Решение по дело №4269/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 263723
Дата: 8 юни 2021 г. (в сила от 8 юни 2021 г.)
Съдия: Пепа Стоянова Тонева
Дело: 20201100504269
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 26 май 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                  08.06.2021 г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седми април две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА

 

при секретаря Ели Гигова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 4269 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 250, ал. 3 вр. чл. 258 – 273 ГПК и чл. 248, ал. 3 вр. чл. 274 – 278 ГПК.

С решение от 13.09.2018 г. по гр.д. № 57280/2011 г. Софийски районен съд, 73 състав оставил без уважение молбата на ищеца „ЗАД ОЗК – З.“ АД, ЕИК *******, за допълване по реда на чл. 250 ГПК на постановеното по същото дело решение от 29.08.2012 г., както и оставил без уважение молбата на ищеца по чл. 248 ГПК.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „ЗАД ОЗК – З.“ АД, който го обжалва в частта, с която е оставено без уважение искането му за допълване на решението от 29.08.2012 г., с оплаквания за неправилност. С исковата молба били предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.  213, ал. 1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Претендирано било в полза на ищцовото дружество да бъде заплатена сумата 555.66 лв., представляваща 548.66 лв. – изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“, и 7 лв. – ликвидационни разноски. С оглед установяване на дължимите ликвидационни разноски, с отговора по задача 4 от заключението на САТЕ вещото лице посочило, че претендираните от ищеца ликвидационни разноски са в рамките на обичайно дължимите размери. С решението от 29.08.2012 г. СРС, 73 състав уважил частично исковата претенция, като в диспозитива на съдебния акт липсвало произнасяне досежно дължимостта на претендираните 7 лв. за ликвидационни разноски. В тази връзка била депозирана молба по чл. 250 ГПК за допълване на решението, която районният съд неправилно оставил без уважение. Съдът не взел предвид, че по отношение на дължимостта на ликвидационни разноски в размер на 7 лв. не е налице осъдителен диспозитив, а същите били претендирани с исковата молба. Поради това моли съда да отмени решението от 13.09.2018 г. в частта, с която искането за допълване по реда на чл. 250 ГПК е оставено без уважение и вместо това постанови друго, с което да допълни решението и осъди ответника да заплати на ищеца сумата 7 лв. – ликвидационни разноски. Претендира разноски за двете инстанции съобразно уважената част от исковете, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

От ищеца е подадена и частна жалба срещу решението от 13.09.2018 г. в частта, имаща характер на определение, с която е оставено без уважение искането му за изменение на решението от 29.08.2012 г. в частта за разноските. При уважаване на искането за допълване по реда на чл. 250 ГПК, на ищеца се следвали разноски съразмерно с уважената част от исковете в размер на 561.75 лв. От друга страна, с решението от 29.08.2012 г. присъдените на ответника разноски съразмерно с отхвърлената част били неправилно определени в размер на 147.07 лв. Ответникът бил представляван от юрисконсулт, на когото съдът следвало да присъди юрисконсултско възнаграждение в минималния размер по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, който към релевантния момент бил 100 лв. Ответникът заплатил и 150 лв. – депозит на САТЕ, или общо разноските му били 250 лв., и съразмерно с отхвърлената част му се следвали разноски в размер на 52.52 лв. При евентуално уважаване на молбата по чл. 250 ГПК дължимите на ищеца разноски били в размер на 561.75 лв., а тези на ответника – 49.37 лв. Поради това моли съда да отмени решението и в тази част и вместо това осъди ответника да заплати на ищеца разноски в размер на сумата 512.38 лв., представляваща сторените по делото разноски след компенсация с дължимите в полза на ответника разноски в размер на 49.37 лв.

Въззиваемата страна и ответник по частната жалба – „ДЗИ - ОБЩО З.“ ЕАД, ЕИК *******, с отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК и чл. 276, ал. 1 ГПК оспорва въззивната и частната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение от 13.09.2018 г. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

По въззивната жалба срещу решението от 13.09.2018 г. в частта, с която е оставено без уважение искането по чл. 250 ГПК:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно. Молбата за допълване на първоинстанционното решение е подадена в срока по чл. 250, ал. 1 ГПК и решението е и допустимо в обжалваната част. Въззивният съд го намира и за правилно в същата част по следните съображения:

Първоинстанционният съд е бил сезиран на 16.12.2011 г. с обективно кумулативно съединени осъдителни искове, предявени от „ЗАД ОЗК – З.“ АД срещу „ДЗИ - ОБЩО З.“ ЕАД:

- с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) за сумата 555.66 лв. - главница, представляваща неплатен остатък от регресно вземане за платено от ищеца обезщетение по застраховка „Каско“ на МПС за имуществени вреди, причинени по МПС марка „Мерцедес“, модел „Е 290“, рег. № *******, причинени при ПТП, състояло се на 20.06.2009 г. в гр. София по вина на водача на МПС марка „Опел“, модел „Корса“, рег. № *******, чиято гражданска отговорност била застрахована при ответното дружество към датата на ПТП, и

- с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 24.39 лв., представляваща лихва за забава в плащането за периода 15.07.2011 г. – 15.12.2011 г. вкл.

В исковата молба се твърди, че за вредите по застрахованото при ищеца МПС същият заплатил застрахователно обезщетение в размер на 1 333.26 лв. С писмо от 23.09.2009 г. поканил ответното дружество, като застраховател на гражданската отговорност на виновния за ПТП водач, да заплати на ищеца сумата 1 340.26 лв., представляващи 1 333.26 лв. – изплатено обезщетение, и 7 лв. – ликвидационни разноски по щетата. На 15.07.2011 г. ответникът чрез прихващане погасил част от претендираната сума от 1 340.26 лв. – до размер от 784.60 лв. Според ищеца след частичното плащане ответникът му дължал сумата 555.66 лв. (въпреки че разликата между общо претендираните извънсъдебно 1 340.26 лв. и платените 784.60 лв. е 548.66 лв.). При тези фактически твърдения е претендирал осъждане на ответника да му заплати главница в размер на 555.66 лв.

С решение от 29.08.2012 г. СРС, 73 състав уважил исковете частично, като осъдил ответника да заплати на ищеца сумата 438.92 лв. – главница, и сумата 19.27 лв. – лихви за забава, и отхвърлил исковете за разликите над тези размери до претендираните съответно 555.66 лв. – главница, и 24.39 лв. – лихви. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски съразмерно с уважената част от исковете в размер на 552.93 лв.; На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете в размер на 147.07 лв.

С молба от 06.12.2012 г. (в срока по чл. 250, ал. 1 ГПК и чл. 248, ал. 1 ГПК) ищецът поискал от районния съд да се произнесе по искането му в исковата молба за присъждане на ликвидационни разноски в размер на 7 лв., както и да му присъди съответните лихви за забава (общо 19.58 лв.) и разноски в размер на 561.75 лв. Отделно от това е искал изменение на решението и в частта за присъдените на ответника разноски в размер на 147.07 лв. по съображения, поддържани и в частната жалба по чл. 248 ГПК.

С атакуваното решение от 13.09.2018 г. СРС, 73 състав отхвърлил и двете искания като неоснователни.

С оглед така установеното, въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно чл. 250 ГПК, страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане. Непълно е решението, което не обхваща целия спорен предмет - липсва формирана воля на съда относно част от спорното право, по някой от съединените искове или относно допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет (напр. за законна лихва). Когато съдът се е произнесъл по целия спорен предмет, но е пропуснал да обсъди доказателства, доводи и възражения на страните, или е приел, че искът е доказан и основателен в по-нисък от предявения му размер, постановеният съдебен акт не е непълен и този пропуск не може да се отстрани по реда на чл. 250 ГПК чрез постановяване на допълнително решение поради забраната на чл. 246  ГПК след обявяване на решението съдът сам да го отмени или измени.

В случая районният съд се е произнесъл по целия предмет на спора – по двата обективно кумулативно съединени иска и за пълните им предявени размери. Противно на поддържаното от въззивника, с исковата молба не са претендирани ликвидационни разноски в размер на 7 лв., а ако е смятал, че районният съд неправилно е отхвърлил исковете за разликите над 438.92 лв. – главница, и над 19.27 лв. – лихви за забава, ищецът е могъл да обжалва основното решение, което не е сторил.  Поради това основното решение не е непълно, а молбата на ищеца от 06.12.2012 г. в частта, с която е поискано допълване то му по реда на чл. 250 ГПК, е неоснователна.

Ето защо първоинстанционното решение от 13.09.2018 г. следва да бъде потвърдено в частта, с която молбата по чл. 250 ГПК е оставена без уважение.

По частната жалба срещу решението от 13.09.2018 г. в частта, имаща характер на определение, с която е оставено без уважение искането по чл. 248 ГПК:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Въззивният съд, като съобрази разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 6/15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС, намира частната жалба за частично основателна по следните съображения:

Решението може да бъде изменено или допълнено в частта за разноските от съда, който го е постановил, не само при погрешно изчисляване, но и поради грешки във фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които се е произнесъл по отговорността за разноски. Във всички случаи става въпрос за пропуск или грешка на съда, а не на страната. По общите правила на гражданския процес, разноски се присъждат когато са поискани и когато има доказателства, че са направени от страната.

Предвид изхода на спора по въззивната жалба, няма основание за присъждане на разноски на ищеца в по-висок от присъдения от СРС размер от 552.93 лв. Принципно основателни са доводите на частния жалбоподател за допусната от СРС грешка при изчисляване размера на дължимите на ответника разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете. В първата инстанция ответникът е направил разноски в размер на 150 лв. – депозит за САТЕ, и ако беше претендирал присъждане на юрисконсултско възнаграждение, то би следвало да е в размер на 100 лв. - ход на устните състезания в първата инстанция е даден на 26.06.2012 г., и съобразно приложимата към този момент редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК (преди изменението с ДВ бр. 8/2017г.) и на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (към ДВ бр. 43/08.06.2010 г.). Така съразмерно с отхвърлената част от исковете на ответника биха се следвали разноски в размер на 52.52 лв. Нито с отговора на исковата молба обаче, нито в хода на първоинстанционното производство и на устните състезания ответникът е заявил претенция да му бъдат присъдени разноски, поради което районният съд неправилно е присъдил такива, освен че ги е изчислил неправилно. Предвид диспозитивното начало в гражданския процес обаче, и доколкото в хипотезата на оставена без уважение молба по чл. 250 ГПК частният жалбоподател оспорва на ответника да се дължат разноски за първата инстанция над сумата от 52.52 лв., атакуваното решение в частта, имаща характер на определение следва да бъде отменено и вместо това въззивният съд измени решението от 29.08.2012 г. в частта за разноските, като го отмени в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски над сумата 52.52 лв. Няма основание за извършване на прихващане на тази сума с присъдените на ищеца разноски, още по-малко това може да бъде направено за първи път от въззивния съд.

По разноските за настоящото производство: При този изход, разноски във връзка с въззивната жалба се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 360 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено по банков път, видно от представеното платежно нареждане. Възнаграждението е в минималния размер по чл. 7, ал. 2 вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.

Разноски във връзка с частната жалба не следва да се присъждат на страните. В производство относно дължимостта и размера на разноските не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски, поради което разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение – така трайната практика на ВКС, обективирана в определение № 393/17.09.2018 г. по ч.гр.д. № 2845/2018 г., ІV ГО, определение № 489/17.10.2017 г. по ч.гр.д. № 3926/2017 г., ІV ГО, определение № 52/19.03.2019 г. по ч.гр.д. № 740/2019 г., І ГО, определение № 75/14.02.2019 г. по ч.гр.д. № 4561/2018 г., ІІІ ГО, определение № 76/14.02.2019 г. по ч.гр.д. № 4562/2018 г., ІІІ ГО, определение № 158/08.04.2019 г. по ч.гр.д. № 87/2019 г., ІІІ ГО, определение № 119/04.07.2019 г. по ч.гр.д. № 1975/2019 г., ІІ ГО и др.

 Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.09.2018 г., постановено по гр.д. № 57280/2011 г. на Софийски районен съд, 73 състав в частта, с която е оставено без уважение искането на ищеца „ЗАД ОЗК – З.“ АД, ЕИК *******, за допълване по реда на чл. 250 ГПК на постановеното по същото дело решение от 29.08.2012 г.

ОТМЕНЯ решението от 13.09.2018 г., постановено по гр.д. № 57280/2011 г. на Софийски районен съд, 73 състав в частта, имаща характер на определение, с която е оставено без уважение искането на ищеца „ЗАД ОЗК – З.“ АД, ЕИК *******, за изменение по реда на чл. 248 ГПК на постановеното по същото дело решение от 29.08.2012 г. в частта за разноските, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ решението от 29.08.2012 г., постановено по гр.д. № 57280/2011 г. на Софийски районен съд, 73 състав в частта за разноските, като го ОТМЕНЯ в частта, с която „ЗАД ОЗК – З.“ АД, ЕИК *******, е осъдено да заплати на „ДЗИ - ОБЩО З.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК разноски над сумата от 52.52 лв. (петдесет и два лева и 52 стотинки).

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 5158110/08.10.2018 г. в останалата част.

ОСЪЖДА „ЗАД ОЗК – З.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,  да заплати на „ДЗИ - ОБЩО З.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78 ГПК сумата 360 лв. (триста и шестдесет лева), представляваща разноски за въззивното производство.  

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.                     

 

 

 

                                                                                             2.