№ 129
гр. Варна , 21.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на
тринадесети януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Елина П. Карагьозова
Ралица Ц. Костадинова
при участието на секретаря Христина З. Атанасова
като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Въззивно гражданско
дело № 20203100503593 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба вх. № 280974/12.11.2020 г.
от адв. К., особен представител на ответника М. М. Л. против Решение №
260790/21.10.2020 г. на ВРС по гр.д. № 17873/2019 г., с което е прието за
установено в отношенията между страните, че Л. дължи на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД гр.София сумата от 2309.76 лева главница по
договор за стоков кредит № 285042/17.08.2017 година, сключен между
„БАНКА ДСК“ ЕАД и М. Л., вземането, по което е прехвърлено на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД с Договор за покупко-продажба на вземания от
11.04.2018 г. и Приложение № 1/24.04.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата от момента на депозиране на заявлението – 03.07.2019 г. до
окончателното изплащане, сумата от 443.26 лева договорна лихва за периода
01.09.2017 – 24.04.2018 г., сумата от 175.66 лева обезщетение за забава за
периода 01.09.2017 г. – 02.07.2019 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнене на парично задължение по чл. 410 от ГПК в производството по
1
ч.гр.д.№ 10447/2019 г. на ВРС.
Жалбоподателят моли за отмяна на решението като постановено при
неправилно приложен материален закон. Оспорва надлежното уведомяване на
длъжника за извършеното цедиране като счита, че за такова не може да се
приеме връчване на ИМ и книжата към нея на особения представител, чиято
представителна власт не включва и приемане на изявления, насочени лично
към ответника. Поддържа и неравноправност по смисъла на ЗЗП на клаузите и
в частност чл. 4 от договора, за определяне на лихвения процент и ГПР,
счита, че размерите на разходите и лихвата надвишават законодопустимия
максимум по чл. 19 ал.4 от ЗПК. Оспорва и надлежното изпълнение от страна
на кредитора на задължението за предоставяне на потребителя на
необходимата в цялост преддоговорна информация при сключване на
договора за кредит. На тези и други основания поддържа искането си за
отмяна на решението.
Становището на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД в депозирания
отговор по жалбата е за нейната неоснователност. Поддържа надлежно
уведомяване на длъжника за извършеното цедиране на вземането, счита
клаузите по определяне на ГПР за действителни, ясни, разбираеми за
потребителя и оспорва да създават неравнопроставеност между страните по
правоотношението. Моли за отхвърляне на жалбата и присъждане на
разноски.
В съдебно заседание процесуалния представител на въззивника
поддържа жалбата.
Процесуален представител на въззиваемия не се явява. В писмено
становище вх. № 447/11.01.2021 година поддържа аргументите по отговора.
Съдът, като приема, че е сезиран с редовна и допустима за разглеждане
въззивна жалба, депозирана от лице, легитимирано чрез правен интерес от
обжалване, след съвкупен анализ на доказателствения материал по делото
приема за установено от фактическа страна:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което в рамките
на ограничения въззив настоящата инстанция се произнася по приложението
на импреративни правни норми и доводите в жалбата.
2
Заявена пред ВРС е установителна претенция по чл. 422 ал.1 от ГПК за
приемане установено, че М. М. Л. дължи на „Агенция за събиране на
вземанията“ ЕАД суми, за които в развилото се заповедно производство по
ч.гр.д. № 10447/2019 г. на ВРС е издадена Заповед № 5208/04.07.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за главница,
възнаградителна лихва и лихва за забава, произтичащи от договора за стоков
кредит между физическото лице и „БАНКА ДСК“ ЕАД № 285042 от
17.08.2017 година, което вземане е цедирано на ищеца по силата на рамков
договор за покупко-продажба на вземания от 11.04.2018 г. и приложение № 1
към него от 24.04.2018 година.
Становището на ищеца е задължимост на заявените за присъждане суми
поради изправност на кредитора и отпускане на уговорените средства,
респективно неизправност на длъжника и незаплащане на коя и да е от
падежиралите вноски по погасителния план.
Становището на особения представител на ответника е за
неоснователност на претенциите при твърдение за нищожност на договорни
клаузи като противоречащи на ЗЗП и ЗЗД, който гарантира защита на
потребителя в договорните отношения и на друго основание – липса на
осъществен фактически състав на извършената цесия. Тези аргументи се
поддържат и във въззивната жалба.
1. По валидността на кредитното правоотношение и изправността на
страните:
Представен по делото е Договор за стоков кредит № 285042 от
17.08.2017 година, по силата на който „БАНКА ДСК“ ЕАД се е задължила да
заплати на М. М. Л. сумата от 2309.76 лева, от които 2098 лева за покупка на
стоки от търговска верига и 211.76 лева сума за договор за застраховка с
посочения застраховател.
Не е спорно, че стоката е получена от Л. и заплатена посредством
отпуснатия кредит, чието връщане е разсрочено на 18 месечни погасителни
вноски, включващи главница и възнаградителна лихва в размер на 503.69 лева
за целия срок на договора на база 27.97% годишен лихвен процент, фиксиран
3
за целия срок. ССЕ, чието заключение се кредитира като обективно и
компетентно дадено сочи, че лихвеният процент не е изменян. Установява се
също така, че нито една от вноските към кредитора не е погасена, а
заявлението е депозирано пред заповедния съд след изтичане срока на
договора, поради което и не се разсъждава върху предсрочна изискуемост.
ЗПК, приложим към процесното правоотношение създава императиви
към съдържанието на кредитното правоотношение, разписани така щото да
защитят по-слабата страна по него, а именно потребителя от злоупотреби от
страна на банката. От друга страна потребителската защита е гарантирана
чрез разпоредбите на чл. 143 и сл. от ЗЗП.
По процесното правоотношение отсъстват основания за приемане
неравноправност на кои и да е клаузи от договора или да се приеме
нищожност по см. на чл. 26 ал.1 пр.1 от ЗЗД – противоречие със закона.
Договорът съдържа всички задължителни елементи по чл. 11 от ЗПК.
Същият и ОУ към него са подписани от кредитополучателя. Уговореният
между страните ГРП от 31.75% е в рамките на допустимия по чл. 19 ал.4 от
ЗПК. Чл. 22 от ЗПК визира хипотезите на недействителност на договора, като
измежду тях не е неспазване на чл. 5 относно преддоговорната информация.
Ясно в ОУ са разписани условията, при които се начислява лихвата за
забава, възможността да се обяви предсрочна изискуемост, правото на
предсрочно погасяване без обезщетение – чл. 8.4. от ОУ, правото на
преизчисляване на лихвения процент при частично предсрочно погасяване,
правото на отказ от договора и други.
Като се има предвид и отсъствието на промяна както на лихвен процент,
така и на ГПР по време на действие на договора, не може да се твърди, че
потребителят е поставен в позиция да не разбира правата си или да не може
свободно да ги упражни. Процесуалният представител на ответника твърди
нищожност на неустоечна клауза като се позовава на чл. 4 от договора, но
този текст визира задължението на потребителя да погасява кредита по
посочената сметка и по погасителен план. Чл. 4 от ОУ визира начина пък на
оформяне на възнаградителната лихва и също не касае каквато и да е
неустойка. Такава не се претендира и от кредитора в настоящото
4
производство, нито формира кой и да е от компонентите за главница или
възнаградителна лихва.
В контекста на изложеното налице е валидно правоотношение, по което
изправна страна е кредитора, а предвид заключението по ССЕ,
кредитополучателят е очевидно неизправен, тъй като не е погасил нито една
от дължимите суми.
Искът е доказан по основание, а с оглед заключението на ССЕ и по
размер.
2. По материално правната легитимация на цесионера да претендира
вземането:
Възможността банката да прехвърли вземането на трето лице е
уговорена в чл. 16 от ОУ към договора за стоков кредит, вземането не е
непрехвърлимо и банката се е възползвала от тази възможност като към
ищеца е прехвърлено вземането с всички привилегии и обезпечения.
Консолидирането на фактическия състав на цесията, изисква съгласно
чл. 99 ал.3 от ЗЗД цедента да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне
като фактическите действия по уведомяването могат да се извършат от
цесионера при възлагане от цедента – както в случая, видно от пълномощното
на л. 39 по делото на ВРС. Уведомяването е извършено при условията на чл.
47 от ГПК като ЧСИ стриктно е спазил процедурата за посещение на адреса
на длъжника и е удостоверил в съставения констативен протокол действията
по връчването. Възраженията в жалбата за нередовност на процедурата
очевидно са безпочвени. В съставеното съобщение от длъжностното лице по
призоваването е посочено, че пощенска кутия на адреса няма. Удостоверено е
и отсъствието на адресата от адреса предвид заминаването му в чужбина.
Между другото както при процедурата по връчване на заповедта за
изпълнение, така и тази по връчване на книжата в първата инстанция е
удостоверено идентично обстоятелство – адресатът не пребивава на
постоянния или настоящ адрес, същият по сведения на съседи е в чужбина.
Извършените справки в ТД на НАП Варна от съдилищата сочат на липса на
каквито и да е трудови договори, което очевидно санира евентуален пропуск
от ЧСИ да извърши връчване по месторабота.
5
Друг е въпроса, че противно на поддържаното в жалбата, правата на
особения представител не са ограничени от чл. 29 ал.5 от ГПК досежно
приемане на изявления отправени към ответника, поради което най-късно с
получаване на препис от ИМ цедирането е сведено до знанието на длъжника.
Отделно за пълнота следва да се подчертае, че длъжникът няма данни да е
престирал на предходния кредитор, респективно да се претендира два пъти
плащане, така щото да се разсъждава по-задълбочено относно ефекта по
прехвърлянето, който безспорно е настъпил.
По изложеното ищецът доказва правото на вземане за посочените в ИМ
суми и установителната претенция е в цялост основателна.
Съвпадението в изводите на двете инстанции налага потвърждаване на
решението на ВРС в цялост.
3. По разноските:
Разноски се присъждат на АСВ за юрисконсултско възнграждение пред
ОС Варна, чийто размер съдът определя на 50 лева на осн. чл. 25а ал.3 от
НЗПП предвид неявяване в съдебно заседание. Дължат се и разноските за
особен представител в размер на 220 лева. Тежестта за заплащането им е на
въззивника.
Въззивника следва да заплати дължимата държавна такса за настоящото
производство.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 260790/21.10.2020 г. на ВРС по
гр.д. № 17873/2019 г.
ОСЪЖДА М. М. Л., ЕГН ********** от гр .Варна да заплати на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, гр. София сумата
от 270 /двеста и седемдесет/ лева разноски за юрисконсултско
възнаграждение и възнаграждение за особен представител пред ОС Варна, на
осн. чл. 78 ал.3 от ГПК.
6
ОСЪЖДА М. М. Л., ЕГН ********** от гр .Варна да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд Варна сумата от 96.20
/деветдесет и шест и 0.20/ лева държавна такса в производството пред
Окръжен съд Варна, на осн. чл. 78 ал.7 от ГПК.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7