О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр. София, 18.10.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, III въззивен състав, в
закрито съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ХРИСТИНКА КОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МИРОСЛАВА ТОДОРОВА
мл.
с. МАРИЯ ИЛИЕВА
като
разгледа докладваното от младши съдия Илиева в.н.ч.д. № 4167 по описа на съда
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава XXII от
НПК.
Образувано е по частна жалба на адв. И.К.,
защитник на подсъдимия Г.В.Н., срещу определение от 30.09.2019 г. по н.о.х.д. №
5815/2018 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 1-ви състав, с което
искането за изменение на мярката за неотклонение на подсъдимия от „задържане
под стража“ в по-лека е оставено без уважение.
В частната жалба са изложени доводи за
неправилност на обжалваното определение, в подкрепа на което се твърди, че
събраните до момента доказателства по делото не подкрепят извода за наличие на
обосновано предположение за съпричастност на подсъдимия към деянието, в
извършване на което е обвинен. Жалбоподателят излага, че опасността подсъдимият
да извърши престъпление неправилно се обосновава с обремененото му съдебно
минало при липса на други доказателства в тази връзка. Сочи, че не е налице и
втората опасност подсъдимият да се укрие, тъй като има регистриран адрес, на
който живее, винаги се е явявал както в съдебни заседания, така и за провеждане
на процесуално-следствени действия с негово участие. Навежда доводи, че срокът
на задържане се явява прекомерен, подсъдимият има две малолетни деца, които
издържа чрез работа в строителството. Направено е искане за отмяна на
обжалваното определение и за изменение в по-лека на взетата спрямо подсъдимия
мярка за неотклонение.
Софийският градски съд, след като се
запозна с частната жалба и материалите по делото, имащи отношение към въпроса
за мярката за неотклонение на подсъдимия, намира от фактическа страна следното:
Подсъдимият Г.В.Н. е обвинен в
извършване на престъпление по за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл.
195, ал. 1, т. 3, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2,
вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК и за престъпление по чл. 131, ал. 2,
т. 4, вр. с чл. 130, ал. 1 от НК, като въз основа на внесения на 10.04.2018 г.
обвинителен акт е образувано н.о.х.д. № 5815/2018 г. по описа на СРС, НО, 1-ви
състав.
С постановление за привличане, връчено
лично и в присъствието на адв. Ани Владимирова, на 07.10.2017 г. Г.В.Н. е
привлечен в качеството му на обвиняем и с него е проведен разпит.
На досъдебното производство по отношение
на подсъдимия е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, като същият
е задържан фактически, считано от 07.10.2017 г.
Предмет на настоящото въззивно
производство е определение на районния съд от 30.09.2019 г. по н.о.х.д. № 5815/2018
г. по описа на СРС, НО, 1-ви състав, с което в процедура по реда на чл. 270 НПК, съдът е оставил без уважение искането на защитника за изменение на взетата
спрямо подсъдимия мярка за неотклонение в по-лека такава. В мотивите си съдът е
приел, че не са налице предпоставките на чл. 63, ал. 3 НПК за отмяна или
изменение на мярката за процесуална принуда, тъй като от последното произнасяне
на съда по искане за изменени на мярката за неотклонение не са настъпили нови
обстоятелства, които да обуславят такова. Освен това е изложил аргументи, че срокът
на задържането е разумен, като не е налице необосновано забавяне на
разглеждането на делото.
При така установеното от фактическа
страна, настоящият съдебен състав приема от правна страна следното:
Частната жалба е подадена в
законоустановения срок по чл. 342, ал. 1 от НПК и от надлежно легитимирано
лице, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните
съображения:
Въпросът
за изменение на мярката за неотклонение на подсъдимия може да се поставя по
всяко време на съдебното производство, но съгласно чл. 270, ал. 1 НПК това
искане е основателно при промяна на обстоятелствата, която промяна обосновава
извод за отпадане на опасностите от укриване или извършване на престъпление,
послужили за вземане на най-тежката мярка за неотклонение или при наличие на други,
нови обстоятелства, обуславящи нейното изменение.
Настоящият
въззивен съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че към
момента е налице обосновано предположение, че подсъдимият има отношение към
инкриминираното деяние, който извод на този етап се подкрепя от събраните в производство
доказателствени източници – протоколи за разпит на свидетели,
които са били очевидци на деянията, полицаите, участвали в залавянето на
подсъдимия, в това число и пострадалия, заключенията на оценителна, медицинска
и техническа експертизи, както и останалите събрани писмени доказателства и
доказатествени средства, годността на които подлежи на преценка единствено от
съда, разглеждащ делото по същество и не може да бъде обсъждана в настоящото
частно производство. С оглед осигуряване както на минималния стандарт на чл. 5,
пар. 4 от ЕКЗПЧОС, така и обезпечаване на правото на подсъдимия по чл. 6, пар. 1
от Конвенцията за разглеждане на делото от безпристрастен съд при произнасянето
си по въпроса за наличие на обосновано предположение, че подсъдимият е извършил
престъплението, за което е обвинен, съдът не следва да взима отношение по
въпроса за вината, както и да се произнася с оценка за годността на събрания
доказателствен материал и неговата достатъчност.
По
отношение на втората предпоставка съдът счита, че същата е налице, защото и към
момента не е настъпила промяна в интензитета на опасността подсъдимият да
извърши престъпление, който извод се обосновава както от миналата му съдимост, разкриваща
трайно установена нагласа за извършване на посегателства срещу собствеността на
гражданите, така и от личната опасност на дееца, която се извлича от деянието,
за което му е повдигнато обвинение - кражба на вещи на стойност, надвишаващ
неколкократно размера на минималната работна заплата, установена към датата на
инкриминираното деяние с постановление на Министерски съвет, извършена след
като е бил осъждан с влязла в сила присъда и придружена с нанасяне на телесна
повреда на длъжностно лице.
Независимо от упражнената спрямо него
наказателна принуда към настоящия момент подсъдимият отново е привлечен към
наказателна отговорност за тежко умишлено престъпление от общ характер, за
което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от три до петнадесет години,
което обосновава извод, че наложените наказания не са постигнали целта по чл.
36, ал. 1, предл. първо от НК, следователно, че подсъдимият е лице със завишена
обществена опасност.
По повод изискването за законова
установеност и разумност на сроковете на задържане под стража следва да се
отбележи, че в НПК законодателят действително е регламентирал максимални
срокове на тази мярка, но те касаят единствено досъдебната фаза на
наказателното производство, а към настоящия момент то се намира в съдебната
такава, т.е. срок на задържане с каквато и да било продължителност би бил законен,
като следва да се обсъди единствено неговата разумност, по смисъла на ЕКЗПЧОС.
При извършване на преценката на съда за
разумността на задържането следва да бъде запазен балансът между интересите на
правосъдието и общественото спокойствие и личните права на лицето, тъй като ограничаването
на правата на подсъдимия за свободно придвижване в периода от 07.10.2017 г.,
когато е фактически задържан, до момента нарушава в значителна степен правата и
основните свободи на подсъдимия. Безспорно обективното забавяне на
разглеждането на делото не е обстоятелство, което може да се вмени във вина на
подсъдимия, а изтеклият продължителен период на неговото задържане е предпоставка,
която следва се вземе предвид при решаване на въпроса дали към настоящия момент
опасността подсъдимият да извърши престъпление е намаляла значително или е
отпаднала.
При извършване на описания анализ на
обстоятелствата въззивният съдебен състав счита, че и към настоящия момент опасността
от извършване на престъпление съществува в степен, обосноваващ задържането на
лицето. Видно от справката за съдимост на подсъдимия, той е многократно осъждан
за престъпления от общ характер, а от последното ефективно изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ за срок от шест години, определено по н.ч.д.
№ 23947/2011 г. на СРС, НК, 102 състав - 28.04.2015 г., до датата на
престъплението, за което е обвинен - 07.10.2017 г., е изминал кратък период, което
сочи на извод, че ефективно изтърпяното наказание не е постигнало своята
превъзпитателна и възпираща функция. Това характеризира дееца като лице с
оформени престъпни навици и висока степен на обществена опасност и единствено
изтеклия период от време на задържане по настоящото дело, макар и значителен,
не разколебава извода за интензитета на коментираната опасност и в този
контекст не се явява неразумен по смисъла на НПК и ЕКЗПЧОС.
По гореизложените причини въззивният съд
намира, че към момента не са налице предпоставки за изменение на взетата спрямо
подсъдимия мярка за неотклонение в по-лека, тъй като „задържането под стража“
се явява законосъобразна и пропорционална намеса в правата му, гарантираща
личното участие на подсъдимия в производството по делото и своевременното
развитие и приключване в разумен срок на наказателния процес. В допълнение
следва да се отбележи, че делото е насрочено за открито разпоредително
заседание за 30.09.2019 г., своевременно след разпределянето му на съдията-докладчик
и същото е отложено поради нередовна процедура по призоваване на ощетеното
юридическо лице за 14.11.2019 г., което сочи на положена активност от страна на
първостепенния съд при насрочване на делото и неговото отлагане в кратки
срокове, а наложилата се промяна в съдебния състав поради заболяване на член на
състава не може да се вмени във вина на решаващия орган.
Що се отнася до възражението на
защитата, че подсъдимият е с установена по делото самоличност и адрес, който е
съобщил на компетентните органи и откъдето същият може да бъде призован, това
обстоятелство дори и установено не може само по себе си да промени извода на
съда при наличие на първата алтернативно предвидена опасност, а именно
подсъдимият да извърши престъпление, в случай че мярката му за неотклонение
бъде изменена в по-лека. При положение, че срокът на задържане към настоящия
момент не се явява неразумен, по смисъла на НПК и ЕКЗПЧОС и презумпцията на чл.
63, ал. 2, т. 1 НПК не е оборена, обжалваното определение на СРС като правилно
и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран и на основание чл. 345,
вр. чл. 341, ал. 2 вр. чл. 270, ал. 4 НПК, Софийски градски съд
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение от 30.09.2019
г., постановено от СРС, НО, 1-ви състав по н.о.х.д. № 5815/2018 г., с което
направено от защитника на подсъдимия Г.В.Н. искане за изменение на взетата
спрямо подсъдимия мярка за неотклонение „задържане под стража“ в по-лека е
оставено без уважение.
Определението е окончателно и не подлежи
на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.