Решение по дело №33/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 29/06.03.2013 г., постановено по Г. д. № 2305/2012 г., Кърджалийският районен съд е признал за недоказано оспорването истинността на фактура № */30.06.2010 г., издадена от „У.Б.” О. Г. К. за сумата от 7800 лв. с ДДС, в частта относно съдържанието. С решението „В.” О. Г. К. е осъдено да заплати на „У.Б.” О. Г. К. сумата в размер на 7200 лв. главница, представляваща дължима наемна цена за нает резервоар за съхранение на гориво за периода от 31.03.2007 г. до 31.03.2010 г., както и сумата 1551.43 лв. мораторна лихва за забава върху дължимата главница за периода от 01.07.2010 г. до 30.08.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.08.2012 г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски съразмерно уважената част от исковете в размер на 1037.44 лв. Искът по чл. 232 ал. 2 от ЗЗД е отхвърлен в останалата му част и за разликата до пълния предявен размер от 7800 лв. и за периода от 01.01.2007 г. до 31.03.2007 г. като погасен по давност, а иска по чл. 86 от ЗЗД в останалата му част и за разликата до пълния му предявен размер от 1748.57 лева като неоснователен и недоказан.

Недоволен от така постановеното решение в осъдителната му част е останал жалбодателят „В.” О. Г. К., който го обжалва като необосновано и незаконосъобразно с молба да бъде отменено и постановено друго решение, с което се отхвърлят изцяло предявените искове. Претендира разноски по делото. Поддържа в жалбата, че се установило от споразумителен протокол за прихващане от 31.12.2009 г., подписан от представители на двете дружества, че жалбодателят няма задължения към „У.Б.” О.- К., произтичащи от ползването на цистерна за съхранение на горива. Това се установявало от заключението на вещото лице и от писмо с изх. № 58/21.01.2010 г., подписано от управителя на „У.Б.” О. Г. К., което не било обсъдено от първоинстанционния съд. Съдът не обсъдил обстоятелството, че неизправна страна по договора за наем е ищцовото дружество, както и това, че процесната фактура не била получена от ответника по иска. Неправилен бил и извода на съда, че претендираното вземане за дължим наем за времето от месец януари 2007 г. до 01.09.2009 г. не било погасено по давност и, че оспорването истинността на съдържанието на процесната фактура било недоказано. Искането е да се отмени атакуваното решение и вместо него се постанови друго, с което се отхвърлят изцяло предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции. В съдебно заседание жалбата се поддържа и се излагат сходни съображения.

Ответникът по жалбата чрез процесуалният си представител в писмен отговор и в съдебно заседание я оспорва. Поддържа, че атакуваното решение е законосъобразно в обжалваната му част и не страда от визираните във въззивната жалба пороци, изводите на районния съд се подкрепяли от ангажираните по делото доказателства. Сочи, че протокола за прихващане не доказвал възражението на жалбоподателя, че няма задължение към ищеца, произтичащо от ползване на цистерна за съхранение на горива за претендирания период. Дължимостта на вземането не се разколебавало и от писмо изх. № 58/21.01.2010 г. От значение за спора били обстоятелствата, че за претендирания период, жалбоподателят ползвал процесната цистерна на основание договор за наем, както и че същият не е заплатил дължимата наемна цена. Несъстоятелни били и възраженията за изтекла погасителна давност на вземането, тъй като в случая давността започнала да тече на 01.07.2010 г., поради което към деня на предявяване на иска, то не било погасено по давност. Налице бил сключен договор за наем, който не бил оспорен, издаването на фактура имало значение на покана за плащане, а жалбоподателят не можел да черпи права от своето недобросъвество поведение като не е осчетоводил фактурата. Моли да се потвърди решението като законосъобразно. В съдебно заседание се излагат сходни съображения.

Въззивният съд като прецени събраните по делото доказателства по повод и във връзка с подадената жалба, констатира:

Жалбата е подадена в срок от лице, имащо интерес от обжалването и е допустима. Разгледана по същество е частично основателна. Съображенията на съда са следните:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 232 ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 03.05.2005 г. в Г. К. между него и ответника по иска, бил сключен договор за наем, по силата на който „У.Б.” О. Г. К. предоставил на „В.” О. Г. К. резервоар за съхранение на гориво, за срок от една година, срещу месечна наемна цена в размер на 200 лв. с ДДС. Съгласно чл. 3 от договора за наем, наемодателя имал право да получава наема в началото на всеки календарен месец, в брой, срещу издаване на фактура. Съгласно чл. 9 от договора, ако след изтичане на наемния срок, използването на резервоара продължи със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът се считал продължен за неопределен срок. Ответникът ползвал резервоара за съхранение на гориво в уговорения срок, а след изтичането му, ползването на резервоара продължило със знанието и без противопоставянето на наемодателя, поради което същият бил продължен за неопределено време. Ответникът ползвал резервоара за съхранение на гориво до 31.03.2010 г. До края на 2006 г. ответникът заплащал дължимия месечен наем. За периода от м. януари 2007 г. до м. март 2010 г. включително, ответникът не заплатил на ищеца дължимия месечен наем за ползването на резервоара и дължал сумата в размер на 7800 лв. с ДДС, представляваща сборът на неплатения месечен наем по процесния договор за 39 месеца.За дължимия наем и съгласно договора била съставена фактура № */30.06.2010 г., с падеж 30.06.2010 г., която и до момента не била платена на ответника. Ответникът бил в забава по отношение на паричното си задължение да изплати на ищеца дължимия наем, поради което и на основание чл. 86 от ЗЗД дължал на ищеца обезщетение за забава в размер на 1748.57 лв. за периода от 01.07.2010 г. до 31.08.2012 г.

Решението на първоинстанционният съд не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която предявените искове за наем и за мораторна лихва са отхвърлени.

От фактическа страна, съдът приема следното:

Страните по делото „У.Б.” О. Г. К. като наемодател и „В.” О. Г. К. като наемател, сключили договор за наем на 03.05.2005 г. за срок от една година, за временно и възмездно ползване на резервоар за съхранение на гориво, срещу месечен наем в размер на 200 лв. с ДДС. Съгласно чл. 3 от договора, наемодателят имал право да получава наема в началото на всеки месец, но не по- късно от 10- ти, в брой срещу издадена данъчна фактура. Страните се договорили, че ако след изтичане на наемния срок, използването на резервоара продължи със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок. Ищецът издал данъчна фактура № */29.12.2006 г. с получател- ответника по иска за сумата 2400 лв. с ДДС „за наем за 2006 г.” и данъчна фактура № */30.06.2010 г. за сумата 7800 лв. с ДДС за „наем на резервоар на гориво”.

От заключението на вещото лице по назначената съдебно- счетоводна експертиза, което съдът приема като правилно и обосновано, се установява, че в счетоводните регистри на страните по делото било осчетоводено по надлежния ред плащане за наем на резервоар на гориво по договор за наем от 03.05.2005 г. по данъчна фактура № *********/29.12.2006 г. на стойност 2400 лв. с ДДС. Плащането било извършено чрез прихващане от насрещно задължение на ищеца към ответника. Експертизата установява и това, че фактура № */30.06.2010 г. на стойност 7800 лв. с ДДС, не е заведена в счетоводните регистри на „В.” О. Г. К. и по нея няма извършено плащане от ответника в полза на ищеца. В съдебно заседание вещото лице обяснява, че фактурата е издадена по- късно и не е включена по надлежния ред в регистрите на двете дружества, не е отразена като разход в едното дружество и като приход в другото дружество.

Разпитаните по делото свидетели Е. Х., която работи в ищцовото дружество като счетоводител от 2004 г. и е дъщеря на управителя на дружеството Ж. Х., и В. П., който също работи от 2004 г. като счетоводител при ищеца, твърдят, че между страните е имало дългогодишни търговски отношения. Взаимните задължения дружествата уреждали поначало чрез протоколи за прихващане по издадени фактури. Фактурите не били издавани редовно, ежемесечно, а това ставало обикновено в края на съответната година по договорка между управителите на двете дружества. Показанията на тези свидетели, единият от които в близки родствени отношения с управителя на ищцовата фирма, а другият дългогодишен негов служител, и като такива явно заинтересовани от изхода на делото, в посочената част като съответни на останалия доказателствен материал, съдът кредитира. Поради тяхната заинтересованост обаче, съдът не кредитира показанията им в частта, в която твърдят, че процесната фактура с № */30.06.2010 г. за „наем резервоар за гориво” за сумата 7800 лв., била връчена на ръка на Г.Б.- съдружник в ответното дружество, още повече, че и двамата свидетели не могат да установят с категоричност кога е станало това, а предполагат, че е било в деня на издаването й.

При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното:

Съгласно чл. 228 от ЗЗД наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят- да му плати определена цена. Договорът е двустранен и възмезден като всяка от страните може да иска пълно изпълнение от насрещната, само в случай, че от своя страна е изпълнила задължението си точно. За да се приеме, че ответникът дължи на ищеца претендираната наемна цена, ищецът следва да установи факта на сключване на договора за наем и предоставяне на вещта за ползване на наемателя, а последния следва да установи факта на плащане на наемната цената за процесния период.

Не се спори по делото, че между страните е имало дългогодишни търговски отношения, включително и наемни отношения за наем на резервоар за съхранение на гориво, за което бил подписан договор на 03.05.2005 г. за срок от една година. В случая се установява и не се спори, че ищецът е изпълнил задължението си като е предоставил за ползване на ответника резервоар за съхранение на гориво. По делото не се спори и за това, че след изтичане на срока на договора, ответникът продължил до ползва наетия резервоар със знанието и без противопоставянето на наемодателя, респ. договорът продължил за неопределено време. Така, за периода от подписване на договора за наем и до 31.03.2010 г. /това обстоятелство не се оспорва от пълномощника на ответника в съдебно заседание/, ответникът ползвал процесния резервоар и поради това за него е възникнало задължението да заплати уговорената наемна цена, съгласно разпоредбата на чл. 232 ал. 2 от ЗЗД. Съгласно договора за наем, изискуемостта на плащането на наема била свързана с издаването от наемодателя на данъчна фактура.

От доказателствата по делото се установява, че страните са уреждали взаимните си задължения чрез прихващане, за което подписвали протоколи. Така, на 31.12.2009 г. между двете дружества бил подписан протокол, съгласно който страните се споразумели да прихванат задълженията си по конкретно описани фактури, като разликата от 50725.44 лв., дължима от ищеца, да бъде изплатена по банков път на ответника по иска. Във връзка с извършван одит на ищеца и при така установените взаимни задължения между страните, ищецът поискал изрично с писмо от 21.01.2010 г., ответникът по иска да потвърди вземанията си към ищеца към 31.12.2009 г. в размер на 50725.44 лв. По делото се установява и това, че във връзка с подписания договор за наем за резервоар за съхранение на гориво, за целия период на наемни отношения от 03.05.2005 г. до 31.03.2010 г., били издадени само две фактури. Първата данъчна фактура с № ********* била издадена на 29.12.2006 г. на стойност 2400 лв. с ДДС за дължим наем за 2006 г. Плащането по тази фактура било извършено чрез прихващане от насрещно задължение на ищеца към ответника, като прихващането било осчетоводено по надлежния ред в двете дружества. На 30.06.2010 г. била издадена и втора фактура с № * „за наем за резервоар за гориво” на стойност 7800 лв. с ДДС, която не била включена по надлежния ред в регистрите на двете дружества, не била отразена като разход в едното дружество и като приход в другото дружество. Във връзка с оспорването истинността на фактура № */30.06.2010 г., издадена от „У.Б.” О. Г. К. за сумата от 7800 лв. с ДДС, следва да се посочи, че поради непредставяне на доказателства, същото е останало недоказано.

Впрочем, няма спор за това, че ищецът не е изпълнявал задълженията си да издава фактура ежемесечно за дължимия от наемателя наем. По делото не се установява по безспорен начин и това, ответникът да е изпълнил задължението си да плати дължимия наем за ползвания резервоар за гориво по процесния договор за наем за претендирания с исковата молба период. Съдът счита, че представения по делото споразумителен протокол от 31.12.2009 г., както и писмото на управителя на ищеца до ответното дружество от 21.01.2010 г., не установяват по категоричен начин да е било извършено плащане на дължимия наем за претендирания от ищеца период, още повече, че същите са съставени по време, предхождащо прекратяването на ползването на процесния резервоар. Поради това съдът приема, че ответникът по иска не е платил на ищеца наема за ползването на резервоара за гориво по договора за наем между страните от 03.05.2005 г. за претендирания период от време от м. януари 2007 г. до 31.03.2010 г., който възлиза на сумата в размер на 7800 лв. Съдът приема обаче, че е основателно направеното своевременно възражение на ответника, че претенцията за вземането за наем за времето от м. януари 2007 г. до 30.08.2009 г. е погасено по давност предвид датата на предявяване на иска- 30.08.2012 г. и с оглед разпоредбата на чл. 111 б. „в” от ЗЗД, съгласно която с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем. В тази връзка следва да се има ´редвид и това, че съгласно разпоредбата на чл. 116 б. „б” от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск, но ако искът не бъде уважен, а с още по- голямо основание- ако искът е оставен без разглеждане и производството по делото е прекратено, давността не се смята прекъсната. В този смисъл тази инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд, че с предявяването на иска по Г. д. № 232/2010 г., по описа на КОС, давността била прекъсната. Поради изложеното, предявеният иск се явява основателен и доказан и следва да се уважи за периода от 01.09.2009 г. до 31.03.2010 г., или за седем месеца в размер на 1400 лв., която сума ответникът дължи на ищеца за наем на резервоар за съхранение на гориво. За останалия период от време и в останалата му част, иска за наем е погасен по давност.

Както вече се посочи, не се установява по делото ищецът да е издавал ежемесечно фактури за дължимия наем по договора за наем. Процесната фактура с № */30.06.2010 г. за наем в размер на 7800 лв., нито е била включена по надлежния ред в регистрите на двете дружества, нито е била връчена на ответника, поради което не може да служи за покана за плащане, още повече, че от съдържанието на представената фактура не може да се направи извод, че посочения размер дължим наем се отнася именно за процесния резервоар, по процесния договор за наем и за процесния период от време, посочен в исковата молба.Поради това не може да се приеме, че ответникът е изпаднал в забава за плащане на парично задължение, считано от датата, следваща датата на издаването на процесната фактура, за да дължи на основание чл. 86 от ЗЗД лихви за забавено плащане. Наема се дължи на основание договора за наем, а покана за плащането му представлява подадената искова молба, заведена в съда на 30.08.2012 г., поради което претенцията за мораторна лихва за периода от 01.07.2010 г. до 30.08.2012 г.- датата на предявяване на иска, е неоснователна и следва да се отхвърли. Като е направил различни изводи, първоинстанционният съд е постановил незаконосъобразно решение в тази част, което следва да се отмени.

Поради изложеното, следва да се постанови решение, с което се отмени атакуваното в частта, с която иска за наем е уважен за разликата от 1400 лв. до 7200 лв., в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1551.43 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.07.2007 г. до 30.08.2012 г., както и в частта, с която ответникът е осъден за заплати на ищеца разноски по делото в размер на 1037.44 лв. Вместо това, следва да се постанови решение, с което се отхвърли иска за наем за разликата от 1400 лв. до 7200 лв. и за периода от 01.01.2007 г. до 01.09.2009 г. като погасен по давност. Следва да се отхвърли и иска за мораторна лихва за сумата 1551.43 лв. като неоснователен.

При този изход на делото претенцията на жалбодателя за разноски се явява основателна и следва да се уважи като „У.Б.” О. Г. К. се осъди да му заплати разноски за двете инстанции по компенсация в размер на 1267.72 лв.

Водим от изложеното въззивният съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА решение № 29/06.03.2013 г., постановено по Г. д. № 2305/2012 г. по описа на Кърджалийския районен съд, в частта, с която „В.” О. Г. К. е осъдено да заплати на „У.Б.” О. Г. К.: 1/ разликата от 1400 лв. до 7200 лв. главница, представляваща дължима наемна цена за нает резервоар за съхранение на гориво по договор за наем от 03.05.2005 г. за периода от 31.03.2007 г. до 01.09.2009 г., 2/ сумата в размер на 1551.43 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху дължимата главница за периода от 01.07.2010 г. до 30.08.2012 г. и 3/ направените по делото разноски съразмерно уважената част от исковете в размер на 1037.44 лв., вместо което постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от „У.Б.” О. Г. К., с ЕИК * против „В.” О. Г. К., с ЕИК * иск за разликата от 1400 лв. до 7200 лв. главница, представляваща дължима наемна цена за нает резервоар за съхранение на гориво по договор за наем от 03.05.2005 г. за периода от 31.03.2007 г. до 01.09.2009 г., както и иска за сумата в размер на 1551.43 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху дължимата главница за периода от 01.07.2010 г. до 30.08.2012 г.

ОСЪЖДА „У.Б.” О. Г. К., с ЕИК * да заплати на „В.” О. Г. К., с ЕИК * сумата в размер на 1267.72 лв., представляваща разноски по делото за двете инстанции по компенсация.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: Членове: 1/ 2/