заплатил
164.00 лв., отнесени към задължения за главница, лихва и неустойка. Последното плащане е
отразено, че е направено на 03.02.2021 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Предявените искове са с правно основание чл.422 вр.чл.415, ал.1 ГПК и имат за
предмет установяване дължимостта на посочената главница в издадената по реда на чл.410
ГПК заповед за изпълнение на парични задължения. От данните по делото се установява, че
2
ищецът е провел заповедно производство по отношение на процесните вземания и исковете
са предявени в срока по чл.415, ал.1 ГПК, поради което и същите се явяват процесуално
допустими.
По основателността на исковете, съдът намира следното:
От събраните в хода на производството доказателства се установи, че Г. С К. и "С К“
ООД са се намирали в облигационно отношение по договор за потребителски кредит
№../26.01.2021 г. Видно от погасителния план към представения договор, изплащането на
предоставената в заем сума, е следвало да стане на 14 седмични вноски, последната от които
на 04.05.2021 г. С договора е предвиден фиксиран годишен лихвен процент от 40.05% и
49.79 годишен процент на разходите. Самото предаване на договорената сума от
заемодателя на заемателя не е спорно по делото, а се установява и от отбелязването в чл.4,
ал.1.
По отношение активната материална легитимация на ищеца, следва да се отбележи,
че видно от представените и неоспорени с исковата молба писмени доказателства, на
20.09.2021 г. ищецът и кредиторът на ответника са подписали Приложение № 1 към рамков
договор за цесия от 26.08.2021 г. С това приложение са прехвърлени редица вземания на „С
К“ ООД, сред които е и това от Г. С К. по процесния договор за кредит. По делото са
представени доказателства уведомлението за цесия да е изпратено на кредитополучателя, но
същия не го е получил, тъй като не е намерен на адреса и не го е потърсил в
законоустановения срок. При тези данни съдът намира, че уведомлението за цесия следва да
се приеме за редовно връчено, макар и да не е получено лично от ответника. То е изпратено
на обявения от него адрес в договора, като няма данни той да се е възползвал от
възможността по чл.33, ал.3 от Общите условия да промени същия. Обстоятелството, че
ответникът не е намерен на този адрес не може да влече небагоприятни последици за
ищцовото дружество, а следва да се приложи чл.33, ал.1 от Общите условия.
Дори и обаче да се приеме, че не е налице редовно връчване на уведомлението за
цесия, съдебната практика безпротиворечиво приема, че съдът следва да вземе предвид по
реда на чл.235, ал.3 от ГПК съобщаването на цесията с връчване на препис от исковата
молба. В случая уведомление за прехвърляне на вземането на „С К“ ООД от Геори К. на
ищеца „АСВ” АД е приложено към исковата молба /л.14 от делото/ и връчено на ответника с
разпореждането по чл.131 от ГПК и преписите от исковата молба и останалите приложения
към нея, на 25.08.2022 г. по реда на чл.46, ал.1 от ГПК.
В същото време обаче следва да се има предвид, че предвиденото в закона изискване
за уведомяване на длъжника от цедента има за цел да създаде достатъчна сигурност за него
за извършената замяна на стария му кредитор с нов и да обезпечи точното изпълнение на
задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75,
ал. 1 ЗЗД. В случая ответникът не доказа той или неговия наследодател да е изпълнил
задължението си на стария кредитор, което евентуално при липса на надлежно уведомяване
би го освободило от отговорност пред цесионера.
Ето защо, по изложените по-горе съображения, съдът приема, че ищецът притежава
активна материална легитимация и по исковете.
От страна на ответника в отговора на исковата молба са направени редица
възражения, които касаят дължимостта на всички предявени суми, основавайки се на общи
факти, по които съдът намира следното:
На първо място с оглед възраженията на ответника и в изпълнение на задължението
на съда по чл.7, ал.3 от ГПК следва да се посочи, че процесният договор за кредит попада в
обхвата на регулация на Закона за потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18/5.03.2010 г., в
сила от 12.05.2010 г.), който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски
кредит. В случая договорът отговаря на изискванията за форма и съдържание, предвидени в
3
чл.10 и чл.11 от ЗПК, в редакцията към момента на сключването му. В съдържанието му и
приложимите към него Общите условия по договор за заем на „С К“ ООД са посочени
чистата стойност на кредита – 400.00 лв.; годишният процент на разходите – 49.79 % /който
не надвишава пределните норми по чл.19, ал.4 от ЗПК/ и годишния лихвен процент – 40.05
%, както и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за кредит
/чл.30 от ОУ/.
Конкретни възражения за нищожност в отговора на исковата молба са направени по
отношение предвидените възнаградителна лихва и неустойка. Доколкото обаче последната
не е предмет на настоящият спор, съдът не следва да разглежда и да се произнася по
действителността й.
По отношение възанградителната лихва следва да се посочи, че претендираната
такава по процесния договор е 40.05 % или 25.23 лв. за целия период /видно от отразеното в
погасителния план/. Ответникът аргументира оплакванията си за нищожност с практика на
ВКС, в която се приема, че уговорката за договорна лихва е действителна само ако тя не
надвишава с повече от три пъти законната лихва. Действително, съществува такава
практика, според която максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната такава. Това обаче е по-стара практика, отпреди приемането на ал.4 на чл.19 от
ЗПК, в който се въвежда ограничение на размера на годишния процент на разходите по
потребителски кредити до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. В случая съдът намира, че следва да съобрази именно ограничението на чл.19,
ал.4 от ЗПК, доколкото в годишния процент на разходите се включват както дължимите
лихви /вкл. и договорна възнаградителна такава/, така и други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора. Идеята на законодателя е да ограничи общите разходи по кредита до
определен размер, без да се интересува от съотношението на всеки един от тях в общи им
размер. Именно при този подход се защитават в най-пълна степен интересите на
потребителя, доколкото в противен случай е възможно при ниска възнаградителна лихва, да
бъдат предвидени в договора други разходи, които да оскъпят повече кредита, отколкото ако
лихвата е в по-висок размер /в частност над три пъти законната лихва/.
По така изложените съображения съдът намира възражението на ответника в тази
насока за неоснователно.
С оглед на това и на приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице
по ССчЕ, следва да се приеме, че ответникът дължи по процесния договор за кредит
главница в размер на 311.26 лв. и договора /възнаградителна/ лихва в размер на 13.44 лв.
В същото време, в чл.7, ал.1 от от процесния договор, е предвидена дължимостта на
лихва за забава, в случай на закъснение на плащането на погасителна вноска. Размерът на
същата е определен в рамките на нормативно установените пределни норми - ПМС №
426/18.12.2014 г. От заключението по съдебно-счетоводна експертиза се установи, че
ответникът е направил две вноски по кредита, последната от които на 03.02.2021 г. Този
извод не бе оспорен от ответника, нито пък от негова страна се представиха доказателства за
извършено плащане след този момент. С оглед на това, той дължи лихва за забава от
24.02.2021 г., на която дата е падежа на 4-тата погасителна вноска, съобразно отразеното в
погасителния план. Същата е частично платена, но върху неплатения остатък, както и за
забавеното плащане на останалите вноски се дължи обезщетение, чийто размер, съобразно
установеното от вещото лице, възлиза на 31.32 лв. /стр.3 от заключението/. Именно до този
размер искът следва да се уважи, а за разликата до пълния предявен от 131.14 лв. да се
отхвърли като неоснователен и недоказан.
Предвид изхода на спора, всяка от страните има право на разноски. От страна на
4
ищеца е представен списък по чл.80 от ГПК /л.93 от делото/, в който не е посочен конкретен
размер на разноските. В съответствие с възприетото в т.12 на ТР 4/2014 г. на ОСГТКВКС,
следва съдът в настоящето исково производство да разпредели разноските и във воденото
преди това заповедно такова. Съдът, като се запозна с данните по делото, констатира, че
ищецът е заплатил държавна такса от общо 150.00 лв. по двете дела, депозит за съдебно-
счетоводна експертиза в исковото производство в размер на 400.00 лв. Освен това
претендира и юрисконсултско възнаграждение, което в заповедното дело е 50.00 лв. В
исковото производство то следва да бъде определено съобразно чл.25 ал.1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, приложима на основание чл.78, ал.8 от ГПК вр. чл.37 от
Закона за правната помощ. За защита по дела с определен материален интерес, в цитираната
разпоредба е предвидено възнаграждение от 100 до 360 лв. В случая, съобразявайки
конкретната фактическа и правна сложност на делото, обема на събраните доказателства,
процесуалното поведение на ответника, конкретно извършените от процесуалния
представител на ищеца действия по защита в производството, както и броя проведени
съдебни заседания, съдът намира, че следва да определи възнаграждение в минимален
размер от 100.00 лв. Съобразно отхвърлената част от иска, от направените от ищеца
разходи, следва му се присъдят 585.76 лв.
Ответникът няма данни да е направил разноски по делото, но пълномощникът му
претендира възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от ЗА. Имайки предвид цената
на исковете и разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, дължимия хонорар на адв.М. следва е в размер на 400.00 лв.
за осъщественото процесуално представителство и защита по настоящето исково дело. В
заповедното дело възнаграждението на пълномощника на длъжника следва да се определи в
размер на 60.00 лв., съобразно предвиденото в чл.6, ал.1, т.2 от Наредба № 1 на Висшия
адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията
към датата на подаване на възражението/, доколкото съдебната практика приема, че
защитата на длъжника в заповедното дело, каквото качество има Г. К. по ч.гр.д.№
17168/2022 г., се изразява в консултация.
Съобразно отхвърлената част от исковете, на адв.М. следва да се определи общо
възнаграждение по двете дела в размер на 100.73 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Г. С. К., ЕГН **********, с адрес
гр.С, ж.к.Л бл......, че дължи на “АСВ” ЕАД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление
гр.С, бул.”Д-р П Д” № 25, офис сграда Л, ет.2, офис 4, следните суми, за които н 14.04.2022
г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№
17168/2022 г. по описа на СРС: сумата от 311.26 лв., представляваща главница по договор за
паричен заем №../26.01.2021 г., сключен между длъжника и "С К" ООД, вземането по който
последното е прехвърлило на заявителя с Приложение № ..2021 г. към договор за цесия от
26.08.2021 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК - 31.03.2022 г., до изплащане на
вземането, сумата 13.44 лева, представляваща договорна лихва за период от 23.02.2021 г. до
04.05.2021 г., сумата 31.32 лева, представляваща обезщетение за забава за период от
24.02.2021 г. до 31.03.2022 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за забава за разликата
над уважения размер до пълния предявен размер от 131.14 лв. като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА Г. С. К., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.Л бл....., да заплати на “АСВ”
ЕАД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.”Д-р П Д” № 25, офис сграда Л,
5
ет.2, офис 4, сумата от 585.76 лв., представляваща направени от ищеца разноски по
настоящето дело и по ч.гр.д.№ 17168/2022 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА “АСВ” ЕАД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.”Д-р
П Д” № 25, офис сграда Л, ет.2, офис 4, да заплати на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от
ЗА вр. чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, на адв.М. К. М., от Софийска адвокатска колегия, с адрес гр.С, ул.“К Б І“ №
104, вх.Б, ет...., сумата от 100.73 лв., представляваща възнаграждение за осъществено
процесуално представителство и защита на ответника Г. С. К., ЕГН **********, по
настоящето гр.д.№ 37670/2022 г. и по ч.гр.д.№ 17168/2022 г., и двете по описа на СРС, 128
състав, съобразно изхода на делата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
След влизане на решението в сила препис от същото да се докладва с ч.гр.д.№
17168/2022 г. по описа на СРС, за продължаване на съдопроизводствените действия по
последното.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6