Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна,
04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 24
състав, в открито съдебно заседание, проведено на пети март през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕНОВЕВА ИЛИЕВА
при
участието на секретаря Веселина Георгиева, като разгледа докладваното от
съдията гр.д. № 10722/ 2018 година
на ВРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по
делото е образувано по предявени от Д.К. срещу Ж.Д. искове, както следва:
1./ по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
установяване съществуване на вземане в размер на 175 лв., претендирано
като предадена по договор за наем от 14.01.2018г. на обект, представляващ
апартамент, находящ се в ***сума, подлежаща на връщане, поради липса на
нарушения на договорната връзка от страна на наемателя, на осн.
чл. 21 от договора, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК – 13.02.2018г. до окончателното изплащане на
задължението, за която сумата е издадена заповед № 1093/15.02.2018г. за
изпълнение на парично задължение в производството по ч.гр.д. № 2151/2018г. на
Районен съд – Варна;
2./ по реда
на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
3 ЗЗД за установяване съществуване на вземане в размер на 175 лв., претендирано като дадено на отпаднало основание наемно
възнаграждение дължимо за времето от 28.01.2018г. до 14.02.2018г. по прекратен
договор за наем от 14.01.2018г. на обект, представляващ апартамент, находящ се
в ***, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл.
410 ГПК – 13.02.2018г. до окончателното изплащане на задължението, за която
сумата е издадена заповед № 1093/15.02.2018г. за изпълнение на парично
задължение в производството по ч.гр.д. № 2151/2018г. на Районен съд – Варна;
3./ по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 92 ЗЗД за установяване съществуване на вземане в
размер на 350 лв., претендирано като неустойка за
неизпълнение на договорни задължения в размер на месечната наемна цена по
прекратен договор за наем от 14.01.2018г. на обект, представляващ апартамент,
находящ се в ***, дължима на осн. чл. 24 вр. чл. 23 от него, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.02.2018г. до окончателното
изплащане на задължението, за която сумата е издадена заповед №
1093/15.02.2018г. за изпълнение на парично задължение в производството по
ч.гр.д. № 2151/2018г. на Районен съд – Варна;
В исковата си молба
ищецът Д.К. твърди, че на 14.01.2018г. страните по делото сключили договор за
наем, по силата на който наемодателят се задължил да предаде на наемателя Ж.Д.
за временно и възмездно ползване недвижим имот, представляващ апартамент,
находящ се в ***за срок от 12 месеца срещу възнаграждение в размер на 350 лв.
При сключване на
договора страните по него са уговорили, че наемателят Д.К. ще заплати на
наемодателя сумата от 350 лв., представляваща дължимия наем за периода от
14.01.2018г. до 14.02.2018г. и сума в размер на наемната цена от 350 лв.,
обезпечаваща точното изпълнение по договора за наем от страна на наемодателя и
подлежаща на връщане при липса на нарушение на облигационната връзка, наречен „кауцион“.
Уговорено е още, че
прекратяването на облигационното отношение следва да се извърши с едномесечно
предизвестие.
Ищецът Д.К. твърди, че
в деня на сключване на договора за наем е получил държането на имота и е
заплатил на наемодателя наемното възнаграждение от 350 лв. за периода от
14.01.2018г. до 14.02.2018г. и сумата от 175 лв., представляваща половината от
уговорения „кауцион“.
Поддържа се, че на
22.01.2018г. наемодателят Ж.Д. е прекратил договора за наем с устно изявление и
настоял Д.К. да освободи имота, което същият сторил на 27.01.2018г. предавайки
му ключовете за апартамента.
Ищецът твърди, че в
качеството си на наемател се явява изправна по договора за наем страна, която
при получаване държането на имота на 14.01.2018г., е заплатил както наемната
цена, така и половината от уговорения „кауцион“.
Искът по реда на чл.
422 ГПК с правно осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е основан на твърдения, че след като договорът
за наем е прекратен преди изтичане на срока, то наемодателят следва да върне на
наемателя половината от платеното наемно възнаграждение за периода от време,
през което наемателят не е използвал наетия обект.
Наред с това
наемодателят дължи връщане на сумата, обезпечаващата точното изпълнение на
поетите задължения от страна на наемателя, съобразно уговореното в чл. 21, тъй
като Д.К. не е извършил никакви нарушения по чл. 19, както и неустойка в размер
на наемното възнаграждение по чл. 24 от договора, поради неспазено едномесечно
предизвестие за прекратяване на облигационната връзка по чл. 23, б.“б“.
Правният интерес от
предявяване на специалните установителни искове по
реда на чл. 422 ГПК се обосновават с хипотезата на чл. 415, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК,
ответникът Ж.Д., чрез особения представител оспорва предявените искове по
основание и размер.
Твърди се, че
наемателят не е изправна по договора страна, тъй като не е платил нито наемното
възнаграждение, нито т.нар.“кауцион“, съответно не е
предал държането на имота на 27.01.2018г. след прекратяване на договора за
наем.
Настоява се за
отхвърляне на предявените установителните искове.
Съдът, след преценка на
събраните по делото доказателства и по вътрешно убеждение приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
В производството по
ч.гр.д. № 2151/2018г. по описа на Районен съд – Варна, в полза на заявителя Д.К.,
е издадена заповед № 1093/15.02.2018г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК срещу Ж.Д. за заплащане на сумата от 700 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие по договор за
наем от 14.01.2018 г. и неправомерно задържан депозит /кауцион/,
от които 175.00 лв. задържана без основание парична гаранция от Ж.Д., 175.00
лв. като част от наемната цена, заплатена от К. за периода от 28.01.2018 г. до
14.02.2018 г., който имотът вече не е бил ползван от него и 350.00 лв., като
обезщетение за неспазен срок на предизвестие за прекратяване на договора, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 13.02.2018г. до окончателното изплащане на задължението и
сторените съдебно-деловодни разноски в размер на 325 лв., от които 25 лв. държавна такса и 300 лв. адвокатски
хонорар, на основание чл.78, ал.1 и 8 ГПК.
Исковете по реда на чл.
422 ГПК са процесуално допустими, предявени при спазване процесуалните
изисквания на чл. 415, ал. 1, т. 1 вр. чл. 415, ал. 4 ГПК.
Страните не спорят, че на
14.01.2018г. са сключили договор за наем, обективиран
в писмена форма /л. 76/, по силата на който Ж.Д., в качеството на наемодател, е
поел задължение да предостави на Д.К. за временно и възмездно ползване за срок
от 12 месеца недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в ***срещу
наемно възнаграждение в размер на 350 лв., платимо от 10 до 15 – то число на
текущия месец за всеки следващ наемен месец /чл. 1, чл. 5, чл. 7 и чл. 22 от
договора/.
По иска по реда на чл.
422 ГПК с правно осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД
В раздел V „Специални разпоредби” от сключения договор е посочено, че при подписване
на настоящия договор, наемателят предаване на наемодателя сума в размер на 350
лв. (175 лв. на 14.01.2018г. и 175 лв. със следващия наем), която да
служи за обезпечение, в случай на извършване на посочените по-долу нарушения от
страна на наемателя, която сума ще остане у наемодателя през целия период на
действие на договора, наричана по-долу „кауцион”.
В исковата молба
наемателят Д.К. признава, е получил държането върху имота в деня на сключване
на договора за наем – 14.01.2018г.
Правилото на чл. 154,
ал. 1 ГПК изисква от ищеца-наемател да установи при условията на пълно и главно
доказване положителните си твърдения, че е заплатил на наемодателя дължимото
наемно възнаграждение в размер на 350 лв. от 10 до 15 – то число на текущия
месец, че е ползвал имота за периода от 14.01.2018г. до 27.01.2018г., както и
че е отпаднало основанието за задържане на целия размер на наемната цена от 350
лв., поради прекратяване на облигационното отношение по предвидения в договора
или закона ред преди изтичане на срока.
Положителните твърдения
на наемателя, от които извлича изгодни за себе си последици, а именно, че е
заплатил наемното възнаграждение от 350 лв. за ползването на наетата вещ, остават
недоказани по делото.
От изявленията на страните,
обективирани в чл. 18 от раздел V „Специални
разпоредби”, съдът приема, че наемателят е поел задължение да предаде на
наемодателя сумата от 350 лв., служеща като обезщетение в случай на
неизпълнение на договорни задължения,
наречена „кауцион“, от която 175 лв. е заплатил в
деня на сключване на договора - 14.01.2018г., а остатъкът от 175 лв. „със
следващия наем“.
При недоказване на първата
от предвидените предпоставки за уважаване на иска, която е в тежест на ищеца,
съдът не дължи произнасяне по останалите елементи от фактическия състав на
предявения иск, който подлежи на отхвърляне, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.02.2018г. до
окончателното изплащане на задължението.
По иска по реда на чл.
422 ГПК с правно осн. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
Със сключване на
договора, страните са уговорили, че наемателят ще предаде на наемодателя сумата
от 350 лв., посочена в чл. 18, раздел V „Специални
разпоредби”, означена от страните като „кауцион”,
която ще служи за обезпечение, в случай на неизпълнение на задълженията на Д.К.
да заплаща за срока на действие на договора консумативните разходи на имота,
един или повече месечни наемни възнаграждения, както и в случай, че откаже да
върне държането на имота или предаде същия не в съответното за това състояние
и/или заедно с нанесени щети, в случай, че прекрати договора без месечно
предизвестие при условие, че вече са изтекли 12 месеца от сключването му или
когато прекрати облигационната връзка преди изтичане на единадесет месеца от
сключването му /чл. 19 от договора/.
Уговорено е още, че
наемодателят ще върне на наемателя пълния размер на т.нар. „кауцион”
в деня на връщане на имота, в случай, че не е налице някое от горецитираните нарушения /чл. 21/.
При сключване на
договора, наемателят е заплатил на наемодателя само сумата от 175 лв., но не и
пълният размер на т.нар. „кауцион“.
Спорният по делото
въпрос е прекратено ли е наемното правоотношение, възникнало на 14.01.2018г. на
основание предвидено в договора или закона.
Страните са уговорили в
Раздел V „Прекратяване и срок на договора”, че наемният договор се прекратява с
изтичане на срока /чл. 23, б.”а”/; с едномесечно предизвестие от едната до
другата страна /чл. 23, б.”б”/; с предоставяне на едномесечно предизвестие за
прекратяване от наемодателя до наемателя в случай на неплащане в срок на наема
или неспазване на хигиенните правила, вътрешния ред на сградата или добрите
нрави, или правилата за хигиена за безопасност, което се установява със
съответния административно признат документ /чл. 23, б.”в”/.
Ищецът наемателя не
твърди и не доказва, че договорът за наем е прекратен от някоя от страните по
него с едномесечно писмено предизвестие в хипотезите на чл. 23 от него.
Наемателят поддържа, че
по молба на наемодателя е освободил имота и предал на наемодателя ключовете за
апартамента на 27.01.2018г.
За установяване на този
факт, изрично оспорен в отговора на исковата молба, по инициатива на ищеца са
събрани гласни доказателства, чрез разпита на свидетеля Д. Игнатов, чиито
показания установяват, че на 27.01.2018г. Д.К. предал на наемодателя ключовете
за апартамента по повод молба на наемодателя, отправена до наемателя по
телефона да напусне жилището по „най-бързия начин”, провеждането на който бил
чут и възприет от свидетеля. Г – н Игнатов присъствал и на предаването на
ключовете за наетия обект, подпомагайки своя приятел да изнесе багажа от наетия апартамент. Наемодателят не е имал
никакви забележки по повод състоянието на жилището.
Въз основа на така
ангажираните гласни доказателства, неразколебани от други доказателствени
средства, съдът приема, че на 27.01.2018г. наемателят фактически е предал на
наемодателя Ж.Д. държането върху наетото жилище, връщайки му ключовете за него.
Съгласно
чл. 20а, ал.1 ЗЗД договорите имат сила на закон за тези които са ги сключили.
Същевременно договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или
отменени по взаимно съгласие на страните. Те биха могли валидно да прекратят
действието на договора и по друг начин, стига да е постигнато съгласие за
това.
Безспорно
установените обстоятелства в процеса дават възможност да се приеме, че такова
съгласие в случая е постигнато. Обстоятелството, че ключовете от апартамента са
били върнати на наемодателя, факт, установен от свидетелските показания на г-н
Игнатов и са били приети от наемодателя свидетелства за такова съгласие.
Затова
следва и да се приеме, че сключеният на 14.01.2018г. договор за наем е
прекратен по взаимно съгласие на страните на 27.01.2018г. или в деня на
фактическото предаване на държането върху недвижимата вещ на наемодателя.
По делото не се твърди
и съответно не се доказва, че наемателят е извършил някой от нарушенията,
посочени в чл. 19 от договора, поради което следва да се приеме, че след
прекратяване на договора за наем по взаимно съгласие, наемодателят следва да
върне получената сума, което не се твърди и съответно не се доказва да е
сторил, поради което предявеният иск се явява основателен и следва да бъде
уважен в претендирания размер, ведно със законната лихва от датата на депозиране
на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.02.2018г. до окончателното изплащане на
задължението.
По иска по реда на чл.
422 ГПК с правно осн. чл. 92 ЗЗД
С договора за наем от
14.01.2018г., наемодателят и наемателят са постигнали съгласие в случай, че срокът
за едномесечното предизвестие не бъде спазен и договорът прекратен,
неизправната страна дължи на другата обезщетение в размер на сумата, която се
равнява на един месечен наем /чл. 24 от Раздел V „Прекратяване и срок на договора”/.
Съгласно
разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват. За да бъде ангажирана отговорността на ответника на
основание цитираната законова разпоредба, е необходимо да са налице следните
предпоставки: да съществува задължение; това задължение да не е изпълнено;
неустойката да е уговорена между страните по договора.
Клаузата на чл. 24,
тълкувана в неразривна връзка с чл. 23, сочеща основания за прекратяване на
облигационното отношение, посочени по-горе, следва да се разбира в смисъл, че неизправната
страна е тази, която не е спазила срока на отправеното предизвестие, а не тази,
която не е изпълнила задължения, произтичащи от него.
Затова и
уговорената в чл. 24 от договора неустойка, дължима от наемодателя, е за
едностранно прекратяване на договора от която и да е от страните по него.
Поради прекратяването на наемния договор по взаимно съгласие, предявеният иск
по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Съобразно
изхода на спора в полза на ищеца Д.К. следва да се присъдят разноски за уважения
иск по реда на чл. 422 ГПК с правно осн. чл. 79, ал.
1, предл. 1 ЗЗД в размер на 81, 25 лв. в настоящото производство
и 81, 25 лв. в производството по ч.гр.д. № 2151/2018г. на Районен съд – Варна,
на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Г.К., ЕГН **********,*** срещу Ж.С.Д., ЕГН
**********,*** иск по реда на чл. 422 ГПК с правно осн.
чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за установяване
съществуване на вземане в размер на 175
лв. /сто седемдесет и пет лева/, представляващо дадено на отпаднало
основание наемно възнаграждение за времето от 28.01.2018г.
до 14.02.2018г. по прекратен договор за наем от 14.01.2018г. на обект,
представляващ апартамент, находящ се в ***, ведно със законната лихва от датата
на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.02.2018г. до окончателното
изплащане на задължението, за която сумата е издадена заповед №
1093/15.02.2018г. за изпълнение на парично задължение в производството по
ч.гр.д. № 2151/2018г. на Районен съд – Варна.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Д.Г.К., ЕГН **********,***
срещу Ж.С.Д., ЕГН **********,*** иск по реда на чл. 422 ГПК с правно осн. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
че Ж.С.Д., ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ Д.Г.К.,
ЕГН **********,*** сумата от 175 лв.
/сто седемдесет и пет лева/, представляваща
предадена по договор за наем от 14.01.2018г. на апартамент, находящ се в ***сума,
подлежаща на връщане, поради липса на нарушения на договорната връзка от страна
на наемателя, на осн. чл. 21 от договора, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК –
13.02.2018г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е
издадена заповед № 1093/15.02.2018г. за изпълнение на парично задължение в
производството по ч.гр.д. № 2151/2018г. на Районен съд – Варна.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Г.К., ЕГН **********,*** срещу Ж.С.Д., ЕГН
**********,*** иск по реда на чл. 422 ГПК с правно осн.
чл. 92 ЗЗД за установяване съществуване на вземане в размер на 350 лв. /триста и петдесет лева/,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорни задължения в размер на
месечната наемна цена по прекратен договор за наем от 14.01.2018г. на обект,
представляващ апартамент, находящ се в ***, дължима на осн.
чл. 24 вр. чл. 23 от него, ведно със законната лихва
от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.02.2018г. до
окончателното изплащане на задължението, за която сумата е издадена заповед №
1093/15.02.2018г. за изпълнение на парично задължение в производството по
ч.гр.д. № 2151/2018г. на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА Ж.С.Д., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на Д.Г.К., ЕГН **********,*** сумата от 162, 50 лв. /сто шестдесет и два лева и
петдесет ст./, представляваща сторени по делото съдебно – деловодни
разноски, от които 81, 25 лв. за настоящото
производство и 81, 25 лв. за производството по ч.гр.д. № 2151/2018г. на ВРС, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред Окръжен съд – Варна в двуседмичен срок от връчването на препис от акта на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: